Реджи Наделсън
Червената мъгла (8)

7

Генадий Устинов ми се усмихва, синеок, с облегната на длани брадичка, с лакти на масата. Красив мъж е, дори на скапания запис, който откраднах от кабинета на Сони. Прониза ме болка. Изискан, очарователен, лицето му те подтиква да говориш, да признаеш. Напълно спокоен се привежда напред, поглежда те, приканва те да споделиш тайните си. С това си изкарваше хляба.

Генадий винаги носеше американски дрехи. Суетата си инвестираше в ефекта, в летния костюм от „Брукс брадърс“, в синята риза, червената копринена вратовръзка. Обожаваше Америка.

Лицето му е направо създадено за телевизионния екран — камерите обожаваха издяланите му скули, хладните сини очи, които се връзваха страхотно с бездушната медия, славянската уста, леко похотливата усмивка, която озаряваше лицето му. Навежда се напред енергично, сякаш има да ми каже нещо.

До него стои Лили Хейнс. Казва й нещо, което не чувам. Камерата бавно минава към другите гости, после се спира на публиката. Става някакъв мъж, вдига ръце. В едната държи пистолет. Извръща се и закрива със свободната ръка лицето си, сякаш знае, че камерата ще му го открадне.

Хората в публиката пищят, бягат, лягат на пода. Генадий опитва да стане и рухва в стола си. Отново и отново натискам дистанционното и връщам записа, после давам напред и го гледам как пада върху Лили Хейнс и розовото й сако, сетне двамата се свличат на пода.

Изключих видеото. Лицето ме болеше. Тресеше ме от раните или инфектирания венец, или от страх. На връщане от Бруклин се отбих при зъболекаря, закърпи ме временно и ме натъпка с антибиотици, но не можах да заспя.

Стоях на бюрото си, пушех и пепелта от цигарата се сипеше по купа документи, ксерокопия и факсове, полицейски доклади и имиграционни формуляри, досиета в зелени картонени папки и цялата документация, която успях да събера от познати из града. Факсът ми не спираше да жужи. Един приятел в „Таймс“ влезе в тяхната база данни и сега факсът ми плюеше материали за руската мафия. Повечето неща знаех. Но така или иначе въпросът не опираше до информацията, а до разгадаването на фактите и откриването на доказателствата.

Ножът беше у Макси, но тя щеше да се захване с него в някоя почивка, тайно; случаят не беше неин.

Нито пък мой.

Стопирах видеото на Генадий.

 

 

Двамата с баща ми бяха златните момчета, после, вече младежи — най-добрите и умни сред хората на Хрушчов; тъкмо те се очакваше да въведат ред в социализма. Първи мой приятел, с който се отнасях като към чичо, Генадий се връщаше от Америка с плочи с джаз, хубави обувки и радиоприемници с формата на бейзболни топки.

Малко по малко избутаха баща ми от предните редици — КГБ не одобряваше брака му. Заядлива, несдържана еврейка, която поставя под съмнение системата, така гледаха на майка ми. Тихите евреи са окей, приказливите — не. Дали Генадий е останал верен на баща ми, или го е предал? Така и не разбрахме. Когато бях на петнадесет, заминахме в Израел, завинаги.

Натиснах play и героите на екрана отведнъж оживяха. Лили Хейнс ги беше подредила като актьори в английска кримка, от онези, по които навремето си падаха руснаците. Майка ми ги обожаваше. Заподозрените на вечеря — Свердлов, стриптийзьорката, юпито Сароян, фашиста Заленко, Крауи, британеца. „Десет малки негърчета“ в руски вариант.

Фокусирах кадъра върху Заленко. Беше плешив мъж с брада — главата му сякаш бе обърната наопаки. Говореше добър английски, в очите му гореше пламът на фанатика. Спрягаха го за заместник на Жириновски, новия любимец на националистите, с добри връзки в американската десница и християнската коалиция.

Разсеях се. Гледах отново и отново смъртта на Генадий Устинов и все повече се убеждавах, че мъжът с пистолета е нападателят ми от Брайтън бийч. Щях да направя увеличение на снимката, но това, което и така виждах, беше класически руснак — ъгловато лице, високи скули, тънки устни. Или може би украинец. Някога трябва да е бил красив, но сега изглеждаше болнав, по челото му бяха залепнали мазни русоляви кичури.

— Кой си ти, мръснико — прошепнах към екрана на руски. — Кажи ми кой си. Кажи ми защо го направи.

Превключих на новините. Бум на престрелки, дясна терористична групировка докарала в града микробус, пълен с изкуствена тор — може би бомба. Умните глави вече разглеждаха убийството на Генадий Устинов като номер едно в нова тенденция — екзекуции в ефир.

