Александър Бек
Волоколамското шосе (44)

2.

Ние останахме на четири очи. Панфилов се вгледа в мен.

— Вие май сте се подновили?

Наистина аз бях дошъл с нова ватенка, малко стеснена в маншетите и вталена. Стегната с колана тя, разбира се, се различаваше от обикновената груба памуклийка.

— Забелязахте ли — продължи Панфилов, — че напоследък командирите ни са започнали да се докарват? Добър признак! Е, донесохте ли документчето?

Подадох на генерала плана. Панфилов разгъна листа, дълго се вглежда.

На масата лежеше отворена кутия цигари. Ръката на генерала посегна към нея, той си взе цигара, започна да я мачка с пръсти, сепна се, протегна ми кутията.

— Запалете, другарю Момиш-Ули.

От джоба на куртката му се появи бляскащата с никелировката си запалка.

— Сега и бензинът е първо качество — каза той, — а някой път току вземе да капризничи. Машинка със секрет.

За една минута запалката се скри в стиснатата му длан. Панфилов продължаваше да чете схемата. След това запали. Ние запушихме.

— Разузнаване на крайните пунктове проведохте ли?

— Да, другарю генерал.

— Кой го проведе?

— Ротните командири. А в четвъртото и петото направление ходих и аз.

Генералът ми зададе още няколко въпроса, след това ласкаво ме потупа по рамото. Изглежда, документът го задоволи. Впрочем трябва да го кажа по-силно: достави му удоволствие. Нали когато подчиненият е разбрал, схванал мисълта ти, направил именно онова, което си очаквал — това е голяма радост.

— Ще ми разрешите ли да предам плана в щаба? — промълвих аз.

— Не, ще постъпим другояче. — Панфилов вдигна слушалката на полевия телефон, поиска оперативния отдел на щаба на дивизията, каза на някого: — Отбийте се при мен. Искам да ви покажа как се изработват документи в батальона.

Такава беше похвалата на генерала. След това той запита:

— Излъчихте ли команда танкоизтребители?

Не за първи път вече, както сигурно си спомняте, той ми задаваше този въпрос.

— Да. Един взвод.

— Взвод ли? Изцяло? Ще рече, не сте подбирали, хората?

— Във взвода, другарю генерал, хората са се сдружили. Вярват си един на друг.

— Възможно е да сте прав… Кой е командирът?

— Лейтенант Шакоев.

— Дагестанецът? Мотоциклетистът? Лудетината?

Отговорих с кратко „да“. Като преподавател в института за физическа култура в Алма-Ата преди войната, Шакоев действително си беше спечелил там известна слава на участник в конни надбягвания и мотоциклетни състезания.

— Май че ще е подходящ — каза генералът. — Военният човек трябва да бъде малко вироглав. Да, подходящ ще е. Ще му изпратя на помощ за един ден командир, който е стегнал силно отрядче изтребители. — Панфилов помисли за миг. — Да, само за един ден. Чакайте, другарю Момиш-Ули, моя пратеник.

— Слушам.

— Сега вижте какво — продължи генералът. — Утре при вас ще пристигне попълнение. Малко. Петдесетина бойци. Все зелени, млади. — Панфилов се почеса зад ухото. — Страх ме е, че няма да успеете да поработите с тях. Но посрещнете ги достойно. Обмислете това нещо. Нека усетят традициите на батальона. Пък традиции ние с вас вече имаме. А, другарю Момиш-Ули? Разбрахте ли ме?

Както виждате, разговорът ни не беше дълъг.

— Разбрах, другарю генерал. Ще ми разрешите ли да си вървя?

— Да, да. Вървете, вървете. И аз, и вие имаме още доста да поработим.

3.

Попълнението пристигна на другия ден. За това ми доложи Рахимов. Аз му заповядах да строи батальона на закрито място зад стената на оголялата вече като през зима горичка и там да заведе пристигналите.

Яхнал дорестото си конче, наострило уши, сякаш доловило значението на тази минута, тръгнах към строения батальон.

През нощта студът беше поотпуснал; снегът бе потъмнял, тук-там съвсем се беше стопил, оголил влажната земя. От голите клони на брезите и елшите, а също и от листата на дъбовете, тъмнокафяви, сбръчкани, но необрулени от виелиците и мразовете, падаха капки.

