Джеймс Хадли Чейс
Смърт без отсрочка (13)

II

Хари се прибра на Ланок Стрийт малко след седем, уморен, но доволен. Тържеството му не беше пълно, тъй като вечерта Клер трябваше да работи и нямаше да се срещнат. Хари й телефонира с надеждата да си поприказват дълго, но тя явно бързаше и съкрати разговора. Все пак му обеща да се видят на другата сутрин. Покани го в апартамента си.

Хари пипнешком се изкачи по тъмното стълбище, сред неизбежната миризма на варена риба. Надяваше се да завари Рон в стаята. Новото съдружие просто изискваше да го полеят.

Рон бе там, но се готвеше да тръгва. Когато Хари влезе, тъкмо обличаше шлифера си.

— Излизаш ли? — попита разочаровано Хари.

— Здравей — обърна се Рон. — Тъкмо ме хвана на вратата. Как мина?

— Всичко е уредено. „Муни и Рикс“ — така ще пише на фирмата пред студиото.

— Чудесно — усмихна се Рон. — Бас държа, че старият Муни се е вкиснал. Притисна ли го до стената?

— Всичко стана както го исках. Ей, налага ли се да излизаш? Мислех си да отпразнуваме събитието.

— Отпразнувай го с приятелката си. Или и тя ще излиза?

— На работа е.

— В странни часове е заета. Не смятах, че моделите работят тъй късно. Е, извинявай. Имам среща с един човек, от когото очаквам известна информация. Но уговорката ни е чак след девет. Защо да не вечеряме заедно в кварталната кръчма?

Предложението допадна на Хари и двамата поеха навън. Докато крачеха към кръчмата, той разказа на Рон как е провел разговорите за съдружието.

— Просто не съм на себе си от радост. Всичко се развива чудесно. Намерих мощен увеличител и успях да избера осветителен комплект, който ще дава желаните резултати. С Муни решихме какъв ремонт да се направи. Той се съвзе от първоначалния шок и сега е запален не по-малко от мен.

В претъпканата кръчма те си пробиха път до снекбара. Там навалицата беше по-рехава и те успяха да се настанят на две високи столчета край тезгяха.

— Трябва да призная, че твоето гадже смогна да те извади от летаргията — рече Рон. — Напоследък се тревожех за теб, Хари. Движеше се като по коловози.

— Така беше. Нали разбираш, Рон, надявам се да се оженя за нея. Налагаше се да предприема нещо, за да изкарвам повече пари. Не мога да се оженя, ако не съм в състояние да й осигурявам всичко, с каквото е свикнала.

— Бракът не бива да започва по такъв начин — поклати глава Рон. — Ако двама души се обичат…

— О, знам — прекъсна го Хари и се намръщи. — Но в днешни дни е друго…

Рон се опита да спори, но скоро се отказа.

— Постъпи както си решил, Хари, но бъди предпазлив.

Той потропа по тезгяха, за да привлече вниманието на бармана, и поиска говежда саздърма и туршия.

— А ти какво ще вземеш?

Хари поръча същото, както и две халби бира.

— Е, на добър час — пожела Рон, когато бирата пристигна. — Наздраве за „Муни и Рикс“ — дано забогатеят!

— С какво си зает тая вечер? — попита Хари, когато започнаха да се хранят. — Спомена, че е по работа.

— Точно така. Смятам, че съм по следите на нещо любопитно, от което ще излезе интересна статия. Едва ли си чувал за джебчийската банда от Уест Енд. Членовете й се подвизават вече цяла година, а полицията не е заловила ни един. Не е за вярване, че всяка нощ в Уест Енд биват ограбени ценни вещи от двадесет-тридесет души. Никой не е наясно в какво се състои системата им. Разговарях с твоя приятел инспектор Паркинс и той допуска, че действуват по двойки. Предположението му е, че кражбите се вършат от момичета, които предават плячката си на съучастник. Няколко момичета са били отведени в участъка по обвинение на потърпевшите, но липсващите предмети никога не са били намирани у тях, затова обвиненията са отпадали. От известно време слухтя и се опитвам да се добера до вътрешна информация за бандата, и мисля, че открих човека, който ще проговори. Имам среща с него довечера в кафенето „Ред Съркъл“ на улица Атенс.

