Майкъл Конъли
Кръв (10)

9.

През лятото на 1993 г. сред пясъчниците, известни като Васкес рокс в Антлоуп Вали в северната част на област Лос Анжелис бяха открили женски труп, престоял няколко дни. Разлагането не позволяваше да определят дали жената е била изнасилена, но предположиха, че е така. Трупът беше облечен, но гащичките бяха обути наопаки и блузата бе разкопчана — явен признак, че жената не се е облякла сама или че го е направила под принуда. Причината за смъртта се оказа удушаване, нещо типично за повечето убийства със сексуален мотив.

Детектив Джай Уинстън пое убийството във Васкес рокс. След като не успяха бързо да открият заподозрян, тя се приготви за дългото чакане. Амбициозна, но не и обременена с необосновано самолюбие, едно от първите неща, които направи, беше да поиска помощ от ФБР. Молбата й бе предадена на групата за разследване на серийни убийства и в крайна сметка тя попълни формуляр за включване в програмата за издирване на опасни престъпници.

Тъкмо това издирване стана причина за запознанството на Маккейлъб с Уинстън. Информацията по случая, която беше пратила в Куонтико, бе прехвърлена в офиса на Маккейлъб в оперативното бюро в Лос Анджелис. В съответствие с типичната бюрократична мудност, информацията обиколи цялата област, за да бъде получена съвсем близо до мястото на изпращането си.

С помощта на компютъра — който сравнява съдържащия 80 въпроса формуляр с тези в база данните — и след оглед и анализ на местопрестъплението Маккейлъб свърза случая Васкес рокс с друго убийство, извършено година по-рано в прохода Сипълведа. Сходният начин на убийство, изхвърлянето на облечения труп, други дребни детайли — всичко съвпадаше. Маккейлъб реши, че в долина Лос Анджелис се е появил нов сериен убиец. И в случая се оказа, че жените са изчезнали два-три дни, преди да бъдат убити. Това означаваше, че през този период убиецът ги е държал в плен, навярно за да ги използва за ужасните си фантазии.

Свързването на случаите беше само първата стъпка. Идентифицирането и залавянето на убиеца бе следващата. Но нямаха с какво да продължат. Вниманието на Маккейлъб бе привлечено от дългия интервал между двете убийства. Неизвестният субект, както официално се наричаше убиецът в документите на ФБР, беше изчезнал за единайсет месеца, преди отново да се поддаде на порива си. За Маккейлъб това означаваше, че събитието е оставило достатъчно силен отпечатък в ума на убиеца, за да подхранва почти цяла година фантазния му живот. Програмата на бюрото за създаване на психологически портрет на убиеца показа, че този интервал ще се скъсява и че убиецът все по-често ще трябва да си търси нови жертви.

Маккейлъб направи психологически профил за Уинстън, но това не й бе от голяма полза и двамата го разбираха. Бял мъж, двайсет-трийсет годишен, с подчинено положение и в службата, и извън нея. Освен това неизвестният субект трябваше да има досие за сексуални престъпления или неадекватно поведение. Ако досието му включваше задържане за какъвто и да е период от време, това би могло да доведе до грешка в предполагаемата възраст на субекта.

Все същата стара история. Психологическите портрети на програмата обикновено се оказваха абсолютно точни, но рядко водеха до откриване на заподозрян. Даденият на Уинстън портрет можеше да се отнася за стотици, може би дори хиляди мъже в района на Лос Анджелис. Затова, след като бяха изчерпани всички възможни следи, можеха само да чакат. Маккейлъб си отбеляза случая в календара и се зае с други разследвания.

През март следващата година — осем месеца след последното убийство — той попадна на бележката, отново прегледа материалите и позвъни на Уинстън. Нищо не се беше променило. Все още нямаше заподозрени, Маккейлъб настоя тя да установи наблюдение над местата, на които бяха открити двата трупа, и над гробовете на жертвите. Обясни й, че убиецът е към края на цикъла си. Че фантазиите му започват да се изчерпват. Че желанието да поднови усещането за власт над друго човешко същество постоянно нараства и е все по-трудно да го овладява. Фактът, че неизвестният субект очевидно е обличал труповете след първите две убийства, бе явен призрак за битката, бушуваща в главата му. Едната му половина се срамуваше от постъпката му — той подсъзнателно се опитваше да я поправи, като връщаше дрехите на жертвите си. Това предполагаше, че осем месеца след началото на новия цикъл убиецът е обзет от невероятен психологически смут. Желанието отново да осъществи фантазиите си и срамът, който щеше да предизвика това, бяха двете страни в битката. Един от начините временно да се справи с желанието да убива бе да отиде на местата на предишните си престъпления в опит да презареди фантазиите си. Маккейлъб предполагаше, че убиецът ще се върне на едно от тях или че ще иде на гробовете. Това щеше да го приближи до жертвите му и да му помогне да уталожи нуждата отново да убива.

