Нора Робъртс
Щастливи завинаги (13)

Дванадесета глава

Изкачването беше дълго, помисли си той, достатъчни дълго, за да усети нервността й. Тя умееше да се прикрива, но той се бе научил как да я разгадава. Особено сега, когато усещаше всяко нейно движение, всяко вдишване.

Качиха се по елегантно извитите стълби до нейното крило, където тишината бе толкова пълна, че можеше да се закълне, че чува ударите на сърцето си. И на нейното.

Тя влезе в спалнята — голяма, в пастелни цветове, със снимки и картини, както и меко проблясващи мебели, които сигурно бяха служили на поколения наред.

Паркър заключи вратата и забеляза повдигнатата му вежда.

— О… обикновено не го правя, но Лоръл или Дел може… Както и да е, ще взема якето ти.

— Якето ми?

— Ще го сложа на закачалка.

Разбира се, че ще окачи якето му. Беше типично в неин стил. Леко развеселен, той го съблече и й го подаде. Когато тя прекоси стаята и влезе през някаква врата, любопитството го накара да я последва.

„Дрешник“ не бе достатъчно голяма, нито достатъчно изискана дума. В никой от дрешниците, които някога бе притежавал или виждал, нямаше изящни малки табуретки с извити крака, декоративни лампи или пък цяла стена с обувки. В една малка ниша — а дрешниците обикновено не предполагаха наличието на ниши — имаше осветено огледало, разположено над нещо като малко бюро, където тя явно се занимаваше с косата си или лицето, но единственото нещо върху плота му сега бе ваза с дребни цветя.

— Това общият ви дрешник ли е?

— Само мой. — Тя отметна коса и погледна през рамо. — Харесвам дрехите.

Също като „дрешник“, и думата „харесвам“ не бе достатъчно значима и изискана, за да опише отношението на Паркър Браун към дрехите.

— Подредила си ги по цветове. — Запленен, той прокара пръст по секцията с бели блузи. — Даже си ги — как се казва — нюансирала като в цветен каталог.

— Така е по-ефикасно. Ти не държиш ли инструментите си подредени?

— Мислех, че да. Тук има телефон.

— Само домофон. — Тя извади мобилния си от чантичката, която бе оставила на един плот.

— Искаш да се обадиш ли?

— Трябва да го заредя — отвърна тя, мина покрай него и излезе от стаята.

Тя направо можеше да организира екскурзии в този дрешник, помисли си Мал и постоя вътре още минутка. Да дава коктейли. Или да провежда събрания на борда.

Когато излезе, видя, че е оставила телефона на зарядното върху нощното шкафче близо до вратата към терасата. И за негово удивление, бе започнала да сгъва внимателно покривката — или завивката, както там се казваше — на леглото.

Той само се облегна на стената и я загледа. Движенията й бяха енергични и грациозни, забеляза той, докато приглаждаше, сгъваше и отново приглаждаше завивката. Паркър Браун не можеше просто да се отпусне върху леглото.

Нищо чудно, че никога не бе изпитвал към друга жена онова, което изпитваше към нея. Никоя друга не можеше да се мери с нея.

— Нямам такъв навик. — Тя остави сгънатата покривка върху пейката в долния край на леглото.

— Да сгъваш завивката ли?

— Да водя мъже тук. Ако и когато го направя…

— Интересувам се само от теб и мен. Нервна си.

Тя се извърна и отиде до тоалетката. Погледът й срещна неговия, докато сваляше обеците си.

— А ти не си.

— Прекалено много те желая, за да съм нервен. Не ми остават сили за друго. — Приближи се до нея. — Свърши ли?

— С кое?

— С премислянето, колебанията.

— Почти.

— Нека ти помогна.

Хвана я за раменете и рязко я дръпна към себе си. Целувката на силните му и страстни устни й помогна. Доста.

В мига, в който тя вдигна ръце, за да ги обвие около врата му, той повдигна пуловера й нагоре и с едно бързо и нетърпеливо движение го измъкна през главата й. Метна го върху стола.

