Реджи Наделсън
Червената мъгла (9)

8

Реших, че съм открил следа, а когато опитах да се свържа с Филип Фрай, вече бях убеден. Остатъкът от деня прекарах в опити да открия издателя. Излезе саможивец. Секретарката му твърдеше, че е излязъл, на заседание е, прибрал се е у дома.

Още на нокти от раните по лицето ми и все по-реалната смърт на Генадий, се прибрах, но това с Фрай не ми излизаше от ума. Звъннах в „Челси“, откъдето ми казаха, че Крауи е напуснал града. Мислех и за това, че Устинов е опандизил Свердлов. Очилатият от кафето в Брайтън бийч пък ме плашеше до смърт. Знаеше името ми. Предположих, че трябва да има връзка с нападателя ми, който вероятно беше убил и Устинов. Не можех да се обърна към Сони по моя вина. Не знаех къде да потърся помощ. Изпаднал бях извън системата.

Прахосмукачката стоеше опряна на стената. Вдигнах се от дивана, развих кабела и я включих. Забръмча като изтребител. Апартаментът ми беше пълна кочина. Семейство Тай свършиха основния ремонт, но аз сам го боядисах и циклих старото дюшеме, и го лакирах, докато не заблестя като стъкло. Когато се преместих тук преди десет години, Бени Онг още държеше Чайнатаун — изглеждаше ненормално ченге да живее над Канал стрийт.

Чет Бейкър пееше от уредбата „Така и не разбрах“. Още се чудя как един бял може да прави толкова разкошна музика. „Появи се едно малко бяло котенце, което ще ви изяде с парцалите, момчета“, казал Чарли Паркър, когато за пръв път чул Чет. Дори отидох на поклонение в „Лайтхаус“, клуба в Хермоса бийч, където са свирили Чет и Шорти Роджърс.

След почистването ми стана по-добре. Качих се на стълба и избърсах корнизите, после прибрах мръсните дрехи в торби, лъснах ваната и измих чиниите. Обичам да чистя. Обичам реда.

До убийството на Устинов бях сравнително щастлив човек. Пътувах. Харесвах работата си, понякога много.

Ню Йорк е моят дом, семейство Тай — семейството ми. Имам приятели. Музиката, софтбола с момчетата. Момичета. Веднъж седмично ям ребърца в „Тенеси маунтън“ с Лоа и Луиз от апартамента отсреща; бих се оженил за коя да е от тях, или и за двете, ако вече не бяха влюбени една в друга. Дори имам малко пари в банката, от 80-те, когато човек можеше да спекулира на борсата. Помогна ми Доун Тай — тя е завършила бизнес администрация и може да прави с парите неща, за които не бях и сънувал. По-голяма част от печалбата изхарчих по апартамента. Купих си няколко картини, които харесвам, и мустанга. Отидох в Ню Орлиънс, слушах джаз и видях крайбрежните дървета. Останалото запазих за черни дни.

В мига, в който осъзнах, че вече не дължа пари на никого, все едно ми поникнаха криле. Имам си дори брокер — Стефани, която не ми позволява да докосна сметката си. Ню Йорк е приятно място, ако не си болен или беден. Най-вече не ми се налага да се обвързвам с корупцията като толкова много други ченгета, които изобщо не виня.

От време на време получавам писмо от леля Бърди и се безпокоя за майка си. След като баща ми загина от избухналата в един туристически автобус към Галилея бомба, тя се оттегли в своя си версия на юдаизма, в света на предците си. По възможност я посещавам веднъж годишно в Хайфа; алцхаймерът й отпуска светли периоди, но те стават все по-кратки.

 

 

Тъкмо си правех сандвич с моцарела, когато вратата с трясък се отвори.

Хвърлих се към револвера.

— Ти къде се намираш, в Дивия запад ли? — провикна се Рики. — Това тук е Ню Йорк, Арти. Цивилизация, нали се сещаш?

Прегърнал беше няколко бири.

— Виж какво открих. Вълшебна малка пивоварна в Ню Хейвън.

— Ставаш досаден с тази бира, Рики, а аз мразя досадниците и обичам „Будвайзер“. Нещо ново?

