Александър Бек
Волоколамското шосе (26)

2.

„Да се надяваме, че ще мога да ви дам едно денонощие почивка.“ Но бяха минали едва два и половина часа, откакто бях излязъл от къщурката на генерала, и ето че пак ме викат при него. Какво ли е станало?

Край мене в щаба изтича някакъв офицер, разпръсквайки с високите си лъснати ботуши калта и водата. В тази нервна припряност, каквато никога преди не бях виждал в щаба на Панфилов, се долавяше напрежението на момента.

Кой знае защо, оръдейният тътен беше затихнал. Над града сякаш надвисна тишина.

Изостаналият на петдесетина крачки Синченко ме настигна със сивата си възтежка кобила. Аз скочих от коня, хвърлих му поводите и като си наложих да не бързам, погладих Лисанка по топлата муцуна — не зная дали за да успокоя нея или себе си. Доволна, тя изви към мене влажното си голямо око.

На входа пред мен се изпречи часовой. Извикаха дежурния по щаб.

— Доложете — казах аз. — Старши лейтенант Момиш-Ули. Явявам се съгласно…

Дежурният ме прекъсна:

— Да, да… Генералът ви чака. Елате с мене.

3.

В двете предни стаи стояха и седяха щабни офицери, някои с шинели, със снаряжение, готови начаса да тръгнат да изпълняват поръчения. Познавах почти всички още от Алма-Ата, от дните, когато се формираше дивизията — за известно време тогава бях работил в щаба.

На масите имаше сложени три или четири телефона; по два от тях приказваха. Печката гореше. Срещу отворената й вратичка, протегнал крак към огъня, седеше дългият като върлина полковник, началник на дивизионната артилерия. Преди няколко дена бях имал случая да видя с бинокъла как той вървеше с отстъпващите оръдия. Над хората, над оръдията, а навремени и между тях хвърчеха стотици светещи куршуми, а той, старият полковник, потомствен военен, се поспря, поогледа се, извади и отвори табакерата си, взе една цигара, запали клечка кибрит, запуши, направи всичко това с преднамерено спокойствие, спря едно оръдие, заповяда да отвърне на немците.

Сега той седеше на плетено кресло пред огъня облегнат, удобно проточил крака, протегнал към топлината и ръцете си — червеникави, с дълги, малко възлести в ставите пръсти. До него, край телефона на артилерийската връзка, бяха се разположили щабните артилеристи.

Полковникът ми подвикна:

— Момиш-Ули?! С батальона ли?

— Да, другарю полковник.

— Не е зле… Е, хайде, върви, върви…

В другата стая говореше по телефона капитан Дорфман. Младолик, винаги бодър и приветлив, той и сега ми се усмихна с очи. Пред него лежеше карта, изпъстрена с червени и тъмносини знаци.

— Ами горичката в наши ръце ли е? — настойчиво питаше някого Дорфман. — Да, да, в квадратната горичка? Картечарите ли я държат? Изглежда? Ами че изпрати да разузнаят, свръзката… Ами кантончето държите ли го?

Без да прекъсне разговора, Дорфман с ръка ми посочи притворената врата. Този жест значеше „Влезте“. Въпреки това аз се позабавих, понеже не се решавах да вляза при генерала, без да му доложат.

Поглеждайки същата врата, сякаш чакаше някого, из стаята крачеше началникът на политическия отдел на дивизията полковият комисар Голушко — с калпак, с шинел, пристегнат с колан. Обикновено жизнерадостен, шумен, в тази минута той не можа да ме посрещне с шега.

— Батальонът ли? Резервът на генерала? — отривисто ме попита той.

— Да.

— Влезте при него.

4.

Случи се така, че когато отворих вратата, долових една фраза, която явно не беше предназначена за моите уши:

— Позор! А ние ви имахме доверие…

В същия миг видях Панфилов. Лицето му беше мрачно. Жестоките думи, които случайно чух, бяха отправени към него.

Наблизо стоеше възпълен човек с военен калпак от агнешка кожа, каквито носеха генералите, с кожено черно палто без отличителни знаци.

— Другарю генерал… — обърнах се аз към Панфилов.

— Другарю Момиш-Ули — спря ме Панфилов, — тука е генерал-лейтенант Звягин, заместник-командуващият армията.

Обърнах се с лице към човека с коженото палто.

— Другарю генерал-лейтенант! Разрешете да се обърна към командира на дивизията. Батальонен командир старши лейтенант Момиш-Ули.