— Можеш да го окачиш после.

— Пуловерите не се окачват.

— Защо?

— Защото… — Дъхът й пресекна, когато дланите му се плъзнаха по тънката риза, по нея. — Това разваля формата им.

— Харесвам твоите форми. — Измъкна през главата й и ризата и я метна върху пуловера. — Страхотно. — Прокара пръсти по дантелените чашки на моравия й сутиен. — Това цветово координиране много ми допада.

Смехът й завърши с пресеклива въздишка, когато ръцете му се плъзнаха надолу, устните му продължиха пътя си надолу. Той коленичи.

— Малкълм.

— По-добре свали ботите. — Той дръпна ципа от вътрешната им страна. — Не би искала да се увлечеш и да се озовеш с тях в леглото.

— Шегуваш ли се с мен, или ме съблазняваш?

— Мога и двете. Не само ти можеш да вършиш няколко неща едновременно. — След като бе свалил ботите й, той прокара ръце нагоре по краката й. — Това вече е Светият граал.

— И преди си виждал краката ми.

— Не и по този начин. — Разкопча панталона й, дръпна ципа надолу, после смъкна крачолите надолу по краката й. — Не, не и така. — Вдигна стъпалата й едно по едно, за да ги освободи от смъкнатите панталони.

Протегна ръце нагоре, от прасеца до бедрото, за да докосне ръбчето на моравата дантела.

Телефонът й звънна.

Той вдигна поглед, зелените му очи блестяха диво.

— Не и този път.

Тя поклати глава.

— Не, този път не.

Той скочи. Движението му бе толкова рязко, че както зрението й, така и мислите й се замъглиха. Устните му не просто поеха нейните, а направо се впиха в тях, докато загрубелите му длани се нахвърлиха върху тялото й и сякаш запалваха огньове под кожата й. Нервността, която я бе обзела сега, експлодира в чиста и примитивна нужда.

Тя задърпа копчетата на ризата му. И нейните ръце искаха да докоснат плът. Искаха да я усетят, да я превземат. Когато стигна до плътта, до мускулите, релефните издутини, грубата и гладка кожа, нуждата се превърна в неистова жажда.

Опита се да я утоли с устни върху шията му, където топлата му кръв пулсираше ускорено, със зъби върху рамото му, където мускулите бяха напрегнати като въжета. Но жаждата стана още по-силна.

Можеше да я има още в този миг и на това място, бързо и страстно. Тя го искаше, чу се как му го казва, за да задоволи тази безумна жажда, преди да я погълне и изпепели жива.

Той я вдигна на ръце. Усещането не бе като че я носи към леглото, а по-скоро сякаш я замъкваше в пещерата.

И тя потрепери от удоволствие.

Когато се озова под него, тя изви тяло нагоре, притисна се страстно към него.

— Сега. Сега, сега, сега.

Той успя да поклати глава.

— Направо ме убиваш.

Не можеше да я желае толкова много и да приключи всичко, както бе започнало. Но камшикът на страстното желание го пришпорваше брутално, а тя бе като истинска буря, която се вихреше под него, около него, над него. Тялото й бе толкова стегнато, толкова възбуждащо с копринената й кожа върху тренираните мускули, че подкопаваше самоконтрола му. Нуждаеше се от още, преди да вземе всичко.

Не за да вкуси от него, защото знаеше, че това само ще го подлуди, а за да поеме на големи и жадни глътки.

Прелестните й гърди най-после бяха в ръцете и в устата му, докато ноктите й се впиваха в гърба му, в бедрата му. Невероятните й крака, разтворени за него, бяха обвити около тялото му, мускулите на изящните й бедра потръпваха, докато той я докосваше както му харесваше. Както искаше.

А лицето й, с хладната и класическа красота, сега бе пламнало, изгаряше, сините й очи бяха потъмнели, устните й бяха парещи и жадни.