— Има вкус на котешка пикня. — Рики седна с кръстосани крака на кухненския ми плот и с хъс отпи. — Във вестника прочетох нещо, което може да ти влезе в работа. Кой притежава „Теди Флауърс шоу“?

— Как така кой го притежава?

— Мрежа? Кабеларка? Синдикат?

Съседчето пусна „Найн инч нейлс“.

— Намали го, по дяволите — задумках по стената.

— Исусе, ама наистина си изнервен — меко подхвърли Рики. — И така, кой е собственикът?

— Хайде, изненадай ме.

— Си Би Ем, ето кой.

— Е, и?

Рики обожава тези номера — да ти подава информация според него виртуозно. Дори мислеше да стане професионален фокусник. На майка му й писна от разхвърляните навсякъде мъртви зайци и накрая сготви един.

— Си Би Ем е медиен конгломерат, който изведнъж започва да изкупува токшоута. Ще изграждат минимрежа, като „Фокс“.

— Е, и?

— Днес прочетох, че Си Би Ем притежава и „Мадисън хаус“. Чудих се за какво й е на една такава медия, гъста с таблоидите, консервативна издателска къща.

Извадих от хладилника лук и започнах да го режа за омлет.

— Да ти помогна ли?

— Не, благодаря. Кажи ми накъде точно биеш?

— „Мадисън хаус“ публикува мемоарите на бивш генерал от КГБ. Интересно, а? Издателят на Устинов и Теди Флауърс са собственост на един и същи човек.

— Изгледа ли касетата, която ти оставих?

Рики кимна.

— Дебелия?

— Свердлов. Диджей е. Рокаджия.

— Стори ми се познат. Мисля да се обадя тук-там. Имам братовчед с връзки из старите комунистически рок среди.

Като повечето китайци Рики има братовчеди навсякъде. Десет години по-голям от него съм, и десет сантиметра по-висок, но той е по-жилав и по-умен, едва ли не гений, когато се напъне. Завърши физика в Бронкс, после следва в Масачузетския технологичен институт, но в крайна сметка се захвана със семейния бизнес. „Добре приготвената храна ми замества ходенето на църква“, обича да казва.

Рики също има апартамент в сградата. Сприятелихме се още с нанасянето ми. Понякога, когато техните се приберат в Ривърдейл, с него оставаме до късно в ресторанта, обсъждаме политика, пушим и играем шах. Точно Рик убеди баща си да смени името на ресторанта от „Чайна хост“ на кафе „Тянанмън“ — той им е единствен син и му угаждат.

— Арти? Вкъщи ли си, бейби? — извика от коридора кастинг директорката през две врати от мен. Казва се Ирма, но се представя като Окси, от Оксиджън.

— Ела след малко.

— За бога — промърмори Рики. Окси никога не си плаща навреме наема и семейството му направо побеснява. — Какво толкова й харесваш? Болшая грозотия е, мой човек.

Обичам Рики, той ме разсмива. Разбрах, че е бисексуален още преди години, и той знае, че аз знам. С Рики мога да споделя почти всичко. Веднъж прекалих. Говорехме за жени и защо не мога да завържа дълготрайна връзка и да се оженя, а аз му казах, мислиш ме за мъжка курва ли? Рики ме изгледа странно; веднага разбрах, че съм сгафил.

— Не е толкова лоша.

— Я свали розовите очила. — Той погледна през прозореца. — Ще си вървя, имаш гости. Това тук си е направо Гранд сентръл стейшън.

Наведох се през прозореца и подхвърлих ключовете на излизащата от едно такси Максин Краб. Тя ми махна и се качи.

— Здрасти, Арти. — Целуна ме, но беше изнервена.

Тънка като клечка, твърде висока за тялото си, Макси има розова пънкарска прическа, ангелско лице със съответния темперамент и дълги, халтави крайници. Искаше да стане джаз певица, но накрая се озова в криминалната лаборатория. За кратко излизахме, но на нея й писна да ме чака и се омъжи за красив пожарникар на име Марк. Сега живеят в къща на Стейтън айлънд, където буквално можеш да ловиш риба от задния си двор. Имат близначки.

Обади ми се, че ще се отбие, не искала да говори по телефона. Прие студена бира и неловко подръпна ципа на чантата си. С тези две деца парите никога не й достигат.

