Джеймс Хадли Чейс
Смърт без отсрочка (16)

V

Сивкавата светлина на зазоряването се процеждаше през полуспуснатите завеси, когато Хари се събуди и разтърка клепачи. Полежа известно време, като се взираше в Клер, която спеше до него. Тя сякаш усети погледа му, поразсъни се, долепи се до него и прошепна:

— Рано е, нали?

— Около пет — прегърна я той. — Клер, спи ли ти се? Искам да поговорим. Трябваше да поговорим още снощи.

Тя вдигна очи и му се усмихна.

— Давай. Не ми се спи. Какво има?

— Нали помниш приятеля ми Рон? Моят съквартирант. Завчера е бил ударен по главата.

Долови как тя се скова.

— Зле ли е?

— Да. Нападателят е същият, който нарани и мен. Полицията ми зададе много въпроси. — Той се поколеба и изплю камъчето: — Казах им за Брейди.

Тя вдигна глава от възглавницата и го изгледа. Лицето й беше напрегнато.

— Казал си им за Робърт? Но защо? Какво общо има той?

— Нали се сещаш за нощта, когато пострадах? Разправих ти, че полицията искаше да разбере дали някой се е възпротивил, когато съм го снимал. Тогава отрекох. Инспектор Паркинс е останал с впечатлението, че крия истината и когато Рон бе ранен, той отново ме разпита. Бях страшно разстроен и описах случката.

— Каза ли, че съм била с Робърт?

— Името ти не споменах. Представих те за… за моя годеница и той явно реши, че всичко е наред — отчаяно изрече Хари. Почувствува как тя изведнъж се откъсва от него, при все че още лежеше в прегръдките му.

— А какво каза той за Робърт?

— Загуби интерес към него, след като обясних, че е рекламен агент и твой шеф.

— Доста сте побеседвали, а?

— Дано не съм се разприказвал прекалено. Виж, Клер, в Уест Енд се подвизава банда джебчии и Рон се опитваше да получи информация за тях, за да напише статия. Бяха му подшушнали да посети кафене „Ред Съркъл“ в Сохо. Полицията предполага, че тогава е бил нападнат.

Тя отривисто се надигна и се отдръпна, посягайки към пакета цигари на нощното шкафче, после отново се отпусна на възглавницата, но този път далече от него.

— Защо ми разказваш тия неща? Те не ме засягат.

— Снощи двамата с Паркинс отидохме до улица Атенс. Той искаше да намеря кафенето. Пристигнахме там около два часа. Ти и някакви други момичета излязохте от кафенето. С вас беше и Брейди.

Огънчето на цигарата припламна ярко в полумрака.

— Е, та какво?

— Това е всичко — отвърна Хари, съжалявайки, че изобщо е засегнал темата. — Прецених, че съм длъжен да ти кажа.

— Посочи ли ме на твоя полицай?

— Не, естествено. Той не беше с мен — проверяваше кафенето. Аз… аз смятам, че той дори не те е забелязал.

— Хич не ме е грижа.

Последва дълго, неловко мълчание. Накрая Хари го наруши:

— Тревожех се за теб. Според полицаите момичета били в дъното на кражбите. Шляели се из Уест Енд, запознавали се със заможни мъже, после ги обирали и предавали плячката на някой съучастник.

Тя угаси цигарата.

— Не разбирам защо ми разказваш всичко това и защо се тревожиш за мен. Какво всъщност имаш наум?

Хари седна в кревата и се опита да я хване за ръката, но тя се отскубна.

— Клер, мисля, че е ясно защо. Нали не си забравила Уингейт? Не забелязваш ли, че въпросната банда действува по същия начин? Ако Уингейт те беше дал под съд, за което беше в правото си, полицаите щяха да си въобразят, че си от бандата. Ти взе портфейла му и го подхвърли на мен. Точно тъй подхождат и ония.

— О, не бях се сетила! Не ме мислиш за крадла, нали?

— То се знае, че не! Но занапред никога не постъпвай така. И, Клер, кажи ми истината — свързан ли е Брейди с онзи човек, дето преби Рон и мен?

— Какво имаш предвид, за Бога? Откъде-накъде ще е свързан?

— Ами ето, Брейди се възпротиви да го фотографирам и пет минути по-късно ми откраднаха филмчето. Нещата съвпадат.

— Пълни глупости! — гневно възкликна тя. — Наистина, Хари, как ти хрумна? Да не вземеш да се разприказваш пред полицията? Ако Робърт разбере, че говориш такива дивотии, ще си загубя работата.

— Бъди сигурна, че нямам подобни намерения. Повече изобщо дума няма да отворя за него. Не се ядосвай, Клер.

— Всеки на мое място ще се ядоса. — Тя насила се засмя. — Успя да ме изкараш от релси. Робърт ще се вбеси, ако узнае, че си споменал името му на полицията. Убеден ли си, че няма да го разпитват?

— Ами да. Че защо?

— Ще се виждаш ли пак с инспектора?

— Не, надявам се. Нямам представа.

— Е, ако се видите, внимавай какво говориш за мен, моля те. Не ми се ще полицаи да довтасат тук. Обещай, че няма да им даваш адреса.

