Нора Робъртс
Щастливи завинаги (21)

Двадесета глава

Имаше сняг. Пухкав и красив. До обяд Паркър вече се бе погрижила да се разчистят алеите и паркингът, а булката се бе излегнала удобно на втория етаж и се наслаждаваше на масажа с камъни, който приятелките й бяха осигурили като сватбен подарък.

Входът и стълбището искряха и светеха благодарение на усилията на Ема и нейния екип. Огромни като колони свещи стояха от двете страни на вратата към Голямата зала, групирани по три, с изобилие от ярки цветя в кремавобялата им основа.

Привечер навън щяха да грейнат и заблещукат хиляди светлинки, окичили фасадата на къщата, както и малката горичка от миниатюрни борчета, които стояха от двете страни на алеята в сребърни саксии. На всеки прозорец щяха да светят свещи под венци от цветя и дълги бели панделки.

Цялата къща бе празнична и щеше да блести и грее през нощта, мислеше си Паркър, докато обикаляше и проверяваше всеки детайл.

Ема бе надминала себе си, а и с допълнителния бонус на снега гостите щяха да се озоват в зимна приказка, а после да се изкачат по стълбите, където снежнобели коледни звезди бяха подредени изкусно в красиви аранжименти към украсената с гирлянди веранда.

Паркър изпълняваше задачите в сутрешния си график като опитен генерал, подготвящ се за най-важната си битка — тичаше от стая в стая, от етаж на етаж, обута в маратонки, и хвалеше, поощряваше, раздаваше заповеди на ляво и надясно.

— Ще останеш без сили, преди още да е започнало всичко. — Дел спря устрема й, като сложи длани на раменете й. — Поеми си въздух. Мислех, че Моника от булчинския салон ще те замества днес.

— Тя и Сюзън ще бъдат тук след половин час. Какво прави Картър?

— Всичко е под контрол, капитане.

— Сериозно, Дел, има ли нужда от нещо? Ако сте стояли по мъжки и сте пили цяла нощ, докато играете покер…

— Сложихме го да си легне още в дванайсет и половина, както ни беше наредено. Останалите стояхме цяла нощ да пием и играем покер.

Тя го изгледа с присвити очи и забеляза, че неговите са бистри и отпочинали.

— Иди да го провериш как е. Не искам да припарва тук преди три и половина.

— Кумът му се грижи за него. Боб е същият маниак като теб на тема графици и разписания. Той ще мине през студиото и ще доведе младоженеца в три и петнайсет.

— Тогава иди да свършиш нещо полезно. Хората на Ема работят в зимната градина, а вторият екип е зает с подготовката за вечерята.

— Джак е на разположение на Ема.

— Джак е тук? Ами Малкълм?

— Той е при Картър. Решихме, че някой трябва да го наглежда, в случай че реши да духне нанякъде.

— Много смешно. Но е добре, че някой му прави компания. Щях сама да ида да видя как е, но щом Малкълм е с него, ще ида да проверя какво прави Мак. Ти можеш да предадеш на Лоръл, че има на разположение час и двайсет минути и после трябва да се качи в Булчинския апартамент.

— Ако е потънала в работа, може да ме замери с ножа за тесто.

— Ще трябва да поемеш риска.

 

 

Малкълм се бе проснал на един фотьойл с бутилка кола и голям пакет чипс и гледаше мотокрос по спортния канал.

Картър крачеше напред-назад.

Вече бе свикнал с ритъма. Картър крачеше напред-назад, сядаше и зяпаше в телевизора, поглеждаше часовника си. Ставаше и пак кръстосваше стаята.

— Да не би да се колебаеш, професоре? Заповядано ми е да те завържа, ако се опиташ да избягаш.

— Какво? Не. Ха-ха! Не. Наистина ли е едва един и половина? Може да ми е свършила батерията. — Намръщи се на часовника си, почука по циферблата. — Колко показва твоят?

Малкълм вдигна голата си китка.

— Време е да се отпуснеш. Искаш ли нещо по-силно?

