Нора Робъртс
Щастливи завинаги (16)

Петнадесета глава

— В сервизното помещение. — По пижама, просната на дивана в семейния салон, Мак зяпна в тавана. — Паркър Браун от рода Браун в Кънектикът прави секс в сервизното помещение.

— Бяхме като животни.

— Сега вече се хвали — отбеляза Лоръл и захапа парче пица.

— И това ми харесва.

— Мога само да те поздравя, но сериозно, направо съм влюбена в него заради факта, че ще те води на вечеря у майка си. — Ема доля чашите им с вино. — И задето е толкова очевидно притеснен от това.

— Ще бъде интересно.

— Аз пък искам да знам дали може да поправя и по-малки домакински уреди. Един от миксерите ми бръмчи странно.

Паркър погледна към Лоръл.

— Питай го. Явно му харесва да поправя разни неща. Което ме подсеща, че е помолил Картър да дава уроци на онова момче. Кога е започнало това?

— Миналия месец — осведоми я Мак. — Картър казва, че Глен много напредва. Накарал го е да чете „Кери“.

Ема преглътна тежко.

— Имаш предвид „Кери“ с многото кървища в нощта на бала?

— Картър разбрал, че Глен обича филми на ужасите и че е гледал точно този филм няколко пъти, затова решил, че ще му хареса да чете книгата. И наистина се получава.

— Много хитро — отбеляза Паркър. — Страхотен начин да покажеш на някого как да чете за удоволствие и че това не е само работа, просто заради ученето или досадно задължение, а за забавление.

— Да. Картър… просто много го бива, нали разбирате? — Лицето на Мак грейна в топла усмивка. — Толкова е търпелив и умен, и добър по природа, без да е сладникав. Мисля, че някои хора като него са късметлии, че вършат онова, за което са родени. А ние, останалите, се възползваме от това.

— И с нас е така. Наистина вярвам, че правим онова, за което сме родени — добави Ема. — Именно затова работата ни е нещо повече от бизнес, също както преподаването не е само професия за Картър. Ние правим много хора щастливи и една от причините за това — освен че сме страшно талантливи — е, защото вършим онова, което прави нас щастливи.

— За нас. — Лоръл вдигна чаша. — Щастливи, красиви, сексуално задоволени и страшно талантливи.

— Не мога да не пийна за това — обади се и Мак.

Паркър се присъедини към тоста и пийна от чашата си. В този момент телефонът й звънна.

— Е, добре, за миг ще изляза оттук и ще бъда щастлива. Връщам се веднага.

— Добре — започна Мак в мига, в който Паркър излезе от стаята. — Какво мислим по въпроса?

— Мисля, че привличането помежду им е извън всякакви класации — отговори Лоръл. — И че всеки от тях е дълбоко емоционално привързан към другия. Мъж с дръзкото поведение и увереността на Мал няма да се смути от една вечеря при майка му, освен ако наистина е много важно за него.

— Защото когато майката е важна — а в случая с Мал е точно така — това е голяма стъпка. Издига отношенията на по-високо ниво. — Мак кимна. — Ако той не искаше да минат на по-горно ниво, щеше да намери начин да разубеди майка си.

— Много е мило, че това го притеснява — добави и Ема, — защото наистина е важно. И двете жени са важни за него. Знаете ли, според мен той обича да се изправя лице и лице с всичко. Беше казал на Дел направо, че се интересува от Паркър. И после откровено повдигна въпроса с парите и положението в обществото, когато за първи път станаха интимни. Всичко е съвсем открито и ясно. Това е обичайното му поведение. Затова не мисля, че са много нещата, които го притесняват.

— Искате ли да чуете моето мнение? — Мак се замисли дали да хапне още едно парче пица. — Аз виждам двама уверени в себе си и можещи да се справят с живота индивиди, които не само се опитват да осмислят уязвимостта на това да си влюбен, но и се опитват да пресметнат рисковете и евентуалния изход. Най-общо казано? Мисля, че са идеални един за друг.

