Джеймс Хадли Чейс
Смърт без отсрочка (3)

III

Докато си пробиваха път през човешкото множество на Пикадили, Клер поддържаше непрекъснат разговор, който отвличаше мислите на Хари от Уингейт и неговия портфейл. Тя вървеше устремно, прихванала го под ръка, и така го караше и той да ускорява крачка. Ако Хари беше поразсъдил, щеше да проумее, че тя се опитва да се отдалечи от „Херцог Уелингтън“ колкото може по-бързо, но без да тича. Тя обаче не му остави възможността да разсъждава. Нито пък да я попита за портфейла.

— Къде живееш? — осведоми се, като отметна назад гъстата си вълниста коса, и го погледна така, сякаш наистина се интересува от отговора.

— В стая под наем на Ланок Стрийт. Това е пряка на Слоун Скуеър.

— Аз имам апартамент на Лонг Ейкър. Ще ти хареса — отправи му мълниеносна усмивка и добави: — Имаш ли гадже?

— Да имам… какво? — зяпна от почуда Хари.

— Гадже. Някоя, с която да излизаш.

— Ами, не, нямам. Разбира се, виждам се с няколко момичета, но нямам постоянна приятелка.

— Аз смятах, че имаш. Какво беше това, което спомена за мен: „Прекрасна си като нощта…“

— Да. Прекрасна си като нощта, прозирна в звездните зари, излъчваш ти тъма сияйна с лице, с бездънните очи.

— Обзалагам се, че си го повтарял на десетки момичета.

— Не съм. Учил съм го в училище и си го спомних, когато те видях. Приляга ти някак.

— Ами? Ти си особняк, нали? — тя докосна малкия фотоапарат, който висеше на каишка през рамото му. — Снимки ли правиш?

— Да — Хари почувствува как го облива гореща вълна и се зачуди какво би си помислила за него, ако знаеше как си изкарва прехраната.

— Това е много малък фотоапарат, нали? „Лайка“ ли е?

Той потвърди.

— Един мой приятел имаше „Лайка“. Непрекъснато ми дотягаше да му позирам гола. Фотографирал ли си голо тяло?

Хари поклати глава.

— Не мога да накарам никой да ми позира — каза той и се засмя.

— Е, в днешно време момичетата не са балами. Всяко нещо води до друго, нали?

— Не непременно.

— Може би не, но предпазливостта никога не е излишна. Стигнахме. Апартаментът ми е над магазина.

Тя се спря, за да отвори чантата си. Намираха се пред едно шивашко ателие и Хари надзърна във витрината. Като гледаше различните костюми, изложени върху чистичките манекени, изведнъж осъзна колко опърпан е самият той.

— Боя се, че съм с работните си дрехи. Надявам се, че нямаш нищо против.

Тя намери ключа и отвори вратата до входа на ателието.

— Не изглупявай — каза кратко. — Все ми е едно как си облечен. Влизай. Най-горе по стълбите е.

Той я последва и неволно забеляза колко стройни и изваяни са краката й, изкачващи стъпалата едно подир друго. Сякаш прочела мислите му, тя му хвърли поглед през рамо и направи гримаса.

— Харесваш ли ги? Повечето мъже ги харесват.

Хари толкова се изненада, че се изчерви.

— Прекрасни са. Каква си ти — четец на мисли?

— Просто познавам мъжете. Всеки път, когато изкачвам стълбите и зад мен има мъж, знам, че се опитва да види повече, отколкото би трябвало. Не си въобразявам. Винаги така правят.

Тя се спря пред една врата, отвори я със същия ключ и влязоха в просторна стая, която според представите на Хари беше върхът на лукса. Беше обзаведена удобно и с вкус — дълбоките кресла, канапето и диванът бяха създадени за възможно най-голямо удобство. Бяха тапицирани с бежово кадифе и поръбени с аленочервен шнур. Имаше голяма маса пред обширния, изпъкнал прозорец, радиоапарат, изящно барче за коктейли, няколко репродукции от селските пейзажи на Ван Гог по стените и голяма камина, в която ярко пламтеше огън.