Той я доведе до оргазъм, дланите му бяха груби и безмилостни, правеше го заради нея, заради себе си. Искаше да я види как стига до върха, как се издига и се пречупва. Тя извика, ноктите й се впиха още по-дълбоко. В мига, в който тя стигна предела, той проникна в нея.

Тя отново извика, задавен звук, който издаваше удоволствие. Това удоволствие, диво и разтърсващо, я понесе като вихрушка, все по-нагоре и по-нагоре, докато не остана нищо друго.

Погълната от устрема, потънала в усещанията си, тя ги пришпорваше със същия плам, с някаква дълбока сила.

Той потъна дълбоко, тя се издигна още по-нагоре, телата им блестяха от потта на страстта и нуждата. Видя лицето му над нея, рошавата му коса и котешките му очи, вперени в нея.

Опита се да проговори, да му каже… нещо. Но единственото, което се откъсна от устните й, бе името му.

Когато телефонът звънна, тя чу само бясното туптене на сърцето си.

Лежеше под него, останала без дъх от бурята и от пълната тежест на тялото му, която се бе стоварила върху й като камък.

Бяха се разкъсали взаимно на парчета, помисли си тя, само дето нямаше кървави следи. Винаги бе смятала, че е разкрепостена и отзивчива в леглото — с подходящия партньор — но това бе като яростна битка с една-единствена цел.

Покажи ми всичко, което имаш, и после още.

Което, заключи тя, обясняваше усещането за лек шок и пълно задоволство.

Искаше й се да мисли, че и той изпитва същото или пък просто бе изпаднал в кома. Поне не беше сърдечен удар, тъй като усещаше бесните удари на сърцето му.

Когато вдигна ръка и докосна косата му, той изпъшка.

Значи не беше в кома, а…

— Ти падаш — каза му тя и главата му рязко се вдигна.

— Какво?

— Ти падаш, ето защо… — Силната обида, изписана по лицето му, накара лампичката в главата й да светне. — О, господи, не в този смисъл. — В гърдите й напираше смях и се мъчеше да заобиколи наковалнята, притиснала гръдния й кош. Задъха се, размаха ръце във въздуха и се опита да каже нещо, въпреки неконтролируемия смях. — След това. Падаш след това.

— Аз съм мъж, което би трябвало да си разбрала от…

— Не и в този смисъл. — Отново се засмя, безпомощно, докато накрая си пое дъх свободно, когато той се премести. Вдиша дълбоко и се наложи да седне и да се хване за ребрата. — След… след това. Просто падаш като камък. — Тя плесна ръце една в друга. — Като скала. Но няма нищо, защото и бездруго спрях да дишам някъде между третия и четвъртия оргазъм.

— О, съжалявам. — Той отметна косата от лицето си. — Броиш оргазмите си?

— Нещо като хоби ми е.

Сега той се засмя.

— Радвам се да помогна за колекцията ти.

Тя не покри тялото си, а той си призна, че бе очаквал да е от жените, които посягат към чаршафите още щом страстта леко охладнее. Но тя само седеше гола, с порозовяла кожа, и му се усмихваше.

— Пълна си с изненади, Легс.

— Харесвам секса.

— Така ли? Нямаше да се досетя.

— Често забравям този факт в дългите периоди, когато не правя секс. Беше хубаво да си го припомня. — Тя се пресегна и проследи с пръст пресичащите се белези по бедрото и хълбока. — Това сигурно е боляло.

— От голямата катастрофа е. Понатроши ме.

— А това? — Погали по-тънките линии по ребрата му.

— Също. Там, на рамото. Както и още няколко тук и там.

— Този?

Той погледна надолу към сърповидния белег на дясното си бедро.

— Този е от друга каскада. Леко недоглеждане. Ти нямаш нито един.

— Белег ли? Имам.

— Скъпа, разгледах всеки сантиметър.

— Тук. — Тя потърка с пръст място в косата си, малко над лявото слепоочие.

