Денис Джъд
Историята на Дългия Джон Силвър (4)

Глава IV
Брегът на Гвинея

На следния ден след бягството, още преди да съмне, Силвър си намерил място на един кораб, който търгувал с роби и се готвел да отплава за бреговете на Гвинея. Над „Оспри“ се веело английското знаме и неговият капитан Дезмънд Фини бил висок ирландец, който говорел припряно. Младият Силвър отговорил на въпросите на Фини, без да се смути.

— На колко години си, момче? — попитал го Фини.

— На седемнадесет, сър — отвърнал Джон, като се изправил колкото може повече.

— Хм — казал капитанът, — защо юначага като тебе толкова бърза да напусне дома си?

Силвър започнал да мънка, че избягал от баща си, но за щастие следващият въпрос на Фини го прекъснал:

— Разбираш ли от моряшка работа, момче? — запитал той, изстрелвайки бързо думите една след друга. — Можеш ли да съкратиш топсела при насрещен вятър. Можеш ли да спускаш лота и да измерваш дълбочината на плитчините?

— Можете да ме изпитате, сър — казал младият Джон. — Плавал съм с най-добрите моряци, наистина. Зная почти всичко за кораби, шхуни, бригове и…

— Хм — отвърнал Фини, като скептично го пронизал с острите си сиви очи. — Добре, ще видим. Но да знаеш, момче, търговията с роби е мръсна работа. По бреговете на Западна Африка има треска и коварни нападения, а като преминаваме Атлантика, ще има и мръсотия, и воня, и повръщане. Скоро ще разбереш, че корабът не е място за деца със слаби стомаси.

— Не се страхувам от мръсотията и треската, сър — рекъл Джон.

— Може и така да е — казал Фини, — но само си представи, хм, да речем, че се разбунтуват робите и глутница диваци реват и горят от желание да ти разпорят корема, а?

При тази картина косата на Силвър се изправила от ужас, но той събрал смелост и отговорил, свивайки юмруци:

— Нека само се опитат: ще им счупя главите и ще ги изхвърля през борда, сър!

— Ха — казал Фини, — никак не ми се вярва тази работа! Но все пак ще те взема. Точно сега не ми достигат хора, тъй като търговията с роби не е по сърце на моряците. Не че не се печели добре, но жълтата треска и кръвопролитията ги плашат. Слизай в трюма, момче. Или бързо ще станеш моряк, или ще свършиш като храна на акулите — едното или другото.

И така „Оспри“ отплавал с Джон Силвър на борда. Макар че бил карал лодки в Бристолския залив, той сега за първи път излизал в открито море и от това пътуване, както сам твърдеше, научил повече отколкото от всички книги, които бил прочел заедно с майка си. Най-напред надвил страхотиите на морската болест, макар че в Бискайския залив бил готов да си пререже гърлото, стига да имал сили да държи ножа достатъчно здраво.

Силвър научил най-важните правила на морския занаят, подпомаган донякъде от въжето, с което бдителният боцман си служел умело. Ужасът му от катеренето по въжетата, когато корабът бясно се мятал в бурното море, постепенно намалял. През първите си дни на кораба той усещал как проницателните сиви очи на Фини ясно виждали несръчността му и грешките му и си представял как капитанът говори за него с насмешка.

Фини разбирал от навигация, но не умеел да поддържа дисциплината на кораба. През деня той си попийвал, а през нощта пиел здравата и тогава корабът оставал в ръцете на старшия помощник Грирсън. Той бил от Йоркшир, не бил приказлив и бил служил в кралския флот. Държал на дисциплината, дълга и бога. Другарите на Силвър плюели зад гърба на Грирсън и страшно го ругаели в трюма, но спокойствието и самообладанието, с които Грирсън се оправял, спечелили уважението на Силвър.

Общо взето Силвър нямал високо мнение за своите събратя моряци. Те съвсем не се престаравали при изпълнението на задълженията си. Главните им развлечения били игра на комар, сплетни и разпри и Джон се отегчавал от техните препирни при разпределението на храната и грога. Като новак в екипажа, отначало го тормозели, но неговата възприемчивост и явната му физическа сила му спестявали ненужен тормоз.

Когато „Оспри“ хвърлил котва в Анамбу, пристанището за търговия с роби на западния бряг на Африка, Силвър с почуда гледал този нов свят на тропически гори, странни животни и чернокожи диваци. Отначало разкошните цветя и пищната растителност, които обграждали крепостта и колибите на Анамбу и заплашвали да ги погълнат, просто му се стрували недействителни. Такива били и ярките облекла на африканците, които се тълпели около „Оспри“, за да предлагат плодове и разни лакомства на екипажа.

