А. С. Серафимович
Железният поток (6)

VI

По станичните улици вървят с песни и мотаят дългополите си пристегнати черкезки казаци, пластунски батальони; на рунтавите им черни калпаци се белеят лентички. А лицата им разхубавени: на едного окото плувнало в синьо-червено; на друг вместо нос — кървава подутина; подпухнала буза; като възглавнички увиснали бърни — няма нито един казак, по лицето на когото да не личат тъмни синини.

Но вървят весело, сбито и над вдигащия се на взривове изпод краката им прах — с отсечен железен марш, в такт, с дружно отекващата в земята стъпка:

„Щом не поже-лах-ме,

раз-бун-ту-вах-ме…“

Плътно, силно отеква в градините, зад градините, в степта, над станицата:

„… тъй за-гу-бих-ме У-край-на!“

Казачките ги посрещат, всяка търси своя — спуска се радостно или изведнъж закърши ръце, занарежда, та заглуши песента, а старата майка се затръшка, заскубе белите си коси и силни ръце я занесат в къщурката й.

„… раз-бун-ту-вах-ме…“

Тичат казачета… Колко много са! И откъде ли само излязоха, през цялото време не се виждаха; тичат и викат:

— Татко!… Татко!…

— Чичко Микола!… Чичко Микола!

— А червените изядоха нашето юнче.

— Аз пък избих с прашка окото на един — спеше пиян в градината.

По улиците и пресечките на мястото на предишния лагер се разположи друг и личеше — свой лагер. Задимиха вече из всички дворове летните кухнички. Суетят се казачките. Докараха някъде от степта скритите крави; донесоха птици; и почнаха и варене, и печене.

А при реката кипи друга там работа — в надпревара удрят брадвите, като заглушават дори шума на реката, на всички страни летят и святкат на слънцето бели трески — залягат казаците, правят мост на мястото на изгорения, за да успеят да настигнат врага.

А в станицата — там друго. Формират се нови казашки части. Офицери с бележници. Направо на улицата на маси писари изготвят списъци. Прави се проверка.

Казаците поглеждат разхождащите се офицери — лъскат на слънцето пагоните. А отдавна ли, само преди някакви си шест — седем месеца, беше съвсем друго: на площадите, по улиците на станицата, по пресечките като кърваво месо се търкаляха ей също такива офицери със скъсани пагони. А из махалите, в степите, по доловете хващаха укрилите се, докарваха ги в станицата, биеха ги безмилостно, бесеха ги и те висяха по няколко дни, за да ги разнасят враните.

И почна туй преди около една година, когато пожарът, пламнал в Русия, стигна до турския фронт.

Какво е това?… Що е това?…

Нищо не се знаеше. Появиха се само непознатите болешивики и — сякаш от очите на всички падна перде — изведнъж всички видяха онова, което векове не виждаха, но векове чувствуваха: офицерството, генералитетът, заседателите, атаманите, неизброимата чиновническа рат и нетърпимата военна служба, разоряваща до дъно. Всеки казак беше длъжен да приготви за своя сметка синовете си за служба: а три — четирима сина — на всеки да купиш кон, седло, обмундирование, оръжие — ето че се разорило стопанството. А селянинът отива при повикване гол: всичко ще му дадат, ще го облекат от главата до краката. А казашката маса постепенно обедняваше, разоряваше се и се разслояваше: слоят на богатото казачество излизаше отгоре, заякваше, забогатяваше, останалите малко по малко затъваха.

 

 

Непоносимо, ослепително гледа мъничкото слънце целия разстлал се под него край. Мараня трепти в знойния пек.

А хората казват:

— Няма край така красив като нашия край…

Заслепяващ блясък играе по плоскодънното море. Едва доловимо пробягват стъкловидни зелени бръчки, лениво мият крайбрежните пясъци. Гъмжи от риба.

До него друго море — бездънно-синьо и до дъното, до самото дъно се отразява обърнатата синева. На безчислени късчета се дроби непоносимо лъщене — не може да се гледа. Далече в синината димят параходи, проточили черни чезнещи опашки — за жито отиват, пари носят.

А от морето се издигат като тъмносиня грамада планини; върховете са отрупани с вечни снегове, дълбоко са врязани в тях сини бръчки.

В безкрайните планински гори, в клисурите, в низините и долините, по платата и по билата — всякакви птици, всякакви зверове, дори такива, каквито вече никъде не можеш да намериш по целия свят — зубри.