Той седна и също потърка мястото.

— Не усещам нищо.

— Да, но е там. — И колкото и нелепо да бе, струваше й се, че е въпрос на чест. — Четири шева.

— Толкова много?

— Не се хваля.

— Как го получи?

— Бяхме в Прованс и цял ден бе валяло. Когато слънцето се показа, изтичах на терасата. Бях на седем. Подхлъзнах се и забих глава в железния парапет.

— Ранена в Прованс.

— Болеше ме много. Ами тези? — Тя се намръщи на тънките и почти равномерно разположени хоризонтални белези по лявата му лопатка. И усети как тялото му се напряга, когато ги докосна.

— Нищо важно. Блъснах се в един шкаф. С метални решетки.

Тя не помръдна дланта си.

— Чичо ти.

— Беше отдавна. Имаш ли вода наблизо?

Без да обръща внимание на въпроса му, тя се наведе и докосна с устни белезите.

— Никога не съм го харесвала.

— Нито пък аз.

— Сега — още по-малко. Ще донеса вода.

Стана от леглото и отиде до дрешника. Той със съжаление забеляза, че си е наметнала халат, когато се появи с две малки бутилки вода.

Студени.

— И хладилник ли имаш там?

— Малък вграден хладилник. Удобно е. И… — Тя разви капачката на бутилката си. — Много ефикасно.

— Спор няма. — Видя я как хвърля бегъл поглед към телефона и се усмихна. — Хайде, давай. Няма смисъл да се разсейваш.

— Обещавам на нашите булки да сме на разположение по всяко време. А дори и да не беше така — добави тя, докато отиваше да вземе телефона, — някои от тях пак биха се обаждали когато им скимне. Сватбите могат и наистина значат всичко на света, когато става дума за твоята собствена такава. Клара Елдър, две позвънявания — каза тя, щом погледна дисплея. Включи гласовата поща.

Той я чу как въздъхна и видя как затвори очи, докато сяда на леглото.

— Лоши новини?

— Истеричните и разплакани булки винаги са лоша новина.

Когато изслуша и второто съобщение, тя отвори чекмеджето на нощното шкафче, извади таблетки против стомашни киселини и си взе една.

— Какъв е проблемът?

— Скарала се е със сестра си, която е и нейна кума, заради роклята, която иска тя да облече. Кумата изобщо не я харесва и според Клара младоженецът е взел страната на сестра й, което е довело до нов голям скандал и той излязъл от апартамента им. Трябва да й се обадя. Може да ми отнеме известно време.

— Добре. — Той сви рамене, пийна жадно вода. — Тъкмо ще видя как оправяш всичко.

— Оценявам високо доверието ти — отвърна тя, после набра номера на клиентката.

— Искаш ли нещо по-силно от вода?

Тя поклати глава.

— Клара, обажда се Паркър. Съжалявам, че не можах да те чуя по-рано.

Паркър замълча и в тишината Малкълм можеше да чуе, макар и не самите думи, истеричния глас на булката. Писклив и пресекващ от гневни сълзи.

Значи, заключи той, стратегията бе да я остави да излее всичко, да си изплаче гнева и сълзите пред човек, които й съчувства. Докато Клара си изливаше душата, Паркър стана и отвори вратата към терасата. Вътре нахлу хладен въздух с уханието на нощта. На Малкълм му хареса как ветрецът развя халата й.