— Да! И аз мисля така. — Ема погледна за миг към вратата. — Но още не е време да й го кажем. Тя не е готова да го чуе.

— Нито пък той — отбеляза Лоръл. — Чудя се кой ли от двамата пръв ще стигне до тази мисъл.

 

 

Мал събра заложените чипове. Последната обърната карта му бе осигурила много приличен фул хаус — дами и осмици — с който напълно разби събраните пет поредни карти до асо, но от различни бои, на Джак.

— Голям късмет имаш тази вечер, Кавана.

Мал подреди чиповете си и за миг си представи Паркър, сервизното помещение и разкъсаното дантелено бельо в задния джоб на джинсите си.

Нищо не знаеш, приятелю, помисли си той.

— Нося си го с мен — каза той и отпи голяма глътка от бирата си.

— Не е лошо да споделиш малко с мен. — Род, един от редовните участници в покер вечерите им, се намръщи и хвърли картите си на масата. — Аз нямам нищо цяла вечер.

— Не се тревожи. Следващото раздаване ще те очисти до шушка. После може спокойно да ни гледаш как играем.

— Студенокръвно копеле си ти, Браун.

— Покерът не е за нежни души.

Мал също хвърли раздадените му карти. Нямаше съмнение, че Дел е безпощаден на масата, каза си той. Вероятно бе същият и в съда, макар че той никога не го бе виждал как работи. Но дълбоко в себе си? Там бе съвсем друго нещо.

Покер вечерите водеха началото си от времето, когато Дел и Джак бяха учили заедно в Йейл, а Дел бе главният виновник за продължаването на традицията. Повечето от мъжете край масата играеха заедно от години. Той и Картър бяха най-новите членове на групата. Картър се бе присъединил най-вече заради връзката си с Мак, макар че двамата с Дел се бяха познавали и като ученици.

А той самият? Не беше съвсем сигурен, освен че двамата с Дел просто си бяха паснали идеално.

Онова, което характеризираше Дел — освен страстта му към покера и правото — бе традиционализмът му, неговата щедрост, лоялност и непоколебимата му воля да защитава хората, които бяха важни за него.

Паркър бе такъв човек. Не беше сигурен как Дел или Паркър биха реагирали на факта, че тя бе станала по-важна за него, отколкото някога си бе представял, че е възможно или реално. Как би могъл да предвиди техните чувства, след като не знаеше той самият какво изпитва?

Погледна флопа, своите карти, пресметна възможните варианти и направи залога си, докато наоколо се водеше спокоен разговор. Закачки, малко бизнес, пиперливи шеги.

Когато Картър обърна следващата карта, Мал преосмисли възможностите си, видя колко са намалели. Тогава Дел увеличи залога и той се оттегли.

Според него между покера и живота имаше много общо. Играеш с картите, които са ти раздадени, пресмяташ шансовете си, рискуваш или не. А когато картите са лоши, блъфираш, ако залогът си заслужава и ако имаш куража да рискуваш.

Ако ли не? Чакаш следващата ръка.

Според него начинът, по който бе играл в живота си досега, бе доста печеливш. Сега трябваше добре да разгледа картите си, да прецени шансовете си с Паркър. Тя си струваше риска.

Франк, друг редовен играч, също хвърли картите си.

— Е, Дел, кога ще бъде готов новият мъжки палат?

— Питай архитекта.

Джак отговори на вдигнатия залог на Дел.

— Занимавам се с разрешителните. Ако нещата минат гладко? Ще можем да те обираме на покер в новото място през март или април най-късно. — Джак се озърна наоколо в стаята за игри. — Ще ми липсва това място.

— Ще бъде странно — обади се и Род. — Покер вечер с жени точно отгоре… — Той вдигна палец към тавана.

