Александър Бек
Волоколамското шосе (5)

2.

Аз се изпънах и рапортувах:

— Другарю генерал-майор, батальонът е зает с укрепване на отбранителната линия. Ротните командири копират схемата на минните заграждения. Командир на батальона старши лейтенант Баурджан Момиш-Ули.

Панфилов попита:

— Някакви произшествия?

„Знае!“ — мина ми през ума. Отговорих:

— Да, другарю генерал. Един страхливец, самонаранил се в ръката, бе разстрелян пред строя.

— Защо не сте го дали под съд?

Развълнуван, започнах да обяснявам.

Казах му, че при други обстоятелства бих го дал под съд. Но в дадения случай е трябвало да се реагира незабавно и съм поел отговорността върху себе си.

Панфилов не ме прекъсваше.

За първи път го виждах с полушубка. Меката полушубка от бял юфт, от която леко лъхаше приятен мирис на катран, непреправена по негова мярка, беше широка, но поомачкала се вече, не стърчеше и не издаваше хлътналите му гърди, стегнати през рамо с портупей, и прегърбената му снага. Докато ме слушаше, генералът гледаше надолу, навел сбръчкания си врат. Струваше ми се, че не ме одобрява.

— Сам ли го разстреляхте? — попита ме той.

— Не, другарю генерал: разстреля го отделението, което той е командувал, но заповедта дадох аз.

Панфилов вдигна глава.

Гъстите, остро извити вежди над малките, леко дръпнати очи бяха смръщени. — Правилно сте постъпили — рече той. После, като си помисли, повтори:

— Правилно сте постъпили, другарю Момиш-Ули. Напишете рапорт.

Едва сега, изглежда, забеляза, че наоколо всички стоят прави.

— Сядайте, другари, сядайте! — промълви той, разкопча колана си и започна да съблича полушубката.

Със сукнената рубашка с небиещи на очи звезди в защитен цвят прегърбената му стойка пролича още по-рязко.

— Ами при вас, другарю Момиш-Ули, е хладничко. Защо не палите? И горещо чайче сигурно няма, а?

Приближил се до тенекиената печка, той попипа изстиналите кюнци, надникна зад печката, сякаш търсеше нещо, видя брадвата, приклекна и прихванал с ръка едно дърво, започна сръчно и леко, с точни удари да го цепи на съчки.

Рахимов изтича при него.

— Другарю генерал, разрешете, аз…

— Защо? Аз обичам. Другия път, разбира се, ще трябва сам да се погрижите за командира си.

Такъв беше маниерът на Панфилов — той доста често правеше забележки не направо, а по такъв заобиколен начин.

Но за да смекчи дори и тази едва доловима рязкост, ласкаво добави:

— Сядайте, другарю Рахимов, сядайте! Ето тука, на чуканчето.

Никога не съм виждал някой друг, освен Панфилов да нарежда клечките по такъв начин — като колибка. Някои от тях, по-едрите, първо претегляше на ръка. Веднъж сложи една клечка, но се разколеба и я измъкна.

Не зная, може да ви се струва, че дори когато пали печка, щом е генерал, не му прилича да се колебае, но когато мушна отдолу брезова кора и драсна клечка кибрит, печката веднага запращя.

Близо минута остана да седи край огъня. Червеникавите отблясъци играеха по петдесетгодишното му, набраздено от бръчици, но не уморено лице.

— Ето — рече той и се вдигна, — така е по-весело… Готов ли сте, другарю Момиш-Ули?

— Готов, другарю генерал.

Подадох му краткия си рапорт. Панфилов го прочете до лампата, сложи листа на масата, натопи перото, въздъхна и написа: „одобрявам“.

3.

На масата, както знаете, лежеше отлично начертаната схема на нашата отбрана.

Бутнал настрана рапорта, Панфилов дълго гледа схемата.

— Добре сте се заградили май — рече той. — Но…

С чисто руски жест генералът се почеса по тила.

— После ще се поразходя с вас, другарю Момиш-Ули. Ще поогледам на място… Известна ли ви е обстановката, другари?

Отговорът прозвуча неуверено.

Панфилов извади от планшета си карта, вече малко поизмачкана, малко поизтъркана на гънките, разгърна я и я сложи върху схемата.

— Я елате, другари, по-близо — рече той. — Противникът е направил пробив тука и тука.

Той посочи няколко пункта близо до Вязма, огледа лицата — всички ли виждат, всички ли разбират — и продължи:

— Нашите войски се бият в района на Гжатск и Сичовка. Ето главните точки на отбраната.

Без да натиска, очерта с тъпия край на молива няколко кръгли фигури с неправилна форма на различни места по картата. След това пак огледа всички ни.

