Майкъл Конъли
Кръв (4)

3.

Луната приличаше на детски балон на пръчка. Под нея се издигаха мачтите на десетки яхти, готови да спрат падането й. Маккейлъб я гледаше как виси в черното небе, докато накрая се плъзна зад облаците някъде над Каталина. Също толкова добро скривалище, колкото и всяко друго, помисли си той, свел очи към празната чаша от кафе в ръката си. Липсваше му, че не може да седи на кърмата в края на деня с леденостудена бира в едната ръка и с цигара в другата. Но цигарите бяха част от проблема и сега най-после завинаги ги беше отказал. Щяха да минат няколко месеца, докато с помощта на лекарствата се възстановеше достатъчно, за да може да си позволи малко алкохол. Ако сега изпиеше дори само една бира, тя можеше да му докара онова, което Бони Фокс наричаше „фатален махмурлук“.

Маккейлъб се изправи и влезе в каютата. Първо се опита да поседи на масата, но скоро се отказа. Включи телевизора и започна да минава от канал на канал без всъщност да гледа какво дават. Изключи го и погледна към хаоса на чертожната маса, но откри, че и там няма нищо за него. Започна да се разхожда из каютата в опит да разсее мислите си. Но не успя.

Спусна се по стълбите и отиде в предното помещение. Извади термометъра от аптечката, разтърси го и го пъхна под езика си. Беше старомодна стъклена тръбичка. Електронният термометър с дигитален дисплей, който му бе предоставен от болницата, все още си стоеше в кутията върху лавицата. Кой знае защо не му вярваше.

Маккейлъб се погледна в огледалото, разтвори яката на ризата си и разгледа малкия белег, оставен от сутрешната биопсия. Нямаше време да зарасне. Бяха му правили толкова много биопсии, че разрезът тъкмо започваше да се покрива с нова кожа, когато отново го отваряха и за пореден път проникваха в артерията му. Знаеше, че ще остане завинаги, също като трийсет и три сантиметровия белег на гърдите му. Докато се гледаше, той се замисли за баща си. Спомняше си постоянните му белези, татуировките, останали по шията на стареца: координатите на битка с радиацията, които само отлагаха неизбежното.

Температурата му беше нормална. Той изми термометъра и го остави на мястото му, после взе таблицата с данните от закачалката за хавлии и записа датата и часа. В последната колона, под графата „ТЕМПЕРАТУРА“ написа поредното тире, означаващо, че няма промяна.

След като окачи таблицата обратно, Маккейлъб се наведе към огледалото, за да погледне очите си. Зелено, изпъстрено със сиво и роговица с червени жилки. Той отстъпи назад и си свали ризата. Огледалото бе малко, но въпреки това можеше да види белега, белезникаво розов, изпъкнал и грозен. Често го правеше — преценяваше се. Защото не можеше да свикне със сегашния вид на тялото си и с мисълта, че го е предало. Кардиомиопатия. Фокс му беше казала, че е вирус, който може да е чакал в стените на сърцето му от години, само за да разцъфне случайно и да се развие в резултат на стреса. Обяснението не му говореше нищо. Не облекчаваше усещането, че мъжът, който е бил някога, вече не съществува. Когато понякога се поглеждаше, му се струваше, че вижда непознат — човек, който е бил победен от живота.

Отново облече ризата си и влезе в предното отделение. Помещението следваше очертанията на носа. Отляво имаше двойна койка, отдясно шкафове. Маккейлъб бе превърнал долната каюта в кабинет и използваше горната за склад за кашони, пълни със стари служебни папки. Отстрани кашоните бяха обозначени с имената на разследванията: „ПОЕТ“, „КОД“, „ЗОДИАК“, „ПЪЛНОЛУНИЕ“ и „БРЕМЪР“. На два от тях се виждаше надписът „РАЗЛИЧНИ ДРЕБОЛИИ“. Преди да напусне бюрото, беше копирал по-голямата част от документацията си. Правилникът го забраняваше, но никой не му попречи. Папките бяха от различни случаи: някои разкрити, други — не. Едни изпълваха цели кашони, други бяха толкова тънки, че се събираха по няколко заедно. Не бе сигурен защо е копирал всичко. Не ги беше отварял, откакто се пенсионира. Но понякога си мислеше, че би могъл да напише книга или дори да продължи разследването на откритите случаи. Но най-вече му харесваше идеята просто да разполага с папките като доказателство за работата, която е извършил.

