А. С. Серафимович
Железният поток (2)

II

Като се отделят от мученето на кравите, от гърлестото кукуригане на петлите, от човешкия говор, носят се ту прегракнали, ту силни, степни звънливи гласове:

— Другари, на митинг!…

— На събрание!…

— Хей, момчета, събирайте се!…

— До грамадата!

— До вятърните мелници!

Заедно с бавно догарящото слънце бавно улегва гонещият прах и пирамидалните тополи се показват с цялата си грамадна височина.

Додето поглед стига се простират градини, белеят се къщурки и всички улици, и всички пресечки от край до край са задръстени с каруци, коли, двуколки, коне, крави — и в градините, и зад градините, чак до самите вятърни мелници, които разперват върху степната могила дългите си ципести пръсти на всички страни.

А около вятърните мелници с нарастваща глъчка все по-широко се разлива човешкото море, което се губи необхватно в петната на бронзовите лица. Белобради старци, жени с измъчени лица, весели очи на девойки; деца се провират между краката; кучета дишат бързо и изплезените им езици трепкат — и всичко това потъва в грамадната, заливаща всичко войнишка маса. Рунтаво-войнствени калпаци, омазнени фуражки, плъстени планински шапки с увиснали краища. С изподрани летни рубашки, с излинели басмени ризи, с черкезки, а някои голи до пояса и през бронзово-мускулестите тела кръстосани картечни ленти. Нестройно, както дойде, стърчат на всички страни над главите тъмносиви щикове. Потъмнелите от старост вятърни мелници гледат с учудване: никога не е имало такова нещо.

На могилата до вятърните мелници са се събрали полковници, батальонни и ротни командири, щабни офицери. Но кои са тези полковници, батальонни, ротни? Има дослужили до офицерско звание войници от царската армия, има бръснари, бъчвари, дърводелци, моряци, рибари по градове и станици. Всички те са началници на малки червени отряди, които са организирали в своята улица, в своята станица, в своята махала, в своето селище. Има и кадрови офицери, присъединили се към революцията.

Командирът на полка Воробьов, с мустаци цял аршин, широк метър в гърба, се изкачи на изскърцалата под него обръщателна греда с колело накрая и гласът му прозвуча звънко над тълпата:

— Другари!

Колко слаб е той, този глас, пред хилядите бронзови лица, пред хилядите устремени очи.

— Другари!

— Върви по дяволите!…

— Долу!…

— Върви на майната си!

— Ни трябва…

— Началник, мамицата ви!…

— Мигар не си носил и ти пагони?!

— Той отдавна ги е отрязал…

— Какво джавкаш?…

— Удри го, разтаковай ги!

Необхватното човешко море издигна гора от ръце. Но нима може да се разбере кой какво крещи!

До вятърната мелница стои нисък човек, силно набит, като че от олово излян, със стиснати четириъгълни челюсти. Изпод ниско сключените вежди бляскат като две шила мънички, нищо неизпускащи очички, сиви очички. От него се е проснала къса сянка — главата й тъпчат наоколо с крака.

А от гредата онзи с големите мустаци се напъва силно, крещи звънко:

— Но почакайте, изслушайте!… Трябва да се обсъди положението…

— Я върви на майната си!

Шум, псувни удавиха самотния му глас.

Сред това море от ръце, сред морето от гласове се издигна мършава, дълга, изгоряла от слънце и работа, от тегло, костелива женска ръка и измъчен женски глас се замята:

— Хич няма и да те слушаме, стига си дрънкал, стерво крастава… А-а! Крава си имах и два чифта воловци, па и къщичка, па и самовар — дека е всичко това?

И отново тълпата забушува бясно — всеки викаше нещо, без да слуша.

— Че аз сега жито щях да имам, ако бях пожънал.

— Разправяха, към Ростов трябва да си пробием път.

— А защо не дадоха рубашки? Нито партенки, нито ботуши?

А от гредата:

— Ами тогава защо всички се потътрахте, щом…

Тълпата зарева:

— Ами заради вас. Та вие, мръсници, ни поведохте, вие ни подмамихте! Всички си седяхме в къщи, имахме си стопанство, а сегинка като окаяни се щураме из степта.

— Ясно е, подведохте ни — обадиха се плътно войнишки гласове и мрачно се полюшнаха щиковете.

— А сега накъде?!