— Нека ти върна за таксито.

— Не е това. Приятели сме, нали, Арти?

— Знаеш, че е така. И няма да ти се свалям. Харесвам Марк.

Тя отпи от бирата.

— Не ме е страх от това. Виж, изобщо не се предполага да съм тук. Откъде изкопа тоя нож? И какви точно са ти отношенията с агент Питъс?

Разказах й, донякъде.

— Виж, миличък, убийството на Устинов сега е грижа на големите шефове. Прехвърлиха разследването почти изцяло на федералните. Рой Питъс позволи да говоря с теб, защото според него си го загазил, а те харесва, но от тук нататък статуквото се затяга според разпоредбите на запечените задници горе. Направо са се побъркали. А аз дори не съм под шапката на Питъс. — Запъна се.

— Какво има? Хайде, Макс. Познаваме се.

— Сони Липърт се обади на шефа и му каза, че си в отпуск. И да има едно наум за Арти Коен. Все едно си чумав. Защо, Арти? — Погледна към дървения плот, който отделя кухнята от всекидневната ми. — Намира ли ти се нещо за хапване? Умирам от глад.

Направих й сандвич със сладък италиански салам и резен мортадела върху focaccia^[1].

— Благодаря. — Отхапа, седна на едно от високите столчета пред барплота и се подпря на лакти. — Окей, още съм в началото, но май успях да сваля отпечатъци. И да взема проба от кръвта. Обичам кръв — каза тя въодушевено с пълна уста.

Максин е луда по темата. След О Джей и ДНК тестовете кръвта се превърна в отпечатъците от пръсти на 90-те.

— Обясни ми бавно.

— Ножът е за обезкостяване. Продават такива само на две-три места. Луксозна изработка, като за майстор-готвач, много скъп, над сто долара. — Извади от чантата си някакъв лист. — Нося ти списък на магазините.

— Това не е всичко, нали?

Поклати глава.

— Какво има?

— Дай ми цигара.

Запалих й една.

— Хората говорят какво ли не, знаеш как е.

— Знам.

— Пусни музика, в случай че ни подслушват.

— Добре, но никой не подслушва. — Пуснах Пеги Лий.

Макси снижи глас.

— Странното е и това не е в моята компетенция, обаче пристигнаха някакви експерти от Вашингтон, които не съм виждала преди. Става нещо голямо, не знам какво, но внимавай, Арти. Внимавай.

— Какво? Какво става?

— Нищо. — Лъжеше. Беше изплашена. — Трябва да вървя, Арти, наистина.

 

 

Ходът на разследването без съмнение се обсъждаше и Макси най-вероятно, без да иска, бе попаднала на някоя клюка. Шикалкавеше, което ме вбеси, но пък трябваше да мисли и за децата си. Обадих й се на няколко пъти безрезултатно. Оставих съобщение на шефа й. Нищо. Магазините, в които можеш да си купиш нож за сто долара, не ми бяха от особена полза — свързах се с повечето, но не научих нищо.

Отворих найлоновата торба за трети път, откакто Рой Питъс ми я даде. Знаех съдържанието й наизуст — сладкиша на Бърди, книга, писана от един бивш съученик, няколко снимки, включително на родителите ми и Генадий до някаква река, забавна бележка с красивия почерк на Бърди. Изпитвам към нея вина, но тя така и не взе надмощие над страха от завръщането, затова и не съм ходил да я видя. И най-ценното — Рой Питъс беше добавил тънък лист с копирана двойна страница от дневника на Устинов, последния му ден и деня на смъртта му.

Всичко се връзваше. Хотелът, където е отседнал Генадий, ресторантите, в които се е хранил, хората, с които се е срещнал, всичко това вписано с елегантния му почерк. Включително аз — закуска, беше написал, с Артьом. Уговорката беше да се срещнем на сутринта след „Флауърс шоу“.

В ъгъла на страницата Генадий с малки букви беше записал СВ. Кой или какво беше СВ?

Телефонът иззвъня. Беше Свердлов. Напомни ми за обещанието да се видим. Искаше да е на следващата вечер; бях му длъжник и се съгласих. Съблякох се и влязох под душа. Пуснах водата вряла, на силна струя, после изведнъж я спрях и опипом затърсих хавлията. От лицето по гърдите ми се стичаше кръв.