Маккейлъб седна на бюрото и включи монтираната на стената лампа. За миг очите му попаднаха върху значката от ФБР, която беше носил в продължение на шестнайсет години. Сега тя бе поставена в прозрачна пластмасова кутия и висеше на стената над бюрото му. До нея имаше снимка на усмихнато малко момиче с шини на зъбите. Много години преди това я беше копирал от училищен годишник. Споменът го накара да се намръщи и той извърна очи. Погледът му се спря върху купчината на бюрото.

Отгоре бяха пръснати няколко сметки и квитанции, папка, пълна с медицински резултати, почти празни кафяви пликове, три рекламни брошури от конкурентни сухи докове и правилник на доковете Кабрило. Чековата му книжка бе отворена и готова за използване, но той не можеше да се заеме с тривиалната задача да изплаща сметки. Не сега. Чувстваше се неспокоен, но поради друга причина. Не можеше да престане да мисли за посещението на Грасиела Ривърс.

Маккейлъб започна да подрежда бюрото си, докато не откри вестникарската изрезка, довела жената на яхтата му. Беше я прочел в деня на излизането й, изряза я и после се опита да забрави за нея. Но се оказа невъзможно. Статията привличаше към яхтата му постоянна върволица от жертви. Майката, трупът на чиято дъщеря тийнейджърка бил открит нататък по плажа в Редондо. Родителите, чийто син бил обесен в апартамент в западен Холивуд. Младият мъж, чиято съпруга една вечер отишла на събиране и никога не се завърнала. Имаше и други. Всички бяха зомбита, почти вцепенени от мъка и от измяната на вярата им в Господ, който не би трябвало да допусне всичко това. Маккейлъб не можеше да ги утеши, не можеше да им помогне. И ги отпращаше.

Беше се съгласил да даде интервю за вестника само защото бе длъжник на репортерката. Когато работеше в бюрото, Кейша Ръсел винаги се беше държала добре с него. Тя бе от онези журналисти, които даваха и невинаги вземаха. Беше му позвънила на яхтата месец преди това, за да получи дълга си. Бяха й възложили да напише материал за рубриката „КАКВО СЕ Е СЛУЧИЛО С…“. Година по-рано Кейша бе написала репортаж за планираната операция на Маккейлъб и сега искаше да информира читателите, че най-после му е била извършена трансплантация. Той би предпочел да отклони поканата, тъй като знаеше, че това ще сложи край на анонимния му начин на живот, но Ръсел му припомни за всички онези случаи, в които му беше помагала — и като премълчаваше подробности за различни разследвания, и като ги подхвърляше в репортажите, в зависимост от предпочитанията на Маккейлъб. Той знаеше, че няма избор. Винаги изплащаше дълговете си.

В деня на публикуването на материала Маккейлъб го възприе като официален знак за края на кариерата му. Обикновено рубриката се пазеше за неуспели политици, изчезнали от местния обществен живот, или за хора, чиято мимолетна слава отдавна е залязла. От време на време пускаха репортажи за прочут в миналото телевизионен актьор, който сега продавал недвижими имоти или станал художник, защото това било истинското му призвание.

Разгъна изрезката и я препречете.

Ново сърце, ново начало за бивш агент от ФБР от Кейша Ръсел

РЕПОРТЕР НА „ТАЙМС“

 

Преди време лицето на Теръл Маккейлъб постоянно се появяваше по вечерните новини в Лос Анжелис и думите ту винаги намираха място в местните вестници. За него и за града това не беше удоволствие.

Агент във ФБР, през последното десетилетие Маккейлъб ръководи издирването на няколко серийни убийци в Лос Анджелис и Запада.

Член на групата за подпомагане на разследванията, той помагаше за насочване на разследванията на местната полиция. Отнасяше се с разбиране към пресата и често попадаше в центъра на вниманието — нещо, което понякога му причиняваше търкания с местните власти и началниците му в Куонтико.

Но откакто изчезна от сцената на обществения интерес, изминаха повече от две години. В последно време Маккейлъб вече не носи значка и оръжие. Според собствените му думи дори нямал стандартен син костюм на агент от ФБР.