— Към Екатеринодар.

— Та там са кадетите.

— Няма накъде да мръднем…

До вятърната мелница стои онзи с железните челюсти и проницателно гледа с острите си като шило сиви очички.

Тогава над тълпата полетява неотразимо:

— Продадохте ни-и-и!

Този глас се чу по всички краища, а и онези, които не го чуха сред каруците, люлките, конете, огньовете и раклите, се досетиха. Тръпка премина по тълпата и трудно взе да се диша. Високо се изви истеричен женски глас, но крещеше не жена, а едно дребно войниче с птичи нос, голо до кръста, с грамадни, не за него ботуши.

— Търгуват с нашего брата като с мършаво добиче!…

През тълпата, цяла глава по-високо от нея, като си проправяше път с лакти, към вятърните мелници се промъкваше един с неописуемо красиво лице, едва наболи черни мустачки, с матроска шапчица; две панделки се вееха отзад на загорялата му дълга шия. Той се провираше, без да сваля очи от групата командири, като стискаше злобно в ръце святкащата пушка.

„Хайде… край!“

Човекът с железните челюсти още повече ги стисна. Огледа с тъга бушуващото човешко море до самите му краища: черни ревящи уста, тъмночервени лица, а изпод веждите искрят злобно викащи очи.

„Къде е жената?…“

Онзи с матроската шапчица с мятащите се панделчици беше вече близо, като все така стискаше пушката и не сваляше очи, сякаш се боеше да не изгуби от погледа си началството, да не го изпусне, и все така разбутваше плътно притискащата го тълпа, която го блъскаше на разни страни сред шума и виковете.

На човека със стиснатите челюсти му е особено тежко: нали рамо до рамо с тях се би като картечар на турския фронт. Море от кръв… Хиляди пъти смъртта е минавала над главата… Последните месеци заедно се биха срещу кадетите, казаците, генералите: Ейск, Темрюк, Таман, кубанските станици…

Той разтвори челюсти и каза с желязно-мек глас, ала в шума и глъчката се чу навсякъде:

— Мене, другари, ме знаете. Заедно проливахме кръвта си. Сами ме избрахте за командир. А сега ако така върви, всички ще пропаднем. Казачеството и кадетите се нахвърлиха от всички страни. Не бива да губим нито час.

Той говореше с украинско наречие и това подкупваше.

— Мигар ти не си носил пагони?! — запищя пронизително дребничкият, гол до кръста войник.

— Ам’че искал ли съм ги аз, пагоните? Сами знаете, бих се на фронта, началството ми ги закачи. Нима не съм ваш? Нима еднакво не съм носил хомота на сиромашията й труда като вол?… Не съм ли орал с вас, не съм ли сял?…

— Което е право, право е — закънтя сред бучащия шум, — наш си!

Високият, с матроската, най-после се измъкна от тълпата, с два скока се намери наблизо и все така мълчаливо, без да сваля очи, с все сила замахна с щика, като засегна някого отзад с приклада. Човекът с железните челюсти не направи ни най-малък опит да се отстрани, само гърчене, подобно на усмивка, изкриви за миг чертите на пожълтялото му като кожа лице.

Отстрана, като наведе подобно на юнче глава, нисичкият, голият до кръста, блъсна с все сила с рамо моряка:

— На ти на тебе!

И вдигнатият щик, отбит настрана, вместо в човека със стиснатите челюсти се заби до самата дръжка в корема на стоящия до него младичък батальонен. Тоя шумно, също като пробила пара, въздъхна и се повали по гръб. Високият настървено се мъчеше да издърпа забилото се в гръбначния стълб острие.

Ротният, с голобрадо, моминско лице, се хвана за крилото на вятърната мелница и се покатери нагоре. Крилото се спусна със скърцане и той пак се намери на земята. Останалите, освен човека с четириъгълните челюсти, извадиха револвери — и на обезобразените им бледи лица лежеше мъка.

От тълпата към вятърната мелница си пробиваха път още няколко души с безумно облещени очи, стиснали конвулсивно пушките.

— На кучетата — кучешка смърт!

— Трепи ги! Не оставяй за семе!…

Внезапно всичко притихна. Всички глави се обърнаха, всички очи се насочиха на една страна.

