Реджи Наделсън
Червената мъгла (11)

10

Върнах се в Брайтън бийч в неделя сутринта. Открили бяха пръстите на Олга в запечатан пластмасов буркан под дъсчената пътека към плажа.

Всъщност бях тръгнал да видя Женя, братовчедка ми, но първо се отбих на Чърч авеню.

Открих Брунел Дьодоне заспал в обществената пералня; дремеше на стол, килнат към стената срещу редицата сушилни, със затворени очи и тикната назад шапка; в краката му лежеше сънлив шпаньол.

— Хей, има ли някой?

— Няма какво да викаш, мой човек — каза той, пробуждайки се от мирния си сън. Беше хаитянин, огромен, със сладуранско лице и непогрешимите маниери на чаровен мошеник. — Какво има?

— Трябва да поговорим. — Облегнах се на една пералня.

— Ами говори — каза, изправи се, мързеливо измъкна прането от пералнята до моята и го зареди в сушилнята. — Имаш ли монети, мой човек?

Дадох му.

— Казвай — подхвърли, докато пъхаше монетата ми в сушилнята.

Придърпа разхлопана пейка, седнахме един до друг и загледахме как се върти прането. Мястото беше пълно с жени, кисело-сладката миризма на влажни чаршафи се омесваше с мириса на виолетките, които Дьодоне неуморно мяташе в устата си. Отнякъде се чуваше радио, мъжки глас четеше новините на френски.

— Работиш за охранителната фирма на „Флауърс шоу“, нали?

— Да. Ченге ли си?

— Да — казах. Не виждах смисъл да тръбя, че са ме изритали.

— Искаш ли бонбон?

— Не, благодаря.

— Какво толкова искаш, като вече идваха поне десет ченгета?

— Бил си на работа преди няколко нощи. Обикновено ти ли охраняваш шоуто?

— За коя нощ говориш? — Метна ми невинна усмивка и лапна нова виолетка.

— Я стига. Искаш ли да свършим с това по лесния начин, или да ти изпратя някой друг? Аз си падам добряк.

Сви рамене. За много хаитяни ченгетата са просто част от живота.

— Никой не ни е казвал да следим кой излиза от студиото. Какъв смисъл, като вече са влезли? На влизане им казваме здрасти, прибираме билетчетата. След това пазя студиото с кучето. Имаме си телевизор. Общо взето, си клатим краката.

— Гледа ли „Флауърс шоу“?

— Обикновено гледаме шоуто на Летърман. По-добро е. — Разсмя се от сърце.

Падаше си комик. Ченето му се разтресе като шоколадов пудинг.

— Ами детекторите за метал?

— Нямаме. Много били скъпи.

— Ще се напънеш ли малко, ако ти покажа снимки?

Той пак сви рамене. В пералнята беше горещо, миризмата на пране ме задушаваше.

Извадих снимки на Устинов и една на убиеца. Вече знаех, но исках още доказателства.

Той ги вдигна и извъртя към светлината. Посочи Устинов.

— Ей тоя го убиха. Тази тук не става. От видеолента ли я свали?

— Голям режисьор се извъди.

— Какво искаш да ти кажа? Виждам куп хора. Може и този да съм видял. Не помня.

— Окей. Ако чуеш нещо, каквото и да е, ми се обади. Става ли? — Оставих му визитка с домашния си телефон. — Окей?

— Окей, окей. Може и да чуя нещо. Имам приятел, който работи в Брайтън бийч. Харесва му кухнята.

 

 

От Бевърли роуд напуснах града и подкарах покрай големите къщи със зелени морави и сенки, под които хората пиеха леден чай, после обърнах към Оушън паркуей. В квартала цареше циганско лято, жени с дълги поли и перуки, повечето бременни, клюкарстваха под дърветата, мъже в черно бързаха към пригодените за синагоги сгради. Все едно попаднах в друг век. За момент ми се прищя да се оставя на течението, да паркирам колата, да седна на стъпалата и позяпам жените и децата, да пуша с мъжете и да разказвам вицове, да разчитам в числата и кодовете на Кабалата значението на живота, да се потопя в един смислен свят.