Уинстън не гореше от желание да започне сложната операция по наблюдение на няколко обекта само заради предчувствието на агент от ФБР. Но Маккейлъб вече беше получил разрешение заедно с още двама агенти да отсъства от работа. Освен това той заложи на професионализма й, като й каза, че ако не го направи, винаги ще се чуди дали е щяла да успее, особено ако неизвестният субект нанесе нов удар. Това предизвикателство към съвестта й я принуди да отиде при лейтенанта и партньорите си по случая от лосанджелиското управление. В резултат трите инстанции създадоха обща група за наблюдение. Уинстън научи, че по случайност и двете жертви са погребани в гробището „Глендейл“, на стотина метра една от друга. Като чу това, Маккейлъб предположи, че ако неизвестният субект се появи, това ще се случи на гробището.

Оказа се прав. На петата нощ от наблюдението Маккейлъб, Уинстън и другите двама детективи, скрили се в мавзолей с изглед към двата гроба, видяха в гробището да пристига мъж с микробус. Той излезе навън и прескочи заключения портал. Стиснал нещо подмишница, мъжът отиде на гроба на първата жертва, постоя десетина минути неподвижен и после се отправи към втория гроб. Действията му показваха, че разположението им му е предварително известно. Върху втория гроб той разви спален чувал, седна и се облегна на надгробния камък. Детективите не го смутиха. Те записаха посещението му в гробището с видеокамера за нощно заснемане. Скоро мъжът разкопча панталона си и започна да мастурбира.

Преди да се върне в микробуса, вече го бяха идентифицирали по регистрационния номер като Лутър Хач, трийсет и осем годишен градинар от северен Холивуд излежал четири години преди това за изнасилване.

Субектът вече не беше неизвестен. Хач стана предполагаем заподозрян. В продължение на три седмици денонощно го наблюдаваха — докато накрая една вечер детективите го заловиха, когато се опитваше да вкара в микробуса си млада жена, излизаща от една галерията. В автомобила му откриха изолирбанд и парчета плат, нарязани на ивици с дължина метър и двайсет. След като получиха заповед за обиск, детективите претърсиха вътрешността на микробуса и апартамента на Хач. Откриха косми, влакна и засъхнала течност, по-късно свързани с помощта на анализ на ДНК и други научни методи с двете жертви. Медиите му лепнаха прякора „Човекът от гробището“ и Хач зае мястото си в пантеона на серийните убийци, които хипнотично привличаха вниманието на публиката.

Опитът и предчувствията на Маккейлъб бяха помогнали на Уинстън да реши случая. Това бе един от успехите, за които все още се приказваше. В нощта на ареста на Хач групата по наблюдението отиде да го отпразнува. Сред усамотението на всеобщата врява Джай се обърна към Маккейлъб на бара и му каза:

— Дължа ти услуга. Всички ти дължим.

 

 

Бъди Локридж се бе облякъл за новата си работа като шофьор сякаш отиваха в нощен клуб. Беше в черно от главата до петите. Освен това носеше черно кожено куфарче. Застанал на кея до „Дабъл-даун“, Маккейлъб дълго го гледа.

— Какво има?

— Нищо, да вървим.

— Всичко наред ли е?

— Да, но не мислех, че ще се облечеш така, само за да седиш цял ден в колата. Ще ти бъде ли удобно?

— Естествено.

— Добре тогава.

Автомобилът на Локридж беше добре поддържан, сребрист седемгодишен форд. На път за Уитиър на три пътя се опита да разбере какво разследва Маккейлъб, но не получи отговор. Накрая Маккейлъб успя да отклони въпросите му, като поднови стария им спор за достойнствата на платноходките в сравнение с яхтите с двигатели. Стигнаха до шерифското управление за малко повече от час. Локридж вкара форда в паркинга за посетители и изключи двигателя.

— Не зная колко ще се забавя — каза Маккейлъб. — Надявам се да си взел със себе си нещо за четене или да си носиш хармоника.

— Не искаш ли да дойда с теб?

— Виж, Бъд, може би допуснах грешка, като те взех. Не си търся партньор. Трябва ми само някой, който да ме вози. Вчера хвърлих повече от сто долара за таксита. Помислих си, че тези пари ще ти дойдат добре, но ако ще продължаваш да ме разпитваш и…

— Добре, добре — прекъсна го Локридж. Той вдигна ръце в знак, че се предава. — Просто ще поседя тук и ще си почета книгата. Няма повече да ти задавам въпроси.

