Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Железный поток, 1923 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Пелин Велков, 1957 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- Az (2014)
- Допълнителна корекция и форматиране
- in82qh (2014)
Издание:
А. С. Серафимович. Железният поток
ИК „Държавно военно издателство“, София, 1966
Руска. Второ издание
Редактор: Николай Павлов
Коректор: Л. Карчева
Художник: Петър Кръстев
Технически редактор: Тодор Попов
История
- — Добавяне
XXVII
Зноят се разгаря. Невидима, мъртва мъгла тежко виси над града. Улиците, площадите, кеят, вълноломът, дворовете, шосето са затрупани от хора. Купища от хора лежат неподвижно в най-различни пози. Едни са извили страшно глави, други имат шии без глави. Като пихтия трепкат по паважа мозъци. Съсирена като в кланица кръв се е проточила тъмно покрай къщите, каменните огради, втича се под портите.
На параходите, в каютите, в кубрика, на палубата, в трюма, при пещта, в машинното отделение все от тях — с тънки лица, с чернички младежки мустаци.
Неподвижно са се надвесили през парапетите на кея и когато погледнеш в прозрачносинята вода, спокойно лежат по лигавозеленикавите камъни, а над тях неподвижно висят сиви ята риби.
Само в центъра на града се носят чести изстрели и припряно трака картечница: около катедралата се е загнездила една грузинска рота и геройски умира. Но и тези изстрели замлъкнаха.
Мъртвите лежат, а живите препълниха градчето, улиците, дворовете, къщите, кея и около града, по шосето, по склоновете, в клисурите — навсякъде коли, хора, коне. Суета, възклицания, смях, глъчка.
По тези мъртво-живи места преминава Кожух.
— Победа, другари, победа!!
И сякаш няма нито мъртви, нито кръв — буйно, радостно ехти:
— Урра-а-а!!
Отеква далеч в сините планини и замира далеч зад параходите, зад залива, зад вълнолома, във влажната синева.
А по пазарите, в дюкянчетата, в магазините вече се върши светкавична грижлива работа: разбиват сандъци, късат парчета сукно, смъкват от рафтовете бельо, одеяла, връзки, очила, рокли.
Най-много налитат моряците — те са всъде. Навсякъде яки, набити фигури в бели матроски, панталони клош, кръгли шапчици, а лентичките се развяват и се чува високо:
— Греби!
— Хвърляй котва!
— Давай!!
— Прибирай от този рафт!
Работеха бързо, ловко, организирано. Един курдиса на главата си разкошна дамска шапка, омота мутрата си с воала, друг — под копринен дантелен чадър.
Щураха се и войници в невероятни парцали, с черни, боси, напукани крака; задигаха басма, платно, платове за жените и децата.
Извлече един от картонена кутия колосана риза, разпери я за ръкавите и прихна да се смее с цяло гърло:
— Момчета, гледайте: риза!… Ах, мамицата ти…
Навря се като в хамут, с глава в яката.
— Ама защо тя не се огъва? Като кора.
И той започна да се навежда и изправя загледан в гърдите си като овен.
— Ей богу, не се прегъва! Като пружина.
— Тю, диване! Туй е кола.
— Какво е то?
— Ами че от картофи я правят господата за гърдите си, та гърдите им да изпъкват.
Един висок, кокалест — почервенялото му тяло прозира през дрипите — измъква фрак. Дълго го разглежда от всички страни, свлече решително дрипите си и гол напъха дългите си като на урангутан ръце в ръкавите, но ръкавите му стигнаха до лактите. Надяна го направо на голо тяло. Закопча го на корема си, а отдолу цепка. Рече „хъм“:
— Трябват гащи.
Тръгна да търси, но панталоните бяха задигнати. Вмъкна се в отделението за бельо, извади една кутия — в нея нещо чудновато. Разгъна го, взря се в него, пак хъмна:
— Чудно! Да са гащи, не са гащи, па и много тънко. Хведоре, какво е туй, бе?
Но на Хведор не му беше до това — той измъкваше басми за жената и децата — голи са.
Пак се вгледа и изведнъж мрачно и решително го надена на дългите си, жилести, почернели от слънце и нечистотии крака. Оказа се, че това, което бе надянал, се развяваше като дантели над коленете му. Хведор погледна и прихна да се смее:
— Момчета, погледнете! Опанас!…
Магазинът се разтърси от смях:
— Та това са женски гащи!
А Опанас мрачно:
— Че какво, жената не е ли човек?
— Ама как ще крачиш ти — разрязано, всичко ти се види, па и тънко.
— А дъното е здраво!…
Опанас погледна съкрушено.
— Вярно. Ама че глупаци, гащи да шият оттаквоз тънко нещо, само материала развалят.
Извади от кутията всичко, което имаше вътре, и почна мълчаливо да обува едни след други гащи — шест парчета обу; дантелите образуваха пищен пояс над коленете му.
Моряците се ослушаха за секунда и тутакси хукнаха като бесни през вратите, през прозорците. А зад прозорците дюдюкане, псувни, конски тропот, плющене на нагайки по човешко тяло. Войниците — също към прозорците. По площада бягаха с всички сили моряците, като се мъчеха да спасят награбеното. Ескадронци пришпорваха конете, биеха моряците немилостиво, като разкъсваха дрехите им, и сини подутини покриваха лицата им — кръв плискаше.
Озъртайки се озверено, моряците захвърляха натъпканите си торби — стана непоносимо — и се пръскаха кой където види.