Джеймс Хадли Чейс
Смърт без отсрочка (22)

V

На следващата сутрин се обади Леман и нареди на Хари незабавно да се яви в театъра.

— Ще дойда с теб — заяви Клер. — Сега и аз съм от занаята. Бързо се избръсни, скъпи. Аз няма да се бавя повече от десет минути.

Докато Хари се бръснеше, чу Клер да приказва по телефона. Гласът й звучеше оживено, веднъж-дваж се засмя и той с раздразнение се зачуди с кого ли разговаря. Сетне тя затвори телефона и докато той миеше лицето си, влезе в банята.

— Обади се Морис — обясни Клер, — човекът, който трябваше да ни търси кола. Намерил ни е джагуар, модел четиридесет и осма година, за деветстотин лири. Навъртял е само шест хиляди мили. Каза, че е много изгодно.

— Деветстотин лири — промърмори Хари, без да я изпуска от поглед. — Но, скъпа…

— По двадесет и пет на месец — прекъсна го Клер бързо. — Ще отидем да я видим на път за театъра. Мога да ги плащам, нищо не е.

— Но още не си започнала работа. Не е изключено да се провалиш — каза Хари.

— Тогава Морис ще си вземе колата. Всичко е наред. Познавам го — Клер го потупа по ръката и отиде в спалнята, за да се облече.

Хари за миг остана неподвижен, после сви безпомощно рамене и я последва.

Тази сутрин метрото или автобусът бяха твърде бавни за Клер. Наложи се да вземат такси.

— Пилеем парите напразно — промърмори Хари, след като каза на шофьора да кара към Портланд Стрийт. — С автобуса нямаше да ни отнеме кой знае колко повече време.

— Но, скъпи, имаме пари — отвърна Клер весело. — След три седмици ще получаваме по петдесет лири седмично.

— Забравяш, че има данъци — отбеляза той, мразейки се, задето толкова й опява за парите. — Като ги удържат, ще сме доволни, ако останат и тридесет.

Клер направи физиономия.

— Е, тридесет пак не е лошо. Ако имам успех, ще печеля и повече. Горе главата, Хари. В края на краищата, таксито няма да излезе повече от няколко шилинга.

Морис, търговецът на автомобили, се оказа мургав млад мъж с вълниста черна коса, избръсната до синьо челюст и гърбав нос. Той поздрави Клер като стара приятелка, изгледа подозрително Хари, сякаш се чудеше кой е и какво общо има с нея, и Хари се изненада, защото Клер го представи като „Хари Рикс“, а не като „мъжът ми“.

Морис им показа лъскавата луксозна кола, боядисана в кремаво и червено.

— Специална тапицерия и фантастично радио — каза той. — Гарантираме за него. Скачайте да се повозим.

— Отиваме в театър „Риджънтс“ — рече Клер. — Аз ще карам.

Морис трябваше да й обясни кое копче за какво служи и се разположи на предната седалка, та се наложи Хари да седне отзад. Поеха по Оксфорд Стрийт и той се умълча, потънал в мрачни мисли, а Клер и Морис бърбореха весело и се смееха.

— Страхотна е, нали, Хари? — извика тя през рамо. — Искаш ли да покараш?

— Не, благодаря — отвърна той.

Не беше опитен шофьор и джагуарът го плашеше. Чувствуваше се отлично зад волана на старата си бричка, която не можеше да развие повече от тридесет мили в час, но при мощността на тази тук имаше усещането, че ако само да докосне с несигурния си крак педала на газта, неминуемо ще се забие в задницата на някой автобус.

— Давам седемстотин — каза Клер неочаквано.

Започнаха да спорят, а Хари слушаше с раздразнение, защото изобщо не го попитаха за мнението му.

След изтощителна борба Клер постигна споразумение за осемстотин.

— Ще ти изпратя чек за двадесет и пет, Морис — заяви тя, когато спряха пред театъра. — В момента не мога да ти дам депозит. Става ли?

