Александър Бек
Волоколамското шосе (9)

2.

Генералът пак се обърна към Севрюков:

— Та, казвате, другарю Севрюков, че не ще можете бързо да се съсредоточите там? Лошо! Поразмислете за това. А колко време ще ви отнеме флангово престрояване?

— Флангово престрояване ли? Коя линия да заема, другарю генерал?

Панфилов посочи края на гората, където бе скрит командният пункт на батальона, откъдето, направила през бялото поле пъртина, неразличима вече в здрача, беше ни докарала тука колата.

— Ето ви линия, другарю Севрюков: от гората до брега. Задачата е да се прикрие батальонът откъм фланга.

Севрюков се позамисли.

— Петнадесет до двадесет минути, другарю генерал.

Панфилов се оживи:

— Да не си измисляте? Я хайде, хайде… Командувайте, другарю Севрюков. Гледам по часовник.

Севрюков козирува, завъртя се и без да бърза, се запъти към свръзките си. Около половин минута той оглеждаше мълком местността. Аз му виках с поглед: „Защо се туткаш? Не ставай мухльо! По-скоро! По-скоро!“ И изведнъж чух дрезгав шепот.

— Браво, мисли!

Това с усмивка ми пошепна Панфилов. Лицето му вече не беше строго. То с любопитство следеше Севрюков.

А Севрюков вече сочеше ориентирите на свръзките. Ние чухме:

— Картечният взвод прикрива, след това се изтегля последен… Муратов, бегом!

Панфилов не можа да се сдържи и кимна. Четиридесетгодишният лейтенант, бивш главен счетоводител на тютюнева фабрика в Алма-Ата, явно му харесваше.

А Муратов, дребният здравеняк татарин, вече се носеше по брега и изпод ботушите му изхвърчаха буци сняг. Към гората се спусна високият Белвицки, преди войната студент в педагогически техникум. Той се изправи като върлина на линията, набелязана от генерала. През ума ми мина: „Грешка! Под обстрел така не можеш стоя!“ Но Севрюков вече му махна яростно с ръка, за да го накара да се наведе. Белвицки не разбираше. Севрюков сам приклекна и войникът се досети.

А в сгъстяващия се здрач най-сетне се появи първата тичаща към гората верига. Познах снажната фигура на Галиулин, привел се при тичането под тялото на картечницата, но дори и сега той се извисяваше над другите.

Картечният взвод залегна.

Покрай него към гората се носеха стрелци с едва личащи оттук чертички на взетите „за бой с нож“ пушки. Ето, те вече падат в снега — на бялото поле с тъмни точки се набелязва новата отбранителна линия.

Струваше ми се, че часовникът, който държеше и от време на време поглеждаше Панфилов, трака вътре в мене. Всеки удар изричаше: „Добре, добре, добре!“ Дали ще ме разберете? Че нали това беше моят батальон, мое творение, в което бях вложил всичко, каквото притежавах; батальонът, за който според устава съм длъжен да казвам „аз“. И изведнъж пак ми дойде на ума: „Ами дали ще успеем да маневрираме така под обстрел, когато над полето ще се носят куршуми, когато с тътен ще избухват снаряди и мини? Ами ако тогава някой, обзет от паника, извика: «Обкръжават ни!» и се втурне в гората? Ами ако другите се заразят и се спуснат подире му? Не, не! Такъв на място ще го унищожат командирите, такъв ще го застрелят самите бойци! А часовникът — или сърцето ми — тракаше: «Сигурен ли си? Сигурен ли си?» Стиснал зъби, аз отговарях: Сигурен, сигурен, сигурен!“.

Бойците вече изтичваха край нас, лягаха наблизо, веднага се залавяха за сапьорните лопатки и насипваха пред себе си купчинки сняг. Бързоходците на Севрюков се върнаха при него.

Над полето, забулено вече с виолетови сенки, отново се появи силуетът на Галиулин с тялото на картечницата на богатирския гръб. Картечният взвод, след като беше прикрил престрояващата се рота, се изтегляше и заемаше мястото си в редицата. Сега тичаше само един изостанал войник. Севрюков го следеше с поглед. Почака и той да се просне на снега и се приближи към Панфилов.

— Другарю генерал! Съгласно вашата заповед ротата извърши флангово престрояване. Посочената от вас отбранителна линия е заета.

Панфилов присви очи и се взря в часовника.

— Чудесно! — възкликна той. — Осемнадесет и половина минути. Отлично, другарю Севрюков! Отлично, другарю Момиш-Ули! Сега няма да си отида, докато не кажа „благодаря“ на бойците. Ако с такива юнаци не бием немците, закъде сме тогава? Какви по-добри бойци ни трябват? Я дайте насам ротата, другарю Севрюков.

