Денис Джъд
Историята на Дългия Джон Силвър (8)

Глава VIII
Ураганът

Изхвърлили убитите негри през борда с няколко псувни, с които изразили съжалението си за паричната загуба. Съдбата на телата на Грирсън и Маркам, за които се предполагало, че са убити от разбунтуваните роби, била по-добра: увили ги в платно и ги спуснали в морето. По настояване на Джордж Томпсън, Джон Силвър, единственият моряк в екипажа, който можел да чете, напевно прочел малко от молитвеника:

Пръст си и на пръст ще станеш.

Бог дал, Бог взел…

Двете тела най-напред потънали във водата, но после вълните започнали да ги вдигат и спускат зад „Оспри“, сякаш мъртвите танцували някакъв странен танц на смъртта. Пю плюл във водата:

— Пръст си и на пръст ще станеш! Как ли не! Проклети да са, да им изтекат очите — извикал той през борда. — Акулите да ги ядат, добре се отървахме от тях! Да вървят по дяволите!

След като изхвърлили убитите през борда, оцелелите моряци трябвало да решат един много труден въпрос. Явно Дженкинс бил прекалено тежко ранен, за да може да води кораба. Вторият помощник Харисън, единственият оцелял офицер на борда, бил извън строя след страшния бунт на робите и убийството на Грирсън и Маркам. Кой щял да поеме командуването на „Оспри“? Кой щял да се погрижи да стигнат до Барбадос, а не всички да загинат при корабокрушение?

Екипажът се събрал да обсъди положението. Омаломощеният Харисън не бил съгласен да поеме командуването и моряците започнали да дюдюкат, присмивали му се и размахвали юмруци пред лицето му. Най-сетне гласували и избрали трима души да се опитат да направляват кораба. Харисън неохотно се съгласил да прави измерванията със секстанта по обед и да определя курса на „Оспри“. Избрали двама души да му помагат. Единият бил Джани Ривиера, късокрак генуезец, който бил плавал по търговия до островите на Западна и Източна Индия и разбирал малко от навигация. Естествено другият бил Джон Силвър — човек с бърз ум, чието държане било вдъхнало смелост на другарите му по време на бунта на робите.

Известно време всичко било наред. Дните минавали и „Оспри“ наближавал Карибско море.

Един ден, на около седем дни път от Барбадос, времето станало много горещо и задушно и корабът започнал да се люлее повече от обикновено.

Изведнъж Ривиера, генуезецът, който се намирал близо до кормчията, се хванал за вантите на бизанмачтата и се навел над релинга на юта, за да погледне небето. Черни облаци бързо се носели към тях от запад. Помирисал вятъра, който бързо се усилвал. Станало страшно задушно и горещо. Той бързо се обърнал към прегърбения Харисън, който току-що бил излязъл на палубата и с усилие придържал шапката на главата си.

— Ураган! — извикал Ривиера на Харисън, който не разбирал какво става. — Ураган, мистър Харисън, корабът трябва бързо да се обърне.

Още не бил изрекъл тези думи, когато вятърът започнал да вие високо и да къса платното от реята на предния топсел. Част от платната били разкъсани и отнесени. Гигантските вълни всявали ужас. Останал без командуване, екипажът на „Оспри“ безредно се хвърлил да свие издутите платна, които вятърът почнал да отнася. Едва смогнали да приберат по-ниските платна, но топселът и брамселът на главната мачта и на бизанмачтата били напълно отнесени.

В очите на неопитния Силвър грамадните вълни, които връхлитали върху „Оспри“, изглеждали като страшни предвестници на края. Макар и да се доближавали до кораба сравнително бавно и спокойно, те се извисявали колкото най-високата къща, която той някога бил виждал.

Изглеждало просто невъзможно „Оспри“ да изкачи някоя от огромните като планински склонове вълни. И все пак той успявал да се издигне над всяка вълна, заставал за миг на гребена й и след това се спускал с носа надолу към бездната, само за да се озове отново пред следващата, не по-малка вълна. На палубите имало вода до кръста и моряците се хващали за релинга, мачтите и такелажа, за да не бъдат отнесени в морето. Натиканите зад преградите негри в трюма надавали ужасни викове в мрака, докато люлеещият се кораб ги запращал ту в една, ту в друга посока.