— За теб, сладурче, всичко става — отговори Морис. — Вземи я. Аз ще се върна с такси. Документите са в жабката. Най-добре да я регистрираш още днес. Данъкът и застраховката са платени до края на месеца.

Той излезе, усмихна се на Клер през прозореца, погледна неуверено Хари и каза:

— Е, Клер, обаждай се, когато имаш време. Винаги ще се радвам да видя красивото ти личице.

Кимна на Хари и се отдалечи, за да спре едно задаващо се такси.

— Харесва ли ти? — попита Клер и се обърна назад. Лицето й сияеше, а очите й светеха. — Така е доста по-добре, нали?

— Да — съгласи се Хари и слезе от колата. — Нали няма да я оставиш тук?

Тя отправи към него бърз, въпросителен поглед.

— Нали не се сърдиш, Хари? Вярно е, че малко фамилиарничих с Морис, но отдавна сме близки. Ако бях оставила на теб, щяха да минат часове, преди да се споразумеете за цената. Нали не ти се щеше?

— Колата е хубава — обади се Хари предпазливо.

— Толкова се радвам! — Лицето й леко помръкна. — Ще я закарам отзад.

— Добре. Аз отивам вътре.

Той изчака колата да завие зад ъгъла и влезе в театъра. Безотговорността на Клер го ужасяваше. Да купиш кола за осемстотин лири за по-малко от половин час, без да мислиш за бъдещите вноски или пък за това, откъде ще намериш пари за данъка и застраховката, му се струваше върхът на безразсъдството.

„Ако продължаваме така — мислеше той, докато се изкачваше по стълбите към кабинета на Вал Леман, — ще затънем до уши в дългове.“

Леман разглеждаше някакви скици, разстлани върху рояла, който заемаше почти цялото свободно пространство в кабинета.

— Здравей, Хари — поздрави той усмихнат. — Има малко работа за теб. Мистър Симпсън реши да поставим „Луди дни“. Започваме веднага. Ето, виж тези скици. Те ще ти дадат представа за декора.

Докато Хари разучаваше скиците, Леман седна зад бюрото си и започна да пише трескаво в големия бележник, който винаги носеше със себе си.

— Ама каква жена си си взел, Хари! — възкликна той неочаквано. — Номерът й е страхотен. Няма начин да не пробие в „Клуб 22“. Мистър Симпсън е във възторг от нея.

— Така ли? — попита Хари с равен глас.

— И… съжалявам, но мистър Симпсън не иска да премахне онази клауза — продължи Леман. — Казва, че ако направи изключение за теб, ще трябва да направи и за други.

Хари пусна скицата, която държеше и се обърна.

— Но това е много важно за мен, мистър Леман. Аз… имам нужда от пари.

— Че кой няма нужда? — усмихна се Леман със съчувствие. — Виждаш ли, Хари, много малко фотографи работят на заплата като теб. Ако искаш да работиш на парче и да нямаш договор, добре. Но докато се числиш към личния състав, да работиш частно е изключено.

Хари се поколеба. Да се откаже от сигурните двадесет и пет лири седмично, беше твърде опасно. А освен това трябваше да мисли за Муни и Дорис.

— Да — отрони той, — разбирам. А… какво става с увеличението?

— Мистър Симпсън предложи да отложим разговора за по-нататък. Всъщност, бизнесът не върви кой знае колко блестящо.

„И все пак Симпсън е предложил на Клер шестдесет лири на седмица, ако номерът й се хареса“ — рече си Хари с горчивина.

— Ясно — каза той и отново се надвеси над скиците.

След няколко минути влезе Клер.

— Здрасти, Вал! — поздрави тя и Хари се стресна изненадан, че жена му вече се обръща към Леман на малко име. И през ум не му беше минавало да нарича Леман „Вал“; дори и да го направеше, знаеше че в отговор онзи презрително би вирнал нос. А Клер само след една среща вече преспокойно седеше на бюрото му, пушеше цигара, взета от неговата кутия, и го наричаше „Вал“. И което бе още по-изненадващо, Леман изглеждаше доволен.