Ротите стояха, притиснали се към края на гората. Рахимов изкомандува „Мирно!“ и тичешком дойде да рапортува. Аз гледах редиците, лицата, бляскащите ръбове на щиковете. В гърлото ми, както в отминалите дни, засядаше буца от вълнение. Моят батальон! Тези редици от бойци, за които батальонният командир в донесенията — и в собствената си душа — казва „аз“. Резервът на Панфилов, резервът, който, щом получи заповед, ще потегли натам, където ще затътне тежкият млат на главния удар на немците. Ето го оределия, неведнъж видял кръв и смърт, погребвал падналите батальон — не някакъв знак на картата, не някакво чертежче в оперативен документ, а редици хора с пушки при нозе, с брезентови паласки, където, докато й дойде времето, е скрита страшната сила на огъня, патроните, по сто и двадесет на боец. Оредял… Не, след боевете, след загубите батальонът сякаш се е сбил по-плътно…

Веднага видях и попълнението, строено встрани — все юношески лица, по-светъл оттенък на шинелите, несродили се още с окопната глина. На края на тази ивичка стоеше по-възрастен човек — приблизително към четиридесетгодишен. На неговия ръкав имаше зашита неизносена, непотъмняла от войната сукнена червена звезда — отличителния знак на политическия работник. Той се отдели от строя и закрачи към мен. В движение се оправи, бутна по-нагоре явно големичката за него сукнена ушанка и откри немалки плешивини над слепоочията си. Войнишки шинел, войнишки колан от минат на машина дебел брезент, плъстени ботуши с къси широки кончове — всичко на него беше грубо. А лицето му не беше такова. Човек можеше да рече, че е отвикнало от руменина, бузите и сега, на въздуха, оставаха жълтеникави. Той вървеше и несръчно удряше крак, устремил към мене сиви очи. Спря се. Доложи, че е пристигнал на мое разпореждане в състава на попълнението на брой петдесет и двама души. Каза си името: политическият ръководител Кузминич. Изслушах го, вдигнал ръка до козирката.

— Отдавна ли сте в армията?

— Втори месец.

— Къде сте работили преди това?

— В институт по икономика. Научен сътрудник.

— Дошъл ли е с вас още някой от офицерите?

Изглежда, думата „офицерите“, която тогава у нас тепърва се въвеждаше, жегна Кузминич. Той попита:

— От средните командири и политическите ръководители ли?

— Да.

— Никой друг. Само аз.

Тайно въздъхнах и пак погледнах редиците на батальона. Оскъдно, много оскъдно се компенсираха нашите загуби. Ето на фланга на първа рота стои черничкият Брудни. Едно време това място заемаше ловкият, напет Панюков, после светлорусият Дордия. Те вече не са с нас. Не са с нас и Донских, Севрюков, Кубаренко… Пресни са още в паметта пламъците, извили се над купите сено, когато ние в червеникавата полумъгла се изтегляхме край нашите разбити оръдия, край струпаната от нашите лопати купчинка пръст над братската могила.

Недалече от Брудни се вижда високият, красив кавказец лейтенант Шакоев, който командува взвода на танкоизтребителите. Разпознавам бойците от този взвод — петдесетгодишния, с увиснали пшеничени мустаци Березански, здравеняка Прохоров, нисичкия Абил Джилбаев. На коланите им висят в калъфи големите противотанкови гранати с дълги дръжки. По няколко гранати имат и другите роти.

Центърът на строя заема отделената с интервали втора рота. В нея са останали само осемдесетина души, горе-долу толкова са излезли от строя в боевете. На фланга стърчи като върлина Заев. Срещам погледа на Ползунов. Изтърканият му шинел е опънат, войнишкият товар е стегнат като у стар войскар. По протежението на строя навред лъщи тъмната стомана на затворите.

Малко сме. Не е голямо попълнението, което ни е изпратено сега, в това тежко време. И все пак сме сила! Сила, името на която е батальон!

— Другарю политически ръководител, доведете хората при мен! — заповядах аз.

4.

Строени по двама, се приближиха онези, на които предстоеше да споделят нашата съдба.