— Не просто жени — изтъкна Франк. — Съпруги, след като ти и тези тримата направят голямата крачка. Господи, по това време догодина всички ще сме скочили в пропастта. Освен теб — обърна се той към Мал.

— Някой трябва да държи фронта.

— И ти май си близо до ръба. — Род му се ухили през дима от пурата си. — Излизаш с Паркър. Последната неомъжена от Квартета на Дел.

Мал хвърли поглед към Дел, но лицето на приятеля му остана безизразно като на професионален картоиграч и ответният поглед бе хладнокръвен.

— Умея да пазя равновесие.

Франк изсумтя.

— Продължавай да си го повтаряш, приятел, чак докато се озовеш над пропастта и усетиш как въжето се изплъзва между пръстите ти.

— Добре, че е бил каскадьор — обади се Джак. — Би трябвало да знае как да пада.

Мал пийна отново от бирата си. Да, знаеше как да пада. Но знаеше и точно какво може да стане, ако приземяването не мине както е планирано.

 

 

Майка му поддържаше спретнат дома си, замисли се Мал. Правеше го от гордост, по навик и защото това бе в природата й. Но за неделната вечеря — тази неделна вечеря — направо бе изпаднала в мания, която можеше да съперничи на любовта на пияницата към бутилка уиски.

Къщата бе прилична. Бе проявил изключително внимание, докато бе избирал къща, която ще й върши работа и в която той щеше да е спокоен тя да живее. Търсеше хубав квартал, в който хората разговарят със съседите си, грижат се един за друг понякога. Не искаше нещо прекалено голямо, за да се притеснява тя или да се чувства смазана от размера й, нито пък толкова малко, че да се чувства затворена в капан.

Бе намерил идеалния вариант в преустроено ранчо с традиционна тухлена фасада и не много голяма морава, която двамата лесно можеха да поддържат сами. Големият бонус на сделката се оказа пристроеният гараж, над който имаше жилищен апартамент.

Двамата се обичаха и дори се харесваха взаимно, но никой не би искал да живее заедно с другия. Така всеки имаше лично пространство, своя територия и личен живот. Но той бе достатъчно близо, за да я наглежда. Както и тя него, съзнаваше отлично Мал.

Винаги можеше да се отбие за храна в кухнята й и често го правеше, ако беше в настроение, или се отбиваше да пийне кафе сутрин — или пък не. А тя можеше да го повика да се погрижи за някой дребен ремонт или да изхвърли боклука.

И двамата бяха доволни от положението.

Освен когато тя го подлудяваше.

— Майко, това е само вечеря. Храна.

— Не ми казвай кое какво е. — Кей размаха пръст към него, докато бъркаше соса — отново — за лазанята, с която много се гордееше, както той отлично знаеше. — Кога за последен път си водил жена у дома за вечеря?

— Горе-долу никога.

— Точно така. — Спря да размахва пръст и го забоде в гърдите му.

— И бездруго не я водя аз — От самата мисъл го засърбя между лопатките. — Тя ще дойде сама.

— Което трябва да те засрами.

— Но тя…

— Хм!

Това бе друго нещо, което отлично познаваше — този тон, който казваше, че изобщо не трябва да опитва да спори с нея.

Пое си въздух и пробва друга тактика.

— Мирише хубаво.

— На вкус е още по-добре. — Тя взе лъжица, топна я в соса и му подаде да опита.

— Вярно е — съгласи се Мал, след като опита.

— Така и трябва. Важно е. Това момиче има класа.

— Както и ти, майко.

— Съвсем вярно, но знаеш за какво ти говоря. Именно защото е много добре възпитана, ми се обади да ми благодари за поканата. Ще й поднеса вкусна вечеря. — Тя намигна. — От класа. Направих изискани ордьоври.

— Кифлички с кренвирш? — Когато тя се засмя с цяло гърло и отметната глава назад, той я сръчка с лакът. — Аз ги харесвам.