През степта, снишен до самото стърнище, изопнат като струна препускаше вран кон, а върху него ездач с червена шарена риза притиснал гърди и глава до конската грива, отпуснал от двете страни ръце. По-близо, по-близо… Вижда се как напряга всички сили обезумелият кон. Бясно се вие назад прах. С парцали белоснежна пяна са покрити гърдите му. Потните хълбоци лъщят. А ездачът, все така отпуснал глава на гривата, се поклаща в такт с подскачането.

В степта се появи нова черна точка.

По тълпата се понесе:

— Друг препуща!

— Глейте колко бърза…

Враният кон долетя, като пръхтеше и пускаше бели парцали пяна, спря се пред тълпата изведнъж и приклекна на задните си крака; ездачът с червената на пръчки риза се преметна като чувал през главата на коня и глухо се бухна на земята с разперени ръце и неестествено изкривена глава.

Едни се спуснаха към падналия, други — към изправения на задните си крака кон, чиито черни хълбоци бяха лепкаво-червени.

— Та туй е Охрим! — завикаха притеклите се, като грижливо повдигаха изстиващия. На рамото и на гърдите му зина дълбока рана от сабя, а на гърба — черно спечено петънце.

И вече по цялата тълпа, зад вятърните мелници и между колите, по улиците и пресечките се носеше с неспирна тревога:

— Казаците посекли Охрим!…

Ох, тежко ми!…

— Кой Охрим?

— Тю, като че го не знаеш! Оня от Павловско. Над дола, дето му е къщата.

Долетя и вторият. Лицето, потната му риза, ръцете, босите крака, гащите — всичко беше в петна от кръв — негова или чужда? А очите му ококорени. Той скочи от залитащия кон и се хвърли към лежащия, по лицето на когото неотразимо се бе разляла прозрачно-восъчна бледност, а по очите му пълзяха мухи.

— Охриме!

После бързо приклекна на четири крака, долепи ухо до залените с кръв гърди, ала тутакси се изправи и застана над него отпуснал глава:

— Синко… сине мой!…

— Умрял — понесе се сдържана глъчка наоколо.

Онзи се изправи и изведнъж закрещя пресипнало с предрезгавял глас, който отекна до най-крайните къщи, сред колите:

— Славянская станица се дигна, и Полтавская, и Петровская, и Стиблиевская. И веднага пред черквите на площадите във всяка станица бесилка дигат, сите наред бесят, който им падне в ръцете. В Стиблиевская дойдоха кадети, секат с шашките, бесят, стрелят, с коне в Кубан откарват. Към пришелците милост нямат — старци, баби — всички наред. Те, думат, всички са болшевики. Старецът Опанас, бахчеванинът, дето къщата му е срещу Явдохия Переперечица…

— Знаем го! — зашумя кратка глъчка.

— … Молеше се, в краката им се търкаляше — обесиха го. Оръжие имат много. Жените и децата ден и нощ изкопават из бостаните, из градините от земята пушки, картечници, извличат от купите цели сандъци със, снаряди, с патрони — всичко са довлекли от турския фронт, няма ни край, ни свършек. Оръдия имат. Помитат всичко. Като пожар. Цял Кубан гори. Нашего брата страшно го мъчат в армията, току го бесят по дърветата. Някои отряди поотделно си пробиват път на разни места, кой към Екатеринодар, кой към морето, кой към Ростов, ама всички падат под шашките.

Пак постоя над мъртвия, обронил глава.

И в неподвижната тишина всички очи гледаха към него.

Той се олюля, опита се да се хване с ръце във въздуха, сетне сграбчи юздечката и взе да възсяда коня, чиито потни хълбоци все така туптяха и който конвулсивно издуваше с бързо дишане кървавите си ноздри.

— Къде? Да не ти е щукнал ума?! Павло!…

— Стой!… Къде?! Назад!…

— Дръжте го!…

А по степта вече се понесе тропот, който се отдалечаваше. Удари с всички сили с бича и конят, покорно протегнал мокра шия, свил уши, полетя в кариер. Сенките на вятърните мелници го погнаха полегато и надълго по цялата степ.

— Ще погине заради нищо.

— Та той има семейство там. А тук син му, виж, лежи.

Онзи с железните челюсти ги разтвори и като се обърна тежко, заговори бавно:

— Видяхте ли?

А тълпата мрачно:

— Не сме слепи.

— Чухте ли?