Но Хари бе твърде погълнат от плановете си за съдружие, за да се развълнува от някакви си джебчии, и не обърна внимание на приказките на Рон. Питаше се дали да каже на Клер какво е предприел, или да изчака, докато се изясни дали съдружието ще се окаже успешно. Реши да изчака.

След като Хари и Рон се нахраниха, всеки пое по пътя си. Рон се отправи към Уест Енд, а Хари неохотно се прибра на Ланок Стрийт.

Около час изготвя приблизителни планове на студиото, определи места на лампите, отбеляза къде ще има нужда от нови контакти и електрически ключове. На следващата сутрин първата му задача щеше да е да повика електротехник, който да ги постави. Ех, ако можеше да убеди някоя прочута актриса — от рода на Ана Нигъл или Гъртруд Лорънс например — да се фотографира при него! Сигурен бе, че с такава снимка на витрината бизнесът ще потръгне.

Докато лежеше в кревата и си блъскаше главата как да постигне това, внезапно му хрумна, че портрет на Клер ще свърши същата работа. Знаеше точно как да я освети и можеше да си представи резултата тъй ясно, сякаш вече го виждаше. Реши да обсъди с нея въпроса още на другия ден.

Обсаждан от безброй мисли, Хари успя да задреме едва след полунощ. Сепна го тропане по вратата — струваше му се, че е спал само няколко минути.

Сънено потърси ключа на лампата и светна. Погледна часовника си — минаваше един и половина. Чукането се повтори и вратата се открехна.

Хари се измъкна от кревата и навлече халата си, за да пресрещне мисис Уестърхам, също по халат, която му се видя странна с увисналите на раменете плитки и тревожно ококорените си очи. Зад нея изникна мъж с мушама и мека шапка.

— Какво има? — стреснато попита Хари. После разпозна инспектор Паркинс и сърцето му подскочи от уплаха.

— Хайде — обърна се Паркинс към мисис Уестърхам. — Връщайте се в леглото. Простете, че ви обезпокоих. Вие също извинявайте за безпокойството, мистър Рикс.

Хари седна на ръба на кревата, зяпнал от изумление пред Паркинс, който вежливо, но твърдо избута мисис Уестърхам от стаята.

— Е, млади момко — започна Паркинс, като се върна и застана пред Хари. — Имам лоша новина за вас. Приятелят ви Роналд Фишър е претърпял злополука.

— Рон? — възкликна Хари. — Какво се е случило?

Паркинс придърпа един стол и се настани с лице към Хари.

— Същото каквото и на вас. Намерихме го на Дийн Стрийт преди около час. Бил е халосан по главата с велосипедна верига.

Настъпи продължително мълчание. Паркинс седеше неподвижно и наблюдаваше Хари с безизразно лице.

— Тежко ли е ранен? — попита Хари накрая.

— Боя се, че да. Помните ли, споменах ви, че някой ден онзи негодник ще тресне някого, чиято глава няма да е корава като вашата — ето, че стана.

Хари ужасено изгледа инспектора.

— Той… той не е мъртъв, нали?

— Не, не е мъртъв, но положението му е много лошо. Идвам от болницата. По-зле не може да бъде.

— Възможно ли е да го видя?

— О, не. Едва ли ще пускат при него посетители засега. Краят на веригата е ударил основата на врата му. Не е изключено да остане парализиран. Рано е да се каже, но дори да оживее, вероятно години наред ще бъде половин човек.

Хари застина. Призля му.

„Не го ценях достатъчно — мислеше си. — А толкова време бяхме съквартиранти. Изживявал съм хубави моменти с него, а възприемах отношенията ни като даденост. И сега… Ех, как ще ми липсва!… Ще ми е нетърпимо скучно и тъпо без Рон. Горкият! А можеше и на мен да се случи! Какъв звяр! Да осакати Рон! Но защо? Защо го е направил?“

— Той има ли някакви близки? — попита Паркинс, прекъсвайки разсъжденията на Хари. — Дойдох тук, понеже в портфейла му намерих визитки с този адрес, но ако има съпруга или други роднини, ще се наложи да изпратя някой да им съобщи.

