Майкъл Конъли
Кръв (42)

42.

Като че ли в къщата на Грасиела светеха всички лампи и този път Маккейлъб не се забави в колата. Знаеше, че вече няма какво толкова да мисли. Трябваше да иде при нея и да й каже истината — да й разкаже всичко и да понесе последствията.

Тя отново отвори вратата преди Маккейлъб да стигне до нея. „Тази жена се вълнува толкова много, когато ме очаква — помисли си той, докато се приближаваше. — И сега аз трябва да разбия сърцето й.“

— Къде беше, Тери? Толкова се разтревожих.

Тя се втурна от вратата и го прегърна. Маккейлъб усещаше, че това го прави по-слаб, но нямаше да го разколебае. Притисна я към себе си и я поведе, прехвърлил ръка през рамото й. Може би я прегръщаше за последен път.

— Хайде да влезем вътре — каза Маккейлъб. — Трябва да ти кажа някои неща.

— Добре ли си?

— Засега.

Влязоха в дневната и той седна до нея на дивана, стиснал двете й ръце в дланта си.

— Реймънд спи ли?

— Да. Какво има, Тери? Нещо не е наред.

— Всичко свърши. Още не са го хванали, но знаят кой е. Надявам се, че скоро ще го заловят. Всички подозрения са снети от мен.

— Разказвай.

Маккейлъб стисна ръцете й. После усети, че дланта му се поти и я пусна. Сякаш пускаше на свобода паднало птиче, което е хранил и излекувал. Струваше му се, че никога повече няма да докосне ръцете й.

— Спомняш ли си онази вечер, когато разговаряхме за вярата и колко ми е трудно да си я възвърна?

Тя кимна.

— Преди да ти разкажа всичко, искам да знаеш, че през последните няколко дни — всъщност, откакто те познавам — аз усетих, че нещо в мен се връща. Може би вяра в нещо. Не зная. Но съм сигурен, че това беше начало, начало на нещо добро…

— Беше?

За миг той извърна поглед от нея и се опита да намери подходящите думи. Знаеше, че това е единственият му шанс.

Маккейлъб отново погледна към нея.

— Но е толкова нова и крехка, тази промяна. И не зная дали ще издържи на онова, което трябва да ти кажа. Искам ти да решиш. Отдавна не съм се молил за нищо. Но сега ще се помоля да видя теб и Реймънд отново на яхтата ми. Или да вдигна телефона и да чуя гласа ти. Оставям решението на теб.

Той се наведе към нея и нежно я целуна по бузата. Тя не го отблъсна.

— Разказвай — тихо каза Грасиела.

— Грасиела, сестра ти е мъртва заради мен. Заради нещо, което направих много отдавна. Глория е мъртва, защото пресякох границата и позволих на самолюбието ми да се противопостави на един луд.

Той извърна поглед от нея. Болката в очите й бе прекалено силна, за да я понесе.

— Разказвай — още по-тихо повтори тя.

И той й разказа. Разказа й за човека, известен като Джеймс Ноуан. Разказа й за нишката, която го беше отвела до гаража. Разказа й какво е намерил там и какво го е очаквало в компютъра.

Тя се разплака — безмълвни сълзи, които се стичаха по страните й и капеха върху дънковата й риза. Искаше му се да протегне ръка, да я прегърне, да я притисне към себе си и да целува сълзите й. Но не можеше. Знаеше, че в този момент тя е в друг свят. Не можеше да проникне в него сам. Тя трябваше да го пусне вътре.

Когато свърши, известно време двамата помълчаха. Грасиела най-после вдигна длани и избърса сълзите от лицето си.

— Сигурно изглеждам ужасно.

— Не.

Тя сведе очи и дълго мълча.

— Какво ще правиш сега? — накрая попита тя.

— Не съм сигурен, но имам някои идеи. Ще го открия, Грасиела.

— Не можеш ли да се откажеш? Да оставиш да го намери полицията.

Маккейлъб поклати глава.

— Струва ми се, че не мога. Не сега. Ако не го открия и не се изправя пред него, никога няма да превъзмогна това. Не зная дали ме разбираш.

Тя кимна, все още с поглед към пода. Отново настана тишина. Накрая Грасиела вдигна очи към него.

— Сега си иди, Тери. Искам да остана сама.

Маккейлъб бавно се изправи.

— Довиждане, Грасиела.

— Довиждане, Тери.

Маккейлъб се насочи към вратата. По пътя той хвърли поглед към шкафа в дневната и видя снимката на Глория Торес. Тя се усмихваше към обектива в онзи щастлив ден преди толкова време. Тази усмивка винаги щеше да го преследва.