— Не. Не. Не. Може би. Не. Просто… Имам чувството, че съм се озовал в някаква паралелна вселена, където пет минути са равни на час и половина. Трябваше да си изберем следобедна сватба. Ако бяхме избрали такава, сега вече щяхме да се женим.

— Бързаш ли?

— Явно. — Той впери поглед право напред, без да види нищо. — Понякога не съм сигурен как точно се случи всичко, а друг път ми се струва, че винаги е било така. Аз съм… това е… ние сме…

— Изплюй камъчето.

— Когато намериш жена, която да обичаш, от цялата си душа, и тя също те обича — въпреки слабостите и недостатъците ти — тогава всичко си идва на мястото. И ако можеш да си говориш с нея, а тя те изслушва, ако те кара да се смееш и да мислиш, кара те да желаеш и да осъзнаеш кой си в действителност, и разбираш, че си по-добър човек, само защото си с нея, трябва да си луд, за да не искаш да прекараш остатъка от живота си с нея. — Той замълча и се усмихна унесено. — Отплеснах се.

— Не. — Думите бяха накарали нещо вътре в него да се преобърне и Малкълм само поклати глава. — Радвам се за теб, Картър. Ти си късметлия.

— Днес съм най-големият късметлия на този свят.

Малкълм изключи телевизора.

— Вземи картите. Ще поиграем малко да видим дали късметът ти важи и в играта.

— Добре. — Картър отново погледна часовника си. — Наистина ли е само един и трийсет и пет?

 

 

Мак пристъпи в Булчинския апартамент, спря, направи няколко танцови стъпки.

— Вижте, вижте, това е за мен. Днес всичко е мое. Шампанското, вкусните плодове, цветята, свещите. О, Ем, какви цветя!

— Само най-доброто за нашите булки. Това е агенция „Обети“ все пак.

— Най-напред шампанското. — Лоръл отиде да налее в чашите.

— За мен половин чаша — обади се Паркър. — Все още трябва да проверя…

— Паркър, не. — Мак я сграбчи за ръцете. — От този момент нататък чак до последния танц ти си моята приятелка, една от красивите ми и много високо ценени почетни шаферки. Моника ще се занимае с останалото. Имам нужда от теб тук — а в „Обети“ думата на булката е закон.

— Добре. Напълни я догоре, Лоръл.

— Карън, сигурно би могла да направиш панорамна снимка на…

— О, не! — Паркър размаха пръст. — Щом аз съм една от шаферките, тогава ти си само булка, а не фотограф.

— Всичко сме приготвили, Мак. — Карън й намигна и смени обектива.

— Знам, извинявай. — Тя си пое дълбоко въздух и взе чашата с шампанско. — Добре. За сватбения ден. Този път всичко е истинско. — След първата глътка Мак вдигна ръка. — И още един тост, защото може да забравя после. Ема, благодаря ти, че направи всичко толкова красиво. Лоръл, благодаря ти за фантастичната торта. Паркс, толкова съм ти благодарна за всички детайли, за малките и големите неща. Но най-вече ви благодаря, че сте с мен.

— Добре, стига. Пий. — Лоръл примигна. — Никакви сълзи днес.

— Може би само малко. Още не сме гримирани.

Ема прегърна с една ръка Мак, а Паркър раздаде кърпички на всички.

Вратата се отвори и на прага застана усмихната госпожа Грейди.

— Фризьорите и гримьорите са тук.

— Хайде, край със сълзите — нареди Паркър. — Да се залавяме за работа.

Винаги бе харесвала тази част, макар само да бе влизала за малко, когато имаха нужда от нея за нещо. Сега Паркър се бе оставила в ръцете на фризьора, а в нейните имаше чаша шампанско, докато гледаше как гримьорът се занимава с Мак.

Гледаше нещата под нов ъгъл, мислеше си тя, докато се радваше на майката на Картър, която дойде да си побъбрят набързо, да се посмее с тях и да си поплаче. Доволно отбеляза колко умело действаха Моника и Сюзън, които проверяваха как върви всичко. Трябваше да се насили, за да не скочи, когато Моника им съобщи, че младоженецът и шаферите му са в къщата, но се облегна на мястото си и си каза, че всичко ще мине по план.

Както и стана.