Мрачно:

— Чухме.

А железните челюсти неуморно продъвкваха:

— Ние, другари, сега няма накъде да идем: отпред, отзад — навсякъде смърт. Ей тия на — кимна той към порозовелите казашки къщи, към безбройните градини, към грамадните тополи, от които падаха дълги полегати сенки — може още тази нощ да се нахвърлят на нас и да ни изколят, а ние нямаме нито един часовой, нито един наблюдател, нямаме кой да се разпореди. Трябва да отстъпим. Накъде? Преди всичко нужно е да преустроим войската. Изберете си началници, ама за постоянно, а след това ще имат власт над живота и смъртта ви — има ли желязна дисциплина, тогаз ще има и спасение. Като си пробием веднъж път до нашите главни сили, там вече и от Русия ще ни протегнат ръка. Съгласни ли сте?

— Съгласни! — с дружен вик ахна цялата степ — и между колите, по улиците и пресечките, измежду градините, и по цялата станица, до самия край, до самата река.

— Добре тогаз. Веднага да избираме. А след това незабавно да се преустроят частите. Обозът да се отдели от строевите части. Командирите да се разпределят по частите.

— Съгласни! — отново отекна дружно в безкрайната жълтееща се степ.

В предните редици стоеше благообразна брада. Без особени усилия с дебел, леко прегракнал глас той заглуши всички:

— Ама къде отиваме? Какво ще дирим? Че туй е разорение: всичко изоставихме — и добитък, и стопанство.

Сякаш някой хвърли камък — дръпна се, люшна се, зашумя тълпата и наоколо се понесе:

— А ти накъде? Назад ли? Та да ни избият всичките?…

И пак благообразната брада:

— Защо ще ни избият, щом отидем сами, предадем оръжието си — те да не са зверове. Та моркушинските се предадоха, петдесет души, и оръжието си предадоха пушките, патроните — казаците с пръст не ги бутнаха и сега си орат.

— Абе там кулаците се предадоха.

Задудна, засвятка над главите, над разгорещените лица:

— Иди да помиришеш черно куче под опашката.

— Нас без много приказки ще почнат да ни бесят.

— Кому ще идем да орем?! — закрещяха с тънки гласове жените. — Пак на казаците и на офицерите.

— И пак ли в хомота?

— Под казашкия камшик ли?… Под офицерите и генералите?…

— Махай се, дяволска душо, докато си цял.

— Удрете го! Своите продава…

А брадата:

— Че послушайте де… какво лаете като песове?…

— Няма какво да слушаме. С една дума — перко!

Възбудените червени лица се обръщаха едно към друго, очите ядно святкаха, над главите се размахваха пестници. Биеха някого. Блъскаха някого към станицата.

— Млъкнете, граждани!

— Ама чакайте де… къде ме блъскате!… Какво съм ви аз, сноп ли, що?

Онзи с железните челюсти ги разтвори:

— Другари, оставете, работа трябва да вършим. Нека изберем командуващ, а другите той сам ще назначи. Кого избирате?

Секунда неподвижно мълчание: степта и станицата, и безбройната тълпа — всичко замря. След това се издигна гора от мазолести, загрубели ръце и по степта до самите й краища, и в станицата покрай безкрайните градини, и отвъд реката гръмна едно име:

— Кожу-ха-а-а!…

И търкулна се ехото, и дълго още стоя под синеещите се планини:

— … а-а-а-а!…

Кожух стисна каменни челюсти, отдаде чест и виждаше се как играят под скулите дъвкачите му. Приближи се до мъртъвците, свали нечистата си сламена шапка. И като че вятър вдигна всички шапки, оголиха се всички глави, колкото бяха тук, а жените захлипаха. Кожух наведе глава, постоя над мъртвите:

— Да погребем нашите другари с всички почести. Вдигайте ги.

Разстлаха два шинела. Към батальонния, на чиито гърди се червенееше върху рубашката широко засъхнало петно, се приближи високият хубавец с матроската шапчица — по шията му се спускаха лентичките, — мълчаливо се наведе и внимателно, като че се боеше да не му причини болка, го вдигна. Вдигнаха и Охрим. Понесоха ги.

Тълпата правеше път, сетне се събираше и течеше като безкраен поток от голи глави. И след всеки неотстъпно вървеше дълга полегата сянка и следващите я тъпчеха.