— Каква е тази партизанщина? — намръщи се той. — Защо сте със сабя?

Отговорих му:

— Аз съм артилерист и досега не съм преквалифициран. Нося сабя по устава.

Звягин поклати глава и неодобрително погледна Панфилов.

— Защо сте въвели такъв ред, че един батальонен командир се явява непосредствено при вас, командира на дивизията?

Панфилов се изчерви. На много мургавата му кожа с бръчици край очите, с дълбоки гънки край устата руменината изби на тъмни петна. Ние знаехме тази малка особеност на Панфилов: когато се нервираше, той се изчервяваше ей така, на петна. Впрочем то бързо му минаваше.

Звягин без съмнение имаше основание да го упрекне. Панфилов наистина си имаше тази слабост: обикновено той се държеше толкова не по началнически, толкова явно избягваше чинопочитанието, че се е случвало към него да се обръщат в разрез с устава не само батальонни, но и взводни командири, та дори и войници, които не умееше или не искаше да прекъсне.

Сега той обясни, че аз командувам резервния му батальон. Въздрезгавият глас на Панфилов звучеше тихо. Човек можеше да рече, че Панфилов се чувствува за нещо виновен, че се смущава пред началника.

— А, командир на резерва… — промълви Звягин. — Колко щика?

Доложих му:

— Шестстотин щика, четири тежки картечници, осем оръдия.

Жълтеникавото, малко подпухнало лице на Звягин светна. Изведнъж забелязах, че той има големи сочни устни, които преди като че бяха свити.

— Калени ли са? Участвували ли са в боеве?

— Да — кратко отговорих аз.

Намеси се Панфилов. Петната бяха изчезнали от почернелите му бузи. С няколко думи той разказа за батальона, за това, как, след като немците бяха ни отрязали пътя, ние на свой ред сме завладели кръстопътя в техния тил и за едно денонощие сме приковали на място напъващите към Волоколамск и Москва хитлеристи.

— Той не е действувал там по заповед — продължи Панфилов, без да свали поглед от мене.

В малките му очи, разположени малко косо, малко по монголски, долових не само разтревоженост, объркване, но и напрегнатост на мисълта. Искаше му се вероятно нещо да си изясни, да поразмишлява на глас. Той посегна с ръка към остриганата си по войнишки, нула номер, глава — когато се чувствуваше затруднен, Панфилов обичаше да се почеше по врата — но се сепна и пак я свали.

— Не е действувал по заповед — повтори Панфилов. — Всъщност той е имал друга заповед: да се изтегля, да се присъединява към дивизията. А той спря, завладя кръстопътя. Безредие ли? Разбира се, безредие… И все пак… Все пак ето какъв е той, този партизанин със сабя.

С познатата ми лека усмивка Панфилов ме посочи с ръка, сякаш ме представяше. Явно, искаше му се да премине на обикновения си, прост, често пъти шеговит тон. Но усмивката само се мярна. Лицето пак стана разстроено, мрачно, състарено. Веждите, доста биещи на очи, черни, без нито един бял косъм, сякаш извити под прав ъгъл, отново се навъсиха. Обаче Звягин вече се смекчи.

— А, такъв ли е! — промълви той. — Казах?

— Да.

— Добре.

Очаквах, че Звягин ще продължи: „Добре, че батальонът се командува от «казах».“ Случвало ми се е да чувам такива одобрения от руси — те не разбираха, че с това, между другото, без да се замислят, накърняват националната ми гордост. Обаче Звягин, изглежда, имаше усет в това отношение.

— Добре — повтори той. — Сега генералът ще ви даде задача. Няма много да говоря. На десния фланг противникът е разкъсал фронта на дивизията. Ще ви се наложи да контраатакувате по тъмно, да отблъснете немците, да възстановите линията и да се закрепите. Да се закрепите и да не отстъпвате. Ясно ли ви е, другарю батальонен командир?

— Ясно, другарю генерал-лейтенант — казах аз.

— Днес-утре са решаващите дни на битката за Москва — продължи Звягин. — Противникът е капнал, обезкръвен, той прави последните си усилия, ние можем и трябва да го спрем тука. Можем и трябва, дори да се наложи на всички ни, на целия политически и команден състав, да излезем на бойното поле с пушки. Позор е, че все още отстъпваме! Позор е, че сме допуснали пак да бъде разкъсана линията на дивизията.

Панфилов стоеше, леко отпуснал глава, попрегърбен.

