Александър Бек
Волоколамското шосе (46)

2.

Отново препускам, отивам в Матрьонино, в ротата на Филимонов. Неизменният Синченко язди подире ми. Изровената горска пътечка извежда на шосето. Вече е съвсем мръкнало; над тъмните върхари на гората, притиснала се към лентата на асфалта, се показа пълна луна; във висинето са грейнали първите, още редки звезди. По шосето, право като опъната тетива, от време на време с малка скорост с угасени фарове минават коли ту към фронта, ту в обратна посока. Такова движение не може да се нарече оживено. Нищо като че ли не предвещава гръмовен ден. Противникът се е подготвил, мълчи. Готови сме, изглежда, и ние. Отново свивам в страничен път. По протежението му на затрупани със сняг борови колове вече е опъната черна телефонна жица. Лисанка тича край нея. Напред неясно се е очертала сградата на железопътна гара. Това е Матрьонино. Къщите, притиснали се към гарата, не са подредени, а се тъмнеят на разни страни. Неочаквано пред самото селище с тътен избухва далекобоен снаряд. Почти в същия миг се чува още един удар — възглух тежък удар нататък, където минава скритото от мъглата Волоколамско шосе.

Спирам коня, слушам, гледам. Напред пак гръмна избухнал снаряд. Блясването озарява някакъв плет, върха на купа сено. И сякаш в отговор пак избумтява там, където се е проснало невидимото оттука село Горюни. Пауза. Пак единично избухване. Още едно…

От този час — светещите стрелки на часовника ми показваха точно седем — немците започнаха методично да бият двата населени пункта: гара Матрьонино и Горюни.

3.

Рядка верига войници се вгризваше в сковалата се земя недалече от крайните къщи. Отидох там. Едрият, пълен преди, а сега костелив Голубцов, песнопоецът на батальона, с всички сили сечеше коравата почва с острия ръб на лопатата. Чу се нарастващо отвратително бучене на снаряд, който сякаш летеше право насам. Бойците се притиснаха към плитките вдлъбнатини, аз скочих от коня, също се проснах. На петдесетина метра в откритото поле изскочи бял пламък, избумтя взрив.

Ние се вдигнахме. Голубцов пак се залови да кълца неподатливата земя. От време на време от острата стомана изскачаха искри. Високо над главата изшумоля следващият снаряд, изтрещя някъде оттатък селото.

— Виждам, Голубцов, работата ти спори.

Той хвърли лопатата, изпъна се.

— На нас, другарю комбат, ротният командир даде задача да си изкопаем окопче за стрелба лежешком, да си постелем сенце и… И може да спим.

По-скоро със слуха, отколкото със зрението си долових усмивката на Голубцов. И в същия миг чух глас отстрани:

— Нима такъв окоп може да спаси?

Някой от „новичките“ стоеше до съседното чернеещо се голо място, отпуснал ръце. Поиска ми се да срежа младия войник, но се сдържах, обясних, че дори и малка вдлъбнатина, всяко трапче представлява защита от взривната вълна и от парчетата. Вместо мен го навика Голубцов:

— Карай, Строжкин, карай! Не се зазяпвай.

Без да отговори, боецът новак (в тези дни аз тепърва започнах да ги познавам по лицата и да научавам имената им) се залови пак да дълбае замръзналата пръст.

— Хрътле. Ще стане войник — снишил гласа си, доверително каза Голубцов.

— Хрътле ли? Какво е това?

— Е, кутре, малко куче. Още е глупаво, а вече личи, че е породисто, другарю комбат. Възпитавам го, стягам. Ще стане войник не по-лош от другите. И гласа му го бива. Бива го за песнопоец.

— Добре, като отблъснем немците, ще запеем… Къде е ротният командир?

— Отиде с генерала. — Голубцов продължаваше да говори със същия доверителен тон, снишил гласа си: — Генералът идва тук, гледа позицията ни.

— Кой генерал? Командирът на дивизията ли?

— Не, друг… Май строгичък.