Но скоро пред очите на Силвър се струпали нови чудеса. Дезмънд Фини се отървал от склонността си към алкохола, на която се отдавал по пътя, и незабавно се заловил за работа. С корабната лодка, натоварена с мостри от стоките, които носел, той слязъл на пристанището на Анамбу, придружен от шестима моряци. Между тях бил и Силвър, когото Фини избрал с думите: „А ти, вълче, ще ни трябваш, защото на този бряг съобразителният човек и умелият лъжец струват колкото батарея петфунтови оръдия.“

И така скоро Силвър с удивление видял как Фини се здрависва с Монго Джак Андрюс, търговец на роби — огромен, отпуснат човек с меки бели ръце, който бил безкрайно любезен. Възприел бил местните обичаи и вкусове и бил облечен в шарени и пропити с пот ярки африкански одежди.

— Скъпи ми капитане — пропял Монго Джак, — отново се срещаме, но, дявол да го вземе, времената са по-трудни от всякога. Пребродил съм реките с хайки за здрави чернокожи младежи и красиви момичета и с големи усилия ги докарвам тук, но какви разноски, скъпи господине, какви разноски! — При тези думи Монго Джак се отпуснал на един тръстиков стол, който се огънал под тежестта му, и избърсал потното си чело. Фини също седнал и заповядал на хората си да покажат стоката. Доколкото Силвър си спомняше, тя се състояла главно от бурета с коняк и ром, памучни платове от Манчестър, няколко чифта пистолети, модерни шапки с дантели и железни пръти.

Монго Джак ги посрещнал с прозявка:

— Съвсем обикновена стока, капитане — оплакал се той. — Честна дума, чернокожите главатари вече се къпят във френски коняк и всеки от тях има по осем триъгълни шапки. Но — продължил той, поглеждайки лъскавите дръжки на пистолетите — все пак ще видим какво може да се направи, драги господине, ще видим.

Засега с това се свършило. Монго Джак издърпал Фини в една от вътрешните стаи, започнал щедро да му сипва вино, да мърмори и да се оплаква. Отвън цяла змиевидна върволица от африканки поднесли на Силвър и другарите му закуски.

Като момче в Бристол Джон Силвър бил свикнал с момичетата, но тук те му се стрували като същества от друга планета! Негърки, мулатки и квартеронки, стройни или закръглени, безсрамни или стеснителни, те бързо минавали пред него и женствеността им смущавала неговата младост.

Виното и жегата, закачките и смехът подействували на Силвър и другарите му и те се спуснали да танцуват с жените, които преминавали от един моряк на друг, като пищели дяволито и радостно.

„Джим, по-лесно ще кажа братко на един французин, отколкото да проговоря този дяволски език — каза ми той. — Но, бога ми, голям танцьор бях на младини, когато имах два крака.“

И така той танцувал, притиснал стройната талия на една тъмнокожа млада мулатка с голяма уста и необикновено розови бузи. Не се знае докъде щяла да стигне цялата тази тупурдия, ако Монго Джак не се появил разгневен и запречвайки вратата с огромното си туловище, изпразнил пистолета си в краката на танцуващите.

Жените се разпищели и се разпръснали колкото може по-бързо, защото пред тях стоял техният господар, повелител и съпруг.

— Бога ми, бесни сте за танци, виждам — казал Монго Джак. — Подушвате фустите, както кучетата ми надушват следите на бегълците. В танците няма нищо лошо, момчета, но моля ви, не измъчвайте толкова горките ми жени. Най-добре е сега да се наспите — прибавил той заплашително, — защото утре заран африканското слънце ще изпари доброто ви настроение.

Силвър и другарите му скоро разбрали значението на думите му, защото рано на следващата сутрин те се отправили нагоре по Рио Орто да събират роби. Водел ги Фини, а командуването на „Оспри“ било поверено на мрачния Грирсън. Монго Джак ги снабдил с преводач и ги изпратил с възторжени благопожелания.

Реката лъкатушела между гъсто обраслите брегове, оживени от крясъците на невидими животни и блестящите цветове на безброй птици. Голи до кръста, моряците теглели здраво греблата. Най-сетне достигнали до целта — факторията Оба, готова да продава стоката си.