През повечето време носи стари дънки и изтъркани тениски и може да бъде открит да поправя дванайсетметровата си рибарска яхта „Преследваща вълна“. В момента Маккейлъб, който е роден в Лос Анджелис и е израснал в Авалон на недалечния остров Каталина, живее на яхтата си на доковете Сан Педро, но има намерение накрая да хвърли котва в авалонското пристанище.

Той се възстановява от трансплантация на сърце и според него преследването на серийни убийци и изнасилвачи е последното нещо, за което си мисли.

Четирийсет и шест годишният Маккейлъб казва, че е отдал сърцето си на бюрото — според неговите лекари тежкият стрес е довел до развитието на вирус, причинил почти фатално отслабване на първото му сърце, но че службата не му липсвала.

„Когато преживееш нещо подобно, то не те променя само физически — каза той в интервю миналата седмица. — Позволява ти да видиш нещата от разстояние. Дните ми във ФБР ми се струват сякаш преди цяла вечност. Сега започвам отначало. Не зная точно какво ще правя, но не се безпокоя много. Ще намеря нещо.“

Маккейлъб едва не загуби възможността да получи това ново начало. Тъй като кръвната му група се среща при по-малко от един процент от населението, той трябваше да чака подходящо сърце почти две години.

„Едва оцеля — каза доктор Бони Фокс, лекарката, извършила трансплантацията. — Ако се беше наложило да чака още, навярно щяхме да го изгубим или пък щеше да е прекалено слаб, за да издържи операцията.“

Минали са едва осем седмици, но Маккейлъб е изписан от болницата и вече е физически активен. Казва, че само от време на време си мисли за трескавите разследвания, които някога са изпълвали дните му.

Списъкът със случаите на бившия агент е ужасяващ. В него са местните разследвания, известни като „Нощният ловец“ и „Поетът“. Освен това е взел ключово участие в издирването на Кодовия убиец, Удушвача от „Сънсет стрип“ и Лутър Хач, прочул се след арестуването си като Човекът от гробището заради посещенията му на гробовете на жертвите му.

Няколко години Маккейлъб е бил аналитик в базата на групата в Куонтико. Специализирал се е в случаи по Западното крайбрежие и често е летял до Лос Анджелис, за да помага на местната полиция. Накрая началниците на групата решили да създадат сателитна служба тук и Маккейлъб се върнал в родния си Лос Анджелис, за да работи в местното бюро на ФБР в Уестууд. Това го приближило до много от разследванията, в които била поискана помощ от ФБР.

Не всички разследвания имали успешен завършек и в крайна сметка стресът взел своето. Маккейлъб получил инфаркт, докато работел късно вечерта в местното бюро. Открил го нощният портиер и се смята, че тъкмо той му спасил живота. Лекарите установили, че агентът страда от миокардия в напреднал стадий — отслабване на сърдечните мускули — и го включили в списъка за трансплантация. Докато чакал, той бил пенсиониран по болест.

Маккейлъб заменил служебния си пейджър с болничен и на 9 февруари той сигнализирал: получено е сърце от донор с подходяща кръвна група. След шестчасова операция в болницата „Сидър-Сайни“ сърцето на донора започнало да бие в гърдите на Маккейлъб.

Той не е сигурен какво ще прави с новия си живот — освен че ще ходи за риба. Получил е предложения от бивши агенти и полицейски детективи да работи заедно с тях като частен детектив и консултант в охранителни фирми. Но до този момент Маккейлъб насочва вниманието си към ремонта на „Преследваща вълна“, двайсетгодишна яхта за спортен риболов, която е получил в наследство от баща си. В продължение на шест години тя е била оставена на милостта на времето, но сега Маккейлъб се занимава единствено с нея.

„Засега се задоволявам да правя стъпка по стъпка — казва той. — Не се безпокоя прекалено много за бъдещето.“

Маккейлъб не се оплаква, но също като всички пенсионирани агенти съжалява за неуспешните разследвания.

„Иска ми се да съм разкрил всички случаи — казва той. — Мразех, когато престъпниците се измъкваха. И сега е така.“

За миг Маккейлъб погледна снимката, публикувана във вестника — стар кадър, многократно използван преди да го пенсионират. Очите му дръзко гледаха към обектива.