— Има съпруга — промълви Хари. — Вероятно ще е по-добре аз да се видя с нея.

— Щом искате. Трябва да бъде уведомена. Ако предпочитате, ще изпратя някой офицер.

Хари поклати глава.

— Не, ще отида аз. Предполагам, че ще открия адреса из книжата на Рон. А и главния му редактор е нужно да бъде предупреден. От вестника вероятно ще му помогнат някак.

— Хубаво, а сега, след като решихме как да подходим, дайте да си поговорим малко двамата. По всичко личи, че вие и вашият приятел сте били нападнати от един и същ човек. Имате ли представа каква е причината?

— Не. Аз самият се чудя.

— Какво е търсил Фишър в Сохо в дванадесет часа през нощта?

— Ще ви кажа. Очакваше да получи сведения. Обясни ми, че имал среща с някакъв тип, който разполагал с данни за джебчийската банда.

— Така значи. — Паркинс изглеждаше заинтригуван. — Миналата седмица разговарях с него по този въпрос. Искаше да пише статия по темата и дойде при мен за информация, но нямах какво да му предложа, освен голите факти. С кого е имал среща?

— Не уточни.

— А къде щяха да се видят?

— В някакво кафене в Сохо. Той спомена името, но аз… не се сещам какво беше. Знаете ли, не ми беше особено интересно и не слушах внимателно. Май подметна, че било на улица Атенс.

— Трябва да се сетите — рязко каза Паркинс. — Разберете, Рикс, не сте ни полезен нито в тоя случай, нито във вашия собствен. Все пак някой се е противопоставил да го снимате онази вечер, нали?

— Е, да — смени цвета си Хари. — Но той няма нищо общо с произшествието.

— Откъде сте сигурен?

— Известно ми е кой е. Работи в рекламата.

— Как се казва?

— Робърт Брейди — отговори Хари враждебно, питайки се дали Клер ще му се ядоса, като й стане ясно, че е дал името на шефа й на полицията.

— Защо премълчахте това преди?

Хари се поколеба, но рече:

— Ами той беше с едно момиче, което познавам. Не исках да я замесвам.

— Коя е тя?

— Годеницата ми. Съжалявам, но няма да ви кажа името й. Нито тя, нито Брейди имат нещо общо със случая.

— Годеницата ви, а? — Паркинс му отправи дълъг, изпитателен поглед. — Познавате ли Брейди?

— Не лично. Той е агент на моята годеница. Не обича да го фотографират.

За успокоение на Хари Паркинс сякаш загуби интерес към Брейди.

— Нека се върнем на кафенето — заяви, като положи ръце на коленете си. — Искам да изясним как се нарича. Помислете си хубавичко.

Хари се вглъби, но думите на Рон му убягваха.

— Съжалявам, не се получава. Изскочило ми е от ума.

Паркинс отправи очи към часовника си. Беше два и десет.

— Така. Предлагам да си сложите нещо на гърба и да отидем до улица Атенс. Ще извървим и двата тротоара — не е изключено да се подсетите кое е заведението. Колата е отпред. Ще бъдем в Сохо за десет минути.

— Сега?

— Да, сега — отсече Паркинс.

— Е, добре — съгласи се Хари и започна да се облича бързо.

Паркинс запали цигара и се отпусна на стола.

— Фишър беше свестен момък. Неведнъж е идвал при мен за съдействие. Харесваше ми. Готов съм да се обзаложа, че е попаднал на следа за джебчиите и те са му запушили устата. Докторът твърди, че е възможно да не дойде в съзнание със седмици, та няма смисъл да се чака подобрението му. Не бива да губя време, ако искам да хвана извършителя.

— Смятате ли, че човекът, който ме удари, има някаква връзка с бандата? — попита Хари, докато навличаше палтото си.

— Даже бих казал, че е от шефовете. Затова нямам търпение да разбера защо е задигнал това ваше филмче. Според мен вероятно сте фотографирали някой от бандата. Бил е на втори план и не сте го забелязали. Нещо такова е станало. Готов ли сте?

Хари последва инспектора и излязоха от стаята.

Въпреки че минаваше два, мисис Уестърхам се мотаеше из преддверието. Тя изскочи веднага, щом чу стъпките и пребледня, като видя Хари да слиза с инспектора.

