Джеймс Хадли Чейс
Смърт без отсрочка (18)

I

Стрелките на часовника на арматурното табло показваха осем без пет. Дъждът се стичаше по предното стъкло и старата чистачка проскърцваше насам-натам, отблъскваше водата встрани и оставяше малка прозрачна дъга, през която Хари виждаше вратата на затвора.

Беше студена, мрачна сутрин и леденият вятър лениво движеше натежалите от дъжд сиви облаци.

Хари пушеше неспокойно, опрял ръце на волана и вперил напрегнат поглед във високите порти от ковано желязо, които го бяха отделяли от Клер в продължение на девет месеца. Тя трябваше да излезе в осем. През дългите месеци, докато излежаваше наказанието си, Хари нито я беше виждал, нито чувал. След произнасянето на присъдата той размени с нея няколко думи. Тогава Паркинс му кимна и го поведе по коридора, покрит с бели плочи, които му напомняха обществена тоалетна. Клер беше в килия и очакваше да я откарат в затвора Ейлсбъри. Беше спокойна и хладна, твърда като гранит. Сякаш се сбогуваха двама непознати.

— Не идвай на свиждане — каза тя, отдалеч, впила очи в неговите. — И не ми пиши. Не искам да си спомням за теб. И да дойдеш, няма да искам да те видя. Няма да чета писмата ти, ако решиш да пишеш.

— Добре — отвърна Хари. — Но няма да те забравя, Клер.

При тези думи, тя му се усмихна подигравателно.

— Ще ме забравиш и още как.

Тогава влезе униформена жена полицай. Клер отправи към Хари дълъг, изпитателен поглед, сякаш искаше да съхрани чертите на лицето му, и с вирната глава и присвити устни тръгна след униформената жена.

Той не й писа и не отиде на свиждане в затвора, защото знаеше, че тя съвсем сериозно бе настояла да не го прави, но в паметта му Клер бе така жива, както първия път, когато я бе държал в обятията си.

Паркинс бе казал, че е имала късмет, задето се е отървала само с година. Не беше разкрила нищо за бандата — призна, че е крала повече от година, но отказа да издаде когото и да било от съучастниците си. Сне от Хари всякакви подозрения и след влизането й в затвора кражбите секнаха — бандата се спотайваше.

За яд и разочарование на Паркинс не съществуваха никакви доказателства, които да свържат Робърт Брейди с Клер. Тя призна, че й е приятел, но отрече да е бил член на бандата. Брейди се бе изпарил още при първите признаци за предстоящи неприятности. Паркинс обясни на Хари, че вече е напуснал страната и може би е в Америка.

— Съмнявам се, че скоро ще си покаже носа в Лондон — добави. — Жалко. Щеше ми се да го окошаря.

Субектът с коса като кълчища също беше изчезнал.

Докато Клер очакваше процеса, Хари отчаяно се бе мъчил да събере пари за защитата й. Беше му заръчала да продаде всичките й вещи, но той запази някои нейни дрехи и ги скъта в стаята си. Продаде колата, а също така радиограмофона и барчето. Бижутата взе полицията и ги върна на собствениците им. Когато я признаха за виновна, бяха останали много малко вещи — няколко книги, писалка и дамска чанта. Хари ги прибра при себе си.

— Ще й създам дом — каза той на Муни. — Имам девет месеца на разположение, за да спечеля малко пари, и ще го направя.

Но начинанието им не потръгна. Опасенията на Хари се потвърдиха. Обитателите на Сохо явно смятаха, че има по-смислени неща, за които да харчат парите си, отколкото за снимки.

Големият портрет на Алф Муни не привличаше клиенти.

— Тази физиономия гони хората — отбелязваше Муни мрачно.

Но Хари знаеше, че портретът е достатъчно сполучлив, за да се разбере, че е дело на добър фотограф и не искаше да го махне от витрината. Сетне отново започна да обикаля по-раншния маршрут. Том и Джо напуснаха. Дорис упорито отказваше да си отиде и бе съгласна да работи на половин заплата, докато премине кризата. Муни се държеше като потенциален самоубиец и не преставаше да настоява да затворят ателието.

След това дойде щастливият удар, за който Хари се бе молил. Един дъждовен следобед той и Муни бяха в студиото. Хари стоеше на прага, взираше се в оловносивото небе и се чудеше кога ли ще може да излезе да работи, когато един добре облечен мъж спря и се втренчи в портрета на Муни.

Хари го огледа завистливо. Беше безупречно облечен, тъмнокос, представителен. Някъде на четиридесет или дори на петдесет години. Видът му излъчваше самоувереност, която говореше за успех, богатство и добър живот. Мъжът продължи да разучава портрета известно време, след което вдигна глава и срещна угрижените очи на Хари.

— Кой го е правил? — попита той.

— Аз — отговори Хари.

— Имаш ли и други такива?

— Не, нямам. Съвсем отскоро се занимавам с такава дейност.

— Искаш ли да ти поръчам няколко портрета? — добави мъжът, извади от портфейла си визитна картичка и му я подаде. — Ако се интересуваш от театър, може и да си чувал за мен.

Хари взе визитката. Алън Симпсън! Най-известният и най-преуспяващ театрален продуцент в Лондон! Почувствува как го облива първо топла, после студена вълна.

— Но естествено, мистър Симпсън. Естествено.

— Ето как ще стане — продължи Симпсън. — Ела утре следобед в театър „Риджънтс“ и ще направим няколко снимки. Ако са добре като тази тук, може да работим заедно. Съгласен ли си?