— Може да сте мислили — каза той, като остави молива, — че тия „храбреци“, дето се точеха покрай нас последните дни — това е нашата армия?

Той се усмихна, край малките му очи се събраха ситни бръчици. Никой не се осмели да кимне, само Заев тръсна глава.

— Признайте си, така ли мислехте?

Никой не отговори. Панфилов беше споменал онова, което като камък тежеше на сърцето на всекиго.

— Не, другари, армията се бие. Мислите ли, че немците щяха да ни оставят да седим тука толкова време, ако с тях не се сражаваха нашите бойни части? Сега противникът е напреднал към нашата линия, но с незначителни сили… Сковават го войските, които се сражават в тила му. Линията на дивизията е много разтегната, но…

Панфилов се поумълча.

— Към нашата дивизия са придадени няколко артилерийски противотанкови полка. Цифрата няма да ви спомена. Това е артилерията на Главното командуване.

Панфилов отново взе молива и пак загледа картата. Остриганата му глава с наполовина черна и наполовина бяла, равномерно прошарена коса, се наведе, плъзгащите се по топографските знаци очи се присвиха, сякаш се мъчеха да различат нещо неясно.

— И в какво се състои сега задачата? — тихо продума той, сякаш питаше самия себе си. — Задачата е да посрещнем врага с тази артилерия там, където той ще нанесе главния удар. Можете, другари командири, да предадете това на бойците. Впрочем… За колко време, другарю Момиш-Ули, можете да съберете батальона?

— По тревога ли, другарю генерал?

— Не, защо по тревога… Един час стига ли ви?

— Да, другарю генерал.

Когато идваше при нас след проверката на бойната готовност, Панфилов обикновено беседваше с батальона. Той си извади часовника и нещо пресметна, гладейки с палец стъклото.

— Не, другарю Момиш-Ули, не мога: този малък старшина не позволява — той посочи часовника. — Та така, другари, започваме да воюваме… Изскочат ли немчурята, ще ги избием. Изскочат ли други, и тях ще избием. Ще ги смелим…

Панфилов се изправи и тозчас всички наставаха.

— Ще ги смелим…

Панфилов повтори тази дума и сякаш се вслуша как звучи.

— Разбрахте ли ме?

Почти винаги Панфилов завършваше с този въпрос и се вглеждаше в лицата на тези, с които говореше.

— А сега… сега не би било зле чашка чай след път… Като че ли бях намекнал за такова нещо, другарю комбат?

Аз извиках:

— Синченко! Самовара! Бегом!

— Охо! Вие и със самовар сте се сдобили? Добре…

Всички се усмихваха. Панфилов заразяваше със своята непресторена, непринудена увереност.

Той освободи командирите, сгъна и прибра картата.

4.

В блиндажа тичешком влезе Синченко със самовара.

— По-полека, по-полека — рече Панфилов. — Защо тичаш със самовара?

— Нали е война, другарю генерал — отракано отговори Синченко.

— Тя да не е за тичане?

Синченко ловко стовари самовара на масата.

— Имам си едно наум, другарю генерал.

Отговорът му хареса.

— Добре, добре — каза той. — Но сега, другарю, няма да воюваме с едно наум.

— Ами с какво, другарю генерал?

— С три наум — Панфилов се засмя. — Нямате ли зелен чай?

Живял дълго в Средна Азия, Панфилов беше свикнал там с такъв чай.

— Нямаме, другарю генерал.

— Жалко… Я да видя какво запарвате?

Синченко му подаде започнатия пакет. Панфилов погледна етикета, помириса чая:

— Не е лош… Малко поизветрял. Да бяхте го сложили в кутийка, другарю… Я ми дайте чайника, аз ще се оправя с тая работа.

След като изплакна малкия бял чайник два пъти с вряла вода, той сложи в него щипка чай, надзърна, присви очи и добави още малко. После без вода го сложи върху кюнчето на самовара.

— Нека се посгрее, да се поотвърне — обясни той.

Пред нас имаше немци, зад нас беше Москва, а Панфилов на предната линия с вещина и мерак запарваше чая.

— Схемата, другарю Момиш-Ули, не я прибирайте — каза той. — Хайде да я поразгледаме заедно… Вие, другарю Момиш-Ули, нещо май не сте весел?

Панфилов ме попита меко, а аз малко остана да падна, сякаш с всичка сила ме беше ударил с този въпрос. Че нали едва вчера самият аз бях казал същото на един боец. Нима и аз имам същия вид?

— Какво ви смущава, другарю Момиш-Ули? Недейте става, седете си, моля ви се, седете си.

— Вижте, другарю генерал… — С досада долових в тона си неувереност, същата неувереност, която се мъчех да изкореня у другите. — Кажете, другарю генерал, нима батальонът наистина ще трябва да държи седем километра?