— Няма да ги видиш тази вечер. Сигурен ли си, че това вино е добро? — Посочи към двете бутилки на плота, които бе отворила да дишат.

— Сигурен съм.

— Разбираш по-добре от мен от тези неща след холивудските си похождения.

— Да, но тогава пиех само от пъпа на някоя хубавица.

— Няма начин да си пийнеш порядъчно по този начин — отбеляза тя и този път той се разсмя.

Кей се отдръпна леко от печката и отново огледа кухнята.

Беше сложила красива купа с плодове на малката разтегателна маса под прозореца, където обичаше да сяда и да пие кафе сутрин. Дребничката декоративна детелина, която Мал й бе подарил, цъфтеше с малките си нежни цветчета на полицата над мивката.

Колекцията й от солнички бе подредена на един рафт над дървената пейка, която той бе направил в часовете по практика в училище.

Човек можеше да се храни направо на пода, а и всяка друга повърхност блестеше от чистота.

Тя кимна доволно, после разпери ръце.

— Как изглеждам?

— Също толкова добре, колкото и лазанята ти.

— Зачервена и пикантна?

Той подръпна кичур от буйните й яркооранжеви коси.

— Точно така.

— Ще наредя лазанята и ще я сложа да се пече. Искам да вземеш и да запалиш свещите, които съм подредила наоколо. И недей да разтуряш нищо.

— Че какво мога да разтуря?

Тя го изгледа втренчено със зелените си очи.

— Нищо, ако ти е мил животът.

Мал се примири, взе запалката и обиколи навсякъде трапезарията, дневната, дори и в банята за гости. Навсякъде бе сложила декоративни свещи. Вероятно бяха аранжирани както бе видяла в някое списание или по любимия си телевизионен канал със съвети за дома и градината.

В малката баня бе сложила красиви цветни кърпи и сапуни и както отлично знаеше от опит, щеше да му съдере кожата от бой, ако ги използва наистина.

Надникна в малкия й кабинет, в спалнята и голямата баня най-вече за да не й се мярка пред очите и да не го тормози повече.

Тя бе създала дом тук, замисли се той. Уютен и хубав дом. В много отношения това бе първият дом, който имаха. Всички останали бяха временни жилища или апартаменти под наем. Преходни.

Затова имаше пълното право, ако поиска да боядиса стените — както и бе направила — в различен цвят във всяка стая, ако иска да си подреди навсякъде свещи или да сложи в банята луксозен сапун, който никой друг, освен госта, не може да използва.

Когато реши, че достатъчно се е забавил, слезе обратно долу. Почукването на вратата го спря.

— Вземи палтото й — извика майка му. — И го закачи в дрешника.

— Естествено, да не съм някакъв глупак? — измърмори той под нос.

Отвори и видя Паркър на прага, наметнала светъл тренчкот върху тъмнозелена рокля и стиснала букет дребни ириси в синьо и бяло.

— Здравей. Явно не ти е било трудно да намериш мястото.

— Никак.

— Ще взема палтото ти.

— Каква приятна къща. — Тя огледа всекидневната, докато той вземаше връхната й дреха. — Прилича на майка ти.

— Как така?

— Толкова е цветна.

— В това си права. Ела, влез. Тя е в кухнята. Как мина тържеството?

— Беше… О, виж това! — С неприкрито удоволствие тя спря, за да разгледа пощенските картички, които бяха окачени в рамки на стената. — Прекрасни са!

— Събирала ги е на път — от различните места, където е служил за по-дълго баща ми или където са се срещали за кратък отпуск.

— Чудесен начин да си спомниш. Ти сигурно си бил на някои от тези места. Помниш ли ги?

— Не съвсем. — Той хвана свободната й ръка и я поведе към кухнята.

Влязоха тъкмо когато Кей затваряше вратата на фурната.

— Кей, радвам се да те видя. Благодаря, че ме покани в дома си.

