Реджи Наделсън
Червената мъгла (7)

6

Остатъкът от нощта прекарах свит като просяк под стария си дъждобран в колата. Съвсем сериозно — лежах на задната седалка с налепени по разкървавеното лице носни кърпички и слушах как дъждът барабани по покрива. За героичното не бях героичен, просто прекалено гроги да се добера до дома. А не исках едрият руснак да ми опява за връщане в Москва.

Инстинктивно усещах, че нападателят ми най-вероятно е и убиецът на Устинов или пък е бил изпратен от същите хора. Което значеше, че вероятно знае за връзката ми с Генадий или че ме е следил. Кога ми се е лепнал? В кафето? Или още в болницата?

Кокалестите му пръсти, когато погали лицето ми, бяха голи; по ножа трябваше да има отпечатъци.

Лежах на задната седалка на колата и си мислех как Брайтън бийч те засмуква и после те изплюва мъртъв.

Призори дъждът спря.

Изчаках зората, издрапах до океана, съблякох се до кръста и измих лице в солената вода. От нея ме засърбя, започваше и да ме тресе. В жабката си имах лейкопласт — налепих го по лицето си, при „Нейтънс“ до Кони айлънд открих телефон. Пих кафе, но още се чувствах така, сякаш съм прекарал нощта в тоалетна. А и ми трябваше помощ. Максин Краб, която работи в криминалната лаборатория, си беше у дома и се нави да хвърли един поглед на ножа. Не звучеше особено охотно. Може да се страхуваше, че пак ще й се свалям.

Вместо по магистралата се прибрах по Бруклинското шосе. Дори толкова рано няколко евреи бяха излезли на крос в името на господ.

Пред грозната федерална сграда мярнах само свити до статуите при фронтона опърпани старци.

— Добре ли си? — Гардът ме позна, прозвуча ми загрижен.

Излъгах, че съм паднал от колелото, престорих се на засрамен.

Пусна ме да се кача.

Дежурен беше Еди, казах му, че съм забравил куфарчето си, и той ме пусна в кабинета на Сони. Не ми повярва, но недолюбва Сони, а и имах няколко билета за идния сезон на „Никс“ — внуците му са големи фенове.

От дъното на коридора към кабинета на Сони се носеше металното жужене на принтера; някой беше подранил. Ронда поддържа офиса си в изряден ред. Лесно открих досието на Устинов в един шкаф. Вътре беше и видеокасетата. Взех я.

Чух пред вратата стъпки, затворих досието и го върнах на мястото му в същия миг, в който вратата се отвори.

— Здравейте, инспекторе — поздрави Рой Питъс.

Излязох при него в коридора и притворих вратата. Държах в ръка касетата, но Питъс не го направи на въпрос.

Огледа внимателно лицето ми.

— Имаш ли нужда от лекар?

— Просто драскотини.

— Чух, че си паднал от колелото — пусна лека усмивка. — Кафе?

Поканата ме изненада — агент Питъс не приличаше на приказлив или контактен човек.

— Не тук — уточни.

Тихомълком напуснахме сградата.

Отидохме в едно кафене до „Променейд“. Над реката чайки практикуваха тай чи за напреднали.

— Рано ставаш — изръсих.

Не отговори.

— Паркирайте се някъде, веднага идвам — извика ни сервитьорката. Лицето й беше изтощено колкото косата.

Кафенето беше почти празно, с изключение на един таксиметров шофьор с тюрбан, който нагъваше палачинки, и възрастна двойка, разменяща си влюбени погледи над закуската за 99 цента. Може и те да страдаха от безсъние.

Рой Питъс сгъна сакото си, внимателно го остави на пейката и се пъхна до него. Аз седнах от другата страна.

Когато кафето пристигна, той леко се наведе към мен и без всякакъв увод каза:

— Това, което се чудех дали да ти кажа, е, че някой ти е вдигнал мерника.

— Кой? — попитах и извадих цигара от джоба си.

— Имаш ли нещо против да не пушиш?

— Извинявай.

— Опитвам се да ги откажа, адска мъка е.

През цялата тази размяна на любезности сърцето ми галопираше. Давай по същество, си мислех, но беше ясно, че Питъс ще наложи своето темпо. Поръча препечена английска кифла. Аз пих кафе. Зъбите ме боляха зверски.

— Ще ми донесете ли мармалад вместо гроздово желе? — попита той сервитьорката.

О, за бога!

— Знаеш ли името му?

— Не.

Опитах да прогоня паниката. Умирах си за цигара.

— И си знаел още преди убийството на Устинов?

— Мисля, че да. Към теб беше проявен интерес. Поискаха ни досието ти на базата на Закона за свободен достъп до информацията. Вярваш ли в съвпаденията?

— Естествено.

Питъс се ухили.

— Не раздаваме току-така досиета. Обикновено се размотаваме, после замазваме най-интересното с черен маркер. Този път заповедта беше за спешна доставка от място, на което не можехме да откажем.

— Кога?

— Преди две-три седмици. Това говори ли ти нещо?

— Горе-долу тогава получих писмото на Устинов.

— Той ти писа?

— Чрез издателя си. Някой си Фрай.

— Филип Фрай?

— Аха. — Не исках да намесвам леля Бърди. — Мислиш ли, че има връзка с Устинов?

— Или с някой, който не го обича и е решил, че знае прекалено много. И че ако се е доверил на някого, това може би си ти.

— Откъде е разбрал, че се познаваме?

— Това е Ню Йорк, клюките се промъкват навсякъде. Липърт знае. Аз знам.

— Нещо ново за убиеца?