— Здравей, Клер — отвърна той. — Какво има? Не можеш да нахълтваш тук току-така. Имам работа.

— Много хубаво! — възкликна Клер. — А не ми ли спомена да дойда тази сутрин, за да репетираме?

— Споменах, но ще поставяме нова пиеса и съм зает. С теб ще се занимава Оман. Той е свястно момче. Отиди при него и му кажи, че аз те изпращам. Работи с него сутринта, а аз ще се отбия да те видя следобед. Мистър Симпсън го е предупредил.

— Добре. — Клер слезе от бюрото.

— И залягай здравата, Клер. Трябва да научиш много неща за кратко време.

— Знам. Ще работя както трябва. — Когато мина покрай Хари, тя приятелски го потупа по гърба. — Хайде да обядваме заедно, скъпи.

— Хубаво — отговори Хари. — Ще отскоча да те взема.

— О, Вал — добави Клер, като се обърна, — погледни през прозореца.

Леман избута стола си назад и стана.

— Сега пък какво? — попита той с добродушна усмивка.

— Виж какво си имаме.

Леман отиде до прозореца.

— Боже мой! Ваша ли е? — изненада се той, при вида на блестящата кола, паркирана на уличката зад театъра.

— Току-що я купихме — заяви Клер възторжено. — Вдига деветдесет и има радио.

Когато тя излезе, Леман погледна Хари и вдигна вежди.

— Не е чудно, че искаш повишение на заплатата. Тази кола трябва да ти е струвала цяло състояние.

Хари почувствува, че се изчервява.

— Тя искаше кола — смотолеви той и изпита облекчение, когато вратата се отвори и влезе Алън Симпсън.

— Обясни ли на Рикс идеята за фотомонтажа? — попита той рязко.

— Още не. Току-що дойде — отвърна Леман.

— Добро утро, Рикс — поздрави Симпсън и кимна на Хари. — Одобряваш ли жена ти да си изкарва прехраната сама? Много я бива. Ако някога останеш без пари, тя винаги може да пребърка нечии джобове, нали, Вал?

Двамата се разсмяха, сякаш Симпсън бе казал най-голямата смешка на света. Хари извърна лице, защото не искаше да забележат смущението му. Престори се, че разглежда една от скиците.

— Благодаря, че й дадохте възможност — промърмори той, защото долови, че Симпсън очаква от него да каже нещо.

— С външния си вид и умението си може да се превърне в сензация — рече Симпсън и запали цигара. — Ще я изпробваме в „Клуб 22“ и ще видим как ще потръгне. Оман зае ли се с нея?

— Тя е при него — отговори Леман.

— Хубаво. Да се залавяме за работа. Покажи на Рикс какво трябва да направи и да започва. — Симпсън седна зад бюрото на Леман. — Нужни са ми снимки на двадесет момичета, увеличени до естествен ръст, Рикс. Ще се сложат в рамки и ще служат за фон. Момичетата ще бъдат тук, за да ги снимаш днес следобед. Леман ще ти обясни какви да са позите. А сега отиди да намериш бромова хартия и каквото още ще ти е необходимо. Предполагам, че ще можеш да се справиш?

— Да, разбира се — отвърна Хари и си помисли, че ако не беше на договор, за тази задача би могъл да поиска много пари.

— Освен това ще ни трябва снимка на Джени Ранд четири пъти по-голяма от естествен ръст. Ще се наложи да поръчаме увеличението на „Кодак“. Ти няма как да го направиш. Подготви няколко хубави портрета и ще изберем кой да увеличим. Ще я снимаш утре сутринта. Междувременно можеш да се свържеш с „Кодак“, за да провериш колко горе-долу ще струва. — Той погледна Леман. — Това е всичко засега, нали?

Леман кимна.

— Окей, Рикс. Залавяй се за работа. В два часа днес следобед ела на сцената.

На Хари много му се щеше да попита Симпсън дали няма да промени мнението си за клаузата, но в последния момент не успя да се престраши и излезе.