— Е, и какво разправяше?

— Какво разправяше ли? Стягаше ни юздите. Пък те, другарю комбат, и без това са ни стегнати.

Това също беше казано с усмивка, със спокоен войнишки хумор. Топлият лъх на доверие, разбиране струеше между нас.

— Че къде е той?

— Отиде някъде с ротния командир.

Качих се пак на коня и се запътих към Матрьонино. Не можеш веднага го разбра — село ли е или летовище. Равни оградки, застъклени веранди, прозорците с кокетни первази. Жителите са се спотаили. Обаче присъствието им издават струйките дим, виещи се от комините на печките. Някъде измуча крава, другаде издрънча кофа. Обстрелът беше все така рядък, методичен.

С отмерени крачки насреща ми по уличката идва патрул. Някой въздрезгаво вика:

— Стой!

Поспирам Лисанка.

— Стой! — повтаря същият глас. — Кой идва?

Разпознавам Корзун, руски колхозник с голям нос, от околностите на Алма-Ата.

— Какво, Корзун, не ме ли позна?

— За познаване ви познах, но редът си е ред.

Сега, в навечерието, в часа на обстрела, скъп ми е на сърцето равният тон на изпълнителния Корзун. И пак вярата — вярата в моите войници, послушни на дълга, реда, дисциплината — се надига на гореща вълна и ми стяга гърлото. Питам го:

— Къде е ротният командир?

— Отиде на линията с генерала.

Без да питам нещо повече, помръдвам повода, насочвам коня към железопътната линия.

4.

Снежен прашец покрива релсите. Отвъд платното, извиващо около селото, в далечината се губи бял простор — както се казва, краят не му се вижда. Обаче аз зная — с мен си прави шеги измамницата луна, тя крие в рядката мъгла белезникавата брезова горичка, която започва на по-малко от половин километър от релсите. Близо до насипа — с фронт към тази невидима сега гора — бойците копаят окопи. По замаха на ръцете се досещам: тука са пуснати в ход и подръчни железопътни инструменти — кирки, ломове, бойни чукове. Наблизо се тъмнее ограденият с невисоко стоборче кантон на железопътния пазач; стъклата преливат с дълбок черен блясък. Размотавайки катушка с телефонна жица, нататък отминава един свързочник.

Погледът пак се устремява в синкавата мъждива далечина, връща се към заснежените коловози. Изведнъж забелязвам: на траверсите стоят трима. Веднага познавам стройната снага на Толстунов, познавам Филимонов, застанал „мирно“ пред човек със сив калпак, с лъскаво кожено палто.

По пътечката покрай линията Лисанка ме носи към тях. Скачам от седлото и — ех, че проклетия, дявол да го вземе! — от вълнение ли, от какво ли, не сполучвам да прихвана сабята, тя ми се уплита в краката и аз забивам нос в снега. Лоша поличба…

Тутакси се вдигам, бия крак, вглеждам се в дошлия при нас генерал. Виждат се едрите му устни, малките торбички под очите. А, ето кой бил! Генерал-лейтенант Звягин, заместник-командуващият армията. Преди три седмици се запознах с него в щаба на Панфилов във Волоколамск.

Приближавам се и рапортувам: батальонът е заел посочения му участък, започнал е да се окопава. Звягин ме огледа. Мълчанието се проточи. Някъде посред селото тресна следващият снаряд.

— Все още със сабя! — недоволно каза Звягин. — Все още оригиналничите?

— Другарю генерал-лейтенант, аз вече ви докладвах, че още не съм преквалифициран и…

Той не ме доизслуша.

— Защо не сте прочели на средните командири и политическите ръководители заповедта на Военния съвет? Заповедта за присъдата на Кондратиев?

