Александър Бек
Волоколамското шосе (47)

2.

Препускам по улицата. Чувам.

— Другарю комбат!

Обръщам се, виждам Кузминич. Той тежичко тича, придържа с ръка полевата чанта.

— Какво се е случило там при вас, Кузминич?

— Другарю комбат, разрешете да доложа.

— Хайде де, не го усуквайте.

— Слушам! — Той се мъчи и на място, и не на място да употребява предписани от устава думички. — Другарю комбат, тука една лекарка, майор от медицинската служба, е започнала да инжектира бойците.

— Започнала ли е? Кой е разрешил?

Спомних си скорошната среща със Заовражина. Все пак са се заловили, дявол да го вземе, за своето.

От гърдите ми се изтръгна въздишка. Ех, че глупост! Да се чудиш ли, да се маеш ли!

— На вас, другарю политически ръководител, днес вече ви е било казано: кога най-после ще станете военен? Този майор няма право да ви заповядва.

Кузминич смирено — застанал „мирно“ — изслуша конското ми евангелие.

Наложи ми се да отида при лекарката майор. Походната амбулатория беше настанена в най-хубавата, най-голямата къща. Огромна петромаксова лампа, закачена под тавана, лееше ярка светлина върху покритите с ослепително бели чаршафи маса, пейки, кревати. На готварската печка в емайлирано легенче вреше вода.

Мургава жена с бяла престилка — веднага ми направи впечатление изваяното й лице, властното й държание — се обърна към мен. Косите й, не съвсем закрити от медицинската бяла шапчица, бяха толкова черни, че сякаш преливаха в синьо.

На един стол седеше коларят Гаркуша. Запретнал ръкав, той с важен вид подлагаше голия си лакът. Аз викнах.

— Гаркуша, защо се разтакаваш тука? Кой ти е разрешил?

Гаркуша се изправи, скромно сведе очи.

— Поканиха ме, другарю комбат, като стар познат.

А, още един познайник на Варя Заовражина!

— Махай се оттука! Хайде, по-живо, не се туткай!

Без да губи достойнството си, но и без да се бави, Гаркуша взе своя шинел и напусна стаята. Жената, майор студено промълви:

— Другарю старши лейтенант, би следвало да се държите по-прилично. И преди всичко е редно да се представите.

Извиних се, казах си името.

— А вас, докторе, ще ви помоля да прекратите тази приумица.

— Каква приумица? Ние сме задължени да направим инжекциите. Това е заповед по дивизията.

— Не зная. Не мога да разреша.

— Защо се вълнувате? Инжекцията предизвиква само леко неразположение за един-два дена. Затова пък после…

— Докторе, разберете, аз имам задача. Възможно е утре да ни се наложи да влезем в бой.

Тъкмо в този миг вънка изтрещя ново избухване. Стъклата на прозорците леко издрънчаха. Аз продължих:

— Ние и днес сме вече под огън. Нима не чувате?

— Чувам. Какво особено има в това? Чудя се, старши лейтенант, на вашата нервозност.

— Докторе, извинете, не мога да ви отделя повече време. Заминавайте си оттука.

— Не, аз си имам свои задължения.

Аз избухнах:

— Заповядвам след два часа да напуснете разположението на батальона.

— Вие нямате право да ми заповядвате.

— Махайте се по дяволите!

Властната, малко остана да кажа царствена, жена вдигна глава.

— За това ще отговаряте! Ние няма да се махнем оттук!

Не зная къде беше се стаила в тези минути Заовражина. Впрочем и не исках да зная. Сметнал разговора за завършен, излязох и със сила тръшнах вратата.

3.

Постепенно се събра целият ми малък щаб. От Матрьонино пристигна Толстунов. От Заев, от загубилата се сред горите височина, дойде оклюман и уморен Бозжанов.

Седим и мълчим. В печката пращи огън. Вратичката е отворена. Отблясъците на пламъка играят по тапетите. Неволно заглеждам рисунката им: на мъчноцапащ се сив фон са пръснати сребристи трилистници. Или може би птици. До касата на прозореца една ивица от тапетите се е откъснала и виси до пода. Никой вече не вдига тези откъснати птици. Домакините са напуснали жилището, избягали, а ние… Ние тука сме временни квартиранти. По-правилно, дори кратковременни.