— Обещавам, естествено — рече Хари озадачен. — Даже името ти ще премълча. Всичко е наред, Клер, уверен съм, че те повече няма да се занимават нито с теб, нито с Брейди.

— Не вярвам на полицаите. Те са ужасно мнителни. Ако са осведомени, че живея тук, ще вземат да ме поставят под наблюдение. Знам ги аз какви са. Заяждат се с момичета като мен.

— Ама, Клер, положително…

— Така е! — тросна се тя. — По-наясно от теб съм с тия неща. Ако узнаят, че си пренощувал тук, ще подметнат на хазяина ми и той може да ме изпъди.

— Не виждам защо.

— Човек трябва да е много предпазлив в Уест Енд. Вероятно ще му намекнат, че това е бардак.

— Е, бъди спокойна, ще бъда гроб.

Внезапно тя отново се сгуши в прегръдките му.

— Скъпи Хари… Вече не се тревожиш, нали?

Той отрече, при все че продължаваше да е смутен и неудовлетворен от обясненията й. Все пак реши, че е за предпочитане да сменят темата и я попита дали би позирала за портретна снимка.

— Искам отново да си опитам късмета с портретна фотография — заяви й. — Ако успея да ти направя сполучлив портрет и го сложа на витрината, може да повлияе на клиентите. Имаш ли нещо против, Клер?

— Не. С удоволствие ще ти помогна. — Изглеждаше радостна, че са приключили с щекотливия въпрос. — Значи ще вложиш парите си в това?

— Влагам сто лири за оборудване на студиото. Нямах намерение да го споделям с теб сега — исках да бъде изненада. С Муни вече сме съдружници. Рисковано е, но смятам, че ще ни потръгне. Убеден съм, че ако ми позираш, ще е от полза.

— Кога да дойда и как да съм облечена?

— Преди следобед няма да съм готов. Искам да бъда сигурен, че осветлението е наред, та да не те карам да чакаш. Муни ще ми асистира. Хайде да обядваме заедно, после ще отидем в студиото.

— Не мога. Имам делова среща. Ще бъда заета до пет. Какво да си сложа — бански костюм?

Хари се засмя.

— О, ще ми се да направя такава снимка, че който я види, да си каже: „Ето как искам да изглеждам на фотография.“ Трябва да е донякъде театрална, точно толкова, колкото да внушава романтика и очарование, но не прекалено. Мисля да хвана в кадър главата и раменете ти. Ако носиш шапка с широка периферия и лятна рокля, ще е прекрасно.

— Ей сега ще ти се покажа.

Тя се измъкна от леглото.

— Бих желал да те снимам в тоя вид — рече. Хари, като я гледаше с блеснали очи. — Ще е образец на актова фотография.

Тя грабна една завивка и покри голото си тяло.

— Но не за витрината, благодаря! Представи си каква опашка ще се наниже!

И тъй, в пет и половина сутринта, под ярко светещите лампи в спалнята Хари стана свидетел на модно ревю. Той лежеше, докато Клер измъкваше от гардероба рокля след рокля, нахлузваше ги последователно и ги демонстрираше пред него. Накрая той избра тънка рокля на цветчета, която й стигаше до петите, и широкопола сламена шапка, подчертаваща красотата й.

Уговориха се тя да дойде в студиото към пет и там да се преоблече. Хари радостно установи, че вълнението й е равно на неговото. Очевидно бе, че съвсем е забравила за инспектор Паркинс и Брейди.

Муни пристигна в студиото малко след девет и завари Хари сред куп кабели и прожектори.

— Какво си си наумил? — попита Муни от вратата.

— Имам модел, който ще позира за портрет. Ще увеличим фотографията и ще я сложим на витрината. Смятам, че ще привлича клиенти.

— За приятелката ти ли става дума?

— Именно. Ще дойде следобед около пет.

— Ех, де да знаех по-рано — унило рече Муни. — Щях да си сложа чиста риза. — Отиде пред огледалото. — Можех и да се избръсна.

— Не се притеснявай — прикри усмивката си Хари. — Старите мъже не я интересуват. Харесва млади.

Муни рязко се обърна, но зърна усмивката на Хари и също се ухили.

— Недей да се перчиш, момко. Само старите мъже знаят и две, и двеста.

— Защо не поседнеш на това столче за малко? Искам да наглася осветлението и ще имам нужда от модел.

— Ами Дорис? Нейна задача е да ти помага — отвърна Муни с обичайната си неохота да свърши нещо полезно.

— Дорис проявява вчерашните филми. Не те моля за нещо особено, просто да поседиш на столчето.

Муни лукаво се засмя.

— Давай — каза приповдигнато и се разположи. — Да не разправяш после, че ти отказвам съдействие. Но по принцип възразявам. Това не е занимание, подходящо за един главен съдружник.

Хари подмина забележката, зает с осветлението. Получаването на желания ефект му отне доста време и Муни взе да нервничи.

— Ако възнамеряваш да се мотаеш така за всяка снимка, няма да стигнем доникъде — оплака се той.

