Майкъл Конъли
Кръв (29)

28.

— Какво беше всичко това? Какво става?

Маккейлъб бързо вървеше към колата. Чувстваше, че скоростта, която поддържа, някак си ще му помогне да попречи на усилващия се ужас напълно да обсеби мислите му. Грасиела трябваше да подтичва, за да не изостане.

— Кръвта.

— Кръвта ли?

— И двамата са давали кръв. Сестра ти и Кордел. През цялото време е било пред очите ми и… Видях онзи плакат и си спомних, че в дома на Кордел видях писмо… и просто разбрах. Къде са ти ключовете?

— Тери, успокой се.

Той неохотно забави крачка и Грасиела тръгна до него, като вадеше ключовете за колата от чантичката си.

— Сега ми обясни за какво говориш.

— Отвори колата и ще ти покажа.

Стигнаха до фолксвагена. Маккейлъб се пъхна вътре и започна да рови в чантата си. Грасиела го наблюдава.

— Можеш да запалиш двигателя.

— Какво правиш?

Маккейлъб извади протокола за аутопсията на Кордел.

— Търся… мамка му, това е само предварителният доклад.

Прелисти протокола, за да се увери. Не беше пълен.

— Липсват резултатите от токсикологичното изследване и анализът на кръвта.

Маккейлъб пъхна доклада обратно в чантата си, после прибра и пистолета. Накрая се изправи.

— Трябва да намерим телефон. Ще позвъня на жена му.

Грасиела запали двигателя.

— Добре, ще идем до вкъщи. Но трябва да ми кажеш какво става, Тери.

— Добре, просто ми дай малко време да помисля.

Той успокои пороя от мисли, които се лутаха из главата му, и се опита да анализира току-що направеното разкритие.

— Става дума за връзката — каза Маккейлъб.

— Каква връзка?

— Какво не можехме да разберем? Какво търсехме? Връзката между случаите. Отначало връзката беше просто случайността на престъплението. Така смятаха ченгетата. Така реших и аз, когато започвах да се занимавам със случая. Имахме две жертви на грабеж — без друга връзка, освен убиеца и случайното пресичане на пътищата им. Това е Лос Анджелис, такива неща непрекъснато се случват. Центърът на случайната престъпност, нали така?

Грасиела зави по „Шърман Уей“. Бяха само на няколко минути от дома й.

— Да.

— Грешиш. Защото после се задълбаваме все повече. Откриваме убиец, който взима лични символи и това предполага, че има нещо повече от случаен сблъсък между убиец и жертва. Това предполага по-дълбока връзка — определянето на целта, издебването и овладяването на всяка от жертвите.

Маккейлъб замълча. Минаваха покрай „Шърман маркет“ и двамата безмълвно погледнаха към магазина. Той изчака малко преди да продължи.

— После изведнъж откриваме нова гънка, обелваме нова люспа от лука. Получаваме балистичните резултати и играта напълно се променя. Сега имаме друг убиец и очевидно професионално изпълнение. Наемен убиец. Защо? Каква връзка може да има между сестра ти, Джеймс Кордел и Доналд Кениън?

Грасиела не отговори. Сега излизаше на „Алабама“. — Кръвта — каза той. — Връзката трябва да е в кръвта. Тя влезе в отбивката пред дома си и изключи двигателя.

— Кръвта — повтори Грасиела.

Маккейлъб гледаше право напред към затворената врата на гаража. Говореше бавно — ужасът най-после го беше надвил.

— През цялото време си мислех: „Какво е видяла, какво е знаела? Чий път може да е пресякла, за да я убият?“ Разбираш ли, проучих живота й и направих преценка. Реших, че не е притежавала нищо, което някой иска да вземе и че следователно причината трябва да е другаде. Но не я откривах. Сестра ти е била добра майка, добра сестра, добър служител и приятел. Но онова, заради което е била почти уникална, е кръвта й. Това я е направило толкова ценна… за някого.

Замълча за миг. Продължаваше да гледа право напред.

— За някой като мен.

Чу как Грасиела въздъхна и му се стори, че заедно с дъха й си отива и надеждата му. Надеждата му за изкупление.