Точно навреме тя, Ема и Лоръл се преоблякоха в роклите си. Мак бе напълно права в избора на цветове и оттенъци, помисли си тя. Наситеното тиквено оранжево придаваше особен топъл блясък на кожата на Лоръл, докато ръждивочервеното подчертаваше тъмната красота на Ема. А старото злато идеално подхождаше на самата нея, реши Паркър.

Заедно изглеждаха като грейнали есенни цветя.

— Страхотни сме — заяви убедено Лоръл.

— Изглеждате невероятно, момичета. — Само по корсет и жартиери, Мак им направи знак да се завъртят. — О, да, просто невероятни. О, вижте само госпожа Г.!

— Не е зле за стара жена като мен. — Икономката също се завъртя в тъмносинята си рокля.

— Твой ред е — обади се Паркър.

— О, господи!

Помогнаха й да си облече бялата рокля, пригладиха и бухнаха горния пласт от нежна органза, закопчаха деликатните копчета на гърба и нагласиха диплите на шлейфа. Паркър видя как Мак се преобрази, докато стоеше пред високото огледало.

— Аз съм булка — измърмори тя, а очите й бяха замъглени от удивление. — И съм красива.

— Ето, заповядай — госпожа Грейди й подаде диамантените обеци, които Картър й бе подарил. — Малката Макензи — кльощавата червенокоска — най-красивата булка, която някога е стояла в тази стая.

— Госпожо Г. — Мак сведе чело пред по-възрастната жена. — Бихте ли ми помогнали с воала?

Привилегия на майката бе да сложи венеца на булката, помисли си Паркър. И бе силно развълнувана да види как госпожа Грейди слага бляскавата диадема в яркочервената коса на Мак.

— Отива ти. Беше права, Ема, много й отива. — Икономката отстъпи крачка назад и попи очите си с кърпичка. — Бива си те.

— Не е съвсем готова. — Паркър отвори чекмедже в малкото бюро и извади оттам кутийка. — Знам, че си имала друго предвид за нещо, взето назаем, но бих искала да носиш това.

Отвори кутийката и извади оттам нежна диамантена огърлица от три тънки и искрящи нишки.

— Паркър. — Мак едва прошепна думите. — Беше на майка ти.

— Баща ми й я подари за годишнината от сватбата им. Знам, че те биха искали да я носиш днес, а за мен е сякаш и те са тук. Частица от тях е тук. Те много те обичаха.

— О, господи!

— Никакви сълзи — нареди Паркър.

— Ами как бих могла да не заплача. С голямо удоволствие ще я нося. Бих искала… — Гласът й пресекна и тя само поклати глава. — Не мога да кажа нищо повече, иначе няма да мога да се сдържа.

— Ето. — Паркър сложи огърлицата на врата й и я закопча. — Идеална е.

Мак вдигна ръка и я докосна.

— Сякаш и те са с мен днес, с всички нас.

Моника се появи в стаята.

— О, Мак, прелестна си. На Картър ще му е нужен допълнителен кислород, когато те зърне. Може и на теб да ти потрябва. Той изглежда много красив. Исках само да се обадя на Карън, че е време за официалните снимки. Има ли нещо, което мога да направя за някоя от вас?

— Майка ми тук ли е? — попита я Мак.

— Не още.

— Вероятно е по-добре така. Добре, Карън, на твое разположение съм.

— Искам да направя няколко тук, вътре, после и на терасата, а след това няколко с букета, преди да включим и шаферките.

— Цветята ще бъдат тук, когато сте готови за тях — увери я Ема.

— Аз ще видя какво правят мъжете — обърна се Паркър към Лоръл. — И не ме гледай така.

— Изненадана съм, че издържа толкова дълго. Отивай.

Тя се измъкна от стаята, повдигна полите си и хукна към Младоженския апартамент. Почука леко и отвори малко вратата.

— Жена на прага.

— Можеш да влезеш — извика Дел.

Тя надникна вътре.

— Моника е права. Картър, много си хубав. — И очарователен, когато връхчетата на ушите му пламнаха. — Всички изглеждате прекрасно. Исках само да…

Джак се приближи към огледалото, за да нагласи вратовръзката си, и тя забеляза Малкълм, по джинси и тениска, да пийва бира.