Когато беше дошла, за да го интервюира, Кейша Ръсел доведе със себе си фотограф. Маккейлъб не им позволи да го снимат. Каза им да използват старите снимки. Не искаше никой да вижда как изглежда сега.

Не че някой можеше да види нещо, освен ако не съблечеше ризата си. Бе отслабнал тринайсетина килограма, но това не го притесняваше. Искаше да скрие очите си. Беше загубил онзи пронизителен като куршум поглед. И не искаше никой да разбере това.

Той сгъна изрезката и я остави настрани. Почука няколко секунди с пръсти по бюрото, докато мислеше за различни неща, после погледна към стоманения шип за хартия до телефона. Номерът, който му бе дала Грасиела Ривърс, беше надраскан с молив върху листче върху купчината бележки, забити на шипа.

Като агент, той изпитваше безкрайна омраза към хората, които преследваше. Лично виждаше какво са извършили и искаше да ги накара да си платят. Кървавият дълг трябваше да се изплати с кръв. И тъкмо затова агентите от групата за разследване на серийни убийства наричаха работата си „кървава“. Нямаше как другояче да я опишат. И тъкмо така го възприемаше той всеки път, когато някой не плащаше дълга си. Всеки път, когато някой се измъкваше.

Случилото се с Глория Торес го измъчваше. Той беше жив, защото спрямо нея бяха извършили злодеяние. Грасиела му разказа всичко. Глория била убита, само защото се изпречила на пътя на някого към касата. Това беше проста, глупава и ужасна причина да умреш. И някак си правеше Маккейлъб длъжник. На нея, на сина й, на Грасиела, дори на самия себе си.

Вдигна слушалката и набра номера от листчето. Беше късно, но не искаше да чака. Грасиела отговори още на първото иззвъняване.

— Госпожица Ривърс?

— Да.

— Тук е Тери Маккейлъб. Вие дойдохте…

— Да.

— В неудобен момент ли се обаждам?

— Не.

— Ами, вижте, исках да ви кажа, че аз, хм, обмислих нещата и ви обещах, че ще ви потърся независимо от решението си.

— Да.

Макар че произнесе само една дума, в гласа й се долавяше надежда. Той се трогна.

— Ами, ето какво си мисля. Моите, хм, предполагам, че бихте ги нарекли умения, те всъщност не са подходящи при такова престъпление. Онова, което ми разказахте за сестра си, ми показва, че убийството е било случайно и с финансов мотив. Въоръжен грабеж. Така че е различно, нали разбирате, от случаите, по които съм работил в бюрото, от серийните убийства.

— Разбирам.

Надеждата в гласа й изчезваше.

— Не, не казвам, че няма… нали разбирате, че не ме интересува. Позвъних ви, защото утре ще отида в полицията и ще ги попитам за случая. Но…

— Благодаря ви.

— … не зная какво ще успея да постигна. Ето какво се опитвам да кажа. Не искам да подхранвам надеждите ви. Тези неща… не зная.

— Разбирам. Благодаря ви, дори само защото искате да го направите. Никой…

— Е, ще хвърля един поглед на нещата — прекъсна я той. Не искаше да му благодари. — Не зная каква помощ или съдействие ще получа от лосанджелиската полиция, но ще направя каквото мога. Дължа поне това на сестра ви. Да се опитам.

Тя не отговори и Маккейлъб й каза, че трябва да получи допълнителна информация за сестра й, както и имената на детективите от лосанджелиското управление, които са водили разследването. Поговориха още десетина минути и когато записа в малкия си бележник всички данни, от което се нуждаеше, двамата неловко замълчаха.

— Е — накрая каза той, — предполагам, че това е всичко. Ще ви телефонирам, ако имам други въпроси или изникне нещо ново.

— Отново ви благодаря.

— Нещо ми подсказва, че аз би трябвало да ви благодаря. Радвам се, че ще мога да направя това. Надявам се да има полза.

— О, ще има. Вие имате сърцето й. Тя ще ви води.

— Да — колебливо отвърна Маккейлъб. — Ще ви телефонирам, когато мога.

После затвори и известно време задържа очи върху телефона. Отново разтвори изрезката със снимката си и продължително я разгледа.

Накрая я сгъна и я скри под документите върху бюрото. Вдигна поглед към момичето с шините и след няколко секунди кимна. После изключи лампата.