— Чудесно. Доскоро.

Маккейлъб влезе в сградата на, отдел „Убийства“. Джай Уинстън го чакаше на пропуска. Тя бе привлекателна жена, няколко години по-възрастна от него. Имаше средно дълга, права, руса коса. Фигурата й беше стройна и носеше син костюм с бяла блуза. Маккейлъб не я бе виждал почти пет години — от нощта, в която бяха отпразнували ареста на Лутър Хач. Те се ръкуваха и Уинстън го отведе в заседателна зала с овална маса с шест стола. До стената имаше по-малка маса с двойна кафеварка. В стаята нямаше никой. Върху масата Маккейлъб видя купчина документи и четири видеокасети.

— Искаш ли малко кафе? — попита Уинстън.

— Не, благодаря.

— Тогава да започваме. Разполагам с двайсет минути.

Двамата седнаха един срещу друг. Уинстън посочи към документите и касетите.

— Всичко това е твое. Копирах го, след като ми позвъни сутринта.

— Божичко, майтап ли си правиш? Благодаря ти.

Маккейлъб придърпа купчината към гърдите си като човек, който събира печалбата на маса за покер.

— Свързах се с Аранго в Лос Анджелис — продължи Уинстън. — Той ми каза да не работя с теб, но аз му отговорих, че си най-добрият агент, когото познавам, и че ти дължа услуга. Вбесих го, но ще го преживее.

— Тук са и нещата от Лос Анджелис, така ли?

— Да, обменихме си материалите. От две седмици нищо не съм получавала от Аранго, но навярно просто не се е появило нищо ново. Мисля, че това е последната информация. Проблемът е, че засега цялата тази документация и видеокасетите не водят доникъде.

Маккейлъб раздели купчината наполовина и започна работа. Стана ясно, че две трети от работата е свършена от шерифските детективи, а останалото от лосанджелиското управление. Посочи към касетите.

— Какво има в тях?

— Двете местопрестъпления и убийствата. Аранго ми каза, че вече ти е показал грабежа в магазина.

— Да.

— Е, на нашия запис има още по-малко. Убиецът се появява в кадър само за няколко секунди. Точно колкото да видим, че носи маска. Но така или иначе, давам ти го, за да го гледаш, ако искаш.

— На твоя запис убиецът от банкомата ли взима парите, или от жертвата?

— От банкомата, защо?

— Може би ще успея да използвам това, за да получа известна помощ от бюрото, ако се наложи. Технически това означава, че парите са били взети от банката, не от жертвата. И следователно престъплението е федерално.

Уинстън кимна.

— Как успя да свържеш двата случая, по резултатите от балистичната експертиза ли? — попита Маккейлъб.

— Вече работех по случая и няколко седмици по-късно прочетох във вестника и гледах по новините за второто убийство. Стори ми се същото. Свързах се с управлението в Лос Анджелис и обединихме усилията си. Ще разбереш, когато видиш записа, Тери. Няма съмнение. Същият начин на действие, същият пистолет, същият тип. Балистичната експертиза само потвърди онова, което вече знаехме.

Маккейлъб кимна.

— Чудя се защо е избрал това оръжие, ако е знаел, че куршумът ще остане вътре. С какво е стрелял?

— С деветмилиметрови патрони. Изцяло метална гилза. Събирането на гилзите просто няма смисъл. В моя случай куршумът е излязъл навън и ние го изровихме от бетонната стена. Онзи тип навярно е предполагал — или се е надявал — че ще е прекалено смачкан за балистично сравнение. Затова като добър малък убиец е взел гилзата. Както казах, гледай записите. Имаме си работа с единак. Нямаш нужда от балистични експертизи, за да го разбереш.

— Успяхте ли да постигнете нещо повече?

— Какво искаш да кажеш, с оръжието или с балистиката?

— Да. Къде са веществените доказателства?

— При нас. Управлението в Лос Анджелис е малко по-натоварено. Тъй като нашият случай беше първи, ние се договорихме да задържим всички доказателства. Имам картбланш да следвам обичайната процедура, нали знаеш, да търся прилики и прочее, но ударихме на камък. Като че ли са само тези случаи. Засега.

Маккейлъб се замисли дали да й каже за база данните „ДРОГА/ОРЪЖИЕ“ на ФБР, но реши, че моментът още не е подходящ. Щеше да изчака, докато види записите и докладите за разследването.

Забеляза, че Уинстън си поглежда часовника.

— Сама ли работиш по случая?

— Сега да. Аз водих разследването и Дан Систрънк ми партнираше. Познаваш ли го?

