Реджи Наделсън
Червената мъгла (17)

2

— Минал преспокойно през Имиграционните — каза Толя. — Разказа ми, че станало като на магия.

— Магия?

— Да де, магия, стига повтаря — каза Толя, аз най-после млъкнах и той ми разказа всичко, което бе научил от мъжа, представящ се за Лев Иванов.

Това било името на документите му, грижливо подправени; похвалил се на Толя, че сам оправил снимката си. Имал истинска покана от някакъв братовчед в Бъфало — още беше задължително за руснаци, но не и болка за умиране, ако се ръснеш малко. Американците си падат по добре облечени бели европейци като него, с вдъхващи респект кожени обувки и карирани спортни сака.

Когато прибрал багажа си от лентата на летището, Лев вече бил убеден, че прилича на новоизлюпен богаташ. Наредил се зад някаква жена с огромно кожено палто. Митничарят я държал двадесет минути, после дошъл ред на Лев.

— Разказал ти е всичко това?

— Да. Каза, че си носел Агата Кристи за четене. Имал два куфара, добра имитация на „Самсонит“. Представил се за шеф на полско-руска фирма. Дори ми изигра как сложил куфарите на масата в митницата. Инспекторът бил дебел, с шкембе, държал се учтиво. „Хубави куфари — му казал. — Харесвам самитата.“

Свердлов се бе вживял, роден актьор, играеше всички роли. Не го прекъснах, не знам защо.

— Митничарят наднича в големия куфар и проформа разръшква бельото на Лев. Посочва към по-малкия куфар и сака, но не ги отваря. Хвърля един поглед на документите на Лев. „Мостри?“ — пита, Лев кима. Във визата му пише, че е бизнесмен от Москва, надява се да установи контакт с американски партньори. В куфарите носи мострите. Инспекторът го пуска да мине, усмихва се. „Наистина ли сте Лев? И баща ми се казва така.“ После добавя на полски с бруклински акцент: „Добре дошли в Америка, Лев“.

Устата ми беше пресъхнала.

— И ядрените мостри през цялото време са били в куфарите?

Толя кимна.

— Призна всичко на втората ни среща. Пийнахме, после той изплю камъчето. Каза, че решил да ми се довери, защото съм истински руснак, не гаден чифутин, с извинение, като другите в Брайтън бийч.

— Давай нататък.

— Тръгва, значи, от летището и стига до Брайтън бийч.

— Кога е било това?

— Преди няколко седмици, може и повече. Покрива се, свързва се с някакъв мъж, приличал на Джон Ленън — със същите кръгли очила — който му дава пари за харчене. Ще има и още, казал мъжът. Ще уредим нещата. Нашият Лев си поръчва нов костюм, наема стая. Чувства се самотен, после вижда плакат на Олга пред „Батуми“ и отива да й се обади. Открил я да разговаря с някакво ченге.

— Знае, че съм бил в „Батуми“? Видял ме е?

— Възможно е. Възможно е да ме използва, за да се добере до теб. Не знам.

— Исусе!

— С нетърпение очаква парите. Седи на алеята към океана и пише картички на баща си. Едната беше със Статуята на свободата. Нашият си пада по черния хумор. Парите щял да даде на баща си, който изгубил крак в Афганистанската война. Така ми каза: „Семейството ми три поколения вярваше, а сега вече няма нищо, само американски боклуци, гадни западняци, които ни гледат отвисоко, и предатели като Елцин, които им се мазнят“. Трябваше да внимавам. Нашият човек непрекъснато сменя квартирите. След убийството на Олга държеше стая в Брайтън бийч. Каза, че го издразнили, някакво момиче по цял ден свирело тъжна музика.

— Каква по-точно? — питах, нищо че вече знаех.

— На флейта.

Стомахът ми се преобърна.

— Идеята била да е първият, внесъл такива мостри в Америка. Прочел за отровния газ в Токио миналата зима и надушил пазарната ниша. Щом отровният газ върви в Токио, защо да не пробута малко плутоний в Ню Йорк? Няма друга политика, освен омразата. Прави го за пари.

— Кой е купувачът?

— Мафията в Брайтън бийч, предполагам. Интересували се и хора от Ню Йорк. Когато пристигнал, Лев се срещнал с мутрите. После връзката замръзнала. Оказал се в капан, отлюспен.

— Къде е сега?

— Къде ли не. Вчера беше в един хотел до летището, „Палас“. Харесало му името, каза. Било хотел за старци. „Мутанти като мен“, така каза.

— Преместил се е, след като е пребил Женя.

— Какво?

Нанесе се в дома на братовчедка ми, после я преби — това беше съобщение за мен.