В същия миг си спомних предвечерния час във Волоколамск, осветената с електричество стая на щаба, побледнялото, с подпухнала драскотина лице на майора, оплескания с кал мокър шинел. И гласа на Звягин: „Кой ви е позволил да отстъпите без заповед?“ И зачестилото му тежко дишане. И загърмелите думи: „Оръжието на масата! Звездата долу! Да се арестува! Да се даде под съд!“

После узнах, че само след едно денонощие присъдата на Военния съд — разстрел — била обявена със заповед по армията.

— Другарю генерал-лейтенант, по онова време ние нямахме връзка. Батальонът беше отрязан, бореше се в обкръжение.

— Е, а после?

— После обстановката се промени, моментът вече беше пропуснат, затова аз…

— Кой ви е разрешил да разсъждавате?

Заглушавайки този силен, гневен глас, зачу се, започна да нараства бученето на летящ, приближаващ се към нас снаряд. Нещо ме дърпаше да скоча от открития отвред насип, да залегна. С крайчеца на окото видях как се проснаха, притиснаха се към земята като един човек бойците, които копаеха окопи. Звягин обаче не се помръдна. Застанал на видно място, той, разбира се, знаеше, че сега го поглеждат десетки войнишки очи, и без да промени позата си, чакаше моя отговор. Снарядът тупна, изтрещя близо до кантона. Зазвънтяха стъклата, разбити от взривната вълна. Звягин не се обърна, не погледна натам, където се вдигна тъмен стълб от прахоляк.

— Виноват — казах аз.

5.

Без да се задоволи от моето „виноват“, Звягин се обърна към Толстунов:

— Вие, старши политически ръководител, бихте могли да проследите за изпълнението.

Толстунов не се опита да се оправдава.

— Пропуснах — промълви той.

— Направете си изводи за в бъдеще.

— Слушам, другарю генерал-лейтенант.

Звягин като че ли забрави за мен; аз го гледах в гърба.

— Говоря ви сега — продължи той — като на членове на партията.

Той се обръща към Филимонов и Толстунов, но знае, разбира се, че аз, безпартийният, също слушам.

— Като на членове на партията — повтаря Звягин. — Дори една крачка назад от тази линия би била предателска. Предателска, престъпна. Откажете се от мисълта, че оттука може да се отстъпи. Внушете на целия личен състав, че това е последната линия на батальона.

Думите се отронват убедително, тежко.

— Е, желая ви, другари, бойно щастие.

Поривисто, с доста неочаквана за позатлъстялата му фигура рязкост в движенията той се обърна към мен:

— А вие, партизанино със сабя, елате да ме изпратите.

„Партизанин със сабя“. Какво се е хванал за това Звягин! Впрочем сега той говореше без началническа грубост, без раздразнение.

Ние слязохме от железопътния насип, закрачихме към пътя за шейни, утъпкани край релсите. Отнякъде безшумно изникна адютантът на Звягин, тръгна и той с нас.

Тревожният обстрел продължаваше. Далечни блясъци от избухвания припламваха минута по минута и настрана — нататък, където се намираше село Горюни. Звягин погледна натам:

— Утре сигурно ще започне. То всъщност вече е започнало. Ние отгатнахме намеренията на противника, направихме нашия ход, преместихме тука резерва. А немецът го е отгатнал на свой ред. И отговаря. Мъчи се да деморализира резервите ни.

Анализът на Звягин беше кратък. Като слушах ниския му глас, отчетливо изговарящ всяка дума, аз си изяснявах какво става, разбирах как водят бой един ум с друг.

Стигнахме до колата, боядисана вече в бяло — защитният цвят на зимния период — почти невидима на снега. Звягин спря, погледна напред.

— Да стягаме, да наказваме, на никого да не прощаваме — това… Това, старши лейтенант, е нашата с вас участ.

Интонацията му бе неочаквано интимна. Той отвори вратичката на колата и довърши:

— Това ще ни се зачете и ако на оня свят има Страшен съд, ще го посрещнем смело: на земята не сме се колебали да изпълним дълга си.

Той ми протегна ръка — голяма, твърда, тежка. Вратичката хлопна, колата потегли. Аз я изпратих с поглед. Да, ще изпълним дълга си.