— Искаш да кажеш, че… са я убили заради органите й. Видял си онзи плакат в печатницата и си го разбрал, така ли?

Той най-после я погледна.

— Просто го разбрах. Това е всичко.

Маккейлъб отвори вратата.

— Ще позвъним на госпожа Кордел. Тя ще ни каже кръвната група на съпруга си. После ще научим кръвната група на Кениън. И тя ще съвпадне. Обзалагам се.

Той се обърна, за да излезе.

— Няма логика — малко напрегнато каза Грасиела. — Защото ти ми каза, че е умрял на място. До банката. Сърцето му не е било взето. Само органите. Не е същото. А Кениън е умрял в дома си.

Той излезе, после се наведе и я погледна. Очите й бяха отправени напред.

— При Кордел и Кениън не се е получило. Убиецът си е взел урок. Накрая е успял със сестра ти.

Маккейлъб затвори вратата и тръгна към къщата. Мина доста време, докато Грасиела го настигне.

Седна на дивана в дневната и Грасиела му донесе телефона от кухнята. Маккейлъб разбра, че е оставил телефона на Амилия Кордел в чантата си в колата. Разбра също, че колата е отключена и че там е пистолетът му.

Когато излезе, погледът му разсеяно обходи улицата. Търсеше автомобила от предишната нощ. Не видя нищо подозрително.

Когато се върна в къщата, се обади на Амилия Кордел. Грасиела седеше в отсрещния край на дивана и го наблюдаваше с разсеяно изражение. Телефонът иззвъня пет пъти, преди да се включи секретар. Маккейлъб остави името и номера си и каза, че спешно му трябва кръвната група на Джеймс Кордел. После затвори и погледна към Грасиела.

— Знаеш ли дали жена му работи? — попита тя.

— Не, не работи. Сигурно е излязла някъде.

Той отново взе слушалката и се свърза със собствения си секретар, за да провери съобщенията. От събота се бяха събрали девет. Изслуша няколко стари съобщения от Джай Уинстън и Върнън Карътърс. Беше се обаждала и Грасиела, за да предупреди, че в понеделник ще дойде на яхтата. Видео специалистът, Тони Банкс, информираше, че е свършил работата по записа. Имаше ново съобщение от Джай Уинстън. Тя бе звъняла сутринта, за да му каже, че предвиждането му се е оказало вярно. Бюрото засилило участието си в разследването на убийствата. Хичънс не само обещал пълно съдействие, но и предал ръководството на агентите Невънс и Улиг. Уинстън беше ядосана. Маккейлъб ясно го долавяше в гласа й. Но същото се отнасяше и за него. Той затвори.

— Сега какво? — попита Грасиела.

— Не зная. Преди да предприема следващата крачка трябва да потвърдя тази… тази идея.

— Ами детективката от шерифското управление? Тя би трябвало да има пълния протокол от аутопсията. Сигурно знае кръвната група.

— Не.

Той не обясни. Огледа се наоколо. Къщата бе малка и добре обзаведена. В съседната трапезария имаше голяма, поставена в рамка снимка на Глория Торес.

— Защо не искаш да й позвъниш? — попита Грасиела.

— Не съм сигурен. Просто… Преди да разговарям с нея, искам да пообмисля нещата. Струва ми се, че трябва да поизчакам и да видя дали ще успея да се свържа с госпожа Кордел.

— Защо не телефонираш направо в патологията?

— И така няма да стане.

Маккейлъб премълча факта, че ако теорията му се потвърди всеки, възползвал се от смъртта на Глори, щеше да се смята за заподозрян. Това включваше и самия него. Затова не искаше да се обръща към властите. Поне, докато не намереше още няколко отговора, с които да се защити.

— Сетих се! — изведнъж каза Грасиела. — Компютърът в хематологичната лаборатория — навярно мога да проверя в него. Освен ако не са изтрили името му. Но се съмнявам. Спомням си, че попаднах на името на един от донорите четири години след смъртта му.

Предложението й не означаваше нищо за Маккейлъб.

— За какво говориш?

Тя си погледна часовника и скочи от стола си.

— Първо ще се преоблека, после трябва да побързаме. По пътя ще ти обясня всичко. Тя изчезна по коридора.