Млад глас запя меко и печално:

„Вий жер-тва пад-нахте в не-рав-на бор-ба…“

Взеха да се присъединяват и други гласове, груби и неумели, не в такт, вмъкваха се в различно време и бъркаха думите, и нестройно, и разногласно, кой както можеше, но все по-нашироко се разливаше:

„… служихте с лю-бов на на-ро-да…“

Разногласно, не в такт, но кой знае защо пронизва остра печал, която странно се сплита в едно и със самотната смутно-замислена степ, и със старите почернели вятърни мелници, и с високите, едва докоснати от слънчевата позлата тополи, и с белите къщурки, покрай които вървят, и с безкрайните градини, покрай които носят мъртвите — като че тук всичко е родно, близко, като че тук са се родили, тук и ще умрат.

И посиняха с тъмна вечерна синина планините.

Баба Горпина, същата оная, дето вдигна сред гората от ръце и своята костелива ръка, изтрива с мръсна пола зачервените си очи, мокрите си, набити с прах бръчици и шепне, като хълцука и непрестанно се кръсти:

— Свети боже, свети крепки, свети безсмертни, помилуй нас… Свети боже, свети крепки… — и горчиво се секне в същата пола.

Дружно вървят войниците, с широка крачка, със затворени лица, със свъсени вежди, и стройно се полюшват на редици тъмните щикове:

„… и дадохте всичко за него…“

Задрямалият за през нощта прах отново се вдига в здрача на лениви кълба и покрива всичко.

И нищо не се вижда, чува се само плътният шум на стъпките й:

„… свети крепки, свети безсмертни…

… във влаж-ни тъм-ници гни-ехте вий…“

Първите плахи звезди ограждат потъмнелите в нощен покой траурни грамади на планините.

Ето и кръстовете. Едни са паднали, други са се изкривили. Простират се изоставени гробове, обрасли с храсти. Тихо прехвръкна кукумявка. Безшумно се застрелкаха прилепи. Понякога неясно ще се забелее мрамор, през вечерната мъгла ще проличи златен надпис — паметници на богати казаци, на търговци, паметници на крепък господарски живот, на нерушим ред — над тях вървят и пеят:

„… насилието ще падне и ще въстане народът…“

Изкопаха един до друг два гроба. Намясто сковаха бързо от пресни ароматни дъски белеещи се неясно ковчези. Положиха покойниците.

Кожух се изправи гологлав върху прясно насипаната пръст:

— Другари! Аз искам да кажа… загинаха наши другари. Да… ние трябва да им отдадем почит… те загинаха за нас… Да, искам да кажа… За какво загинаха те?… Другари, аз искам да кажа, Съветска Русия не е загинала, тя ще пребъде во веки веков. Ние тук, другари, искам да кажа, сме притиснати, а там са Русия, Москва. Русия ще си вземе, що й се полага. Другари, в Русия има, искам да кажа, работническо-селска власт… От това ще се създаде всичко. Срещу нас идват кадетите, тоест, искам да кажа, генералите, помешчиците и разните там капиталисти, с една дума, искам да кажа, кожодерите, мръсниците! Но ние няма да им се дадем, тяхната мама, да! Ние ще им дадем да разберат. Другари, е-е… мм… искам да кажа, да заровим нашите другари, да се закълнем над техните гробове, че ще защитим съветската власт…

Започнаха да ги спускат. Баба Горпина, като затуляше уста, взе да хлипа тихичко, скимтейки като кученце, после заплака с глас; след нея втора, трета. Цялото гробище се заля от женски гласове. И всяка се мъчеше да се провре, да се наведе, да грабне шепа пръст и да хвърли в гроба. Пръстта глухо се сипеше.

Попитаха на ухо Кожух:

— Колко патрона да дадем?

— Дванадесет.

— Малко ще са.

— Знаеш, патрони няма. Всеки патрон трябва да се пести.

Тресна рядък залп, втори, трети. За миг едно след друго ярко изникваха лица, кръстове, бързо работещи лопати.

А когато стана тихо, внезапно всички почувствуваха: нощ цари, тишина, мирише на топъл прах и немлъкващият шум на водата навява дрямка или никакви смътни спомени — не можеш да си спомниш за какво, а отвъд реката, накрая, проснала се надалече, лежи на тежки чупки гъстата чернота на планините.