Денис Джъд
Историята на Дългия Джон Силвър (10)

Глава X
Продаден в робство

Пазарът на роби в Бриджтаун, казваше Джон Силвър, представлявал просто обширен двор с кошари, в които били натикани групички негри. Намирал се близо до пристанището и край него се издигали масивни каменни постройки. И както унилият Джон Силвър седял облегнат на ниска дървена платформа с въже около врата си, неговите остри очи забелязали, че повечето от къщите били с остъклени прозорци. Някои от новопостроените сгради имали три или четири етажа, подобно на къщите в Бристол, с които Джон бил свикнал.

По-старите домове обаче били по-ниски, защото хората считали, че е по-благоразумно да строят така след големия ураган, който унищожил толкова много сгради през царуването на Чарлс II.

По главните улици на Бриджтаун, настлани с калдъръм и натрошени корали, бавно се движела върволица от минувачи — амбулантни продавачи на разнообразни стоки — от пресни плодове и риба до туршия и пушено месо; домашни роби, изпратени по някаква работа, моряци в отпуска, търговци и занаятчии. От време на време минавал по някой и друг плантатор на своя чистокръвен кон или изтрополявала кола, теглена от пони, с роб на капрата, в която се возела група богати дами, облечени в пищни рокли, внесени от Англия или контрабандирани от Франция през колониите в Северна Америка.

В деня, когато завели Силвър на тържището за роби, пазарът явно не бил оживен. Напоследък не бил акостирал кораб на роботърговци и затова се продавали само десетина домашни роби — готвачи, носачи, градинари и други подобни. Въпреки това скоро голяма тълпа се събрала около младия Джон Силвър, защото предстоящата продажба на бял човек в робство предизвиквала голям интерес сред простолюдието на Бриджтаун.

Макар че беше изминал повече от половин век от тези събития, когато Силвър ми разказваше преживяванията си, лицето му ясно изразяваше страшното унижение, почувствувано през тези часове.

— Та, Джим — рече ми той, като студеният му поглед се изпълни с ненавист при спомена за тези минали неправди, — достатъчно лесно е човек да прости и забрави наказанията, ако те са справедливи и така да се каже, прави. Ама оня съд на дръвници в Барбадос беше нещо съвсем друго. Представи си как са ме вкарали в техните кошари и ония ми ти важни господа, плантаторите, пуфкат тютюнев дим в лицето ми, дъщерите им се кикотят и дори черните им роби ми се подхилват и кокорят очи. По-скоро съм готов хирургът да ми отреже крака още веднъж, макар че когато го режеха, бях захапал едно парче кожа, за да не пищя от болки. Та за малко не се разциврих като бебе, задето бях паднал толкова ниско, и то само заради лъжите на онзи корабен плъх Дженкинс. Тогава разбрах колко струва цялата тази сган от морски капитани, тлъсти търговци, хора на компаниите и на властта. Бяха се хванали за закона, за да ме съсипят, но, бога ми, тогава се заклех да им наруша законите, ако трябва да им разбия и главите, само тоничко да ми се удадеше тази възможност! Реших занапред добре да оплитам собствената си кошница и пет пари да не давам за никого!

Доколкото си спомням, точно това бяха думите му и когато ги чух, разбрах защо беше решил да прекара живота си извън закона, макар че още не беше ми разкрил точно как бе приет в братството на пиратите.

След този страстен изблик Силвър продължи да разказва за унизителните часове, прекарани на пазара за роби в Бриджтаун.

Изглежда, че плантаторите от Барбадос, които обикаляли Силвър, не били склонни да го купят поради лошото му име на бунтар и главорез. А може би цената, която властите поискали, ги отблъсквала: сто лири им се стрували прекомерно голяма сума, когато по това време могли да купят покорни негри само за някакви си двадесет лири.

И така Силвър седял отчаян, подпрян на платформата, а свободните хора, както и отдавна докараните роби, го преценявали и му се подигравали.

Най-сетне, като си вдигнал главата, забелязал как един сравнително висок чернокос човек с чуждоземно облекло го разглежда изпитателно.