— Разбира се, че си разстроена. — Гласът на Паркър бе направо гальовен. Хладен повей, помисли си той отново, върху горещия гняв. — Никой освен теб не може да разбере напрежението, свързано с всички решения и детайли. Естествено е да си засегната, Клара. Всеки на твое място би се засегнал. Но мисля… Хммм. Аха. — Тя продължи да издава утешителни звуци, докато отново затвори вратата на терасата и се върна да седне на леглото. Този път отпусна глава на свитите си колене. — Разбирам напълно и имаш право, това е твоята сватба. Твоят ден. Предполагам, че Нейтън само е искал да помогне… Да, знам това, но нека си признаем, Клара, мъжете просто не разбират, нали? — Извърна лице и се усмихна на Малкълм, при което вдигна очи към тавана. — И понякога просто се забъркват в нещо, а после не знаят как да се измъкнат. Наистина вярвам, че Нейтън се е опитвал да изглади нещата между теб и Марго, защото не е искал да си разстроена. Просто е действал непохватно. — Отново се заслуша в телефона и Малкълм долови как тонът на булката е вече малко по-спокоен. — Въпросът не е в това, че за него не са важни подробностите, Клара, а че ти си по-важна. Гняв и напрежение, Клара, от двете страни. Знаеш, че той те обожава и че знае колко много означавате една за друга ти и Марго. Не. — Тя отново вдигна очи към тавана. — Не мисля, че не си била права. — Без думи изрече: Да, мисля. — Смятам, че емоциите са взели връх в ситуацията. И още нещо, Клара, знам колко ще съжаляваш, ако сестра ти не стои до теб в най-важния ден от живота ти. Да, роклята е важна. Много е важна. Мисля, че мога да помогна в това отношение. Защо не се срещнем всички заедно в магазина другата седмица? Ти, Марго и аз. Сигурна съм, че ще намеря нещо, което да хареса и на двете ви. — Послуша още минута-две, успокои отново жената, насочи я спокойно към решението на проблема. — Точно така. Защо сега не се обадиш на Нейтън? Да, знам, но нима бихте могли да сте щастливи, ако оставиш това да стои помежду ви? Роклята е важна, но нищо не е по-важно от това, че ти и Нейтън започвате живота си заедно… Знам, че ще го направиш. — Засмя се. — Обзалагам се. Ще се видим с теб и Марго във вторник. Затова съм тук. Лека нощ.

— Браво.

Паркър издиша шумно.

— Иска сестра й да носи резеда, която тя никак не харесва. Казва, че й придава болнав вид, и понеже съм виждала Марго, съм сигурна, че е така.

— Какво, по дяволите, е резеда?

— Особено жълтеникавозелено. Една добра сестра не би искала кумата й да изглежда бледа и болнава, но пък една добра кума следва да преглътне всичко и да носи онова, което булката иска. Основно сватбено правило. И така следва голяма кавга, която продължава и по телефона и в която била замесена и майката на булката, но тя мъдро не взела отношение. После горкият младоженец се опитва да потуши бурята, като казва на побеснялата булка, че не е чак толкова важно и може просто да избере друга рокля. Че важното в случая са те двамата. След което булката избухва наново и се продължава до безкрайност.

— Значи всичко е заради цвета.

Тя се засмя.

— Цветът е само последната капка. Става въпрос за власт, контрол, емоции, стрес и отношения в семейството.

— Успя да я убедиш да избере друга рокля и да се обади на годеника си, при това без да й кажеш каква глупачка е.

— Такава ми е работата. Освен това тя не е толкова глупава, колкото фокусирана върху дребните детайли, които би трябвало да остави на мен.

— И тези детайли са виновни за това, че държиш таблетки против киселини в нощното си шкафче?

— Помагат ми, когато някоя разгневена и разплакана булка се обади посред нощ. — Тя отметна коса върху раменете си и се загледа в лицето му. — Трябва да ставам рано.

— Искаш ли да си тръгна?

— Не, не искам, но ако останеш, трябва да знаеш, че ще ставам рано.

— Чудесно, защото и аз трябва да стана рано. — Остави бутилката вода и се пресегна да погали разпиляната по раменете й коса. — Защо не минем към втория рунд малко по-бавно?

Тя обви ръце около врата му.

— Защо не?

 

 

Мал чу алармата на часовника и отвори едно око в мрака. Усети как Паркър се размърда до него и после се пресегна да спре звука.

— Трябваше да попитам точно какво разбираш под „рано“ — измърмори той.