Вместо това отидох да видя Женя. Братовчедката ми не остана изненадана, нищо че не й се бях обаждал повече от година. Когато отвори вратата, видях пред себе си жена, отдавна загърбила изненадите.

— Здравей, Артьом. Ей сега ще изляза.

Виждах зад нея стареца, баща й.

— Има ли нещо?

— Ще се поразходим — каза тя.

— Той не ме харесва, защото съм полицай ли?

Тя кимна. Тук никой не обича ченгетата.

Поехме по улицата и аз намекнах на Женя, че си търся нова работа. Отведох я в един магазин за играчки и я оставих да избере нещо за детето, мисля, булка Барби. Дъртият не ме харесваше, но Женя щеше да му предаде думите ми, а той щеше да седне на тротоара с другите старци. Тук всички се познават, слухът, че бивше ченге си търси добре платена работа, ще се предаде от уста на уста.

— Обаждай се. — Пъхнах малко пари в джоба й.

Оставих я пред магазина за играчки и тръгнах към океана. В края на Кони айлънд, недалеч от влакчето, се беше събрала малка тълпа. В далечината видях полицейски коли и сини полицейски ограждения. Бавно си проправих път. Обувките ми се напълниха с пясък. Стресна ме ято чайки, които внезапно се появиха със свистящи като изстрели крила. Привлечена от миризмата на горяща плът, една от тях се снижи над грила, изваден от някаква жена на плажа, и отмъкна хамбургер.

По периферията на тълпата засякох Рой Питъс.

— Инспекторе.

— Какво е станало?

— Копелета. — Беше ядосан. — Отрязали пръстите й и ги оставили в буркан. Отървали се от отпечатъците.

— Коя е жертвата? — попитах, нищо че знаех. Вече знаех.

— Открихме тялото под дъските. В торба за боклук. Искали са да я открием. Това е послание.

— Искам да я видя.

Питъс се огледа.

— Ела.

На неколкостотин метра от нас тъкмо товареха трупа в микробус.

— Дайте му да погледне — каза Питъс на натоварения със случая инспектор.

— Става, Рой. Както кажеш.

Питъс дръпна ципа на чувала.

— Познаваш ли я?

— Видях я за пръв път снощи — казах.

Питъс поклати глава.

Някой трябва да е разбрал, че ще се разприказва пред Толя Свердлов, и я е убил. Олга със зашеметяващите гърди и черния сутиен се е изплашила, защото я притиснах. Разказах на Рой Питъс за Свердлов, исках от него ответна услуга.

— Ще направиш ли нещо за мен? — попитах. — Преди Сони Липърт да надуши за убийството?

Той зачака.

— Максин Краб. Дай й да хвърли едно око на буркана с пръстите.

— Ще значи да превиша правата си — каза, после се вторачи в пясъка. — Окей. И аз като теб искам да знам. Надявам се копелето да изгние в ада. И се моля вече да е била мъртва, когато са й отрязали пръстите.

 

 

Около четиридесет и осем часа след като откриха пръстите на Олга, бях извън играта. Пипнах грип, костите ме боляха толкова, че едва се движех. Замъкнах се някак на срещите, които си бях уредил в руското консулство, с надеждата, че ще открия нещо за Генадий, но наистина не бях във форма.

Във вторник вече се чувствах по-добре. Първото нещо, което направих, бе да отида пак при зъболекаря и да го оставя най-после да натъпче пръсти в устата ми и веднъж завинаги да оправи положението със зъбите. Лежах в стола, слушах как доктор Пелтън Крейн ме забавлява с истории от последната си ски ваканция в Таос и си мислех, че животът определено не спира, само защото в Брайтън бийч и по други места умират хора. Хващаш грип. Зъболекарят ти тръсва тлъста сметка. Жените побесняват, ако се държиш гадно с тях. Приятелите се ядосват, ако забравиш рождения ден на хлапето им. Продължаваш да усещаш глад, умора, мерак за секс.