— Нюйоркската полиция комуникира с нас само в краен случай. — Това прозвуча леко саркастично.

— Видеокасетата не помогна ли?

— Не особено. Получихме километри лента от шоуто, но записът не струва.

— Говорим за наемен убиец руснак?

— Като че ли да.

— Но защо да го убиват сега? Защо по телевизията?

Питъс сви рамене.

— Връзва се само ако е предупреждение. Отмъщение. Ще ми разкажеш ли за белезите по лицето си, инспекторе?

Не отговорих.

— Знаеш ли, че навремето аз разследвах твоя случай? — попита Питъс.

— Сериозно?

— Тогава бях зачислен към Имиграционните. Заинтригува ме. Говореше чужди езици, беше умен. Решихме, че си човек на КГБ.

— Майтапиш се.

— Никога не се майтапя — отсече Питъс. — След като те проверихме, те искаха от много места, но Сони Липърт се беше наредил на опашката пръв. Даде ти каквото искаше, предполагам.

— Какво мислиш, исках?

— Обикновен живот. Без минало. Малко тръпка, но не прекалено. Тук гадая. — Питъс разбърка кафето си и се вторачи в пяната като човек, мечтаещ за родния Уайоминг и разполагащ с куп свободно време. — Знам, че официално си в отпуск и вероятно ще напускаш. Не ми влиза в работата. Знам и че имаш интерес да откриеш убиеца на Устинов. Ще съм ти благодарен, ако ме държиш в течение. Ще ти дам домашния си телефон.

— Разбира се — казах.

Питъс ми се виждаше точен, а и знаех, че ще имам нужда от помощ. Само дето и той щеше да поиска нещо в замяна.

Разказах му за нападателя от Брайтън бийч.

— Къде е ножът?

— В колата ми. Мислех да го покажа на Макси Краб. Познаваш ли я?

— Да. Искаш ли аз да й го занеса? — Молеше да му се доверя.

Кимнах.

— Ще бъда откровен с теб, инспекторе. Убийството на Устинов не е точно в моята компетенция. Такъв случай заминава директно за Вашингтон. Само че лично следя мафията в Брайтън бийч от години. Преди пипахме меко. Помниш ли рекламите на ЦРУ в руските вестници? Все едно подканваха отрепките да изкарат някой друг долар. Тогава още държахме нещата под контрол. Сега раздаваме визи като пуканки. Знаеш ли, че отворихме клон в Москва?

— Чух. — Не ме свърташе на едно място. Питъс криеше нещо.

— Напълно излишно според мен. Само ги потупваме по гърба и ги изпровождаме по живо, по здраво. Руснаците ме плашат. Разпитвах един тип, на когото отрязали ухото и го накарали да го изяде.

— Благодаря.

— Имам нещо за теб.

Питъс вдигна на масата очукано кафяво куфарче, щракна старомодните бронзови закопчалки и извади пакет в найлонова торба. Подаде ми го — беше от безмитната зона на Шереметиево.

— Открихме го сред вещите на генерал Устинов. Адресиран е до теб.

— Какво има вътре?

Питъс бавно се усмихна, взе сметката и извади от задния си джоб пет долара. От време на време явно се отпускаше да играе роля — Гари Купър в „Пълнолуние“.

— Фонданов сладкиш.

— Моля?

— Да. И снимки. Да имаш леля на име Бърди Голдън?

— Да.

— Предполагам, от тия, които ще накарат един генерал на КГБ да донесе в Ню Йорк домашни сладки?

— Да.

— Ще ми се обадиш ли?

— Разбира се. Сони знае ли, че ми даваш това?

— Не.

— Защо го правиш?

— Странно, при това образование и дрехите ти, очаквах да си някой тъп нюйоркски гъзар.

Трудно беше да му устоя; винаги съм имал слабост към четки от влиятелни хора. Може би заради баща ми и Генадий, или системата, в която израснах.

— Какво точно те интересува? Подскажи ми — казах.

— Кой е убиецът? Защо е бил по следите на Устинов? Дали е замесен още някой. Всичко за секса, смъртта и рокендрола.

Надигнах учуден глава.

— Какво толкова, и аз бях в Удсток.

— Защо Липърт иска да ме отстрани от случая?

— Може би иска цялата слава за себе си.

— Определено не го обичаш.

— Не — меко каза Питъс. — Просто не одобрявам амбициите му. Амбицията е като катаракт, замъглява погледа. Липърт веднъж прецака няколко от нашите. А сега трябва да вървя. А, инспекторе…

— Да?

— Подсети ме да те питам какво мислиш за видеото.

Рой Питъс ме изплаши. Определено не беше маниак на тема конспирация, решил да си начеше крастата. Нито човек, който с лекота ще си заложи главата в торбата. Генадий Устинов бе убит по време на телевизионно шоу. А мен следяха.

Все още беше рано, Бруклин — сравнително празен. Беше топло, но аз треперех. С мъка стигнах до колата и оставих торбата на Питъс на задната седалка внимателно, сякаш беше бомба. Запалих, колата отказа. Проклета антика. Все мисля да сменя тоя „Мустанг“, който само ми трови живота. Не знаех какво му е този път, но и нямах време да проверявам. По „Хайтс“ мина такси, аз сграбчих торбата и хукнах да го хвана.

Шофьорът беше руснак. На половината мост намали до пъплене. Нямаше други коли, беше ужасяващо тихо.

— Какво има? — попитах.

— Колата прегря — тросна ми се, а аз чак сега си спомних, че точно на това място застреляха Зилбер, мутрата от Брайтън бийч, от минаваща кола; куршумът го уцели право в окото.