— Не знаех, че си тук. Правиш компания на момчетата?

— Какво? О… ами. Точно така.

Погледът му изглеждаше леко унесен, каза си тя и тъкмо понечи да му предложи да внимава с бирата, когато той я остави настрани.

— Карън започна с официалните снимки при нас, така че ще бъде готова да дойде при вас след около петнайсет минути. Картър, ще бъде добре да повикаш баща си. Аз ще изпратя тук майка ти, когато дойде време. О, и…

— Навън. — Дел я побутна към вратата. — Днес си шаферка, а не сватбен агент.

— Все ми го повтарят. Тогава ще се видим, когато дойде часът. Малкълм, надявам се, че имаш и костюм.

— Какво, да не ме мислиш за идиот? Има много време.

— Ще го изритаме навън — увери я Джак. — Изглеждаш добре, Паркър. Страхотно даже.

Тя се засмя, завъртя се като на червения килим.

— Да, така е.

— И не се тревожи. — Боб, колега на Картър и негов кум, вдигна джобния си компютър. — Всичко е под контрол при мен. И съм запомнил обетите, за всеки случай, ако той има нужда да му подскажа някоя дума.

— Ти си истинско съкровище, Боб.

Изчака, докато се отдалечи достатъчно, за да не я чуят, и се разсмя от сърце.

— Точно навреме — каза Ема.

— Не е минало толкова дълго…

— За букета. Исках всички да сме тук. Мак. — Ема го извади от кутията. — Последният щрих.

— О, Ема, о, боже! Макар че съм го виждала в процеса на сътворяване, пак съм зашеметена.

Мак пое водопада от рози и лилиуми, в наситени и ярки цветове, сред които нежно и дискретно проблясваха мънички стъклени мъниста и перлички. Спускаше се от талията й чак до коленете.

— Просто е… — зяпна го вторачено, после вдигна очи към Ема. — Синята пеперуда. Има синя пеперуда в букета.

— За късмет и любов.

— Не си ни казала, че ще я сложиш. — Лоръл се приближи, за да погледне. — Ема, толкова си сантиментална. Великолепна е.

— И Картър също има една — съвсем мъничка, — на бутониерата.

— Най-добре да си призная, че и аз сложих една на тортата — нещо като скрита картинка в картината.

— Лоръл — засмя се Мак със замъглени очи, — каква сантиментална душа си само.

— С пеперудата, която Паркър накара да сложат на синия жартиер на Мак, ставаме три сантиментални души. — Ема се пресегна към кутията и извади и другите букети.

— Тъкмо си мислех, че денят няма как да стане по-прекрасен…

Мак млъкна насред думата, тъй като вратата се отвори рязко и майка й застана на прага в убийствено червена рокля с дълбоко деколте.

— Гледай ти, всички изглеждате… сладки. Много интересни цветове. Оставих Ари долу. Бързах да се кача и да…

Самодоволната й усмивка замръзна, когато се озърна и забеляза Мак. Паркър изпита огромно удоволствие, когато видя смаяното лице на Линда.

„Да, точно така, егоистична и самовлюбена глупачке. Тя изглежда фантастично. И не можеш да кажеш и да направиш нищо, което да развали деня й.“

— Макензи, много си хубава. Всички сте хубави. О, моето малко момиченце се омъжва! — Тя разтвори ръце и се втурна през стаята да прегърне Мак. — Не вярвах, че ще дочакам този ден.

Над рамото на Линда Мак вдигна очи към тавана и се ухили.

Не, нищо не можеше да помрачи деня, помисли си Паркър и отвърна на усмивката й.

 

 

Малкълм крачеше нервно пред Булчинския апартамент.

Как се бе случило това, по дяволите? Е, не знаеше как, но бе станало. Затова… Всичко бе ясно. Или поне щеше да се постарае да стане такова. Ако тя някога се покаже от проклетата стая.

Ако носеше часовник сега, щеше да почуква циферблата му, за да види дали батерията не е изтощена.