— Много е хубаво! — възкликна Хари, като се озърташе. — Отдавна ли живееш тук?

Тя пусна чантата си на масата, прекоси стаята и се изправи пред огледалото над камината.

— О, от около две години — каза нехайно. — Не е лошо. Е, сядай. Ще ти донеса питие. Какво да бъде? Джин, уиски, бира? Аз ще си сипя уиски. Ще пиеш ли същото?

— Благодаря, но не мога ли аз да го донеса?

— Щом държиш. Ще намериш всичко ей там. Гладен ли си? Аз — да. Не съм хапнала нищо от закуска.

— Така ли? Но защо?

— О, не ми се занимаваше. Когато човек живее сам като мен, да ядеш, е толкова досадно. Ти донеси напитките. Аз се връщам веднага.

Хари се изненада, като видя броя на бутилките с джин и уиски в барчето, дори тихичко подсвирна — дванадесет пълни бутилки с уиски и двадесет с джин.

— Откъде имаш толкова уиски? — попита той, повишавайки глас, тъй като тя беше отишла в друга стая, отвъд отворената врата.

— Ами имам. Не са много нещата, които да не мога да имам. Можеш да си вземеш две-три бутилки, ако искаш.

— Не, благодаря. Рядко пия.

Той си наля малко уиски.

— Как искаш твоето?

— Около два пръста — провикна се тя. — Не бъди циция. Има малко сода в бюфета, аз ще донеса лед.

След малко тя се върна с поднос, на който имаше чинии със студено пиле, черен хляб и масло, маруля, камамбер и бисквити.

— Така добре ли е? — попита тя, като сложи подноса до канапето. — Имам и малко език, ако предпочиташ.

Хари зяпна при вида на храната.

— Ей, това е цяло угощение! — възкликна. — Не мога да те ощетя. Наистина не мога.

— Скъпи глупчо, какво мрънкаш? Не ме ощетяваш. Тия неща са предназначени да бъдат изядени, така че яж.

— А утре ще се справиш ли?

— Да се справя? Разбира се, че ще се справя. Какво имаш предвид?

— Ами като излапам всичко в дома ти…

— Говориш, все едно, че в страната няма никаква храна.

— А има ли? — засмя се Хари. — Аз не намирам много-много.

— Защото не знаеш къде да търсиш — каза тя и потупа канапето до себе си. — Седни и престани да се държиш като че ли живееш на купонни дажби. И за Бога, направи си по-голямо питие. В твоето не би се удавила и муха.

— А, добре е. Не съм свикнал да пия уиски.

Той взе чинията с пилешко и я постави на коляното си.

— Знаеш ли, все едно сънувам. Навик ли ти е да състрадаваш на хората и да ги храниш?

— Не, но ти си по-особен случай, нали? — и тя му хвърли бърз, изпитателен поглед.

Забележката и погледът му припомниха за портфейла, който напълно се бе изличил от съзнанието му.

— Наистина ли взе портфейла? — попита напрегнато.

— Разбира се, че го взех — каза тя с вирната глава и предизвикателен поглед. — Онзи имаше нужда от урок и си го получи. Зная къде живее и ще му го изпратя утре.

— Но това… Не че ми е работа, естествено — рече Хари разтревожено. — Все пак, ако в него е имало петдесет лири, не е ли било малко неразумно да го вземеш? Искам да кажа, някой би могъл да си помисли…

— Би могъл да си помисли, че съм искала да го задържа? — прекъсна го тя и се засмя. — Предполагам, че е така. Защо иначе смяташ, че ти го пробутах? Бях изплашена до смърт, когато старият глупак откри, че го няма. Не допусках, че ще разбере, преди да се разделим.

— Но защо го направи? — настоя Хари, като се взря в нея изпитателно.