Позачервените от вятъра млади лица под сивите ушанки бяха внимателни и донякъде объркани. Аз разбирах какво става в душите на тези войници новаци. Кратко обучение в тила и ето те са на фронта, на предната линия. Но защо тука е тихо, спокойно? Къде е врагът? Кога ще има бой? И каква ли тайна се крие в тази кратка дума „бой“? Да, те ще преживеят страх и дори ужас, ще възмъжават под огъня. Но как сега, в навечерието на боя — може би най-жестокия от всички, които беше водил батальонът — как сега да укрепя духа на тези юноши? Какво ще мога да направя за тези дни, които са ни останали до боя? Аз се обърнах към новодошлите и високо казах:

— Другари, днес ще станете бойци в батальона, който командувам. Вие трябва да знаете в какво семейство ви приемат. За мен, командира, не е удобно да хваля своите войници, но сега ще ви кажа: и внуците, и правнуците ще ни наричат храбри хора. Погледнете моите воини, от този час ваши братя. Само преди един месец те също са били новаци на фронта.

След това накратко описах бойния път на батальона:

— Те, тези бойци, с огън са отблъсквали атаки, сами са избивали, гонили, немците, нахълтвали в превзети от врага села, крачили са по вражески трупове. Тези хора, които виждате, са отстъпвали под куршуми, без да нарушат бойния ред. На три пъти са били обкръжавани и са си пробивали път към своите, като са нанасяли загуби на врага. Тези хора ви приемат в бойното си братство.

Аз отново огледах ротите, строили се на края на гората, и извиках:

— Муратов, при мен! Джилбаев, Курбатов, Березански, при мен!

Пръв застана пред мен бързоходецът Муратов. Леко дотича и Курбатов, вдигна глава, красиво сложена на якия мускулест врат, и замря. Дребничкият Джилбаев поизостана. Малко запъхтян, той застана в редицата, взе пушката при нозе. Последен дотича или, по-правилно ще е да се каже, дотътра се мудният Березански. Той първо се откашля и едва след това изпъчи гърди.

— Погледнете ги. Това са мои войници.

Говорех все така високо. От горичката се откликваше глухо ехо.

— Това е татаринът Муратов, свръзката на ротния командир. Вижте го: обикновен човек, същият като вас. Ранен в ръката, той е могъл да отиде да се лекува, но остана с нас. Нима не е герой? Този до него е Курбатов. Той е представен за повишение в звание младши лейтенант. Хубав момък! Очите да ти останат в него. Но той ще стане командир не за това, че е хубав, ами защото пази войнската чест. Това е Березански. Колко съм го хокал за мудността му! А в боя, когато един куршум покоси командира на взвода, аз му заповядах да бъде командир и взводът не напусна позицията си, отби немците. Нима това не е герой? И всички — аз пак посочих с ръка редиците на батальона, — всички до един са такива. Вие, другари, също ще станете такива.

Вторачил се в мене с тесните си очи, Абил Джилбаев с любопитство чакаше да чуе какво ли ще кажа за него. Той не си спомняше да е извършил някакъв подвиг.

— Това е Джилбаев — продължих аз. — Той е дребен, слабосилен, много пъти съм го ругал, веднъж малко остана да го разстрелям, но той измина с нас пътя на героите.

Джилбаев се усмихна като дете.

— Защо са станали такива? Защото разбират какво е дълг, какво е съвест и войнишка чест. Дългът към родината, това е…

За миг аз се поспрях, надзърнах в сърцето си. Да, имам право да го кажа от все сърце:

— Дългът е най-възвишената светиня на войника.

По-нататък продължих речта си така:

— Какви изисквания ще предявявам към вас? Ще искам най-строга дисциплина. Нямам намерение да ви глезя. Не чакайте от мене снизхождение. Нито едно нарушение на воинските задължения няма да оставя ненаказано. Длъжни сте да обичате, да пазите оръжието си. Колкото и да е силна омразата към врага, без оръжие нищо не можеш направи.

Речта ми не заличи объркаността, смущението от младите лица.

— Ще ви помогнат те — аз пак посочих редиците на батальона, — изпитаните воини. Кажете, другари, ще им помогнете ли?

Ротите дружно се откликнаха:

— Ще помогнем!

Този еклив единен отговор като че ми даде силица. Не можах да сдържа усмивката на облекчение. Най-сетне някои от новодошлите също се усмихнаха, повечето нерешително, само отделни хора по-смело. Сега вече не ми се струваше, че всичките си приличат.

— Ще спомогнем, другарю командир — отчетливо изрече Березански.

Напетият Курбатов мълком кимна в знак на съгласие. Виж какво било… Не само аз долавям какво чувствува войникът, но и войникът разбира моята душа. Благодаря ви, приятели!

Дадох команда „свободно“ и заедно с Рахимов и с политическия ръководител Кузминич разпределих хората по ротите. Те застанаха в редиците на батальона, сляха се с нашия строй. Все пак не съвсем се сляха, по-светлият оттенък на малко носените шинели все още се отделяше в донякъде разширилите се, отново подравнили се редици.