В утробата на дивите скали, размити, затрупани, разхвърляни, има и мед, и сребро, и цинк, и олово, и живак, и графит, и цимент, и какво ли още няма — а петролът тече като черна кръв по всички пукнатини и в потоците, в реките леко танцуват като дъга разлелите се маслени петна и миришат на газ…

„Най-красивият край…“

А от планините, от моретата са се проснали степи, проснали са се степи без граници и предели.

„Та нямат те край и свършек нямат!…“

Безгранично лъщи пшеница, зеленеят се ливади или безкрай шушнат тръстики над блатата. Като бели петна се белеят станици, махали, села сред неизгледната гъстота на градините и остро са се извишили над тях в горещото небе пирамидалните тополи, а върху знойно трептящите могили са разперили криле сиви вятърни мелници.

По степта се сивеят стада от неподвижно заврели се една в друга овце: гъсто се вие над тях с бръмчене милионногъмжащото царство на стършелите, мушиците, комарите.

Лениво нагазил до колене в огледалните степни води, се оглежда червеникав добитък. Точат се към доловете и клатят глави конски табуни.

А над всичко — морно звънтящ, неумиращ зной.

На препускащите по пътя впрегнати коне има сламени шапки — иначе падат от смъртно-вторачения поглед на мъничкото слънце. И хората, които невнимателно оголят глава, поразени падат с внезапно почервеняло лице сред изгарящия прах на пътя, изцъклят очи… Леко звънтящ, навсякъде трепкащ зной.

Когато запрегнатият с три — четири чифта витороги волове тежък плуг реже в безкрайната степ бразда, излъсканият палешник отхвърля такава тлъста, мазна земя, като че това не е земя, а черно масло — намажи си филия хляб и яж. И колкото и надълбоко да забиваш тежкия плуг, колкото и да режеш с лъскавия палешник — все едно — до мъртва глина няма да стигнеш, все едно — светналата стомана ще обръща недокоснати, девствени, единствени в света пластове чернозем — на места до цял сажен.

И каква сила, каква нечовешки плододайна сила! Забоде в земята на шега някое дете захвърлен прът — гледаш, филизи пуснал, гледаш, дървото вече клони като шатра проснало. А пък грозде, дини, пъпеши, круши, зарзали, домати, патладжани — та можеш ли ги изброи! И всичко грамадно, невиждано, неестествено.

Закълбят се облаци в планините, плъзнат над степите, полеят с дъждове, напои се жадната земя, а след това започва да пече лудото слънце — и страната се покрива с невиждано плодородие.

— Няма край така красив като този край!

А кои са господарите на този чудесен край?

Кубанските казаци са господари на този чудесен край. И имат те работници, народ работник, и той е толкова, колкото са самите казаци; и пеят също така украински песни, и говорят на родния украински език.

Братя родни са двата народа — и едните, и другите са дошли от милата Украйна.

Не са дошли казаците — натирила ги е царица Катка^[1] преди сто и петдесет години; разрушила волната Запорожка сеч^[2] и ги докарала тук; подарила им този див тогава, страшен край. От нейния подарък с кървави сълзи плакали запорожци, тъгували по Украйна. Изпълзели от блатата, от тръстиките сгърчени пожълтели трески, впили се в казаците, не жалели ни старо, ни младо, много народ натръшкали. С остри кинжали и с точни куршуми посрещнали неволните пришелци черкезите — с кървави сълзи плакали запорожките казаци, споменавали родната сеч и ден, и нощ се биели с жълтите трески, с черкезите, с дивата земя — нямало с какво да се извадят нейните вековни, недокоснати от човека залежи.

А сега… сега…

— Няма край така красив като нашия край!

А сега всички се стремят към този край като чаша, препълнена с невиждани богатства. Потеглили, подгонени от нуждата, от Харковска губерния, от Полтавска, от Екатеринославска, от Киевско, потеглила голотията и беднотията с партушините си, с децата, пръснали се по станиците и тракат като гладни вълци зъби за чудесната земя.

— Не щеш ли! На ти средния — земя им се приискала!

И станали ратаи на казаците преселниците, дали им име „пришелци“. Притеснявали ги всякак казаците, не пускали децата им в казашките народни училища, одирали от тях по две кожи за всяка педя земя под техните къщурки, градини, за аренда на земята, трупали на техен гръб всички странични разходи и с дълбоко презрение ги наричали „бесовски души“, „чига вмирисана“, „хамсел“ (тоест глупак, седнал на казашка земя).

А пришелците, твърди като желязо, без своя земя, по неволя налитащи на всякакви занаяти, на промишлена дейност, възприемчиви, стремящи се към знание, към култура, към училище — плащали на казаците със същата монета: „куркул“ (кулак,) „каклук“, „бухал“ и т.н. Така гори взаимната омраза и презрение, а царското правителство, генералите, офицерите, помешчиците с радост раздухват тази зверска вражда.