Навремето си Генадий сигурно щеше да измисли нещо подобно за пропагандната машина — мъж, застрелян по телевизията, резултат от крещящата злоупотреба с подозрителните свободи в Съединените щати. Седнала в кухнята ни в Москва, майка ми щеше да се залее в смях и да го скъса от подигравки.

Колко много време мина. Лошото беше избледняло и сякаш принадлежеше на друг човек, от стара снимка в един друг живот, от тия, на които се гледаш и се питаш кой ли пък е тоя.

За какво изобщо се тръшках толкова? В онази забравена от бога страна хората страдаха. А мен не ме пратиха в Гулаг, не умрях от глад. Остана ми ужасът от неизвестността, после — от неизказаните неща.

На петнадесет всичко остана зад гърба ми, на деветнадесет вече бях в Ню Йорк. Методично, като милиони други имигранти, се отърсих от миналото си. Не се срещах с руснаци, не четях, нито говорех руски, освен служебно. Иронията е, че езикът ми върши работа. От малък — като всички в семейството ни — имам дарба за езиците.

На никой в Ню Йорк не му пукаше откъде съм. Ню Йорк беше въздухът, който дишах, отколешната ми мечта.

Пуснах пак записа. От другата страна на Лили седеше англичанинът, Гавин Крауи. Лили Хейнс изглеждаше фантастично. Имаше секси, отзивчиво лице. Страхотни крака. Беше умна.

Ти си едно животно, си казах. Пред очите ти убиват най-добрия приятел на твоя баща, а ти точиш лиги по дългокрака червенокоса жена.

Върло жаден, извадих от хладилника бира. Обадих се на един тип, който ми беше длъжник, и уредих да извози и оправи колата ми. За малко задрямах в стола. Беше ми толкова кофти, че спах докъм два, после се прехвърлих в спалнята. На сутринта се лепнах на телефона и досадих на служителите от „Флауърс шоу“, докато не научих, че Гавин Крауи е отседнал в „Челси“.

 

 

Ако питате мен, хотел „Челси“ на 23-а улица, врата до врата с долнопробен магазин за миди и испански буламачи, си е една дупка. Изпаднали художници и писатели го превърнаха в легенда; там е отсядал Сид Вишъс^[1], а, мисля, и Дилън Томас.

Заварих Крауи да пуши в стаята си.

— Здрасти.

— Здрасти. Тежка нощ? — посочи лицето ми.

Крауи с лошите зъби и подпухналата от лошата храна и алкохола кожа беше англичанин и държеше да го възприемат като такъв. Излезе по-дребен, отколкото на записа — метър и шестдесет, може и по-малко без обувките. Носеше каубойски ботуши с високи токове и стелки, и чарлстон панталони. Според досието му през 60-те за малко свирил в никому неизвестна английска банда. Представяше се за писател.

— Искам да поговорим — започнах.

Беше противен, но си затворих очите. Не му се връзвай, си казах. Генетично не търпя англичаните. Татко им викаше „чайници“. Вероломният Албион, затова агентите им в началото са супер, а към края се издънват. Обаче пишат страхотни книги.

И правят супер уиски. Говорят на абзаци — едно време излизах с цяла поредица англичанки и съм свикнал, но им нямам особено доверие.

— За какво да говорим? — попита Крауи.

— Това-онова. Генадий Устинов. За шоуто. За убийството. Русия. За нас двамата.

— Имам да хващам самолет — каза Крауи. — Но можеш да ме черпиш обяд.

— Пуснаха те да си вървиш?

— Ами ченгетата ми зададоха куп идиотски въпроси. Решиха, че съм чист. Досадно си беше.

— Кой тогава е убиецът?

— Икономът?

По принцип не съм избухлив, обаче мразя хитрягите. Крауи беше почти две педи по-нисък от мен. Замъкнах го до прозореца и го отворих.

— Виждаш ли улицата? Искаш ли да осъществиш контакт? Да станеш на пица? — изтървах си нервите, но типът си го просеше.

— На пица — ухили се. — Трябва да си го запиша, хареса ми. Значи си от Москва?

Не отговорих.

— О, стига, скъпи. Занимавал съм се с лингвистика. Аз съм Хенри Хигинс на моето поколение. Познавам откъде са хората, особено пък имигретата като теб. За другите може да звучиш като кореняк нюйоркчанин, но не и за мен. — Определено не беше скромен. — Виж, гладен съм и искам да хапна нещо, преди да се върна при матушка Русия и революцията, така че ако ти трябвам за нещо, ще трябва да ме нахраниш.

— Коя революция?

— Която и да е. — Вече беше на вратата.