— Арти, миличък? Там ли си? — Окси крещеше през вратата. — Ей, скучно ми е, отвори. — От време на време ми предлага роля. Което ми харесва — ако имах талант, щях да стана актьор.

— Какво искаш да играеш, нощна птица? — вика, потраквайки на десетсантиметровите си платформи. — Имам дезертьори, имам дисиденти, имам КГБ-та, супер униформи между другото. — „Защо да не играя американец“, питам пък аз. — Американци си имаме. Искаш ли ролята или не? Продуцентът е на телефона, Майк Нюъл^[2] е на телефона.

Беше ранен следобед, горещо. „Внимавай със Свердлов“, каза Крауи, само че аз му бях длъжник и не вярвах на Крауи. Типът, който ми докара колата от Бруклин, каза, че съм му длъжник. Задлъжнял бях на всички. Какво толкова, си казах, веднъж се живее.

Увих хавлията около кръста си и отидох да отворя.

Часове по-късно, посред нощ, Окси седна скована като дъска и шапката, която винаги носи в леглото, падна на пода.

— Какво?

— Навън има някой?

— Заспивай — й казах.

— Не, чуй. Слушай.

Сградата беше тиха. Не лаеха кучета. Бебетата в апартамент 4В спяха. От улицата не идваше шум — трябва да е било около четири, единственото време, по което Ню Йорк задрямва.

В застиналия мрак стиснах ръката на жената в леглото ми и пак се заслушах. Сега чух глухото проскърцване на старата сграда; стените тук са дебели тридесетина сантиметра, отдолу има желязна арматура, но дюшемето вибрира и във ветровити нощи стене като фар в буря. Времето обаче беше влажно и спокойно, не се чуваше друго, освен потракването на хладилника.

После го чух.

— Не мърдай. — Провесих крака от леглото, опипом открих гуменки и долнището на анцуга и изрових револвера си калибър 38 от гардероба. Възможно най-тихо дръпнах резето. Лампата в тесния коридор не светеше. Чух слабо дращене като от плъхове. Само че нямаме плъхове, госпожа Тай е маниачка на тази тема.

Промъквайки се бавно, с револвер в ръка, проследих шума до стълбите.

В тъмното физически усетих миризмата, същата, на разложена плът, която надуших и в Брайтън бийч. В дъното на коридора се раздвижи сянка. Устата ми пресъхна. Чух да се затръшва врата — вероятно Окси бягаше у дома си. После покрай глезена ми се уви нещо влажно и мазно. Може все пак да беше плъх. Протегнах се, сграбчих го и напипах кръвта. Бинтът от лицето ми — паднал беше, без да го усетя.

Опитах да проследя сянката. Танцуваше в мрака, после се пресегна.

Някой рязко включи осветлението. Бях готов.

— Рики? Какво, за бога…?

Рики беше свалил подгизналата си в кръв тениска и хладнокръвно я увиваше около главата си. Може да беше хърбаво хлапе, но кураж не му липсваше.

— Искам цигара. — Подадох му. — Чух нещо. Реших, че може да имаш нужда от помощ.

— Благодаря. — Не знаех какво да кажа. Рики беше поел удара вместо мен. — Да извикам ли лекар?

— Не. Ударих главата си на вратата, това е.

— Ами, благодаря.

— За какво? Реших, че ако чукаш куклата, няма да чуеш и атомна бомба. — Отметна коса от гладкото си лице. — Отивам да се почистя.

— Да дойда с теб.

— Няма нужда, ще се оправя. — Рики не пуска кой да е в апартамента си.

Бил съм там, разбира се, но само по негова покана. Стилен е, с хубави кожени столове и няколко разкошни китайски килима. Може да имаше гост и да не му се говореше за това.

— Какво ли щях да правя без теб?

— Главата ми не го побира. Иди поспи — каза Рики и се прибра.

Чух някъде пак да се тряска врата, после тежката тишина се завърна. Докато се прибера в апартамента си, копелето вече се беше изнесло. Надуших го. Лаптопа ми го нямаше, само това. Типът не беше оставил следи, само смълчан ужас.