А. С. Серафимович
Железният поток (29)

XXIX

В кадифеночерния океан трепкат червеникави огньове, които озаряват лица, плоски като на картонени фигури, част от кола, конска муцуна. И цялата нощ е изпълнена с глъчка, гласове, възклицания, смях; близо и далеч се раждат и гаснат песни; звънне балалайчица; засвири в надпревара хармоника. Огньове, огньове…

Нощта е изпълнена с още нещо, за което не ти се иска да мислиш.

Над града се издига синкаво озарена светлина от електрическо сияние.

Червеникав отблясък от пращящ огън наднича в едно старо лице. Познато лице. О-о, здравей, бабке! Бабо Горпино! Дядото лежи мълчаливо настрани върху кожуха. Около огъня седят войничета и лицата им са червено озарени — те са от същата станица. Котелките са окачени над огъня, но в котелките май че има само водица.

А баба Горпина:

— Господи, царице небесна, че каква стана тя?! Вървяхме, вървяхме, вървяхме, а нищо няма, пукни, ако щеш, няма какво да се хапне. Какво е туй началство — да не може да ти даде нищо за ядене? Какво ще е туй началство… Анка я няма. Дядото мълчи.

Покрай шосето — неравна верижка от губещи се в далечината огньове.

Зад огъня лежи по гръб войниче (не се вижда), сложило ръце под главата си, гледа тъмното небе и не вижда звездите. Или иска да си припомни нещо, или тъгува. Лежи отметнал ръце, мисли си за нещо свое и плува като мислите му неговият глас — младежки, мек, замислен:

„… Взе-ми си же-на-та…“

Ври на ключ в котелката голата водица.

— Какво е туй… — гласът на баба Горпина. — Домъкнаха ни, сега да изпукаме тук. От едната вода само коремът се подува, та макар тя и да е преварена хубаво.

— Ами!… — казва войникът, като протяга към огъня червено осветения си крак в нов английски чепик и нови бричове.

При съседния огън игриво засвири хармоника. Прекъслечно се точеше веригата на огньовете.

— И Анка я няма… Пачавра! Къде е тя? Какво да я правя? Поне ти, дядо, да беше я дръпнал за косата. И какво мълчиш като кютюк?

„Върни ми лу-у-ла-та, чичко“,

продължаваше своята песен войничето, после се обърна по корем, подпря брада и с червеноозарено лице, взе да гледа в огъня.

Майсторски свиреше хармоника. В озарената, движеща се тъмнота, край близките и край далечните огньове се носеха смях, говор, песни.

— И всички са били хора, и всеки е имал майка…

Той каза това със своя младежки глас, без да се обръща към никого, и изведнъж легна мълчание, което заглуши хармониката, говора, смеха, и всички почувствуваха силната миризма на разложено, идваща откъм масива — там лежаха много убити техни другари.

Един възрастен войник се надигна, за да види кой говори… Плю в огъня — зацвърча. Може би мълчанието сред тази внезапно почувствувана тъмнина да останеше дълго, ала неочаквано плиснаха викове, говор, псувни.

— Какво е това?

— Що е туй?

Всички глави се извърнаха на една страна. А оттам идеше из тъмнината:

— Върви, върви, гад!…

В осветения кръг развълнувано влезе тълпа войници и огънят лъжливо и странно изтръгваше от тъмнината ту част от червено лице, ту вдигната ръка, щик. А в средата, учудвайки със своята неочакваност, блеснаха златни пагони върху раменете на тънко пристегнат с черкезка младичък, почти момче грузинец.

Той се озърташе като подгонен звяр с грамадните си, прелестни като на момиче очи, а на дългите му мигли трепкаха като червени сълзи капки кръв. Изглеждаше като че ей сега той ще каже „мамо“… Но той нищо не говореше, само се озърташе.