Пак се понесоха бързоходците и скоро на взводни колони, бегом, ротата се събра пред генерала. Севрюков подравни строя, изкомандува „Мирно!“ и доложи на генерала. В сгъстилата се тъмнина лицата вече не се виждаха, но контурите на строя рязко изпъкваха.

Панфилов не обичаше да държи речи, обикновено той предпочиташе да беседва с насядали наоколо му бойци, но този път се обърна към ротата със слово, наистина много кратко, което трая само две-три минути.

Без да сдържа радостта си, той похвали бойците.

— Като стар войник ще ви кажа, другари — тихо говореше той, — с такива бойци нищо не може да уплаши генерала.

Дори без да се вижда лицето му, по гласа можеше да се долови, че се усмихва. Като помълча, той запита, сякаш се обръщаше към самия себе си:

— Какво е това „боец“? Боецът на всички се подчинява, пред всеки командир стои „мирно“, изпълнява заповеди. Това е „низш чин“, както се казваше по-рано. Но какво е заповедта без боеца? Тя е мисъл, игра на ума, мечта. Най-добрата, най-умната заповед ще си остане само мечта, фантазия, ако боецът е подготвен лошо. Боеготовността на армията, другари, е преди всичко боеготовността на войника. На война решаващата сила е боецът.

Аз долавях с какво внимание всички слушаха Панфилов.

— Когато ротите действуват така, както току-що действувахте вие, така изпълняват заповедта, тогава… тогава няма да види немецът Москва. Благодаря ви, другари, за отличната бойна подготовка! Благодаря за службата!

Над полето проехтя:

— Служим на Съветския съюз!

И пак стана много тихо.

— Благодаря ви, другарю Севрюков — каза генералът и стисна ръка на ротния командир. — С такива орли и аз ставам орел!

В тишината го чуха всички. И пак по гласа му човек можеше да се досети, че Панфилов се усмихва. А бойците? Дали се усмихват? Нали се случва понякога тъй, че усмивката се усеща в мрака и в безмълвието, но моето ту се размиваше, ту рязко изпъкваше. Аз знаех: че след мъмренето, което ме терзаеше, аз не изпитвах онова чудесно чувство, че съм едно цяло с моите бойци, чувство, за което ви разказвах, което неведнъж ме е спохождало като награда, като щастие. Аз не виждах лицата. Може би войниците се усмихваха, а може би все още се измъчваха, все още не бяха весели, все още очакваха от генерала някаква особена дума, дума, която помага в боя, без да осъзнаят, че тази дума е вече казана.

Не чувах дишането на ротата, не виждах нейното лице. И това заедно с мъмренето беше наказание за някаква голяма грешка. В какво се състоеше тя?

Преповтарях си наум резките думи на генерала. „Дори и мисъл за такова нещо не виждам“ — беше казал той и бе посочил със стрелка удар срещу врага. Мисъл! Да, нещо не бях домислил, нещо не бях донаправил. И не само в разположението на минните полета, в средствата за преминаване на реката, но и в душите на бойците. Но какво именно? Ех, победа, само победа в боя — ето какво ни трябва!

Изпратих генерала до колата.

— По-грижливо да водите разузнаването — каза той, като сложи крак на стъпалото. — Изпращайте и все изпращайте хора напред. Няма защо цялото време да седят свити в земята, нека видят немците преди боя.

Той ми стисна ръка за сбогом, задържа я в своята и продължи:

— Знаете ли, другарю Момиш-Ули, какво още не достига на батальона? Веднъж да бият немците!

Аз трепнах. Това беше същото, което страстно желаех и аз.

— Тогава, другарю Момиш-Ули, това ще бъде не батальон, не — това ще бъде булат! Знаете ли какво е булат? Гравирана стомана, стомана с такава рисунка, която нищо на света не може да заличи. Разбрахте ли ме?

— Да, аксакал.

Сам не зная как се изтръгна от мене тази дума. Аз нарекох Панфилов така, както Бозжанов наричаше мене, както ние, казахите, се обръщаме към най-стария в рода, към бащата.

Усетих ръкостискането му.

— Недейте чака, ами търсете случай. И щом ви падне — бийте! Направете си сметка и бийте! Обмислете това, другарю Момиш-Ули.

И той пак ме попита, привел се към мене в желанието си да ме види по-ясно в полумрака:

— Разбрахте ли ме?

— Да, другарю генерал.

Панфилов с двете си ръце, по казахски, стисна моята ръка. Това беше ласка.

Вратичката хлопна след него. Колата потегли по снежното поле със затъмнени фарове. А аз стоях ли, стоях, устремил поглед след генерала.

3.

През нощта изготвихме график.

С присъщата си деловитост Рахимов начерта малка таблица.