Какво можеше да я задържа толкова вътре? Какво точно ставаше зад проклетата заключена врата?

Най-сетне тя се отвори и отвътре излязоха жените — целите грейнали в ярки цветове, ухаещи прекрасно и сияещи. Той остана настрани, готов да скочи, щом зърне Паркър.

Когато я забеляза, тя — естествено — бе свела глава и говореше с жената, която ръководеше шоуто днес.

— Хей!

Тя погледна през рамо, наведе изненадано глава, после отдели още минутка да провери нещата, които вероятно вече бе обсъдила поне пет пъти със заместничката си, преди да се приближи към него в красивата си бухнала рокля с цвета на светлината на свещи.

— Защо не си долу? Трябва да заемеш мястото си. Вече ще…

— Трябва да поговоря с теб за минутка. Няколко минутки.

— Малкълм, сватбата. Сега. Не мога… О, боже, някакъв проблем ли има? Знаех си, че трябва да сляза да проверя…

— Няма проблем. Всичко е наред. Това ще бъде сватбата на века. Може да почака. Разбира се, няма нищо.

— Слизай долу. — Тя се приведе напред и леко го целуна по бузата.

После се обърна, когато Мак излезе навън.

— Добре, готова съм. Малкълм? Защо не си долу?

— Отивам. Но искам да кажа „уха!“. Наистина великолепно. Отлична работа. Картър ще си глътне езика.

Усмивката й блестеше по-ярко и от диамантите.

— Омъжвам се.

— Стана ми ясно. Ще се видим после, госпожо Магуайър.

— Госпожа Магуайър. О, господи, звучи секси. — Подскочи весело с булчинските си обувки с блестящи токчета. — Да вървим, Паркър.

Паркър се усмихна за миг на Малкълм, после поведе Мак надолу към фоайето.

— Не забравяй, главата горе, усмивка. Не бързай, това е твоят голям миг. Слизаме подредени по азбучен ред, както решихме, след малките племенници на Картър.

— Нали са много сладки?

— Сладки са. И когато музиката се смени и дойде твоят ред, си спомни, че трябва да изчакаш, преброй до пет, за да могат всички да станат и хубаво да те огледат. После…

— Паркър, не се тревожи. Баща ми е в дъното на стълбите и ще ме заведе до олтара. — Зелените очи на Мак сега бяха спокойни, сухи, но грейнали от радост. — Сигурно никога няма да ми кажеш какво е трябвало да направиш, за да го доведеш тук, но няма значение. Той е тук и това означава за мен повече, отколкото си мислех — или исках да си призная. Но както сама каза вчера, по-важното от всичко е, че Картър е долу. Коленете ми треперят, но не от нерви. От вълнение, господи, това е истинско блаженство. Няма да пропусна мига.

Стояха на върха на стълбите, докато тя, Ема и Лоръл нагласяха шлейфа на роклята, подадоха букета на Мак и за миг останаха неподвижни, както когато бяха деца и се усмихваха на синята пеперуда.

— МНМ минава по пътеката — измърмори Паркър.

— Да не би да имаш микрофон и слушалка някъде? — попита Лоръл.

— Не. Просто знам. Картър и Боб са пред камината, а МНМ и БНМ заемат местата си. Сега водят Линда по пътеката. Знам, че се държиш, Мак, но сега е времето да направиш няколко дълбоки вдишвания. МНБ минава по пътеката — каза тя за госпожа Грейди и Мак стисна ръката й. — И смяна на музиката. Момченцето с пръстените и момиченцето с цветята изглеждат прелестни. — Наведе се и надникна да види как тръгват надолу по стъпалата след дадения от Моника знак. — Абсолютно прелестни.

— Карън прави снимки, нали?

— Шшш! Престани. Добре. Ема.

— Готова съм.

— Пет, четири, три, две. Лоръл.

— Тръгвам.

Паркър стисна за последен път ръката на Мак.

— Това е твоят сватбен ден — каза й тя и тръгна надолу по стълбите.

Престана да се тревожи, когато видя залата с гостите, цветята, свещите и огъня в камината. Картър изглеждаше като най-щастливия човек на света. За миг погледна към Малкълм и остана озадачена от напрегнатия поглед в очите му, после зае мястото си до приятелките си.

