Реджи Наделсън
Червената мъгла (16)

1

— Казва се Лев. Копелето, което ти наряза лицето, се казва Лев. Ядрено муле е.

Свердлов намести туловище на високия стол до мен на бара и сграбчи китката ми с огромната си лапа.

— Изслушай ме, просто ме изслушай, става ли? Трябва да го откриеш и да го убиеш.

Беше нощта след срещата ми с Рой Питъс при реката. Ръцете ми бяха на решето от проклетите игли, с които ме набоде за кръвната проба някакъв шарлатанин в болницата. Бях в любимия си бар на Брум стрийт, в кофти настроение, на бира и пържени картофи. Помислих дали да не прескоча да хапна нещо по-сериозно в „Каб рум кафе“, но просто не бях в състояние да го направя. Заредих джубокса с песен на Тони Бенет и Бил Евънс — и това не помогна.

Изморен бях. Усещах клепачите си тежки, като закачени на топузи. Мразех живота на наемник, липсваше ми управлението, отделът, металните шкафчета, дори острата миризма на пот и обречената да си остане по картонените кутии китайска храна, мумифицираните пици. Липсваха ми работата и хората. Някой пусна на джубокса Хари Коник. „О, за бога“, измърморих.

Десет дни бяха минали от убийството на Устинов, а вече забутваха случая по задните страници на вестниците. Станало бе друго телевизионно убийство — по време на шоу за диети. Федералните си умряха от кеф, че няма да им търсят сметка какво са открили за Устинов и Брайтън бийч. Аз обаче знаех. Брайтън бийч ме сдъвка и изплю. Пак усещах старото озлобление към руснаците. Разтрих насинена ръка. Лекарят, който ми направи тестовете за СПИН, каза, че ще имат резултати до понеделник. Човекът обаче беше претрупан с работа. Замънка за последните постижения на науката, а аз кимнах, благодарих и въпреки ранния час тръгнах да се напия.

— Изглеждаш кофти — каза Боб, барманът, докато плъзгаше будвайзера по плота.

— Правя каквото мога — казах, изпих бирата и поисках уиски.

Горе-долу тогава цъфна Свердлов и започна да ми опява за този Лев. Същото име, което Питъс бе изкопчил от имиграционните; не че имах намерение да го споделя със Свердлов.

Определено не се зарадвах да го видя.

— Как ме откри?

— Сам ми каза, че често минаваш насам. — Махна към бара.

Пълна идиотия от моя страна. Отпих от скоча и се опитах да го игнорирам.

Той ме хвана за рамото.

— Чуй ме, моля те. Чел ли си онзи разказ на Борхес за състезанието между затворниците?

Ето така руските интелектуалци доказват добрите си намерения — дрънкат ти на главата, докато умреш от скука.

— Позволяват на затворниците да се състезават един с друг. Първо обаче трябва да прережат собствените си гърла. Последният умрял печели. Всички се включват в състезанието. Същото е и при ядрените мулета.

Довърших на една глътка скоча и поръчах нов.

— Продължавай — кимнах на Толя.

— Опасен е и болен. Нападна те. Бил е в апартамента ти. Има нужда от пари. Иска аз да продам проклетите му мостри.

— Какви мостри? За какво изобщо говориш?

— Казвам ти, Лев е ядрено муле.

— Ядрено?

— Да. Муле, или пътуващ търговец, ако повече ти харесва. Пренася радиоактивни мостри. Твърди, че има плутоний в хокейни шайби. Уран. Разтворими цезиеви соли. Има сертификати за всичко от водещи руски изследователски институти. Твърди, че има червен живак.

— Къде?

— В куфара си.

— Който вероятно държи под леглото?

— Точно.

Погледнах Толя Свердлов — може да беше шут, но в момента не се шегуваше.

— Виждал ли си мострите?

— Видях достатъчно. — Гледаше сприхаво, гневно. Наклони се на барплота така, че туловището му да образува плътна стена, после се надигна, махна за още пиене и ме изтика към дъното на бара.

Седнахме на маса в нишата под две увесени от тавана саксии.

— Сега ще ме изслушаш ли?

Едната саксия ме удари по главата. През прозореца мярнах момичето с ролери, което понякога засичам пред апартамента си. Правеше осморки под една улична лампа.

— Как така ти се довери?

— Почувствах се виновен след убийството на Олга. Аз я предадох. Исках убиеца й. Потърсих го.

— Той ли оправи Олга?

— Да. Чувствах се виновен. Разговарях с хора от Брайтън бийч, с мафиоти, с ченгета. Клюкарствах със старците, ония, дето вечно имат трохи в брадите. Там го видях. Цъфна ей така. Накарах го да си поговорим по руски.

— Как така ти се довери?

— Накарах го да повярва, че съм му приятел. — Изсмя се горчиво. — Както казваха в КГБ, накарах го да открие местенце за мен в сърцето си.