— Хм, не беше ли едно от момчетата в мавзолея онази нощ?

— Точно така, от групата за наблюдение на Хач. Двамата работихме заедно по случая. Сега с него се занимавам само аз. Какъв късмет, а?

Маккейлъб кимна и се усмихна. Знаеше как е. Ако групата не разкрие бързо случая, разследването поема само един.

— Няма ли да загазиш, като ми даваш тези неща?

— Не. Капитанът знае какво си направил за нас по случая Лайза Мондриън.

Лайза Мондриън беше жената, открита във Васкес рокс. На Маккейлъб му се стори необичайно, че Уинстън използва името й. Необичайно, защото повечето ченгета се опитваха да обезличат жертвите. Така по-лесно приемаха нещата.

— Тогава капитанът беше лейтенант — каза Уинстън. — Знае, че сме ти длъжници. Разговарях с него и той ми разреши да ти дам материалите. Искаше ми се да ти дадем нещо повече. Не зная какво ще успееш да постигнеш, Тери. Единственото, което можем да направим, е просто да чакаме.

Което означаваше, че чакат убиецът да нанесе нов удар и се надяват да допусне грешка. За съжаление разкриването на стари убийства често водеше до проливането на още кръв.

— Е, ще видим. Какво искаше да кажеш по телефона с това, че било все същата история с трите удара?

Уинстън се намръщи.

— Случва се все по-често. Още откакто в Сакраменто приеха закона за трите удара. Не зная дали си следил нещата, след като вече не работиш в бюрото. Но според този закон, ако получиш три присъди за тежки престъпления, край. Автоматично те осъждат на доживотен затвор без право на предсрочно освобождаване.

— Да. Зная за това.

— Е, единственият резултат при някои от тези задници е, че ги прави по-внимателни. Вече очистват свидетелите, преди да извършат обикновен грабеж. Предполагаше се, че този закон ще има възпиращо въздействие. Ако питаш мен, така просто има много повече жертви като Джеймс Кордел и двамата в магазина.

— Значи според теб онзи тип просто очиства свидетелите.

— Така ми се струва. Гледал си един от записите. Той не се колебае. Този боклук е знаел какво ще направи още преди да отиде при банкомата или в магазина. Никакви свидетели. Засега се водя от това предположение. През свободното си време преглеждам материалите и търся престъпници с по две или повече присъди. Мисля, че мъжът с маската е такъв. Извършвал е грабежи и по-рано. Сега е станал и убиец. Естествена еволюция.

— И засега няма никакъв резултат, така ли?

— В архивите не. Но или ще го открия аз, или той мен. Не е от хората, които внезапно изчезват. И фактът, че убива хора за неколкостотин долара показва, че е решил при никакви обстоятелства да не се връща отново в кафеза. Това е сигурно. Пак ще се появи. Изненадана съм, че още не се е случило — минаха два месеца. Но когато го направи, може би ще се прецака в нещо съвсем незначително и ние ще го пипнем. Рано или късно. Гарантирам ти го. Жертвата от моя случай има съпруга и две дъщерички. Ще го накарам да си плати за това.

Маккейлъб кимна. Яростната й всеотдайност му харесваше. Това беше пълна противоположност на възгледите на Аранго. Започна да събира документите и обеща на Уинстън, че след като прегледа материалите, ще й телефонира.

— Не се презорвай — отвърна тя. — Ще използваме всичко, което направиш.

 

 

Когато се върна при форда, Маккейлъб завари Бъди Локридж да седи с гръб към вратата и с протегнати върху дясната седалка крака. Той лениво свиреше някакъв блус на хармониката си и в същото време четеше разтворената в скута книга. Маккейлъб отвори дясната врата и го изчака да си вдигне краката. Забеляза, че заглавието е „Инспектор Иманиши разследва“.

— Доста бързо свърши — отбеляза Бъди.

— Да, нямаше много за казване.

Остави купчината доклади и касети на пода между краката си.

— Какво е това?

— Просто някои неща, които трябва да прегледам.

Локридж се надвеси и погледна най-горната папка. Беше доклад за произшествие.

— Джеймс Кордел — прочете той. — Кой е този?

— Бъди, струва ми се…

— Зная, зная.

Изправи се и запали двигателя.

— Е, сега накъде?

— Сега просто се връщаме обратно. В Сан Педро.

— Не ми ли каза, че ти трябвам за няколко дни? Няма да задавам повече въпроси, обещавам.

— Не става дума за това. Все още имам нужда от теб. Но в момента трябва да се върна обратно и да прегледам тези неща.

Бъди обезсърчено хвърли книгата върху таблото, пусна хармониката в джобчето на вратата и превключи на скорост.