Смяна на музиката, каза си тя наум, всички станаха на крака.

Ето че се появи и Мак, сияеща, хванала баща си под ръка, сякаш едва стъпваше по земята, докато идваше към тях. А диамантите на майката на Паркър улавяха светлината и блестяха.

Мак целуна баща си по бузата. Картър вече протягаше и двете си ръце към нея. Тя пристъпи към него и ги пое.

— Здравей, скъпи.

Прегърна го здраво и го целуна страстно.

— Не можех да чакам. — Заяви го достатъчно високо, за да чуят всички.

И се ожениха под ехото на смеха.

 

 

Не можеше да я завари насаме или поне не за достатъчно дълго. Имаше снимки, вечеря, както и тълпи от хора. Всеки искаше да говори с всеки.

— Какво ти става? — Майка му го подритна под масата. — Неспокоен си.

— Нищо ми няма. Просто искам да се отърва от този глупав костюм.

— Изяж си вечерята — нареди му тя, после се обърна да си говори с бащата на Ема — слава богу! — и го остави на мира.

Опита се да стигне до нея, когато вечерята приключи, но всички шафери и младоженците бяха отведени на една страна, а гостите — на друга.

В Балната зала Мак и Картър излязоха на дансинга за първия си танц. Докато ги гледаше, осъзна, че моментът не е подходящ. Никак даже. Този ден беше техен, останалото можеше да почака.

Взе си бира, наложи си да се отпусне.

— Страхотно парти, а? — Джак се отпусна тежко до него.

— Знаят какво правят, а очевидно са готови да направят и невъзможното, когато става дума за някоя от тях. — Леко чукна чашата си с тази на Джак. — Ти си следващият, приятел.

— Нямам търпение.

Малкълм наклони глава, загледа се в лицето на Джак.

— Говориш сериозно.

— Все повече с всеки изминал ден. Кой би могъл да предположи? Колкото до голямото парти? Със сигурност ще е страхотно, но аз чакам останалото, останалата част от живота си. Ема, тя е… Просто е Ема. Това е напълно достатъчно. Сега отивам да я намеря и ще танцуваме. Ти потърси Паркър.

— Да, трябва.

Остана на мястото си още малко, после стана и тръгна между масите и хората. Музиката беше силна и ритмична, подканяше гостите към дансинга.

Спря да погледа за миг и Дел застана до него.

— Отивам да взема шампанско за бъдещата ми невеста. Забеляза ли Боб? Истински дивак на дансинга.

— Човек не може да го пропусне.

— Страхотен ден. — Постави длан на рамото на Мал, докато и двамата се усмихваха на Боб. — Знам, че двамата вече са започнали съвместния си живот — Мак и Картър — но това променя нещата.

— Така ли?

— Прави всичко по-здраво, по-истинско и по-важно. Бил съм на безброй сватби, но не мисля, че съм го осъзнавал преди връзката си с Лоръл, преди да пожелая да я превърна в нещо по-здраво и истинско, нещо значимо. Както и да е, ако търсиш Паркър, тя е ето там.

— Благодаря.

По дяволите подходящият момент, реши той и тръгна да я търси.

Забеляза я заедно с Лоръл, двете танцуваха прегърнати. Когато музиката се смени, двете тръгнаха към него, ръка за ръка.

— Защо жените могат да танцуват заедно, но когато мъжете го правят, изглеждат глупаво?

— Не е вярно. Само си мислите, че е така — увери го Лоръл. — Виждал ли си Дел?

— Отиде да ти вземе нещо за пиене. — Той имитира вдигане на чаша.

— Ще го пресрещна, за да си спестя чакането. Ти искаш ли? — попита тя Паркър.

— Да, благодаря.

Когато се озова насаме с нея, относително погледнато, той улови ръката й.

— Виж, можем ли да излезем навън за минутка? Искам…

— Паркър. — Линда, стиснала чаша шампанско в ръка, се приближи безшумно. — Паркър, организирала си чудесно празненство. Сигурно си работила денонощно седмици наред, за да успееш. Нищо чудно, че изглеждаш изморена.