— Той е дърт развратник. Сметна, че съм проститутка и аз се престорих на такава. А когато сложи портфейла на масата, аз го скрих в чантата си. Беше толкова мотан, че съвсем забрави за него. Възнамерявах да му го върна след като се стресне, а сетне ми изчезна от ума, че е у мен. После той вдигна скандала и аз реших да си трая. Това е всичко. Ще му го изпратя по пощата утре. Обзалагам се, че сега е на тръни, но така му се пада.

На Хари никак не му харесваше цялата история, но си замълча. Всъщност изпитваше съжаление към Уингейт.

— Искаш ли аз да го върна тази вечер и да му обясня? — попита. — Ще го направя, ако кажеш.

— В никакъв случай! — извика тя грубо и в очите й за миг се появи студен, гневен блясък, но сетне с усилие се засмя. — Не бъди дребнав. Той ще си го получи, но първо нека се поизтормози. А сега ми дай още едно питие, налей и на себе си. Пилето хубаво ли е?

Хари отвърна, че е чудесно, макар почти да не беше вкусил.

— Дребнав човек! — каза тя. — Винаги ли се притесняваш за такива незначителни неща?

— Е, не, но…

— Разкажи ми за себе си — прекъсна го тя. — Какво работиш?

Хари се поколеба. Безсмислено е човек да се срамува от своя труд, помисли си. Ако имаше намерение да се вижда с нея, тя трябваше да знае. Сега започваше да я опознава и имаше чувството, че може да не я е грижа с какво се занимава той, както очевидно не я беше грижа за опърпаните му дрехи.

— Работя за фотостудиото на Муни, на Линк Стрийт. Вися по кьошетата в Уест Енд и правя снимки на хората — рече, като си наля уиски. Нарочно искаше думите му да прозвучат колкото може по-зле, но нейният израз не се промени.

— Забавно ли е? — попита тя.

— Горе-долу. Е, не е нищо особено, но се надявам скоро да работя самостоятелно.

— Не съм и допускала, че е нещо особено. Струва ли си? — запита, сякаш човек би могъл да си избира работата, и то тя да е много доходна.

— Ами да.

Хари отново се поколеба, после се престраши:

— Печеля шест лири на седмица, за да бъда точен.

— Нищо чудно, че не пиеш уиски.

Известно време поседяха, без да продумат. Тя гледаше втренчено огъня, с леко намръщено лице.

— Няма ли нещо по-добро за теб? Искам да кажа нещо, с което да изкарваш повече?

Хари се изненада от интереса, който тя явно проявяваше към него.

— Ами не знам. Бедата е, че не съм вещ в друго, освен във фотографията. А и още не съм готов да започна свой бизнес. Направих няколко снимки в Италия, докато бях в армията, изпратих ги за конкурса в един неделен вестник и спечелих първата награда. Това ме окуражи и участвувах в още конкурси. През последните три години съм събрал триста лири от награди.

Клер го погледна с почуда и любопитство.

— Много хубаво. Значи си добър фотограф.

Хари се усмихна:

— О, не знам. По-скоро е въпрос на късмет, отколкото на друго. Изглежда, имам попадения. Както и да е, шефът ми, Муни, иска да вложа парите си в неговия бизнес. Казва, че ще ме вземе за съдружник и ще отговарям за портретните снимки. Досега не сме правили студийни портрети: Муни има желание, но няма представа как да подходи, та предлага аз да оборудвам студиото и да го ръководя.

— Това е добра идея, нали? Защо не приемеш?

— Не е толкова лесно, колкото звучи.

Хари протегна към огъня дългите си крака. Никога не беше изживявал такава радост и задушевност. Забравяше за портфейла на Уингейт и не му се вярваше, че изневиделица няма да се пробуди и да се намери в своята квартира в пансиона на Ланок Стрийт.

— Виждаш ли, не съм убеден, че е разумно да отворим студио на Линк Стрийт. Кварталът е скромен и едва ли е подходящ за целта. Муни се кълне в успеха, но аз не съм сигурен. Пък и животът ми досега не е бил лек. Загубих родителите си, когато бях на петнадесет години, и оттогава сам се грижа за себе си. Доста приятно чувство е да имаш триста лири в банката. Знам, че ако нещата потръгнат зле, ако се разболея, ако загубя работата си, ще имам на какво да се опра. А и трябва да мисля за старините си.

