А. С. Серафимович
Железният поток (38)

XXXVIII

Бучи летящата насреща буря. Полегато падат отстрани и мигновено изчезват селските къщи, крайпътни тополи, плетища, далечни църкви. По улиците, в степта, в станиците, по пътя хора, коне, добитък не успяват да изразят уплахата си, а вече никого няма, а само бясно се извива прах по пътя или откъснат от дърво лист, или вдигната слама.

Казачките клатят глави:

— Като че е побеснял. Чий ли ще е?

Казашките разезди, патрули, части пропускат бясно летящия автомобил — в първия момент го вземат за свой: че кой ще се вмъкне в центъра им! Понякога се опомнят — изстрел, втори, трети, но къде ти? Само прониже въздуха в далечината, стопи се и туй то.

Така в шум и свистене прелитат верста след верста, десетки след десетки. Ако се пукне гума, счупи се нещо — пропаднаха. Напрегнато гледат напред и назад двете картечници и напрегнато ловят летящия насреща път четири чифта очи.

Сред грохот, като слива в едно безумното дихание и тънкия вой, се носеше и носеше автомобилът. Страшно беше, когато стигаха до река, а там като изкъртени зъби гледаха гредите. Тогава се спускаха встрани, правеха грамаден завой и нейде се натъкваха на скована от населението временна преправа от греди.

Надвечер в далечината се бялна камбанария на голяма станица. Бързо се разрастваха градини, тополи, бягаха насреща бели къщи.

Едно от войничетата изведнъж запищя, като обърна неузнаваемо лице:

— На-аши-те-е!!

— Къде?… Къде?! Какво говориш!!

Ала дори ревът на летящата кола не можа да прекъсне и да заглуши гласа:

— Нашите! Нашите! Ето ги!…

Селиванов се понадигна злобно, за да не се поддаде на разочарование от някоя грешка, и:

— Уррра-а!!

Насреща идваше голям разезд — на шапките като макове аленееха звезди.

В същата секунда над самото му ухо писна познато, тъничко, напевно: дзи-и-и… ти-и… ти-и… И още, и още, като отдалечаващо се пеене на комар. А от зелените градини, иззад плетищата, иззад къщите долетяха звуци на пушечни изстрели.

Селиванов трепна: „Свои… от своите…“ И той закрещя по момчешки тънко, с пресеклив глас, като махаше отчаяно с фуражка:

— Свои!… Свои!!

Чудак… Като че в тази пукотевица на летящия автомобил можеше да се чуе нещо. Той и сам разбра това, впи се в рамото на шофьора:

— Стой, стой!… Спри!…

Войничетата прикриха глави зад картечниците. Шофьорът, със страшно отслабнало през тези няколко секунди лице, изведнъж удари спирачките на обвития в дим и прах автомобил и всички вкупом полетяха напред, а в обшивката се впиха два чукнали куршума.

— Свои!… Свои!… — ревяха четири човешки гърла.

Изстрелите продължаваха. Разездът препускаше, като сваляше карабините от рамо и бе отбил конете настрани от пътя, за да даде свобода за обстрел откъм градините, и сам стреляше в кариер.

— Ще ни убият… — рече със сковани устни шофьорът, като се отдръпна от кормилото, и спря напълно колата.

Долетяха в кариер. Десетки дула се зачерняха отблизо. Няколко кавалеристи с изкривени от страх лица скочиха от конете, като псуваха извън всяка мярка:

— Долу от картечниците!… Горе ръцете!… Излизай!…

Други, които слизаха от конете, викаха с побледнели устни:

— Сечи ги! Какво гледаш… ахвицери, тяхната мамица!

Остро светнаха изтеглените от ножниците саби.

„Ще ни убият…“

Селиванов, двамата войници и шофьорът моментално се изсипаха вън от колата. Ала щом се намериха сред неспокойните конски муцуни, сред вдигнатите саби и насочените пушки, веднага им олекна — махнаха се от картечниците, които навяваха ужас.

И тогава им дойде ред, та пуснаха отбрани псувни и те:

— Чумата ли ви е хванала… свои… Очите ви са отзад на вас. Без да погледнете в документите, можеше да ни очистите, после не можеш ни върна… да ви таковаме!…

Кавалеристите поохладняха.

— Ама кои сте вие?

— Кои-и!… Питай по-напред, па тогава стреляй. Води в щаба.

— Ами че какво — виновато заговориха те, като се качваха на конете, — миналата седмица също така долетя един брониран автомобил, че като почна да пердаши. Такава паника създаде! Сядайте.

Седнаха пак в колата. При тях се качиха двама кавалеристи, останалите внимателно ги обкръжиха с карабини в ръце.

— Другари, само че вие не пускайте силно колата в ход, защото не ще можем да вървим с вас, конете са изморени.

Дотичаха до градините, завиха по улицата. Войниците, които ги срещаха, се спираха, псуваха цветисто:

— Пребийте ги, тяхната мамица! Къде ги влачите?

Полегато се стелеха неизстинали вечерни сенки. Някъде ревяха пиянски песни. По пътя през дърветата зееха изкъртените прозорци на разбитите казашки къщи. Умрял, неприбран кон разнасяше зловоние. Навсякъде по улиците излишно натрупано, разхвърляно сено. Зад плетищата оголени, обезобразени и с потрошени клони плодни дръвчета. Колкото и да вървяха през станицата — по улицата, в дворовете нито една кокошка, нито една свиня.

Спряха пред щаба — голяма попска къща. В гъстата коприва до стълбището хъркаха двама пияни. На площада край оръдията войници играеха на карти.