На квадратната дъбова маса е подредено книжното имущество на Рахимов: няколко добре подострени цветни молива почиват на разгърнатата топографска карта. Рахимов вече е написал и изпратил донесенията, сега грижливо чертае на лист плътна хартия отбраната на батальона.

Влиза Тимошин. Този деликатен лейтенант-юноша пристъпва предпазливо, сякаш се стеснява да наруши тишината, моя размисъл. И спира край вратата.

— Какво има, Тимошин?

— Другарю комбат, дадоха връзка с щаба на дивизията.

— Добре! Свободен си!

Той отдава чест, излиза.

Изподрасканата брезентова кутия, в която стои телефонният апарат, е сложена на перваза на прозореца. До нея е приседнал дежурен боец-свързочник. Той казва:

— Викат ви, другарю комбат.

— Кой?

— Отгоре. От дивизията.

Вземам слушалката.

— Комбат?

Тозчас познавам мощния глас на Звягин.

— Да, другарю генерал-лейтенант.

Забелязвам: Бозжанов вдига кръглата си остригана глава, поглежда ме. После пак се навежда.

— Изпълнихте ли заповедта?

— Да.

— Донесение написахте ли?

— Да.

— Е, сега не се тревожа за вас… Как се държи немецът? Шиба ли?

— Да. Но вече по-нарядко.

— Смятам, че скоро ще миряса. И ще можем, комбат, тая нощ да спим спокойно.

Разговорът е свършен. Толстунов се интересува:

— Какво разправя той?

— Каза, че тая нощ ще можем да спим спокойно.

Инструкторът по пропагандата оставя тези думи без коментар. Ние пак мълчим. В стаята не се вижда усмивка, не се чува смях. В ума ми се мярка: да не би от мен да се излъчва това тъжно настроение, тази обреченост? Да не би аз със своята мрачност да съм породил мрачната сянка, надвиснала над щаба ми?

Спомням си за текущата работа. Заповядвам на телефониста да ме свърже с началника на санитарната част на дивизията. След една минута пак държа телефонната слушалка, моля още днес да бъде отзована от Горюни жената майор и помощниците й. На другия край на жицата побелелият лекар полковник, с когото се познавам още от Алма-Ата, се сепва:

— Прощавай, Момиш-Ули, съвсем ми щукна из ума! Бъди така добър, изпрати някого да повика на телефона тази черничка лебедица. Още днес ще си я прибера.

— Благодаря, другарю полковник. Сега ще я поканя.

Тъкмо в този миг на вратата се появява готвачът Вахитов, той също не е весел, сбръчканите му бузи са скръбно увиснали.

— Другарю комбат, ще вечеряте ли?

— Ще вечеряме! — откликвам се аз. — При това в женско общество! Хайде, другари, да си поканим гости на вечеря!

4.

Старецът готвач мигновено се преобразява, плясва с ръце, моето оживление му е приятно. Обаче тозчас огорчение, уплаха се изписват по бръчките на лицето му.

— Другарю комбат, за вечеря имам само каша от елда.

Това не ме смущава:

— В такъв случай да поканим гостите на чай! Другари, трябва да се изпрати дипломатическа мисия: батальонният командир, тъй да се каже, моли да забравите грубостите му, поднася най-покорните си извинения. Бозжанов, наемаш ли се да бъдеш мой пратеник?

Виждам: уморената, посивяла до преди малко физиономия на Бозжанов пак е лъснала. Той възкликва:

— Съгласен! Отивам да извърша подвиг, другарю комбат.

Най-после усмивка се е вестила при нас в щаба. Не остана безразличен и Толстунов — разсъдливият старши политически ръководител посъветва своя приятел пратеник да вземе със себе си и ловкия Гаркуша. Да си призная, вътрешно пак се учудих на Толстунов: дявол да го вземе, всичко му е известно.

Така или иначе, след половин час посрещахме, приветствувахме гостите: жената майор и Варя Заовражина.

— Докторе — казах аз, — между нас май стана малко стълкновение.

— Малко ли? Да предположим.

Поднесох на доктора своите извинения, а на Варя скришом показах юмрук. И поканих гостенките на трапезата. Без да се превзема, Варя седна като свой човек. Величествената „черничка лебедица“, след като поприказва по телефона с началството си, също се съгласи да сподели трапезата ни.

Обаче и сега, при всяка среща, обича да ми напомня какъв калай съм й теглил в Горюни.