— Така ли? — с ледена любезност отвърна Паркър. — Вероятно е от светлината тук. Тъкмо си мислех, че този оттенък на червеното, на тази светлина, те прави невзрачна. Искам да кажа, бледа. Малкълм, познаваш майката на Мак, нали?

— Да. Как сте?

Линда отметна лъскавата си руса грива назад и вторачи сините си очи в него.

— Много добре, благодаря. Срещали ли сме се? Не мога да повярвам, защото аз никога не забравям един красив мъж. — Подаде му ръка, извърна тялото си към него. — Кога сме се срещали?

— Когато ми предложихте секс срещу услуга.

Застанала до него, Паркър издаде задавен звук. Линда настръхна и изгледа злобно Паркър.

— Трябва повече да внимаваш кого пускаш в дома си.

— Вече го правя. Днес е единственото изключение за теб. Наслаждавай му се. Хайде, Малкълм, да танцуваме. Много искам да танцувам с теб на сватбата на приятелката си. — Издърпа го на дансинга, после само отпусна глава на рамото му и се разтресе от смях. — О, о, боже! Ще бъдеш възнаграден изключително добре при първа възможност. Това беше… — Тя вдигна глава, обхвана с длани лицето му и го целуна така, че главата му се завъртя.

— Ела — задърпа я далеч от музиката.

— Но аз искам да…

— Пет минути, по дяволите!

Навсякъде беше пълно с хора, осъзна той. Издърпа я навън от Балната зала, надолу по стълбите, без да обръща внимание на протестите й. Набързо прецени ситуацията и се запъти към нейното крило, докато накрая не я вкара във фитнеса.

Никой нямаше да влезе тук по време на сватбено тържество.

— Какво, за бога, ти става?

— Слушай. Само ме чуй.

— Слушам те.

Той си пое въздух.

— Да, слушаш ме и затова се оказва, че ти споделям неща, които на никого не съм казвал и не съм имал намерение да го правя. Ти влизаш вътре, точно това правиш, проникваш вътре и виждаш какво има там, и това не те притеснява.

— Защо да ме притеснява? Малкълм, колко алкохол си изпил?

— Вероятно не достатъчно. Никога не съм планирал да стигна дотук, с никого. Просто не вярвах, че ще ме бива за това — а за мен е важно, по дяволите, да съм добър в онова, което правя. — Извърна се от нея и направи крачка встрани, докато се опитваше да си върне нормалното дишане и равновесието. — Прекарах първото десетилетие от живота си в обикаляне на света и всичко бе наред, просто така трябваше. По-голямата част от второто си десетилетие бях ядосан на целия скапан свят и си търсех белята. После се опитах да оправя нещата, според собствените си разбирания. — Прокара пръсти през косата си. — Справях се добре, после всичко се прецака. Съдба, лош късмет, все едно. Възползвах се от дадения ми втори шанс и промених някои неща. През цялото това време имаше един-единствен човек, който беше до мен.

— Майка ти е забележителна жена.

— Абсолютно вярно. Имам добър бизнес. Знам как да го управлявам и как да го изграждам. Харесвам онова, което правя. Не, обичам работата си.

— Затова си добър в нея. Иска ми се да ми кажеш какво не е наред.

— Не съм казал, че нещо не е наред. Аз просто… — За миг остана загледан втренчено в нея. — Никога не съм очаквал, че ще бъдеш ти, това е напълно сигурно.

— За какво говориш?

— Каза, че ме обичаш.

— Значи си ме чул. — Сега се извърна от него и отиде до хладилната витрина за вода.

— Разбира се, че те чух. Нищо ми няма на слуха.

— Просто си предпочел да не ми обърнеш внимание.

— Не е така. Свари ме неподготвен, Паркър. Направо ме остави без дъх. Никога не съм мислил, че изпитваш към мен чувствата, които аз изпитвам към теб.

Тя забрави за водата и погледът й бавно се върна на лицето му.

— Какво изпитваш към мен?

— Ами като… Как, по дяволите, се изрази Картър? Той умее да използва думите.

— Не искам думите на Картър. Не съм влюбена в него.