— Ама ти не разбираш ли? Това ще бъде най-важният портрет — каза Хари, придърпвайки няколко сантиметра напред един от прожекторите. — Веднъж да разположа лампите, после осветлението ще ми е винаги готово.

Муни изпъшка.

— Е, добре, но тези проклети лампи ме заслепяват.

— Сега трябва да наглася блендата — обясни Хари. — Ще изщракам половин дузина филмчета и ще ги дам на Дорис да ги прояви.

— Какво да направя, за да се получи? — попита Муни. — Предполагам, че искаш да изглеждам добре.

— Изобщо не ме интересува как изглеждаш. Само блендата да е точна. Ако щеш, можеш дори да гримасничиш.

— В такъв случай ще прегледам спортната страница — пресегна се Муни за вестника. — Само побързай, ако обичаш.

Хари изснима шестте филмчета, като леко променяше блендата при всяко и си водеше бележки.

— Край — каза, след като свърши. — Няма повече. Ще оставя лампите така за Клер. Дорис ще прояви филмчетата веднага.

— Това ли ти е благодарността? — огорчи се Муни, отиде до бюрото и се тръшна зад него, като изохка от изтощение. От месеци не бе се преуморявал така.

След като се наобядва, Хари отиде в тъмната стаичка да провери как са излезли снимките. Завари Дорис да ги разучава, докато ги плакнеше във ваничката. Тя го погледна и му се усмихна.

— Добра работа си свършил, Хари. Този портрет е чудесен.

Хари заобиколи масата и застана до нея.

— Интересува ме експонацията. Коя според теб е най-успешна?

— Ето тази. — С дървена пинсета тя измъкна една мокра снимка и я лепна върху сушилнята. — Експонацията си я бива, а композицията е направо първокласна.

Хари изненадано се взря в снимката. Дорис беше права. Това бе най-добрият портрет, който бе излизал от ръцете му. Тъй като Муни бе много отегчен и не го интересуваше дали Хари го снима или не, на фотографията изглеждаше необикновено жив. Тя показваше един мъж загубил илюзиите си, отегчен и тъжен, на когото всичко е дошло до гуша и който е почти рухнал от беди и огорчения. Изразът, унило клюмналата глава, разхлабената вратовръзка, омачканата, килната на темето шапка, разкопчаното сако и угасналата пура създаваха интригуващ и същевременно естествен образ.

— Ей, страхотен е! — възкликна Хари. — Това е портрет за милиони! А аз дори не си мислех за Муни. Не бива да похабяваме тая снимка. — Той се отдалечи, за да я разгледа по-внимателно. — Трябва да я използуваме. Да, ето как ще постъпим. Ще я увеличим в размер двадесет и четири на тридесет и шест на най-хубавата хартия, ще я монтираме на паспарту и ще я сложим в украсена рамка. Ще я поставим на витрината и ще сложим наименование „Годината на състраданието“. Нито дума на Муни. Имаме ли от качествената фотографска хартия, или да ида да купя?

— Имаме три листа, които ни изпратиха като мостра — отговори Дорис, която винаги бе в течение с какви материали разполагат. — Да се заема ли веднага с портрета?

— Да, така ще е най-добре — развълнувано отвърна Хари, — а останалите изхвърли. Повикай ме, като си готова. Трябва да експонираме съвсем точно. Не искам да прахосвам хартията.

— Ще направя проба. Всичко ще е наред.

Хари знаеше, че може да се осланя на нея и се върна в приемната, където Муни дремеше.

— Става ли? — попита той, отваряйки едно око.

— Да — рече Хари с преднамерено безразличие. — Дорис ще има грижата. — Седна на ръба на бюрото, измъкна златната табакера и запали цигара.

Муни изведнъж се ококори.

— Ей! — възкликна и се изправи тъй поривисто, че почти катурна стола. — Та това е злато! Откъде, по дяволите, я имаш?

Хари мушна табакерата обратно в задния джоб на панталона си.

— Подарък ми е — отговори самодоволно.

Муни премигна срещу него, после се отпусна на стола.

— От нея ли?

— Щом държиш да знаеш — да, от нея.

— Много е хубава. — Муни извади златния си часовник и го залюля на ланеца. — И на мен ми е подарък от едно момиче. Има-няма тридесет години оттогава. — Той с любов се взря в часовника. — Странни същества са жените. Малко от тях правят подаръци, но пък в такива случаи избират най-доброто. Пази си табакерата, синко. Твой ред е да я заложиш, когато закъсаме с парите. Най-сетне и моят часовник да си почине.

— Никога няма да я заложа — остро отсече Хари.

— „Никога“ е твърде дълъг срок — възрази Муни, облегна се и спусна клепачи. — Дано да ни потръгне с портретите. От ден на ден работата все по я няма никаква. Ония двамата лентяи не печелят и четвъртинка от онова, което би трябвало. Няма да се изненадам, ако прекарват повечето си време по кръчмите.

— Ами защо не идеш да ги провериш? Том е на Оксфорд Стрийт, а Джо на Странд. Няма да се забавиш много.

— Кой, аз ли да ходя? — попита Муни ужасено.