Това беше преди пет месеца и сега Хари работеше изключително за Симпсън, при заплата от двадесет и пет лири седмично. Разбира се, беше невероятен късмет. Дори и днес, когато седеше в очукания малък морис, който бе купил на старо, все още не му се вярваше, че е извадил такъв късмет. Работата не беше тежка. Трябваше да прави снимките за фоайето на театъра и всички портрети, нужни за рекламни цели. Наистина, при нова постановка беше много зает, но след като тя набереше скорост, Хари разполагаше с повече свободно време, отколкото му бе нужно. Симпсън го бе накарал да подпише договор, че няма да поема други задачи, освен онези, които му възлага.

Тъй като именно портретът на Муни бе довел до този успех, Хари му предложи да го направи свой помощник и убеди Симпсън да му плаща пет лири на седмица, към които добавяше от себе си още пет. Муни прие предложението неохотно. Работата му беше да носи техниката, да подрежда осветлението по указанията на Хари, да напомня на хората да пазят тишина, докато Хари работи и изобщо да бъде полезен, което не се случваше често. Дорис проявяваше филмите, копираше снимките и ги слагаше в рамки. Хари й плащаше по пет лири седмично от джоба си. Дори и при това положение, сега печелеше по петнадесет лири седмично — двойно повече, отколкото когато и да било преди.

След като се приспаднеше данъкът, от остатъка дори смогваше да спестява по няколко лири седмично. Остана при мисис Уестърхам и единственото му разточителство беше колата на старо, която купи от някаква фалирала фирма в Сохо за деветдесет лири. Сделката не беше така изгодна, колкото си мислеше в началото, защото се оказа, че моторът продължава да работи повече по чудо, отколкото иначе.

Както и да е, колата бе в състояние да го закара до театъра, когато се налагаше да работи до късно, и някак си бе успяла да го придвижи от Слоун Скуеър до този междуселски път край Ейлсбъри, за да прибере триумфално Клер у дома.

Тя бе казала, че той ще я забрави, но не беше я забравил. Докато я нямаше, чувствата му към нея бяха станали още по-сериозни, бяха пуснали още по-дълбоки корени. Мислеше за нея много. Удивляваше се. Тя го бе излъгала и измамила — беше крадла. Можеше да прости тези неща. Обичаше го — беше сигурен. Излъга го именно защото го обичаше и искаше да го задържи. Дали все още го обичаше? Това го безпокоеше повече отколкото миналото й. Щеше ли да се зарадва, че е дошъл да я посрещне, или щеше да се ядоса и да се чувствува засрамена?

Бе казал на Муни, че смята да я вземе с колата. На Муни му беше симпатична и фактът, че е крадла, ни най-малко не го безпокоеше. Допадаше му начина, по който се бе предала на полицията, за да не пострада Хари.

— Момиче, способно да постъпи така, е свястно — рече той. — Отиди и я прибери. Дори и да не й хареса в момента, по-късно ще си го спомни. Жените обичат да им се обръща внимание.

И ето, в тази мрачна и дъждовна сутрин той седеше в хъркащия разнебитен морис и очакваше любимата си. Минутите се нижеха. Стана осем; стрелките бавно се преместиха на осем и пет. Сетне изведнъж се чу дрънкане на метал и порталът се отвори навътре. На мокрия, пуст път се появи Клер.

Излезе така, както беше влязла — с присвити устни и гордо вдигната глава. Беше с роклята, с която бе дошла да я снима за портрета. Широкополата елегантна шапка беше в ръката й. Появи се някаква надзирателка, каза й нещо и я потупа по рамото. Клер не й обърна внимание и закрачи бързо към Ейлсбъри и паркираната кола.

Сърцето на Хари се разтуптя толкова силно, че той едва не се задуши. Не можеше да помръдне — изпаднал във вцепенение, гледаше как слабата фигура се приближава и едва когато тя стигна на няколко крачки от него, успя да се овладее. Отвори вратата и излезе навън.

Когато го видя, Клер спря рязко и го изгледа.

— Здрасти, Клер — поздрави Хари пресипнало. Имаше нелепото усещане, че ще се разплаче.

— Здрасти, Хари — отвърна тя. Лицето й беше студено и безизразно. — Какво те води насам?

Той спря пред нея, изпълнен с копнеж да я прегърне, но тя се взираше в дългия пуст път покрай него.

— Не ме ли очакваше, Клер? Дойдох да те заведа у дома.

— Нямам дом — отговори Клер с равен, леден тон.

— Да не стоим на дъжда. Ще се намокриш. — Хари се мъчеше да говори нормално. — Ела в колата. Сигурен съм, че не би се отказала от една цигара.

Въпреки че изражението й не се промени, устните й започнаха да треперят и тя закри устата си с длан.

— Не мисля, че ще се кача. Няма значение. Не се безпокой. Аз… предпочитам да вървя пеша.

Хари улови лакътя й. При докосването лицето й потрепна и тя бързо извърна очи встрани, но все пак му позволи да я заведе до колата и да й помогне да влезе. След това бързо заобиколи от другата страна и седна зад волана.

— Ето ти цигара — каза той и пусна в скута й пакет „Плейърс“ и кибрит. — Ще запаля колата. Понякога това отнема часове.

Докато увещаваше мотора да заработи, той гледаше, право напред и чувствуваше как Клер потръпва на седалката до него. Не обърна внимание на цигарите в скута си. С ъгълчето на окото си той видя как юмруците й се свиват и сетне чу ридание, което се изтръгна от нея въпреки всичките й усилия да го сподави.

Все още без да я поглежда, Хари пое ръката й и Клер се вкопчи в неговата отчаяно. После се разплака.

— Всичко е наред, Клер — каза той, прегърна я през раменете и я притегли към себе си. — Аз съм тук и те обичам. Всичко ще се оправи. Клер, скъпа…