Клер зяпна от почуда.

— Старини? Това е смешно! Та ти си още хлапак! Години има да минат, преди да се наложи да се тревожиш за старините си. А и би могъл да спечелиш и други награди. Никога не съм чувала такава глупост.

Хари изглеждаше изпълнен със съмнения:

— Е, знам. И Муни все тъй ми говори. Но не мога да не съм предпазлив. Така съм създаден. Някой ден сигурно ще предприема нещо, но няма да прибързвам. Вярвам в спестяванията. А ти?

— Аз? — засмя се Клер презрително. — Боже мой, не! Никога не съм спестила и пени. Миналото си е минало — забрави го! Бъдещето още не е дошло — да върви по дяволите! Настоящето е тук — използувай го. Животът е кратък и весел. Това е моята философия. Да живея приятно, докато мога.

— Предполагам, че така е правилно — каза Хари, с мисълта, че съвсем не е правилно. — При момичетата е малко по-различно. Те се омъжват, та тези неща не са от голямо значение.

— Ти наистина си най-старомодното момче, което съм срещала. Аз няма да се омъжвам. Това е последното, което искам да сторя. Не ме влече да домакинствувам, да кърпя чорапите на някой мъж, да му готвя и да бъда изцяло на негово разположение. И деца! Не, благодаря!

Хари наведе глава. Беше права, разбира се. Невъзможно бе да си я представи да мие чинии, да се реди на опашка или да бута бебешка количка. И все пак това донякъде му се струваше жалко. Не изключваше тя да е правата. Той беше старомоден. Открай време смяташе, че мястото на жената е вкъщи, че е редно тя да се занимава точно с тези неща, които Клер не искаше да върши. Но тогава защо се чувствуваше така? Ако тя беше от жените, които се стремят към брак, той нямаше да седи в тази великолепна стая, да се радва на нейната компания и да прекарва най-хубавата вечер в живота си.

— Изпий си питието и си налей още. И подай цигарите. На масата са.

— Няма да пия повече, благодаря — каза Хари, като й поднесе кутията и запали цигарата й.

— Да ти помогна ли да измиеш съдовете? — попита той, като кимна към чиниите върху подноса.

— Боже Господи! Ти си първият мъж, който някога ми е предлагал подобно нещо. Благодаря ти, но не е нужно. Имам жена, която идва всяка сутрин. Тя ще се погрижи. — Протегна ръката си, стиснала празната чаша: — Е, ако ти не щеш, аз искам.

Докато той й сипваше питието, тя добави:

— Опиши ми твоето жилище. На Ланок Стрийт ли каза, че било?

— Да. Не е лошо. Не е като това тук, разбира се. Обикновена стая, която обитавам заедно с един приятел. Тъй като си поделяме наема, можем да си позволим доста голямо помещение.

— Кой е приятелят? — попита Клер, изненадана, че задава такива въпроси, изненадана от собствения си интерес.

— Името му е Рон Фишър. Пише статии. В момента работи върху поредица от очерци за лондонския нощен живот, които са му поръчани от един неделен вестник. Щеше да припечелва добре, ако не изпращаше повечето пари на жена си. Те са разделени.

— Ето, виждаш ли. А ти ми говориш за брачен живот — каза Клер с гримаса. — Обикновено така се получава. Не е за мен. Предпочитам да бъда свободна да правя каквото пожелая.

— А ти какво работиш? — полюбопитствува Хари, но като я видя, че се намръщи, бързо добави: — Може би не биваше да питам.

— Нямам нищо против. Аз съм модел. Не е лоша работа, а и е добре платена.

— И какви са задълженията ти? — заинтересува се Хари.