Вкупом се вмъкнаха при началника на отряда.

Развълнуван от щастие, от преживяното, Селиванов разказваше за похода, за боевете с грузинците, с казаците, като не успяваше да разкаже всичко, което искаха от него, и прескачаше от едно на друго:

— Майки… деца по доловете… коли по клисурите… патроните до един… с голи ръце…

И изведнъж трепна: началникът, уловил дългите си мустаци и четинестата си брада в шепа, седеше прегърбен, без да го прекъсва и без да сваля от него чужди очи.

Командният състав, все млади, помургавели момци, едни стояха, други седяха, слушаха без усмивка, с каменни лица, чуждо.

Селиванов чувствуваше как се зачервяват шията, вратът, ушите му, прекъсна рязко и каза изведнъж с пресипнал глас:

— Ето ви документите — и тикна книжата.

Без да погледне, началникът ги бутна на помощника си, който с нежелание и с предварително отношение почна да ги разглежда. Началникът рече бавно, без да сваля очи:

— Ние имаме тъкмо обратните сведения.

— Позволете — цялото лице и чело на Селиванов се наляха с кръв, — значи, вие ни… вие ни вземате за…

— Ние имаме съвсем други сведения — спокойно и настойчиво каза онзи, като все така държеше в шепа дългите си мустаци и брада, без да позволява да го прекъсват и без да сваля очи, — ние имаме точни сведения: цялата армия, излязла от Таманския полуостров, е загинала на Черноморското крайбрежие, цялата е избита до последния човек.

В стаята стана тихо. През разтворените прозорци откъм църквата долитаха мръсни псувни и пиянски войнишки гласове.

„А сред тях има разложение…“ — със странно задоволство си помисли Селиванов.

— Тогава извинете… документите не са ви достатъчни… Най-после какво е това: с неимоверни усилия, след нечовешка борба да си пробиеш път до своите и тук…

— Никита — каза пак спокойно началникът, като пусна брадата си и се изправи, като разкърши тяло, дълъг, с дълги, увиснали отстрани мустаци.

— Какво?

— Намери заповедта.

Помощникът се порови в една чанта, извади един лист хартия, подаде го. Началникът го сложи на масата и без да се навежда, като от камбанария започна да чете. С това, че взе да чете от такава височина, той като че ли небрежно подчертаваше своето и на всички присъствуващи предварително съставено мнение.

„Заповед на командуващия № 73

Уловена е радиотелеграма от генерал Покровски до генерал Деникин. В нея се съобщава, че откъм морето, по посока от Туапсе се движи неизброима орда босяци. Тази дива орда се състои от руски пленници, завърнали се от Германия, и от моряци. Те са въоръжени превъзходно, имат много оръдия и припаси и карат със себе си маса ограбени скъпоценности. Тези бронирани свини избиват всички и помитат всичко по своя път: най-добрите казашки и офицерски части, кадети, меншевики, болшевики.“

Дългият покри листа с длан, подпря се на масата и като погледна втренчено Селиванов, повтори на срички:

— И бол-ше-ви-ки!

После отмести ръка и все така пръв, започна да чете:

 

 

Пред вид на това заповядвам: да се продължи без спиране отстъплението. Да се унищожават мостовете: да се унищожават всички средства за преправа; лодките да се прехвърлят на наша страна и да се изгарят без остатък. За реда на отстъплението отговарят началниците на частите.

 

 

Той отново погледна втренчено в лицето Селиванов и без да му позволи да отвори уста, каза:

— Вижте какво, другарю. Аз не искам в нищо да ви подозирам, но влезте и вие в нашето положение: ние се виждаме… за пръв път, а сведенията се събират, сами виждате… Та ние нямаме право… нали масите на нас са поверени и ние бихме били престъпници…

— Но там чакат! — извика с отчаяние Селиванов.

— Аз разбирам, разбирам, не се вълнувайте. Ето какво: да отидем да похапнем — май, гладни сте, и вашите момчета нека…

„Иска поотделно да ни разпита…“ — помисли си Селиванов и изведнъж почувствува: ужасно му се приспа.

За обед красива и сериозна казачка сложи на голата маса супник с гореща, покрита отгоре с мазнина супа, от която дори не се вдигаше пара, и се поклони ниско:

— Яжте, любезни.

— Я по-напред ти хапни, вещице.

— Какво думате, татко!

— Хайде, хайде!

Тя се прекръсти, взе лъжицата, кусна от дигналата изведнъж пара супа, задуха и започна внимателно да сърба.

— Яж повече!… Какви неща взеха да измислят: няколко души наши отровиха. Зверове! Донеси вино…

След обеда се условиха. Селиванов се връща с колата назад, а за проверка с него отива един ескадрон.

Полека тича колата, бягат в обратен ред познатите станици, махали. Седи Селиванов с двама кавалеристи — те имат напрегнати лица и заредени револвери. А наоколо: отпред, отзад, отстрани, ту дружно от един път, ту разбъркано тежко се надигат и падат на широките седла войнишките задници и бягат под тях, като святкат с копита кавалерийските коне.

Сдържано бучи колата, бавно тича с нея вдигнатият прах.

Напрегнатите лица на седящите в колата кавалеристи малко се отпускат и те започват да разказват доверчиво на Селиванов сред сдържаното бучене на бавно движещата се кола печална повест. Всичко е отслабнало, разхалтавило се е, бойните заповеди не се изпълняват, бягат и пред малки групички казаци; от разлагащите се части цели групи се разбягват, накъдето им видят очите.

Селиванов свежда глава.

„Ако се натъкнем на казаците, всичко е свършено…“