На улицата махна на едно такси и му нареди да кара към „Малката Италия“. Оказа се пълна отврат, беше рано и празно. Крауи поръча кианти и спагети с червен миден сос.

— Ето това се разплиска по стените, когато застреляха Джоуи Гало в „Умбертос клам хаус“ — ми каза, докато увиваше спагетите на вилицата си. — Познавам един братовчед на Гало, интересно семейство. Спазваха правилата.

А аз мислех, че така говорят само по „Мастърпийс тиътър“ — гледам програмата с Дороти Тай, която е маниачка и на „Завръщане в Брайтсхед“.

— Кой поръча убийството?

— Това е лесно.

Взе си филия хляб, намаза я с масло и я топна в зехтина, после поръча телешко с патладжани. Говореше с пълна уста.

Взех си antipasto^[2] и зачовърках из салама.

— И все пак?

— Заленко. Няма кой друг да е. Той е наел убиеца. Схващаш ли защо? Устинов беше от старата гвардия на КГБ и не обичаше мръсните номера. Вярваше в системата. Прекалено благороден бе да се погрижи за моя старец, но нали за това говорим. Устинов искаше да разкаже всичко, повече от разумното.

— Твоят старец?

— Шпионин — провлече той безгрижно. — Беше шпионин. От дребните риби. Приключи кариерата си в Москва. Не беше от ранга на Филби, разбира се. Никой не го повиши в генерал от КГБ. Според него трябвало да се благодари, че изобщо са го приели.

Крауи явно обичаше да се изкарва главен герой в семейния си шпионски филм.

— Да се върнем на Заленко.

— Ами според Устинов точно националистите на Заленко съсипват страната.

— Откъде знаеш?

— Питай приятеля ми Филип Фрай. Той ме уреди за шоуто. Знае мръсните им тайни. Всичко е документирано.

— И?

— Информацията струва пари. — Натъпка се с още храна. — Разполагаш ли със средства?

— Ще си помисля. А защо да го убиват тук?

— Заленко е дупе и гащи с мафията. Използват се взаимно. Когато националистите дойдат на власт, ще узаконят мафиотите. Новата казашка гвардия.

Хапнах от наденичката.

— Мислиш, че Жириновски е изрод? Почакай да видиш следващото поколение. Със скъпи костюми, добър английски, гъсти с новата американска десница. Християни, до един. Мразят Клинтън. Той иска да им вземе ядреното оръжие.

— Моля?

— Руснаците си падат по ядреното оръжие. Според тях Америка иска да изхвърлят плутония си, което ще ги превърне в страна от Третия свят. Няма ядрено оръжие, няма сила. Ще трябва да се разкарам, нещо са ме нарочили.

— Теб?

— Аз съм демократ с главно Д. Участвах по свой си начин в преврата.

— Така ли? На чия страна? — попитах, но той остана невъзмутим. — И как точно е уредил Заленко убийството на Устинов?

— Ами лесно. Изкопал е от Брайтън бийч наемен убиец. А това че стана по време на шоуто, го превърна в публична политическа екзекуция. Живея в Москва, но познавам Брайтън бийч, бандите из целия град, Гам Синг в Краун хайтс, корейците в Куинс. Руснаците поддържат връзки с всички. Ще те запозная, ако искаш.

Беше маниак на тема мафия, престъпността го възбуждаше.

— Кажи ми нещо, което да не знам.

Той се почерпи от цигарите ми.

— Всички на това шоу имаха сметки за уреждане с Устинов. Според Заленко беше продал родината. Сароян пък мислеше, че е против капитализма. Официалните кадри мразят такива като горката Олга.

— Устинов е бивш кадър от КГБ, нормално е руснаците да го мразят. Е, и?

— На твое място щях да внимавам с Анатолий Свердлов.

— Защо?

— Устинов някога го е вкарал в затвора на „Лубянка“. Накарал го да проговори. Беше чаровен човек, можеше да те накара да си изпееш всичко.

— Друго?

— Лили Хейнс си падна по Устинов — ухили се Крауи и си наля още вино.

— И Лили Хейнс ли познаваш?

— Аз познавам всички, скъпи.

— Може да си бил и ти — казах. — И ти си имал сметки за уреждане с Устинов, нали? Устинов се е отнесъл с баща ти като с боклук. Какъвто и е бил. — Тук гадаех.

Очите на Крауи се изцъклиха от омраза.

— Остани в Ню Йорк още няколко дни — казах и подхвърлих малко пари на масата.

— Това официална молба ли е?

— За теб — да.

— А, и още нещо — подхвърли, когато вече се надигах от масата.

— Бързам.

— Питай Фил Фрай за книгата на Устинов. Питай го къде са липсващите страници.