В Ню Йорк непрекъснато умират хора. Мисля, че шефът окончателно ме отписа онзи вторник. През последните двадесет и четири часа бяха станали шест убийства, а аз продължавах — по негови думи — да се покривам в отпуск. Гнусната жега се задържа, хората станаха избухливи. Банда хлапета се качили на третия етаж на жилищна сграда до реката и претрепали някаква старица, защото непрекъснато им крещяла да пазят тишина; те по цяла нощ пускали Тупак под верандата й, тя се опитвала да гледа повторението на Мери Тайлър Мур. Едното момче било на десет. На две пресечки оттам, сдухан от наркомански глад, мъж изхвърлил триседмичното си бебе през прозореца право в кофата за боклук.

Шефът се обади и каза, че има нужда от помощ; аз пък му казах, че си имам друга работа. Едва ли не го чух да свива рамене. Прекалих с извиненията. Той знаеше, че мисля да напускам отдела. Бях почти на четиридесет, исках съвсем различен живот. Но дори мисълта за него ми намирисваше на ампутация.

 

 

Олга бе мъртва, Крауи замина, Заленко също; Сароян се беше измъкнал между капките — или оставаше само Свердлов. При положение че другите гости на „Флауърс шоу“ изобщо участваха в играта, но само с това разполагах. Имах и ножа и снимката от видеото. Знаех единствено, че седмица след убийството, който и да бе убил Устинов, би се чувствал далеч по-щастлив, ако аз също умра. Напредвах страшно бавно. Ужасявах се, че с времето разследването ще се затлачи. А и вече не можех да нахлувам с вдигнат револвер като по времето, когато бях полицай. Ако не внимавах, Сони щеше да ми се стовари като тон тухли. И при моя късмет точно на него налетях в Гардън.

Бях обещал на вуйчовците на Рики да гледам с тях мача на „Никс“. Отписаха Рик като запалянко още преди години, но от време на време хващат за канарче мен. Гардън винаги смърди на хотдог и старческа възбуда; направо е заразно. Рики веднъж ми каза, че чичо му Лиу умрял от удар в „Гардън“, толкова се разгорещил на плейофите на Ен Би Ей. Поне имал достойнството да се гътне до количката за хотдог, а не на седалката си.

Сони Липърт ме видя пръв и ме накара да сменя мястото си с един от вуйчовците. През цялото полувреме, докато ме обработваше, държеше под око ложата на знаменитостите, махаше на Уди, Спайк и другите тъпанари, които си умират някой двуметров негър със златна верига да благоволи да им се усмихне. Мразя точно тази част. Мазните треньори с костюми на „Армани“ подскачаха с вдигнати за поздрав ръце пред камерите. Беше си като на гладиаторски бой, публиката искаше кръв.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Арти? — Сони протегна ръка по облегалката на седалката ми.

— Гледам мача, Сони. Също като теб. — След новокаина сутринта ченето ми беше схванато като на труп в пълен rigor mortis. Отпих малко бира и се напънах да не се наплюнча пред Сони.

— Искам да спреш да душиш покрай убийството на Устинов. Разбираш ли? Близо сме до убиеца. Имаме отпечатъци. Открихме оръжието. Предложих ти да участваш, ти не благоволи, сега искам да се разкараш от Брайтън бийч. Ако пак се намесиш, ще накарам да те скастрят дисциплинарно, чаткаш ли? Ако пак те хвана да ми се месиш в разследването, край с теб и с Рой Питъс. О, да, знам всичко. — Усмихна ми се кисело и отиде да поздрави Спайк или Уди, или на която там знаменитост беше решил да се мазни.

— Разправят, че случаят вече не е твой, Сони. Че са го изпратили във Вашингтон — казах, но той не ме чу.

Бръкна ми под кожата, затова може би и за да го подразня, на следващата сутрин проследих призрака на Устинов из целия град; чакаше ме само една изненада.