А. С. Серафимович
Железният поток (33)

XXXIII

Нощта погълна грамадната степ: и възвишенията, и синеещите се през целия ден на края на хоризонта проклети планини, и станицата във вражеските ръце — там няма нито една светлинка, нито звук, като че я няма. Дори кучетата мълчат наплашени от дневната канонада. Само реката шуми.

Целия ден отвъд невидимата сега река, иззад сивеещите се окопи на казаците страхотно трещяха оръдия. Без да жалят снарядите, биеха те. И безбройни клъбца избухваха бяло над степта, над градините, над доловете. Оттук им отговаряха рядко, уморено, неохотно.

— А-а… — думаха злорадо казашките артилеристи, кожите си пазят… — поемаха оръдията, напълваха ги и отново свиреше снаряд.

За тях беше ясно: от другата страна са пострадали, отслабнали, не отговарят вече на изстрела с изстрел. Пред свечеряване босяците се опитаха да предприемат настъпление през реката, но така ги попариха — всичките им вериги се пръснаха, залегнаха кой къде свари. Жалко, че дойде нощта, иначе щяха да им дадат да разберат. Нищо, пак ще настъпи утро.

Шуми реката и изпълва с шум цялата тъмнина. А Кожух е доволен и като сива стомана остро святкат мъничките му очички. Доволен: в неговите ръце армията е като инструмент, послушен и гъвкав. Ето той пусна на мръкване вериги, като им заповяда да настъпват вяло и да залегнат. И сега, когато сред нощта, сред кадифената тъмнина, тръгна на проверка, всички бяха на местата си, всички бяха над самата река, а под шестсаженния стръмен бряг шуми водата; шуми реката и напомня онази шумяща река и нощ, когато започна всичко това.

Всеки войник пропълзяваше в тъмнината, опипваше, измерваше стръмнината. Всеки войник от залегналите полкове знаеше, беше проучил своето място. Не чакаше като овен къде и как ще го тикнат командирите.

В планините заваляха дъждове; през деня реката летеше с бясна пяна, а сега шуми. Знаят войниците — вече бяха се изхитрили да измерят — сега реката е дълбока два — три аршина, ще се наложи на места да се плува — нищо, може и да поплуват. Докато беше още светло, легнали в трапищата, в ровините, в шубраците, във високата трева под непрестанно пръскащия се шрапнелен огън, бяха огледали всеки на своя участък оная част от окопа от другата страна на реката, по която той щеше да удари.

Вляво над реката лежаха два моста: железопътен и дървен — сега те не се виждат. Казаците бяха насочили към тях една батарея и поставили картечница — те също не се виждат.

В нощната тъмница, изпълнена с шума на реката, невидимо стоят срещу мостовете по заповед на Кожух кавалерийски и пехотен полк.

Нощта минава бавно, без звезди, без звуци, без движение, само шумът на невидимо течащата вода монотонно изпълва нейната пустинна безконечност.

Казаците седяха в окопите си, слушаха шума на бягащата вода, без да изпускат пушките си, макар да знаеха, че босяците няма да се хвърлят нощем през реката — достатъчно ги насолиха — и чакаха. Нощта бавно плуваше.

Войниците лежаха на края на стръмнината като язовци обронили в тъмното глави, слушаха заедно с казаците шума на бягащата вода и чакаха. И онова, което чакаха и което изглеждаше, че никога няма да настъпи, започна да настъпва: бавно, трудно, като загатване, започна да се ражда развиделяването.

Още нищо не се вижда — нито цветове, нито линии, нито очертания, но тъмнината взе да отслабва, взе да става прозрачна. Уморено предутринно бдение.

Нещо неуловимо пробягна по левия бряг — може би електрическа искра, може би ято лястовички.

От шестсаженната височина като от чувал се изсипаха войници заедно с буци отронена пръст, пясък и ситни камъчета… Шуми реката…

Хилядите тела родиха хиляди плисъци, хиляди заглушени от шума на реката плисъци… Шуми реката, монотонно шуми реката…

Гора от щикове израсна в сивата мъгла на развиделяването пред изумените казаци, кипна работа сред рев, сред ахкане, сред пъшкане, сред псувни. Нямаше хора — имаше гъмжило от преплетени кървави зверове. Казаците сваляха с десетки, самите те лягаха със стотици. Дяволската, явила се кой знае откъде отново сила, започна да връхлита на тях. Нима това са ония болшевики, които те гониха по целия Кубан? Не, това е нещо друго. Не току така те всички са голи, почернели, в парцали.