— В шубраките се скрил — заговори един войник, като все още не можеше да се съвземе от обзелото го вълнение. — Ето как стана всичко. Отидох аз да пусна една вода в шубраките, а нашите току ми викат: „Върви по-далеч, кучи сине.“ Тогава влязох в самите шубраки — какво ли е туй черното? Мислех — камък, пипам с ръка, а то — той. И ние хайде с прикладите.

— Мушни го, неговата мама!… — дотича мъничко войниче с натъкнат щик.

— Стой… почакай… — зашумяха наоколо — трябва да доложим на командира.

Грузинецът заговори с молба:

— Мобилизираха ме… мобилизираха ме, аз не можех… изпратиха ме… имам майка…

А на миглите му висяха нови червени сълзи, които се стичаха по разбитата му глава. Войниците стояха сложили ръце върху дулата, и гледаха мрачно.

Онзи, който лежеше от другата страна по корем, и през цялото време озарен гледаше в огъня, рече:

— Младо… Май че и шеснайсет няма…

Изведнъж избухнаха гласове:

— Та ти какъв си! Господар ли?… Ние се бием с кадетите, а грузинците защо се врат в краката ни? Канили ли сме ги тук? Ние не на живот, а на смърт се бием с казаците, трети да не се бърка. А пък който си пъха носа, дето не му е работа, ще му откъснат и главата.

Отвсякъде се чуваха възбудени, ядосани гласове. Прииждаха и от други огньове.

— Кой е тоя?

— Гледай го ти хлапака… Устата му още на мляко мирише.

— Неговата мамица!

Войникът изпсува мръсно и почна да сваля котелката. Приближи се командирът. Хвърли бегъл поглед на момчето, обърна се и си тръгна, като рече така, че грузинецът да не чуе:

— В разход!

— Да вървим — казаха преувеличено сурово двама войници, без да гледат грузинеца, и свалиха пушките си.

— Къде ме водите?

Тримата тръгнаха и от тъмнината достигна със същата преувеличена сериозност:

— В щаба… на разпит… там ще нощуваш…

След една минута — изстрел. Той дълго кънтя, повтарян от планините, и най-после стихна… А нощта бе все още пълна със заглъхналите тътнежи. Върнаха се двамата и без да поглеждат някого, мълчаливо седнаха край огъня… А нощта все още беше изпълнена с този неумиращ, последен изстрел.

Сякаш искайки да заличат незаличимия негов отзвук, всички заговориха по-оживено и по-силно от обикновено. Засвири хармоника, задрънка балалайка.

— Както се промъквахме през гората, току стигнахме до скалата, гледаме, отиде конят в реката: нито да се изкатерим по нея, нито да се махнем — ще се съмне, всинца ни ще пречукат…

— Ни насам, ни натам — засмя се някой.

— А си мислим: престорили са се кучите му синове на заспали: отведнъж ще почнат да ни поливат. А там, горе, по края да туриш десет стрелци — два полка като мухи ще изчистят. Е, катерим се, на раменете един на друг и на главите стъпваме…

— Ами таткото де беше?

— Та и таткото с нас се катери. Когато допълзяхме до върха, останаха само към два сажена, те ти права стена: никак не може, ни назад, ни напред — спотаихме се всички. Таткото измъкна щика на едного, заби го в скалата и се покатери. И всички след него взеха да забиват щиковете си в пукнатините, та така се измъкнахме до самия връх.

— А на нас цял взвод ни се издави в морето. Скачаме ние като зайци от камък на камък. Тъмно. Подхлъзваха се един по един във водата — и потъваха.

Ала колкото и оживено да се водеше разговор, колкото и весело да горяха огньовете, тъмнината беше изпълнена напрегнато с онова, което всеки искаше да забрави, и все така неотразимо нахлуваше миризмата на разложено.

А баба Горпина каза:

— Какво е туй? — и посочи.

Започнаха да гледат нататък. В тъмнината, дето невидимо се издигаше масивът, се мяркаха пушещи факли, местеха се, навеждаха се.

Познатият млад глас каза в тъмнината:

— Наши команди и наряди от местните жители прибират убитите, цял ден прибират.

Всички мълчаха.