Заобиколен от жените, слугите и робите си, кралят живеел в широки, просторни колиби. Облегнат на меча си, до него стоял неговият палач, готов да изпълнява заповедите на господаря си. Даже когато Фини чрез преводача разменил надути приветствия с краля, моряците слисано наблюдавали как двама полуголи африканци били извлечени измежду тълпата и обезглавени на място. Топлата кръв на провинилите се нещастници опръскала пурпурната мантия на краля, но той обърнал внимание на това не повече, отколкото ако били няколко капки дъжд. Скоро Силвър разбрал защо.

— Там е работата, Джим, този стар дявол не даваше и пукната пара за човешкия живот — каза той. — Занаятът му беше да търгува с човешка стока, но кой от нас можеше да го упреква за това? Ако дворецът му беше кланица, ние пък бяхме дошли да купим месо, нищо повече.

Затворите на краля на Оба действително били натъпкани с роби, едни от които безмилостните му наемници били отвлекли от съседните племена, други пък били купени от местни търговци. Скоро Фини наредил на хората си да отбират такива роби, които да си струват парите.

— Слушайте, момчета — казал той, — не сме дошли тук да събираме боклука на този дивак. Искам само първокласна стока и нищо друго. Ако видите, че някой от робите е много стар, да речем над трийсет и пет, или му липсват зъби или пръсти на ръцете и краката, или пък недовижда, направо го махайте.

Така Силвър, който до неотдавна треперел за собствения си живот, сега имал неограничена власт над тези нещастни, тъпи същества. Той се борел да скрие чувството си на погнуса, като гледал как другарите му се движели между робите, блъскали ги, удряли ги, ритали ги и ги ругаели. След това робите бивали жигосвани със собственото клеймо на Фини, за да не могат кралят на Оба или Монго Джак да подменят с лукавство добри роби с лоши, преди да ги натоварят на борда на „Оспри“.

Жигосването не било нещо ново за някои от другарите на Силвър, които въртели нажеженото желязо с такова безразличие, като че ли жигосвали добитък. Дъвчели си тютюна, подхвърляли си мръсни шеги и гледали да мине времето. От време на време се спирали пред някоя красива робиня, преди да притиснат горещия метал върху тъмната плът.

Младият Джон се стремял да отвръща поглед от противната картина и се мъчел да не слуша риданията и стоновете на робите. Изведнъж през пушека и смътните образи пред очите му той забелязал подигравателната усмивка на Фини и чул гласа му:

— Ей, момче, я вземи моето желязо, че ме чакат много по-важни работи.

И ето че той се озовал с желязото в ръка, а двама от другарите му блъснали пред него младо момче, почти на неговата възраст. За момент той се спрял нерешително, като гледал с безизразен поглед лъсналата от пот черна ръка, която държали пред него.

— Хайде, глупчо — добавил Фини, за да го успокои. — Ще го заболи колкото ако щръклица ужили някой стар козел. Е, миризмата изгоряло месо не е приятна, но ти си представи, че ти мирише на шишчета.

На Силвър му призляло от отвращение, когато думите на Фини отекнали в ушите му.

— Не мога — измърморил той.

— Страх ли те е, момче? — изсмял се до него един червенобрад моряк.

Наоколо се чули и други подигравателни гласове.

— Щом застанем на док в Бристол, ще ти купя фуста!

— Я гледай какво хубаво моме сме имали тука!

— Хайде, Бети, хайде сега да те видим!

Гордостта на Силвър била уязвена. Ръката му отскочила напред, като че ли трябвало да набоде на шиш овнешка плешка. Желязото изсъскало, момчето изпищяло и всичко свършило.

— Браво, смелото ми Шишче, все пак от теб ще излезе мъж! — извикал Джордж Томпсън, един стар моряк, който по време на плаването се държал дружелюбно със Силвър.

Останалите се разсмели.

— Шиш! — извикал един от тях. — Ама такова име не сме имали досега, нали! Добре дошъл на кораба, сър Шиш!

Без да съзнава какво върши, Силвър видял пред себе си друга черна ръка за жигосване. Натиснал желязото, после още веднъж и още веднъж. Виковете на жертвите се смесили с общата врява и не след дълго той почти не им обръщал внимание. „Все пак — казвал си той — по-добре така, отколкото да гниеш в затвора.“

Когато жигосването приключило, съзнателно или несъзнателно Джон Силвър бил вече загубил частица от младежката си невинност. Твърдата кора на безразличие към човешките страдания започнала да покрива нараненото му честолюбие. Така той направил първите стъпки по пътя, който щял да го доведе до жестокости и убийства.

Освен това му излязъл и прякор, защото другарите му започнали да повтарят думите, с които Фини злорадо му подал горещото желязо, и до края на живота си Джон Силвър останал „Шиша“.