— Чувствам, че ти си причината да преодолея цялото онова местене, проблемите през тийнейджърските години. Причината да не умра. Да съм тук сега. Чувствам… — Прекъсна насред думата и изруга, докато я гледаше как стои пред него, красива, идеална и сияеща. — Слушай, трябва да използвам част от думите на Картър. Когато обичаш някого и ти отвръщат със същото, въпреки че си тотално сбъркан, тогава всичко си идва на мястото. Всичко намери мястото си, Паркър. Това е.

Тя остави бутилката вода на една от пейките за вдигане на тежести.

— Винаги съм си представяла, че когато този момент настъпи, ще бъде много по-различно от това.

По лицето му се прокрадна раздразнение.

— Какво като няма поезия и лунни лъчи? Облечен съм в костюм, по дяволите.

Тя се засмя.

— Толкова се радвам, че този момент настъпи точно по този начин, с теб, точно сега и тук.

Тръгна към него.

— Не съм свършил.

И спря.

— О! Извинявай.

— Добре. Трябва да го направим.

Очите й се разшириха.

— Моля?

Цялото му напрежение изчезна. Просто обожаваше как казва тази думичка.

— Господи, Легс, само за секс мислиш. Имам предвид, че трябва да… — Той направи кръг с пръста си към тавана.

— Опасявам се, че не мога да разгадая хитроумния ти план.

— Трябва да се оженим.

— Какво… — Тя направи крачка назад и се озова редом с водата на пейката. — Ами… Господи.

— Виж, ако ме познаваш и ме обичаш, знаеш, че няма да падна на колене и да ти рецитирам нещо, написано от някакъв човек, починал преди векове. По дяволите! — Отиде при нея и я издърпа на крака. — Вероятно мога да го направя и по-добре. Знам как действаш ти. Знам, че не става дума за детайлите, а за онова, което те означават. Онова, което става горе — страхотно парти е — но важното е какво следва. Ти искаш важните неща.

— Прав си — тихо каза тя. — Така действам. Но не става въпрос само какво искам аз.

— Ако търсиш всичко останало, обвързването до живот, тогава ме погледни. Никой никога не би могъл да те обича, да бъде до теб и да те разбира както мен. Никой, Паркър.

Ръцете й щяха да се разтреперят, затова ги сложи върху лицето му за миг, погледна в очите му.

— Кажи ми ти какво искаш.

Той хвана китките й, после сплете пръсти с нейните.

— Искам живот с теб и сега ще открадна думи от Джак и Дел — до известна степен. Искам да започнем този живот, защото ти си Паркър. Ти си жената, ти си всичко. Искам онова, което имаме, да бъде здраво. Искам — и сега думите са само мои — искам да ти дам обещания и да ги изпълня. Обичам те и искам да ти обещая да те обичам до края на живота си — въздъхна дълбоко. — Какво ще кажеш?

— Какво ще кажа ли? Казвам „да“. — Замаяна от радост, тя се засмя, стисна силно ръцете му. — Да, Малкълм, трябва да го направим. — Прегърна го здраво. — О, ти си идеален. Не знам защо, но си абсолютно перфектен.

— Мислех си, че Картър е най-големият щастливец днес. Току-що се озова на второ място. — Леко я откъсна от себе си, пое устните й със своите и я залюля в целувката. — Нямам пръстен у себе си.

— Най-добре е бързичко да намериш такъв.

— Дадено. — Вдигна и двете й ръце пред устните си и я накара да се просълзи, когато започна да ги целува. — Дължа ти един танц.

— Да, така е, наистина искам да танцувам с теб. Трябва да се връщаме. Това е вечерта на Мак.

— Ще им кажем утре, за да не им отнемаме мига.

Да, помисли си тя, той знаеше как действа тя. Отново обхвана лицето му и целуна мъжа, когото обичаше. И за когото щеше да се омъжи.

— Утре е идеално.

Върна се заедно с него, ръка за ръка, обратно при музиката, цветята и искрящите светлини. Тази вечер, мислеше си тя, бе изцяло на Мак. Както и началото на нейното собствено щастливо бъдеще.