Щом само по цялото си протежение зарева диво десният бряг, артилерията и картечниците започнаха през главите на своите да обстрелват станицата, а кавалерийският полк като бесен се понесе през мостовете; след него с все сила тичаше пехотата. Завзета е батареята, картечниците и по цялата станица се разляха ескадроните. Видяха как от една къща изхвръкна нещо бяло и с поразителна бързина изчезна върху един неоседлан кон в мъглата на развиделяването.

Къщите, тополите, белеещата се църква — всичко се провиждаше по-ясно и по-ясно. Зад градините аленееше зората.

От попската къща извлякоха хора с пепеляви лица, със златни пагони — заловиха част от щаба. Сечеха главите им до конюшнята на попа и кръвта се попиваше от тора.

От глъчката, виковете, изстрелите, псувните, стоновете не се чуваше как шуми реката.

Намериха къщата на станичния атаман. Претърсиха всичко от тавана до зимника — няма го. Избягал. Тогава започнаха да викат:

— Ако не излезеш, ще погубим децата!

Атаманът не излезе.

Почнаха да секат децата. Атаманшата се влачеше на колене с разпилени коси, хващаше ги здраво за краката. Един рече с укор:

— Защо крещиш като побъркана? И аз имах точно като твоята щерка, тригодишна… В чакъла я закопахме там, в планините — тогава аз не крещях.

Съсече момиченцето, след това разби черепа на кискащата се майка.

До една къща е натрошени по земята стъкла се беше събрала купчина железничари.

— Тук е нощувал генерал Покровски. Без малко не го пречукахме. Като ви усети, изкърти прозореца заедно с рамката и само по риза, без гащи, се метна на един неоседлан кон и избяга.

Един ескадронец мрачно:

— Защо без гащи? Да не е бил на баня?

— Спял.

— Че как така: спял, а пък без гащи? Бива ли така?

— Господата винаги спят така: докторите препоръчват.

— Виж ги гадовете! И не спят като хората.

Плювна и отмина.

Казаците бягаха. Седемстотин от тях лежаха натрупани в окопите и на дълга ивица в степта. Само мъртви. И отново над страха и напрежението у бягащите се надигаше неподавимо изумление пред тази непозната сатанинска сила.

Само преди два дена същата тази станица беше заета от главните болшевишки сили; казаците ги изтикаха с атака, гониха ги и сега ги гонят изпратените части. А откъде са тези? И дали сатаната не им помага?

Показалото се над далечния степен хоризонт слънце заслепи бягащите с дългите си полегати лъчи.

Далеч се пръснаха обозът и бежанците по степта, по горичките, по възвишенията. Все същите сини димчета над огньовете; същите нечовешки кокалести детски главици, които едва се държат на тъничките шии. Също така лежат мъртвите със скръстени ръце върху белеещите се постлани грузински палатки, а жените истерично се удрят и си скубят косите — други жени, не онези, които плачеха миналия път.

Около конниците се тълпят войници.

— Къде сте тръгнали?

— Ами за попа.

— Майната му на вашия поп!…

— Че как така! Мигар без поп?

— Кожух заповяда да докарат музиката, дето взехме от казаците.

— Какво е музиката? Музиката — това са медни тръби, а попът има живо гърло.

— Ама за какъв дявол ти е неговото гърло? Като зареве, корем да те присвие. А музиката е военно нещо.

— Музиката! Музиката!…

— Попът!… Попът!…

— Я се пръждосвайте на майната си с вашия поп!…

И „музиката“, и „попът“ се смесваха с най-мръсни псувни. Жените, които бяха чули, дотичаха и викаха с ожесточение:

— Попът! Попът!

Притеклите се млади войници:

— Музиката! Музиката!

Музиката надви.

Конниците започнаха да слизат от конете.

— Добре тогава, викайте музиката.

Вървят без свършек бежанци, войници и тържествено, като внасят печал и чувство на сила, мрачно и бавно звучат медните гласове и медно сияе слънцето.