В упоритите, жестоки боеве, продължили от шестнадесети октомври, немците на два или три пъти бяха пробивали отбранителните линии на дивизията; човек можеше да рече, че фронтът се разпокъсва; ала бойните ни части, дори и разединени, изолирани, продължаваха да се бият, нападаха, задържаха пътища, пред пробилите немци отново се появяваха роти, батареи, батальони; фронтът отново се сключваше.

А сега отбраната ни е отново разсечена, сега на Панфилов се наложи да изслуша упрека: „Позор е, че сме допуснали пак да бъде разкъсана линията на дивизията.“

Струваше ми се, че в този час е разстроен не само фронтът, разстроени са и мислите на Панфилов.

5.

— Давайте задачата, генерале — рече Звягин. — Няма да ви преча.

Сложил ръце на гърба, той закрачи насам-натам из стаята. Панфилов отвори вратата.

— Другарю Дорфман, заповядайте с картата.

Звягин полугласно промърмори:

— „Заповядайте“… Не „заповядайте“, ами „елате тука с картата“.

Панфилов си замълча. По лицето му отново избиха тъмночервените петна. Свел поглед, той пак леко наведе глава. Сега това движение ми се видя упорито.

Навремето беше ме удивлявал мекият, бих казал, съвсем невоенен, лишен от властност похват на Панфилов, склонността му да се съветва, да размишлява на глас. Към подчинените си също се обръщаше някак не като военен: „Другарю Момиш-Ули“, „другарю Дорфман“. Гласът му не беше силен, беше хриплив като на стар пушач. Той не обичаше, не позволяваше пред него да стоят „мирно“ и като че не умееше да разговаря повелително. Ние бяхме свикнали с това. Обаче сега ми се стори, че виждам Панфилов с очите на Звягин.

Да, нашият генерал нямаше внушителен вид, особено в тази минута. Дребен, попрегърбен, с хлътнали гърди, с дълбоки бръчки на слабия врат, той без съмнение съвсем не изглеждаше юначен, изглеждаше като „нещатен генерал“, както веднъж на шега беше нарекъл сам себе си. И, разбира се, отстрана не беше лесно да се разбере как може да управлява дивизия, да подчинява на заповедта си, на волята си няколко хиляди души…

В стаята бързо влезе Дорфман с голяма черна папка.

— Заповядайте на светло, при масата — покани Панфилов. — И вие, другарю Момиш-Ули, заповядайте тука.

Той упорито повтаряше своето „заповядайте“. Звягин не се обади. Той също се приближи до масата. Дорфман отвори папката. Пред нас лежеше оперативната карта на щаба на дивизията.

Мисля си, че никога не ще забравя тази карта. По нея беше се поразходила гума, беше трила сини и червени моливни линии. На разни места беше поизтъркано и печатарското мастило, особено покрай оста на главния удар на немците, по продължение на шосето, което водеше към Волоколамск от юг. Там в отчаяни боеве положението се е променяло понякога по два-три пъти на ден. Нанесената с червен молив сегашна линия на дивизията, извила се като дъга или полупримка около Волоколамск, беше разкъсана на две места — на юг и на север. Обстановката на юг почти не беше се променила от онзи час, когато е била отбелязана на картата, при която още през деня беше ме завел в къщурката си Панфилов. Разпокъсаните, разединени червени звена или по-скоро звенца, тук-там с отбелязани картечници и оръдия, и сега още бяха живи, противопоставяха се на устремилите се към нашия тил, немци.

Но на десния, северния фланг на дивизията, изглежда, беше станало нещо неочаквано, страшно. Там по фронта зееше пробив от няколко километра. На картата тази пролука беше пронизана от широка синя стрела с раздвоено жило. Раздвоеното острие беше нанесено с пунктир, който означаваше, че движението на противника в тези посоки не е установено по точни данни, а е показано само като предположение. Между немците, пробили на север от града, и самия град нямаше никаква преграда, никакви наши прикрития, само в градините покрай чертите на града в две или три точки се червенееха посочени със знак зенитни оръдия.

Да си призная, обзе ме тревога. Може би немците, несрещнали съпротива, вече идват насам, към щаба на Панфилов, към Волоколамск?

Панфилов посочи този пробив с очи и попита:

— Е, другарю Дорфман, какви са новите ви сведения?

Отговорът не беше утешителен:

— Връзката, другарю генерал, не е възстановена.

В този момент влезе дежурният по щаб.

6.

— Другарю генерал-лейтенант — обърна се той, — разрешете да доложа.