— Нали не ви отвежда? — ахна тя и се вкопчи в ръката на Хари.

— Всичко е наред — отговори Хари. — Рон е претърпял злополука. Аз просто помагам на полицията. Ще ви разправя, като се върна.

Той освободи ръката си, усмихна се насила и припряно сподири инспектора.

— Тя май помисли, че ме арестувате — каза, след като се качи в колата и седна до Паркинс.

Паркинс изсумтя и заповяда на униформения шофьор да кара към улица Атенс. Стигнаха изненадващо бързо. Почти нямаше движение, само около Пикадили все още се мяркаха неколцина минувачи, при чийто вид Паркинс изхъмка недоволно.

— Ето, такива ни създават сума грижи. Обикалят из Уест Енд да търсят момичета, а като попаднат на някое и то ги обере, тичат при нас. Ако си стоят по-далеч от Уест Енд, няма да си губят парите — проклети глупаци!

Хари изведнъж усети, че го побиват студени тръпки. Сети се за Сам Уингейт — той се бе запознал с Клер на улицата и беше останал без портфейл. Дали Клер… Но това бе невъзможно! Съзнанието му се пренесе на Брейдн и субекта с кълчищената коса. Призля му. Дали Клер бе свързана с бандата? Тя му бе подхвърлила портфейла. Спомни си думите на Рон за използувания метод. Отказваше да повярва, искаше да изхвърли тази мисъл от главата си. Беше случайно съвпадение. Другото бе недопустимо! Но ще трябва да я предупреди. Тя не бива никога повече да се поддава на подобни опасни и глупави пориви. Рискуваше да се озове в участъка.

Автомобилът спря на Дейн Стрийт и Паркинс излезе.

— Нататък ще вървим пеша. Сега гледайте внимателно. Тук има около дузина кафенета. Вижте дали ще разпознаете името.

Улица Атенс беше тясна, с мъждиво осветление, но оживена, със строени от двете страни по протежението й магазини, кафенета и кръчми. Един-двама скитници стояха под уличните лампи, но щом видяха масивната фигура на Паркинс, потънаха в мрака.

Хари пое по улицата, като се взираше във фасадите на тъмните магазини. В другия край забеляза голяма американска кола, спряла пред някакво заведение. Когато се приближи, съзря фирмата и сграбчи ръката на Паркинс.

— Това е! — възкликна развълнувано. — Кафене „Ред Съркъл“. Сега си спомних.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Добре. Връщайте се в колата и ме чакайте там. Ще вляза вътре.

— Не мога ли да дойда с вас?

— Не и с тоя белег — кратко възрази Паркинс. — Не бива да се появявате в такъв вид. Не е безопасно за вас.

Хари стоеше и гледаше как Паркинс се упътва към кафенето. Щеше му се да го последва, но разбираше, че основанията му са разумни.

Инспекторът беше почти до кафенето, когато вратата внезапно зейна и излязоха четири залитащи момичета. Високият им смях и кресливите гласове смутиха нощната тишина.

Едната — тъмнокоса, облечена в кожено палто — се кикотеше неистово и се олюляваше, увиснала на ръката на друга. И четирите се държаха като пияни. Насочиха се към американската кола, продължавайки да се кикотят и да се бутат.

От автомобила излезе мъж и отвори задната врата. Хари тутакси го позна — Робърт Брейди! Дори на мътната светлина от уличната лампа беше сигурен — това бе Брейди. Арогантността, килнатата назад мека шапка и широките, яки рамене не можеха да бъдат сбъркани. Със свито сърце Хари се взря по-внимателно в момичето с коженото палто. Беше Клер!

Брейди стисна ръката на Клер и грубо я разтърси. Тя залитна към него, като все още се заливаше от смях, а останалите момичета се вмъкнаха в колата.

Паркинс бе забавил крачка и наблюдаваше сцената. Брейди явно го забеляза. Каза нещо на Клер и пискливият й кикот незабавно секна. Тя погледна през рамо към Паркинс и припряно се мушна в колата. Брейди я последва и затръшна вратата. Моторът изръмжа и автомобилът изфуча в далечината.