— Нищо, продължавай. Как точно вмъкнал мострите?

— Имал опит, правел същото из Източна Европа. Познавал разни дребни риби в бранша. Карал камиони до Варна, пренасял пакети от Украйна в Хърватска. При цялото натоварено движение там проверки на границата почти не се правят, митничарите са подкупни. Според него повечето търговци на мостри стигат само до граничните градове и там предават стоката. Само че той бил различен. Нашият Лев е амбициозен. Мразел съботите в кални градчета по хърватската граница, мразел миризливите селяни, мразел да се преструва, че търгува с гуми или разни зеленчуци. Веднъж стигнал още по-далеч — поел надолу към Средиземноморието, после Сиера Леоне. Било отвратително. Трябвало да върти бизнес с либийците по тамошните пристанища, а те според него работели за Хизбула. Лев ги мрази почти колкото евреите. В Африка предал мострите и оттам ги прекарали по море до Мексико. Това било голямото му приключение. — Толя си пое дъх и облиза устни. — Трябва да пийна нещо.

— Вярваш ли му?

— Да. — Махна за сервитьор и когато такъв не дойде, се надигна и донесе бутилка червено вино от бара. — Не знам кога точно, но в един момент Лев започнал да се надъхва. Решил, че пръв ще докара мостри в Ню Йорк.

— Трябва да се е побъркал.

— Сигурно. Решил да пътува директно. На московското летище мина лесно, казва. Буташ пачка на когото трябва и не ти проверяват багажа. Красива млада дама го ескортирала до ВИП класата, там няма детектори за метал. Предложила му френско шампанско. Той поискал руско.

— Руско?

— Да, било по-добро.

— Исусе!

— Решил да лети през Франкфурт. Знаеш ли защо?

Не отговорих.

— Спомнил си, че самолетът на Пан Американ, който се разби над Локърби^[1], спрял точно там и че във Франкфурт рядко проверяват багажа на транзитните пътници. Не че за него имало значение. Повечето от стоката му не задейства детекторите, другото носи в ръчния си багаж. В самолета пие шампанско и си мисли, че ако машината се разбие, експлозията ще е далеч по-голяма от Локърби.

— Този е направо болен.

— Да — каза Толя, а аз се зачудих дали знае. — Но умен. На Джей Еф Кей^[2] няма метални детектори за пристигащите.

Потях се. Къщата с момичето с флейтата. Олга. Радиоактивните мостри в куфара менте.

— Лев се установява тук и не след дълго излиза на пазар.

— На пазар?

— Да. Ню Йорк бил пълен с ножове. Изгубил един, купил друг. Доверява ми се. Ножът му трябвал за някакъв евреин. Пуска намеци, изпробва ме.

— Значи мина антисемитския тест.

— Да. В стаята му в „Палас“ забелязах хубав лаптоп. „Взех го от еврейското ченге“, ми се хвали той. Прескачал до шивашкия цех срещу апартамента на чифутина и го гледал като на кино. Чифутите са мамини синчета, казва. Мързеливи американски евреи. Иска да убие евреин.

— Как е разбрал, че съм намесен?

— Сигурно от мъжа с очилата — вдигна рамене Толя. — Или някой предател от вашите.

Избеснях, защото най-вероятно беше прав.

— Видя ли мострите?

— Ще стигна и дотам — продължи спокойно Толя. — Малкият куфар беше с двойно дъно, пълно с контейнери със стружки обогатен уран. Плутоний на скрап в метални дискове, приличаха на хокейни шайби. Разтворими цезиеви соли в дебел оловен буркан. В сака си имаше три, а може и повече буркана червен живак. — Докато рецитираше списъка, лицето му залъщя от пот. Мострите притесняваха дори Анатолий Свердлов. — Показа ми сертификатите. Всичко е истинско.

— Кой би проявил интерес?

— Всеки, който иска да си направи бомба. За терористите мострите се доставят като един вид доказателство, че продавачът има достъп до стоката. Дребните мутри могат да ги използват за изнудване. За размяна на заложници. Дадох на Лев да разбере, че съм впечатлен.

— Прегледа ли мострите?

— Видях достатъчно. — Сви рамене и отпи от виното. — Какъв избор имах? Исках да ми повярва.

Барът беше почти празен. Толя обърна на един дъх чашата си.

— Ами контактите му?

— Нали ти казах, зарязали са го.

— Защо?

— Ще стигна и дотам. Хората на Зайцев не са глупави. Зарязали го, защото Лев сгази лука. — Млъкна за момент и допи остатъка от виното.

— Как?

— Уби генерал Устинов.