Звягин кимна. Дежурният съобщи, че се е явил повиканият от Звягин майор Кондратиев, командир на сборния полк. Наскоро бях чул, че такъв полк бил формиран във Волоколамск и заел отбранителен участък някъде в близко съседство с нашата дивизия.

— Кондратиев ли? Къде е? — попита Звягин.

— Тука. В другата стая.

С възтежки твърди крачки Звягин се запътя към вратата, широко я отвори и без да я затвори, продължи нататък. Панфилов го последва.

Отначало аз не следях подхванатия там разговор. Неясно долитаха само думите на новодошлия. Той като че ли за нещо се оправдаваше. И изведнъж в цялата къща прокънтя гласът на Звягин:

— Уплашихте ли се?

Приближих се до отворената врата. Пред Звягин стоеше мършав, червенолик, явно развълнуван майор с мокър, опръскан с кал шинел. През цялата му буза, от сляпото око до брадичката, минаваше подпухнала драскотина. Опънал ръце по шевовете, застанал „мирно“, Кондратиев мълчеше. На бузата, до драскотината, нервно играеше буца.

Със същия гръмлив глас Звягин продължи:

— Кой ви е позволил да отстъпите без заповед?

В стаята беше много тихо. Щабните командири бяха прекъснали работа и стояха прави. През противоположната врата надничаха щабните артилеристи. Всяка дума ясно се чуваше в тишината.

Звягин чакаше отговор. Кондратиев мълчеше. Ухото ми долови тежкото ускорило се дишане на Звягин.

— Отговаряйте! — кресна той. — Известна ли ви е заповедта, с която категорично се забранява самоволно отстъпление от заеманите позиции?

Кондратиев преглътна, издадената му остра адамова ябълка се вдигна и се хлъзна надолу.

— Аз бях принуден — изрече той.

— Да бягате?

Още една минута мълчание.

— На всички ни е заповядано — отново заговори Звягин, като се обръщаше явно не само към Кондратиев, — заповядано ни е: сега, в решителните дни на битката за Москва, самоволното напускане на позицията е равносилно на предателство и измяна на родината! Вие сте постъпили като предател…

— Че какво можех да направя, щом…

— Да мълчите! — прогърмя гласът на Звягин. — Оръжието на масата!

Майорът пребледня. Подпухналата драскотина, която мъждиво се тъмнееше на червеникавата му кожа, изведнъж рязко пролича отдели се като пурпурна ивица. Сякаш някой го беше шибнал по лицето. Майорът се озърна, като че ли за да потърси съчувствие, свали колана с пистолета в кобура и го сложи на масата.

— Долу звездата!

Кондратиев се поколеба за миг, свали мократа ушанка и откъсна червената звезда. Звягин неумолимо продължи:

— Да се арестува! Да се даде под съд! Да се съди още днес… Утре ще съобщим със заповед по армията… Да се отведе!

Млад лейтенант, комендант на щаба на дивизията, навъсено промълви:

— Да вървим…

Кондратиев тръгна пръв, комендантът подир него. Звягин се обърна към Панфилов.

— Генерале, временно ще взема няколко от вашите политически работници и щабни командири. Ще отидем в този полк. Ще им помогнем да съберат онези, които са се разбягали, ще ги стегнем и ще ги поведем в контраатака. Обадете се на хората си — заповяда Звягин на началника на политическия отдел. — Нека вашите работници се качат на конете си. Веднага тръгваме.

След няколко минути Звягин взе приготвената за него нова карта с отбелязаната на нея обстановка и напусна щаба на дивизията.

7.

В стаята, където все още стоях, се върна Панфилов, влезе при нас и дългият артилерийски полковник. Доста свойски, сякаш се перчеше дори с небрежния си тон, той подметна:

— Контраатака… Да заплаче човек от такава контраатака…

Панфилов рязко се обърна.

— Няма ли да имате нужда от кърпичка? — попита той.

Такъв беше похватът на Панфилов. Той не избухна, не закрещя „Вие се самозабравяте!“ или „Какво сте се разциврили!“, не прибягна до силни думи, а се ограничи с ироничен въпрос.

Полковник Арсениев разбра иронията, изправи се, опъна ръце по шевовете.

— Разрешете да изляза! — промълви той.

— Вървете — отговори генералът.

Останахме с Панфилов насаме. Отвън някой затвори капаците на прозореца. Панфилов погледна сложената на масата му карта, кръстоса стаята. И неочаквано каза:

— Вие се чудите на безредието? Да, безредието не е малко, другарю Момиш-Ули.