„Ама че късмет! — мислеше си, докато слизаше надолу по стълбите към фоайето на театъра. — Не смея да напусна тази постоянна длъжност. Може никога да не намеря друга подобна. Ще трябва да се освободя от Муни. Така ще спестя пет лири на седмица, а може би ще успея да убедя Леман той да плаща на Дорис, а не аз.“

Отиде зад кулисите, където завари Муни да се клати на един люлеещ се стол и да приказва с някакъв сценичен работник.

— Искам да поговорим, Алф — каза му Хари. Наричаше го „Алф“, откакто бяха разменили ролите си на работодател и наемен служител. Дори и сега Хари се чувствуваше неловко да се обръща към него на малко име.

— Какъв е проблемът, момко? — попита Муни, без да престава да дъвче угасналата си пура. С величествен жест отпрати сценичния работник.

Хари се облегна на кулисите и погледна Муни тъжно.

Алф, положението е такова, че занапред не съм в състояние да ти плащам от джоба си. Съжалявам, но бракът промени нещата.

Погледът на Муни стана студен.

— Нима? — подметна той. — Ами обстоятелството, че Клер започва работа и ще печели по тридесет лири на седмица? Смятах, че няма да си толкова притеснен.

Хари се изчерви.

— Парите на Клер кимат нищо общо — отвърна той. — Трябва да бъда на висота и се нуждая от всичко, което изкарвам. Мъчно ми е, но или ще трябва да се примириш с петте лири, които ти плаща Леман, или да си потърсиш друго. Повече не мога да си позволя да добавям към заплатата ти.

— Какво очакваш от мен? Да умра от глад? — попита Муни учтиво.

— С пет лири седмично няма да умреш от глад и… — Хари замълча смутено.

— Клер знае ли?

— Остави Клер. Това няма нищо общо с нея. Алф, фактът е, че не вършиш кой знае каква работа и много добре го знаеш. Ако можех да поемам и други задачи, щях да те задържа, но Симпсън не ще и да чуе, а не иска и да ми повиши заплатата, така че ще се наложи да намаля разходите.

— Чудя се — каза Муни мрачно — защо винаги когато възникнат затруднения, аз съм глупавото копеле, което е на топа на устата. Не забравяй, Хари, че ако не бях аз, нямаше да получиш тази длъжност. Просто не ми се вярва, че си тъй стиснат, след всичко, което направих за теб.

Хари се почувствува объркан. Цялата ситуация му беше ужасно неприятна и Муни бе наясно. Също така бе наясно, че ако продължи да настоява, Хари ще промени решението си. Нямаше никакво намерение да изгуби пет лири седмично, само защото Хари е проявил глупостта да се ожени за скъпоструваща жена.

— Не е като да си закъсал за пари — продължи той. — Скоро Клер ще печели достатъчно и ще имаш повече, отколкото си способен да изхарчиш. Не ми разправяй, че ще си слагаш в джоба петдесетачка всяка седмица и ти се свиди за някакви си мизерни пет лири. Просто не ми го побира умът.

Така определено, поведението му наистина изглеждаше дребнаво и непочтено, и Хари се засрами от себе си.

— Прав си, Алф — каза той уморено. — Забрави. Просто ми е неприятно, че Клер ще печели повече от мен, това е. Съжалявам, не биваше да ти наговоря всички тези неща.

Муни отново се отпусна на стола.

— Добре, синко — рече той, — Няма значение. Убеден бях, че само трябва да ти посоча къде грешиш. И тези приказки, че не съм вършел кой знае колко работа… Не е истина, знаеш много добре. На твое разположение съм всяка минута. Тъкмо разправях на този електротехник колко си талантлив. Заслужаваш да те похвали човек.

— Сигурно с така — каза Хари, без да го интересува дали някои го хвали или не. — Окей, тури му пепел, Алф. Дай да се залавяме за работа. Започват нова постановка. Искам да отидеш до „Кодак“ и да провериш едни цени. Мистър Симпсън така нареди. Ще ги напиша за какво точно става дума.

— Какво? Аз?! — възкликна Муни ужасен.