— Днес съм плътно ангажирана и искам да си направя тренировката, преди да започна деня.

Той отвори и двете си очи, за да погледне часовника. Пет и петнайсет. Можеше да е и по-зле.

— Нямам нищо против тренировките. Другия път ще си донеса спортен екип.

— Имам резервни дрехи, ако искаш да използваш фитнеса.

— Не мисля, че твоите ще ми станат.

Тя включи нощната лампа, стана и като наметна халата си, отиде до дрешника.

— Изчакай минутка.

Точно след толкова, докато той обмисляше дали да не дремне още половин час, тя се появи със сива тениска, спортни гащета и чорапи.

— На Дел ли са?

— Не. Държа най-различни дрехи за гости.

— Имаш дрехи за гости?

— Да. — Остави ги на леглото. — И както виждаш, това е много полезен навик. Освен ако само не си се шегувал, че искаш да потренираш.

— Дай ми пет минутки.

На нея й трябваха съвсем малко повече, за да се преоблече в секси червено потниче и спортен клин, който стигаше над коляното. Върза косата си на опашка. И закачи телефона на колана на кръста си.

— Колко дни в седмицата тренираш, за да имаш това тяло, Легс?

— Седем.

— Е, от моя гледна точка мога да кажа, че си струва. — Потупа я леко по дупето, което я накара да примигне. — И на чичо Хенри.

Паркър се засмя и го поведе към фитнеса.

Той спря на прага. Бе виждал залата им със спортни уреди във вилата в Хемптънс, но онова бе нищо в сравнение с това тук.

Две бягащи пътечки, кростренажор, велоергометър, универсална лежанка, гирички, лежанка с тежести — да не говорим за огромния телевизор с плосък екран и хладилната витрина, в която имаше бутилки вода и сок. Забеляза също и спретнато сгънати кърпи, влажни кърпички за дезинфекция, страхотна гледка.

— Удобно — отбеляза той — и ефикасно.

— Години наред го използвахме само двете с Лоръл, а Ема и Мак само понякога се отбиваха тук. Но напоследък има повече посетители. Мисля, че е време да сложим още един кростренажор и велоергометър, а може би и гребен тренажор. Това е. — Тя си взе кърпа от купчината. — Аз слушам новините, докато пробягам няколко километра, но ей там има и айпод със слушалки, ако искаш музика.

— Разбира се, че има. Аз ще потичам с музика.

Различен свят, каза си той, след като се качи на едната бягаща пътечка. Нямаше нищо общо със спортните уреди, които имаше у дома. Фитнесът тук бе от висока класа със сигурност, но и определено бе практичен. Той много харесваше практичните решения.

Освен това никак не бе зле да потича, докато Паркър тренираше редом с него.

Той навъртя пет километра, преди да премине към гиричките. Докато тя използваше универсалната лежанка, двамата се потяха в приятно мълчание.

Малкълм отиде до хладилната витрина за вода, а тя в това време разгъна постелка на пода и се зае с някакви упражнения от йога, при които плавно преминаваше от една трудна поза в друга.

— Някой ден трябва да ми покажеш как се прави това.

Тя изправи прегънатото си на две тяло и премина в някакво свободно протягане.

— Имам много хубав диск с упражнения за начинаещи.

— Сигурен съм, че имаш, но мисля да те оставя ти да бъдеш инструктор. Страшно красива си, Паркър. Ще ида да си хвърля душ, става ли?

— Аз… Разбира се. Аз ще се забавя още петнайсетина минути.

— Не бързай.

Излезе от фитнеса, погълнат от мисли за нея, и тогава забеляза Дел, облечен в спортен екип, който идваше насреща му. Дел спря, направо замръзна като в анимационен филм.

Почва се, каза си мислено Малкълм и продължи да върви.

— Здрасти.

— Здрасти? — Очите на Дел щяха да изскочат. — Само това ли ще кажеш?