Със страшни усилия Силвър се добрал до юта, където видял, че Ривиера се бил привързал към руля и се опитвал да държи кораба с нос към вълните. Зад него се били свили Харисън и трима моряци; те били мокри до кости и гледали отчаяно урагана, превърнал дългата на фитили коса на Харисън, който си бил изгубил шапката, в смешни вимпели.

Възползувайки се от миговете между отминаващите и прииждащите вълни, Силвър успял да отреже част от едното корабно въже и да се привърже към релинга на десния борд. Сега вече се чувствувал по-сигурен, макар и на няколко пъти да усетил как заливащата вода повдигала краката му от палубата. Но въпреки това съзнавал, че щял да бъде в безопасност, докато самият „Оспри“ се държи, но ако съдел по разбития такелаж и скърцането и пращенето на гредите, това нямало да продължи много дълго. Вероятно корабът бил вече поел стотици галони вода в трюма и това само щяло да приближи гибелта му, тъй като „Оспри“ станал по-тромав и по-труден за управление срещу дяволския ураганен вятър и извисяващите се вълни.

Силвър решил, че е загубен. Въжето, с което се бил привързал към релинга, се врязвало в тялото му и започвало да протрива и гърдите му, а от солената вода, която непрекъснато обливала палубите от носа до кърмата, ожулените места страшно го заболели. Той спокойно си спомнил миналото и започнал да проклина съдбата си: проклинал мрачния си баща, който не успял да го накара да се примири с обущарския занаят; проклинал собствената си прибързаност, заради която започнал да помага на контрабандистите; проклинал нещастието да го арестуват след убийството на двамата митничари; проклинал лошия си късмет да попадне да плава под командуването на един луд, мъртвия капитан Грирсън и на един некадърен надут глупак като Дженкинс; проклинал и дяволския късмет на „Оспри“ да налети точно на урагана.

Тъкмо когато Силвър бил вече готов да посрещне неохотно смъртта, ураганът започнал да отслабва и станало по-хладно. Макар че разигралият се океан все още продължавал да бушува, малкото оцелели платна на „Оспри“ му позволили да държи нос срещу вълните и по този начин да избегне опасността от преобръщане.

Когато се стъмнило, не било още ясно каква съдба очаква кораба. Едва призори измъчените, изтощени моряци разбрали, че има надежда да се измъкнат от урагана.

Когато слънцето се издигнало по-високо, екипажът се опитал да разчисти щетите. Трябвало да се възстанови повреденият такелаж, да се изкърпят разпокъсаните платна, да се подменят изпотрошените реи. Освен това трябвало да се помисли и за пострадалите. Въпреки че били хвърляни от единия край на трюма до другия, повечето от робите по чудо преживели бурята, макар и неколцина да надавали страшни писъци от болка на счупените си крайници, натъртванията и раните.

Имало пострадали и от екипажа. Двама моряци загинали както се били привързали към предната мачта — вълните разбили главите им, удряйки ги в мачтата. Други петима просто били пометени през борда. Между тях бил и вторият помощник Харисън, който не се решил да се привърже към кораба. Раненият Дженкинс спасил кожата си, като се заврял в един ъгъл на капитанската каюта на кърмата.

Но докато „Оспри“ едва-едва напредвал към Барбадос и Дженкинс постепенно се оправял, мислите му непрекъснато се връщали към това как да даде сметка за поредицата бурни събития, които докарали кораба до това лошо състояние. Трябвало някак да се обясни свалянето и убийството на Грирсън и убийството на квартирмайстора Маркам. Трябвало да даде обяснение за бунта на негрите и за загубата на ценни роби при потушаването му. От урагана умрели още роби. Освен това седмина моряци загинали по време на бурята. Неговото командуване на „Оспри“ представлявало пример какво трябва да се прави, за да се провали едно пътуване и да се стигне до финансов провал. И лекувайки счупената си челюст и нараненото си самочувствие, Дженкинс се зарекъл, че с някакъв дързък ход ще се измъкне от отговорност. Когато „Оспри“ най-после се довлякъл до залива Карлайл, Дженкинс вече бил намислил своя ход и капанът му бил заложен.