На разсъмване три отделения — по едно от всяка стрелкова рота — по разни пътища тръгнаха на разузнаване. След това през два часа, по график, отделение след отделение отиваха отвъд реката, напред, там, откъдето наближаваха немците. На бойците се поставяше само една задача — да погледат. Засега нищо друго. Да погледат, да видят жив немец и да се върнат.

Исках бойците да се уверят, че срещу нас настъпват не покрити с люспи опашати чудовища, не върколаци, не огнедишащи дракони, а хора, хора с развратена, разбойническа душа, но със също такива тела, както нашите, с човешка кожа, която лесно се пробива с щик и куршум, същества, които могат да бъдат убити.

Предпазливо, без да излизат от гората, бойците допълзяваха към селата, тихичко се обаждаха на колхозниците, разузнаваха къде са немците, колко са. И след като поразпитваха, промъкваха се да погледат немците. Първия път това беше малко страшно, но бойците отиваха. Отиваха напред! Иззад храсти, иззад някой плет, от някой трап, от стърнища, от бостани, те разглеждаха какви са те, враговете, които идат, за да ни убият.

И отделение след отделение се връщаха. Червеноармейците в надпревара разправяха как немците ходели из селото, миели се, ядели, стреляли по кокошките, смеели се, ломотили си нещо на немски.

Рахимов разпитваше командирите на отделенията, изясняваше числеността и въоръжението на противника, придвижванията му и грижливо всичко записваше. Аз пък, слушайки същите донесения, се вглеждах в лицата, мъчех се да доловя пулса на батальона. Мнозина се завръщаха оживени, но в погледа на някои все още имаше тъга — тях още ги измъчваше страхът.

Едно от отделенията начело с Курбатов се върна особено весело.

Загледал ме със смеещи се черни очи, Курбатов юнашки козирува, тракна токове и каза:

— Разрешете да доложа, другарю комбат. Вашата заповед не е изпълнена.

— Как така?

— Вие заповядахте да не се стреля, а мен ми трепна ръката. Аз стрелях два пъти… И боецът Гаркуша също.

— И какво стана?

— Двамина свалих, другарю командир. Доядя ме — на една жена свинята искаха да вземат… Тя се вкопчила в единия, лежи на земята, крещи. Той с ботуша я рита в лицето. Не ми изтрая сърцето, примерих се — прас, прас! И боецът Гаркуша също. Те току забиха нос в земята…

Гаркуша, същият, който едно време на първия поход се измъчи с чантата за бомби, притури:

— Аз пък, другарю комбат, имах още една причина.

— Каква?

Гаркуша погледна другарите си, намигна:

— Такива като нас на очите си не вярват, дай им да пипнат.

— Е, пипна ли ги? Хваща ли ги куршумът?

— Това, другарю комбат, не стига! Ще ми се по-инак да ги пипна.

И Гаркуша изтърси нещо, дето не се пише на книга. Всички наоколо прихнаха. Аз с удоволствие се вслушвах.

Приближиха се картечарите: улегналият Блоха, Галиулин, Мурин.

— Другарю комбат, разрешете да доложим — каза Блоха.

Аз разреших. Блоха бутна с лакът Галиулин, Мурин го мушна отзад. Огромният каза̀х с черно, лъснало лице плахо рече:

— Другарю комбат…

— Какво искаш?

— Другарю комбат, сърдит ли сте ни?

— Не съм ви сърдит.

— Ами защо, другарю комбат, всички отиват да видят немеца, а картечарите не отиват? Всички са го видели, а ние не сме. Боецът Гаркуша е стрелял по немци, а ние не сме.

— Че къде ще ви пратя с картечницата? Картечниците трябват тука.

— За малко, другарю комбат, съвсем за мъничко… И веднага ще се върнем.

Мурин не издържа.

— Другарю комбат, ние през нощта ще я свършим тая работа. През нощта ще ги погледаме. Ще подпалим нещо и те ще наизскачат. И разрешете, другарю комбат, да ги пушнем поне малко.

Да, днес в батальона се беше появило нещо ново.

Мурин беше интересен човек. На няколко пътя бях забелязвал, че той пръв се разкисваше, когато се разкисваше батальонът, и пръв се оживяваше, когато духът се вдигаше у всички. На него като че ли винаги се отпечатваше бойното клеймо на батальона, клеймо, което ту се размиваше, ту рязко изпъкваше. Аз знаех: това клеймо не беше още рисунката на булат, която нищо на света не може да заличи.

За булата, както знаете, беше ми казал Панфилов. Колкото по-задълбочено се замислях за указанията, които ни беше оставил, колкото по-отблизо се вглеждах в бойците, вслушвах се в донесенията на разузнаването, в думите и в интонациите, толкова по-ясно се очертаваше пред мен една идея. И аз казах на картечарите:

— Добре, Галиулин. Няма да останеш назад от другите — утре ще има за вас работа.