— Не. — Панфилов помълча, присви очи и се усмихна. — Не. Днес ще преместя една рота от вашия полк. После може би ще взема още една. Тъй че вие, другарю Момиш-Ули, ще трябва да заемете още един километър или километър и половина.

— Още един километър?

— Че какво да правим, другарю Момиш-Ули? Посъветвайте ме.

Панфилов каза това без никаква ирония и заедно със столчето се помести към мене, както винаги много живо, сякаш аз, старши лейтенантът, можех действително да дам някакъв съвет на един генерал.

— Че какво да правим? — повтори той. — Нали нашето е нишчица, не е трудно да се скъса. Е, ще се скъса някъде… А после?

Той с любопитство ме загледа в очакване на отговор. Аз мълчах.

— Ето, именно заради това „после“ вземам ротите. Непредпазливо ли е?

Той ме попита, като че това го бях казал аз, но аз слушах, без да си отворя устата.

— Сега, другарю Момиш-Ули, не трябва да бъдем предпазливи. Сега трябва да бъдем… — той лукаво присви очи — триж предпазливи. Смятам, че тогава ще успеем да го разиграем около един месец на тоя участък до Волоколамск.

— До Волоколамск ли? Ще отстъпваме ли, другарю генерал?

— Мисля, че няма да може да се седи на едно място, а ще трябва да се действува така, че където и да пробие, навсякъде да има пред него наши войски. Разбрахте ли ме?

— Да, другарю генерал, но…

— Говорете, говорете. Какво друго ви смущава? Май че бойците ги е страх от немеца, а?

— Да, другарю генерал.

Като се мъчех да бъда кратък, започнах да докладвам. Впрочем тази дума не е напълно подходяща тук.

Панфилов умееше да слуша толкова живо — човек имаше чувството, че говори нещо много съществено за него, нещо много умно. Аз самият не усетих как започнах не да докладвам, а да разказвам, да разказвам така, както виждах и чувствувах.

Когато престанах да говоря, известно време Панфилов замислено мълча.

— Да, другарю Момиш-Ули — промълви той най-после, — сега нищо друго не е страшно за нас. Само това е страшно.

Той стана, отиде при самовара, наля вряла вода в чайника, сложи го пак отгоре, на кюнчето, и се върна.

Без да сяда, се наведе над листа и пак, както при първия поглед, каза:

— Здравата сте се запушили.

Обаче това не прозвуча като одобрение.

— Нещо е много затворено. Не сте ли оставили тука твърде малко проходи? — Той взе молива и посочи минните полета. — Не сте ли се самозаключили, другарю Момиш-Ули.

— Че нали това е отпред, другарю генерал — учудено рекох аз.

— Точно там е работата, че е отпред. Не можете се помръдна, тясно.

Дойде ми на ума: „Тясно ли? С моите седем километра да ми е тясно? Какво разправя той?“

Без да натиска, с тънки щрихи Панфилов набеляза няколко прохода в минните заграждения. Аз все още не разбирах — защо? А Панфилов с леки драсвания на обикновения черен молив (други не обичаше) зачерта красивото изображение на отбранителната ни линия и означи стрелка, устремена напред, към разположението на немците.

Не можех да разбера какво иска. Дали искаше да минем в настъпление, да атакуваме трупащата се немска армия? И то след като съобщи, че ни вземат една рота, че на батальона предстои да се разтегли на още един — един и половина километра? След като каза, че сега трябва да бъдем триж по-умни и триж по-предпазливи? След като изрече: „до Волоколамск“? И какво е това, заповед ли е? Но нима така се заповядва?

— На ваше място — рече той, леко защриховайки стрелката — бих помислил за следното…

От върха на стрелката, насочена към разположението на немците, той прокара извивка, обозначаваща връщане към нашата линия, и ме погледна.

— … бих помислил… Защото на вашата картинка и мисъл за такова нещо не виждам.

Панфилов извади часовника си и се обърна към самовара.

— Този господин също иска внимание. Да пием по чаша чай — и да вървим.

— При нас ли ще нощувате, другарю генерал? — попита Синченко.

— Не, другарю. Сега няма време за нощуване, сега се налага и нощем да денуваме.

Той се усмихна, взе чайника, вдигна капачето, помириса и рече:

— Това се казва питие.

Подаде ми чаша чай и хитро присви очи:

— Нали днес имаме малък юбилей — днес нашата дивизия стана точно на три месеца. Би следвало да го ознаменуваме по-осезателно, но… има време и за това… И точно три месеца, другарю Момиш-Ули, откакто се срещнахме с вас за първи път. Помните ли колко сърцато ударихте крак пред мене?

И той пак се усмихна.