Реджи Наделсън
Червената мъгла (30)

1

На Шереметиево, извисяващ се над гъстата тълпа посрещачи зад бариерата, чакаше увит в коженото си сако Толя.

По-голямата част от полета проспах. Докато си проправях път към митническата проверка, имах чувството, че са ме цапнали по главата. Отблизо, на зеленикавите лампи на терминала, Толя изглеждаше по-стар, отколкото го помнех, по-стар отпреди десетина дни в Брайтън бийч.

— Дойдох да те отведа у дома — каза.

Прииска ми се да избягам.

Толя ме отведе в провинцията на около петдесетина километра от Москва. Сутринта ми се стори ненормално горещо. Горите гъмжаха от излезлите за гъби руснаци. Или си въобразявах. Със звуците се върнаха спомените — сухото пращене на листата, възторжените викове на попадналите на добра находка, траурните гласове на старците, отдаващи дължимото на тъгата на сезона. После идваха сълзите. Не знаех дали да се смея, или да плача.

При завоя на реката, зад горичка стройни, белезникави брези, стоеше жена в бял бански; пушеше замислено, до колене във водата. Имаше тъмна, много късо подстригана коса. Филтрираните през дърветата слънчеви лъчи обгръщаха голата й, загоряла кожа като копринена рокля. За миг се чуваха само шумът на гората и музика от радиото на кацналото на тесния плаж кафене — „Американски пай“.

— Света! Света! Аз съм, Толя.

Гласът на Толя Свердлов изгърмя зад гърба ми. Спусна се към брега на един дъх като хлапе или куче. Момичето надигна глава и лицето й се озари в усмивка; затича към него и го прегърна. Беше едра и закръглена, но той с лекота я изнесе на ръце по хълма и я протегна към мен, като подарък, после свали якето си и я загърна с него.

— Трябва да си луда да се къпеш по това време.

— Пусни ме на земята — каза тя през смях на руски.

— Извинявай — каза и нежно остави босите й крака да стъпят на една туфа листа.

По глезените й имаше кал, като кафяви чорапки. Спомних си колко коварен е пясъкът на плажа в Николина гора, как само покрива калта и винаги излизаш от реката с кафяви чорапи. В Брайтън бийч, докато гледах как умира Лев — когато го убих — обувките ми бяха пълни с пясък.

— Толкова се радвам, че се върна. — Очите й блестяха от удоволствие.

— Такава си е тя, емоционална. А едва вчера се разделихме — каза ми Толя. — Братовчедка ми, Светлана Орлова. Понякога Кити.

— Това от „Ана Каренина“ ли е? — попитах идиотски.

— Не, от „Гън смоук“. — Английският й бе добър; явно ме взимаше за американец.

— Като малки — обади се Толя, хвана я за ръка и подкара в същия дух — гледахме нелегално филми за Дивия запад. Разигравахме уестърните тук. Аз бях Джеси Джеймс, Света — мис Кити.

През цялото време, докато говореше, усещах как сърцето ми препуска.

Толя се извърна към мен.

— А това е моят приятел Артьом. Арти на американски.

Светлана ме погледна право в очите. Протегна ръка и аз се влюбих в нея.