След няколко минути непознатият се обърнал и се запътил към акционера, който бил задрямал под един навес, нахлупил широкопола шапка над очите си.

— А, господин Дюбоа, добър ден, сър — казал той, като тромаво се изправил на крака. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Онзи, белият, там — отвърнал Дюбоа. Той свободно говорел английски, макар и с известен, акцент, който Силвър най-напред не могъл да определи. — Сече ли му умът?

— За ума му ли питате, господин Дюбоа? — извикал той. — Този човек, всъщност името му е Силвър, има ум като бръснач и би могъл да сече захарна тръстика с него. Може да чете библията както онзи кресльо Джон Уезли и разправят…

— Да, да — казал Дюбоа, като нетърпеливо прекъснал това изброяване на добродетели. Обърнал се и се отправил към Силвър.

— Стани — казал му Дюбоа.

Джон Силвър се изпънал.

— Да — казал Дюбоа замислено, като че ли говорел на себе си. — Добра стойка. Над един и осемдесет, също така широкоплещест и як. — Дюбоа продължил да коментира, като оглеждал внушителната фигура на Джон Силвър. Погледнал лицето му отблизо. — Добре, ясни очи. Отвори си устата. По-широко! Oui, exellent, vous avez les dents tres fortes, je crois^[1]. Добре, затвори си устата.

— Слушай — казал Дюбоа на акционера, — изглежда, аз съм единственият, готов да го купи, а? Нали така? Дори и да не е така, той е опасен престъпник, нали? Така, давам ти петдесет лири и нищо повече, а ти ще си получиш комисионната. Съгласен ли си?

— Не може да бъде, господин Дюбоа — протестирал акционерът. — Съдът го оценява двойно по-високо и вие добре знаете колко ще струва, когато го обучите. Аз бих казал осемдесет лири и нито пени по-малко.

По време на пазарлъка Джон Силвър стоял с наведена глава, цял потънал в срам, загдето се пазарели за него като за вол на говеждия пазар.

Най-сетне чул как Дюбоа отсякъл:

— Край! Давам ти шестдесет сребърни лири. Съгласен ли си?

Дюбоа броил парите. След това му вързал ръцете с дебело въже и го завел при коня си на другата страна на тържището. Там привързал оглавника на Силвър за седлото на коня си.

Като свършил с всичко това, Дюбоа се обърнал към него:

— Слушай — казал му той, — сега ти си мой роб. Ти ще работиш здраво за мен, нали така? Но аз не съм жесток. Аз храня робите си добре, давам им хубави колиби. Ако работиш както трябва, ще можеш да станеш старши на негрите ми и ще им казваш какво да правят, разбра ли? Хайде да вървим!

И с тези думи той възседнал коня си, дръпнал юздите и тръгнал, като едва се разминал с една кола, натоварена догоре с бурета меласа, теглена от четири вола. Естествено Силвър трябвало да последва своя господар, така както бил вързан за другия край на въжето, и макар Дюбоа да яздел ходом, Силвър едва успявал да го следва, без да се спъва по едрия калдъръм. Набързо свикнал да си вдига краката високо, за да не се препъва по калдъръма. Слънцето го напекло и ризата му прогизнала от пот.

Както вървял в жалкия си вид през Бриджтаун, Силвър започнал да обмисля възможностите, които стояли пред него. Очаквал го безкраен изнурителен труд сред влажните плантации със захарна тръстика или сред ужасяващата жега при казаните. Винаги съществувала възможността да бъде наказан от своя господар за някое истинско или мнимо провинение. Бил чувал ужасни истории за бичуване на роби до смърт или за отрязване на краката, ушите или носовете им, истории, които карали косите на човек да настръхват. Можел да се надява да избегне такива мъчения, като приеме положението си на роб и изчака подходящия момент да избяга, защото все пак се надявал, че в края на краищата ще избяга или пък ще получи свободата си по законен път — в британските колонии в Западна Индия и на континента наистина имало освободени черни роби.