Прекрасен край, димящ като горчива жлъчка от разяждаща злоба, омраза и презрение.

Ала не всички казаци, не всички пришелци се държат така едни към други. Измъкналите се от мизерията, измъкналите се от нуждата с пресметливост, упоритост и железен труд пришелци са на почит у богатите казаци. Те държат мелници под наем, държат много казашка земя под аренда, държат ратаи от своите, от преселниците, от беднотията и имат натрупани в банките пари, въртят търговия с жито. Уважават ги онези казаци, чиито къщи са с ламаринени покриви и хамбарите им пращят от храни — гарван гарвану око не вади.

 

 

Защо така с викове и подсвирквания препускат по улиците казаци с черкезки, кривнали калпаци, препускат назад и напред, като пръскат с копитата на конете дълбоката мартенска кал, и святкат изстрели в пролетното синьо небе? Празник ли е или друго? И камбаните до спукване разнасят весел син звън по станиците, по паланките, по селата. А хората, облечени празнично, и казаци, и пришелци, и девойки и момиченца, и побелели старци, и баби с хлътнали уста — всички, всички са излезли на пролетните празнични улици.

Да не е вече Великден? Но не, не е попски празник! Човешки празник е, първият празник от векове насам. От векове, откакто съществува земята, първият празник.

Долу войната!…

Казаците се прегръщат помежду си, прегръщат пришелците, пришелците — казаците. Няма вече казаци, няма пришелци — има само граждани. Няма „куркули“, няма „бесовски души“ — има граждани.

Долу войната!…

През февруари изгониха царя, през октомври стана нещо в далечна Русия; никой не знаеше точно какво беше станало, едно само се вряза в сърцето:

Долу войната!…

Вряза се и беше безумно ясно.

И заприиждаха полкове след полкове от турския фронт. Заниза се казашката конница, вървяха плътно батальоните на пластуните кубанци, вървяха пришелските пехотни полкове, подрънкваше конната артилерия — и всичко това се точеше като непрекъснат поток към дома, в Кубан, в родните станици, с всичкото си оръжие, с припасите, с военното снаряжение, с обозите. А по пътя разбиваха ракиените заводи, складовете, напиваха се, давеха се, изгаряха живи в пуснатото море от спирт, оцелелите стигаха по домовете си в станици и махали.

А в Кубан има вече съветска власт. А в Кубан нахълтаха вече работници от градовете, моряци от потопени кораби и от тях изведнъж всичко стана ясно, видимо: помешчиците, буржоата, атаманите, царското разпалване на омраза между казаци и пришелци, между всички народи на Кавказ. И започнаха да хвърчат главите на офицерите, и влязоха те в чували и във водата.

А трябва да се оре, а трябва да се сее, пък слънцето, чудесното южно слънце, се разжаряше все повече и повече за плодородие.

— Е, кога ще почнем да орем? Трябва да разделяме земята, че то времето ще изтървем — казаха пришелците на казаците.

— Земя на вас ли?! — рекоха казаците и се свъсиха.

Взе да помръква радостта от революцията.

— Земя на вас ли, лентяи?!

И престанаха да избиват своите офицери и генерали, и изпълзяха те из всички дупки и на тайни казашки сборища се удряха в гърдите и говореха подстрекателно:

— Болшевиките имат постановление: да се вземе от казаците всичката земя и да се даде на пришелците, а казаците да се направят ратаи. Несъгласните да се изпращат в Сибир, а цялото им имущество да се изземва и предава на пришелците.

Потъмня Кубан, тайно отдолу запълзя запаленият пожар по степите, по доловете, по тръстиките, по задните дворове на станици и махали.

— Ех, няма така богат край като нашия!

И пак станаха казаците „кулаци“, „изедници“, „бухали“.

— Ех, няма така богат край като този край!

И пак станаха пришелците „бесовски души“, „хамсели“, „чига вмирисана“.

Забърка се весела каша през март осемнадесета година; взеха да я сърбат, до сълзи гореща, през август, когато в този край има още знойно слънце и се носят безброй облаци горещ прах.

Не ще потече Кубан обратно, не ще се върне старото; не козируват казаците на офицерите, а когато и по зъбите ги бият, те помнят как офицерите ги яхаха, а те правеха от тях кървава кайма. Но сега се вслушват в думите на офицерите и изпълняват заповедите им.

Звънкат секирите, хвърчат бели трески, стъпи мостът на другия бряг. Бързо и шумно минава по него конницата, пластуните; бързат казаците да настигнат отдалечаващия се червен враг.