Сетне, като продължаваше някакви свои мисли, попита:

— Чели ли сте, другарю Момиш-Ули, военните работи на Енгелс?

— Не, другарю генерал.

— Съветвам ви да прочетете… Май че именно при Енгелс на едно място се казва, че във военното дело се случва и тъй: безредието да е нов ред.

Вероятно му се искаше да походи, да поразмишлява на глас. Но той извади джобния си часовник, откопча го, сложи го на масата.

— Хайде елате тука, другарю Момиш-Ули… При картата.

8.

Някоя и друга минута Панфилов мълком гледаше картата. Синята стрела, устремила се към града от север, все още беше набелязана с лек пунктир. Както беше съобщил Дорфман, връзката с полка, на чийто участък немците бяха направили пробива, все още не беше възстановена. Дали противникът се движи оттам? Дали е сериозна тази опасност? Или е само демонстративен лъжлив удар, скроен за отклоняване на резерва? Има ли Панфилов право да изпрати там, в неизвестността, в нощта, последния си резервен батальон? И има ли право да не го изпрати, щом линията на отбраната е прекъсната, щом пътят към града е открит?

На масата цъкаше джобният часовник. Времето минаваше. Трябваше да се вземе решение.

— Ето, другарю Момиш-Ули, линията на укрепленията край Волоколамск — заговори ми Панфилов.

С тъпия край на молива той очерта северния отрязък на волоколамския укрепен район — предварително, още преди пристигането на дивизията, подготвената отбранителна линия край реките Лама и Гродня.

— Но тука не се укрепвайте — продължи Панфилов. — Нали виждате, онзи бряг господствува… Кръгът от укрепления е направен по шаблон: щом има река, вземай молива, прокарвай линия…

Струва ми се, че вече съм ви споменавал веднъж за един жест, свойствен на Панфилов в момент на колебания, неяснота в мислите — в такива минути той несъзнателно малко разперваше пръстите си. Та така и сега генералът завъртя във въздуха разперената си ръка, вероятно без дори да го забележи.

— Вашата задача е да минете на другия бряг — каза той, — да заемете ето тия височини, селото Иванково и да задържите противника. Сблъскате ли се с него по-рано, влизайте в срещен бой. Разбирате ли?

— Разбирам, другарю генерал.

— Вървете… В щаба вземете листове от картата.

— Слушам, другарю генерал.

Погледнах Панфилов в очите и казах: „Слушам!“, а сам си помислих: „Ти не си уверен, ти се колебаеш, не знаеш какво решение да вземеш. Че защо ме изпращаш мене?“ За първи път, откакто бях имал случая да общувам с Панфилов, той събуди у мене досада.

Както вече казах, аз гледах право в очите на генерала. И изведнъж, сякаш отгатнал мислите ми, той добави:

— Аз се съмнявам, аз се колебая, другарю Момиш-Ули. Аз нямам решение, но нямам и време.

В същия миг моята неприязън към Панфилов се превърна в нежност, в обич. Нали е правдив, честен с мене, не се прави пред мене на непогрешим.

— Да ви призная — продължи той, — минаваше ми през ума да ви възложа да водите бой в града. Минаваше ми през ума: след като изтощим противника тука — Панфилов посочи с молива, линиите на боевете с главната групировка на немците, — ще ви възложа отбраната в самия град. Дали да изпълня решението си, да не ви изпращам, а?

Панфилов живо ме погледна, дори се понаклони към мене — той явно чакаше думите ми, моя съвет. Но какво можех да посъветвам генерала?

— Какво става там, не зная — отново заговори той и допря с молива пробива на север. — Възможно е да ви се наложи сам да вземете решение. Правете го смело, аз ви имам вяра. Възможно е, след като тръгнете, да ви съобщя още нещо. Е, другарю Момиш-Ули… — Той ми протегна ръка, здраво стисна моята. — Вярвам, във вас, другарю Момиш-Ули. Честта си вие никога не ще потъпчете.

— Никога! — твърдо отговорих аз.

Вече се бях обърнал да си вървя, обаче Панфилов ме задържа.

— Още едно нещо: не пренебрегвайте предпазливостта. Нека първо да влезе в бой авангардът. Вие се ориентирайте и с главните си сили отстрани, отстрани… Току-виж, че сте ги отблъснали без големи загуби. Разбрахте ли ме?

— Разбрах, другарю генерал.

— Е, хайде, вървете, вървете… Довиждане.

В очите му долових ласка и разтревоженост.