Както крачел зад Дюбоа, който уверено яздел коня си, той за кратко време се ласкаел от надеждата, че може да се опита да избяга, щом пътят, по който вървели, напусне покрайнините на Бриджтаун и навлезе в полето. Бързо обаче се отказал от тази си идея. Най-напред изгледите за успех били твърде малки — ръцете му били вързани и на врата му имало оглавник. Освен това наказанията, налагани на заловени избягали роби, включвали смърт чрез изгаряне на бавен огън, като най-напред жертвите с такава страшна участ били приковавани на дъски, поставени на земята, а Джон Силвър нямал никакви намерения да подражава на мъчениците от древността, като изтърпи смърт с толкова бавна агония.

Пътят, който Дюбоа следвал, водел на север, близо до западния бряг на острова. Изминали седем мили по прашния път покрай границите на плантациите със захарна тръстика, вече почти готова за рязане. Грубо надписани дъски сочели имената на плантаторите и Силвър започнал да повтаря имената им, сякаш били някакъв катехизис на благородниците от Барбадос.

Стоунъм, Стоунъм, цял живот да стенеш.

Хауард, Хауард, бъзльо, пъзльо.

Браун, Браун, да изсъхнеш, да изсъхнеш.

Рийд, Рийд, пукни, пукни от глад.

Най-сетне Дюбоа свърнал от пътя, вързал коня си за една млада палма и седнал на тревата. Той откачил брезентовата си торба от седлото и извадил малко парче осолено свинско месо, къс черен хляб и пресни плодове. Извадил също така кожен мях и отпил шумно и продължително, преди да започне да се храни.

Изтощен, Силвър се облегнал на коня, който започнал да пасе сладките млади треви.

— Ей, ти — казал Дюбоа, — вземи меха и си пийни. Има хляб и за теб. Когато свършиш да ядеш, можеш да починеш малко. Ето, ще ти освободя ръцете. Ако искаш, седни.

С тези думи той взел едно джобно ножче и срязал въжето, което се било впило в китките на Силвър и ги било протрило. После небрежно подхвърлил кожения мях и хляба към Джон, който в това време вече се бил свлякъл на земята. Силвър загълтал жадно от меха и се нахвърлил върху хляба. Бил все още привързан към седлото на коня, който се измествал, както пасял, и той трябвало да го следва, но въпреки това храната му се сторила достойна за масата на олимпийските богове.

След половин час почивка Дюбоа станал и отново яхнал коня. Слънцето вече отивало към залез и след няколко часа щяло да се здрачи. Отново потеглили, но сега, когато ръцете му били развързани, Силвър вървял доста по-леко. Но пътят все още бил неравен и краката му се подули и го заболели в ботушите.

Не след дълго Дюбоа свърнал от главния път, минал със Силвър покрай една табела с надпис „Филип Дюбоа“ и го повел край плантация от захарна тръстика, която се простирала с километри. Вече започнало да се стъмва и като си напрегнал очите, Силвър успял да различи на около четиристотин метра пред себе си група малки колиби, а зад тях една голяма двуетажна къща; от прозорците на приземния етаж идвала светлина.

Дюбоа спрял при една от колибите най-близо до къщата. Отворил вратата с ритник и блъснал Силвър вътре, както бил с оглавника на врата.

— Ще спиш тук — казал Дюбоа. — Няма да слагам катанец на вратата, но ако се опиташ да избягаш, моите хрътки ще ти прегризат гърлото. Утре ще почнеш да работиш. — Затворил вратата и отвел коня.

Силвър седнал на пръстения под на колибата и се облегнал на един дървен стълб, който поддържал ниския покрив. В мрака виждал грубите очертания на маса и две табуретки; една рогозка и едно одеяло се намирали на противоположната стена. Мизерната колиба била пропита с миризма на урина и пот.

Съвсем отчаян, Силвър се хвърлил на рогозката и се покрил с мръсното одеяло. Оглавникът останал да виси на врата му. И докато заспивал от изтощение, в полусън смътно дочул радостен момичешки писък и гласа на Дюбоа, който викал: „Анет! Анет!“