5.

Вечерта, когато вече се канехме да вечеряме, в щаба влезе облечен с вехта, мръсничка ватенка дребен лейтенант. Той запремига от ярката светлина, избърса с длан чипия си нос. След това доложи:

— Идвам да поработя по заповед на генерала. Лейтенант Угрюмов.

Гледах го с недоумение. Да поработи? По заповед на генерала? Какво има предвид този голишар? Светлорус, с едри лунички, останали по някакво чудо от пролетта, облечен с тази ватенка, той изглеждаше като хлапак на седемнадесет-осемнадесет години. Над голямата му уста беше покарала оскъдна растителност. Горната му устна беше малко обърната; когато говореше, виждаха се — не зная може ли така да се каже — и устната, и подустната. Между пожълтелите, почти кафяви от пушенето зъби изпъкваше един нащърбен. Дори като гледаше човек лейтенантските кубчета в петлиците му, мъчно можеше да го вземе за офицер. Забелязал недоумението ми, той добави:

— Командир на група танкоизтребители… Идвам за един ден на ваше разпореждане.

Той докладваше отчетливо. Тази отчетливост беше в пълен разрез с външността му на недодялан юноша.

— Сядайте, разполагайте се, другарю лейтенант.

Той седна.

— Ще разрешите ли да запуша?

— Пушете.

Угрюмов свали ушанката, извади от джоба си вестник, кесия за тютюн и си сви предебела цигара от махорка. Под ноктите му имаше черна ивица; върховете на пръстите също бяха възчерни, напукани. Сигурно тези пръсти, също както и опърпаната потъмняла ватенка, по много пъти на ден се притискаха до земята.

И изведнъж аз си спомних за Угрюмов… Нали не беше толкова отдавна, когато ми разказаха за този лейтенант, за неговото провинение. Като командир на разузнавателен взвод един път, когато немците едва бяха започнали да се приближават към линията на нашата дивизия, той оставил взвода си в гората, а сам се преоблякъл със селски дрехи и отишъл на разузнаване в селото, заето вече от немците. Върнал се оттам по тъмно, загубил връзка с взвода си, за което бил наказан с отстраняване от длъжност. Та ето какъв момък е избрал Панфилов. Ето на кого е доверил да командува танкоизтребителите.

Угрюмов запуши, той с нескривано удоволствие дълбоко поемаше дима от махорката. И със също такова удоволствие го изкарваше през устата и ноздрите си. Никога още не бях срещал такъв ненаситен или, може би ще е по-добре да кажа, страстен пушач.

За вечеря имаше каша от ориз. Готвачът Вахитов започна да разнася чиниите с кашата. Той дори не забеляза неугледния ни гост и не му сложи вечеря.

— Вахитов, защо не сте сложили на лейтенанта?

Угрюмов се смути.

— Благодаря, аз съм вечерял, другарю старши лейтенант.

— Нищо. Ще хапнете.

Донесоха му каша. Той извади от чантата на противогазовата маска собствена лъжица и се залови да яде със същия апетит, с какъвто беше пушил. Всеки път, когато сложеше в уста съдържанието на лъжицата, той я облизваше. След като свърши с кашата, Угрюмов посегна към непретенциозното лакомство, към ръжените сухари, които лежеха на купчинка на масата. Едрите му пожълтели от пушене зъби прекрасно ги гризяха. В стаята се чуваше слабо хрускане.

От чая нашият гост се отказа. Той пак си сви огромна цигара, отново задимя с махорка.

6.

Сутринта повиках Шакоев. Стройният, с атлетическо телосложение и черни мустаци Шакоев иронично присви очи, когато му представих невзрачния пратеник на генерала.

По пладне отидох във взвода на танкоизтребителите. На полето, понапрашено вече отново със ситен сняг, стоеше скован от фурнир макет на танк. Тук-там се тъмнееше разровена глинеста пръст, имаше изкопани тесни окопчета. Бойците седяха на брега на крайпътната канавка и внимателно слушаха Угрюмов.

— Със сила не можеш му излезе наглава — казваше Угрюмов. — А запазиш ли присъствие на духа, ще надвиеш!

И пак странно беше да чуеш тези сериозни, изпълнени с достойнство думи — „присъствие на духа“ — от устата на чипоносо хлапе, почти момченце.