— Чудесен фитнес. Спах със сестра ти и можеш да ме удариш с юмрук, както направи с Джак заради Ема, но това няма да промени нещата. Няма да ме спре да спя отново с нея.

— По дяволите, Мал!

— Предупредих те съвсем честно и не съм я притискал. И мога да ти кажа, че последното никак не беше лесно. Тя е най-забележителната жена, която някога съм срещал, при това във всяко отношение. Ако за теб това е проблем, Дел, ще ми бъде много мъчно, но то също не може да промени нищо.

— Какви са ти намеренията, по дяволите?

— Господи. — Малкълм прокара пръсти през косата си. — Сериозно ли питаш? Намеренията ми са да бъда с нея толкова често, колкото мога, в леглото и извън него. Тя е красива, интелигентна и забавна, дори когато не се опитва да е такава. И направо ми е взела ума, за бога.

Дел закрачи напред-назад за минутка.

— Ако провалиш всичко, ако я направиш нещастна, тогава няма да се разминеш само с удар с юмрук.

— Ако объркам нещата, няма да се налага ти да ме удряш. Паркър вече ще ме е проснала на земята.

Остави Дел да си мърмори под нос и се запъти към душа.

Тъкмо се бе облякъл, когато Паркър влезе.

— Да се извиня ли за брат си?

— Не. Ако аз имах сестра, вероятно първо бих замахнал, а после щях да питам. Всичко е наред.

— Отношенията ни са по-сложни, отколкото при повечето братя и сестри. Когато родителите ни загинаха, той… Дел смята, че трябва да се грижи за мен — за всички нас, но най-вече за мен.

— Ясно ми е, Паркър. Не мога да го виня. Още повече че това е част от него, а той ми е приятел. На теб чете ли ти конско?

Сега тя се усмихна.

— В типичния за Дел стил, а после аз му го върнах както аз си знам. Всичко е наред. Той също те смята за приятел, Малкълм.

— Точно така, затова мисля, че е добре да се разберем за нещо, преди да сме стигнали по-далеч в каквото има да става. Не ме интересуват парите.

Погледът й стана студен. Според него никой не можеше да изрази студено презрение така явно, както Паркър Браун.

— Никога не съм мислела така, нито пък Дел.

— Тази мисъл все ще се появи някой ден, затова нека да я отхвърлим още сега. Имате си страхотно местенце тук и нямам предвид само имението. Говоря за положението ви, Паркър, в този град. Мога само да уважавам времето, усилията и уменията, които са спечелили това положение на семейство Браун. Но аз сам избирам пътя си и така ми харесва. Сам се грижа за себе си и за майка си, защото така е редно. Когато те погледна, не виждам пари, положение в обществото или как се казва — потекло. Виждам само теб и трябва да знаеш това.

Както бе направила и през нощта, тя отиде до вратата на терасата и я отвори, за да влезе въздух. После се обърна към него.

— Смяташ ли, че съм решила да излизам с човек, който е под нивото ми?

Той я изгледа за миг. Не беше само ядосана, а и наранена. Както беше казал и на Дел, съжаляваше за това, но не можеше да промени нищо.

— Не. Това не е в стила ти. Ясно ми е. Само искам и двамата да сме наясно, напълно.

— Явно е така.

— Малко си ядосана. — Приближи се до нея. — Ще ти мине. Искаш ли да идем на кино довечера? Има преглед на филмите на Хичкок. Мисля, че тази вечер дават „Небезизвестните“.

— Наистина не знам дали…

— Добре, ще ти се обадя и ще се разберем.

— Можеш да се отбиеш в кухнята за кафе и закуска — предложи му тя с абсолютна учтивост.

— Звучи добре, но трябва да бягам. — Сграбчи я, просто я сграбчи и бързо й припомни какво бяха споделили предната нощ. — До скоро — каза той и се запъти към вратата.

Погледна през рамо и я видя да стои все така в средата на отворената врата, а зад гърба й се виждаха небето и дърветата.

— Внимавай с хапчетата против киселини, Легс.