— О, ами аз съм включена в списъците на всички големи агенции. Винаги когато им трябва момиче за реклама на нещо, викат мен. Парите са добри, още по-добре е, че получавам разни неща. Миналия месец правих реклама на уиски и ми дадоха около две дузини бутилки в добавка към хонорара. Преди година участвувах в серия от рекламни снимки за спортните автомобили „MG“ и помолих вместо пари да ми отпуснат една кола — получих я. Онзи радиоапарат ей там също е част от възнаграждение. Изобщо, струва си да бъдеш в тази област, а и не се преуморяваш.

Хари си каза, че всичко това е чудесно и й изрази мнението си гласно. Влизайки в стаята, се беше учудил как тя поддържа такъв стандарт и дори бе изпитал известна неловкост.

— Обзалагам се, че си ме взел за проститутка. Спомням си израза на лицето ти, когато видя обстановката. Така си помисли, нали?

— Недей да говориш така. През ум не ми е минало. Доста време прекарвам в Уест Енд и мога да разпозная проститутките от пръв поглед. Личи им. Не ми се слушат такива неща дори на шега.

— Не искаш ли да знаеш как попаднах на Уингейт? Признай, че ти е любопитно.

— Да речем, че е така. Но това не означава, че очаквам да ми кажеш.

— Чувствувах се самотна — обясни тя, като се пресегна да разбърка жарта. — Нямах какво да правя, тук започнах да се изнервям и ми се прищя да предприема нещо безразсъдно. Не си ли изпитвал желание за бурна, пълна промяна? С теб едва ли е така, по мен понякога ме обзема стремеж да извърша някаква лудост — да се съблека и да вляза да плувам във фонтана на Трафалгар Скуеър или да строша витрина, или да съборя каската на някой полицай. Ти нямаш такива усещания, нали?

— Ами не — рече Хари, изумен. — Не бих казал.

— Така си и мислех — отвърна тя със смях. — Та разхождах се по Пикадили и си търсех белята, когато се появи Уингейт. Той вървя подире ми известно време и накрая ме заговори. Отначало реших, че ще е забавно да го поощря, но той беше толкова отвратително груб и ужасен, че се ядосах и ми хрумна да му дам урок. Ето, сега знаеш всичко.

— Никога не бих допуснал, че момиче като теб изобщо може да се чувствува самотно. Вероятно имаш стотици приятели.

— Е, да. Но понякога приятелите са тъй досадни.

Тя погледна часовника над камината.

— Боже мой! Виж колко стана! Имам среща след половин час, а не съм се преоблякла. — Скочи и му се усмихна: — Нямаш нищо против да те изпратя сега, нали? Съжалявам. Беше забавно, нали?

Хари се изправи.

— Смятам, че е изключително мило от твоя страна, дето ми посвети такава хубава вечер. Беше голямо удоволствие за мен. И благодаря ти за храната и за компанията.

Тя направи лек поклон.

— За мен също беше удоволствие — рече и тръгна към вратата.

— Чудя се дали ще се видим отново — каза Хари, с надежда и я последва. — Не вярвам да имаш много излишно време, но ако някога ти се приходи на кино и би искала аз да те заведа…

Тя се засмя и отвори вратата.

— Ще го имам предвид. Винаги можеш да ме намериш тук. Звънни ми някой път. Телефонният ми номер е в указателя.

Това беше твърде неопределено, за да задоволи Хари.

— Дали не можем да се уговорим за следващата седмица? — попита той от прага, като я гледаше с очакване.

Тя поклати глава.

— Не следващата седмица. Ангажирана съм. Звънни ми някой път. Няма да те забравя.

— Добре. — Хари бавно и неохотно пристъпи към площадката. — Беше чудесна вечер, много ти благодаря.

Тя му подаде ръка, като се усмихваше.

— Довиждане. Сега трябва да бързам. И няма да вдигаш шум около случката, нали?

Той пое ръката й.

— Няма. Е, довиждане.

А тъй като все още не помръдваше, тя му отправи ослепителна усмивка и затвори вратата под носа му.