— Добре дошла. Ириси. — Удоволствието сгря лицето й. — Любимите ми цветя.

— Някой ми спомена. Ема ги аранжира.

— Много я бива. — Кей ги подуши и остави букета на плота. — Засега ще стоят тук, но довечера ще проявя егоизъм и ще ги взема в спалнята си. Мал, сипи малко вино на момичето. Цял ден е работило.

— С удоволствие ще пийна чаша вино. Имаш много красив дом. Излъчва щастие.

Много точно казано, помисли си Мал, докато сипваше виното.

— Заповядай. Майко.

Кей опита, сви устни.

— Не е лошо. Вие двамата идете да седнете във всекидневната. Ще донеса ордьоври.

— Мога ли да помогна? Не съм голяма готвачка, но съм много добър помощник.

— Няма кой знае какво за правене. Просто ще поседнем за малко. Най-добре отивайте, а ти можеш да вземем и подноса, Мал, аз идвам след мъничко.

Отвори хладилника и извади най-красивия си поднос със студените ордьоври.

— О, колко са хубави само! — Стиснала чашата си с вино, Паркър се приближи до солничките.

Каза го искрено, установи с огромна изненада Малкълм. Вече прекрасно различаваше любезния й тон от искреното удоволствие.

Имаше стилни фигурки, смешни, както и такива, които любезно можеха да се нарекат провокативни.

— Започнах да ги колекционирам веднага след сватбата. Нещо дребно, което можех да опаковам където и да се преместим. После малко се поувлякох.

— Прекрасни са. Очарователни и забавни. Батман и Робин?

Кей отиде до нея.

— Мал ми ги подари за деня на майката, когато беше на дванайсет. Както и онези съвкупяващи се кучета — не вярваше, че ще ги сложа на полицата. Тогава беше на шестнайсет, мисля, че се опитваше да ме провокира. Научи си урока. — Погледна го през рамо и се усмихна на спомена. — Адски се засрами, когато ги сложих при другите в колекцията.

Мал пристъпи от крак на крак.

— Какво да правя с този поднос?

Паркър го погледна и се усмихна.

— О, благодаря. — Избра си кръгло хлебче, върху което имаше сирене „Бри“ и малина. — Ами тези?

Продължи да разглежда фигурките, сближавайки се с майка му покрай солничките, докато той държеше в ръце подноса с хапки.

С напредването на вечерта не бе сигурен дали да е доволен, облекчен или притеснен от това колко добре се разбираха Паркър и майка му.

Отлично знаеше, че Паркър може да съобрази поведението и стила си на общуване в най-различна социална ситуация и често го правеше. Но сега имаше нещо повече. Усещаше, както бе усетил и в онзи първи път, когато заедно хапваха пица, че тя е спокойна и се забавлява.

Разговаряха за местата, които и двете бяха посещавали, градове и страни, в които родителите му бяха пътували, когато е бил твърде малък, за да помни, и такива, които едва си спомняше.

Говореха за нейния бизнес и смехът на майка му отекваше отново и отново, когато Паркър споделяше някаква забавна или странна случка от някое тържество.

— Не притежавам твоето търпение. Толкова много хора да ми се обаждат по цял ден, да се оплакват, да мърморят и да искат какво ли не. По дяволите, на мен ми се иска да цапна някой от клиентите на Мал поне два пъти на ден.

— Паркър не ги удря — намеси се Малкълм. — Тя ги смазва като хлебарки.

— Само когато е абсолютно необходимо.

— Какво ще правиш с Линда Елиът или както там й е сега фамилията? — Паркър се поколеба и Кей само сви рамене. — Не е моя работа.

— Не, не е това. Просто не съм сигурна още. Ще бъде сложно. Бих я смазала като хлебарка и това би ми доставило огромно удоволствие. Но тя е майка на Мак.

— Тя е уличница, която се мисли за нещо повече от останалите.

— Господи, майко.

— Не, абсолютно права си — обърна се Паркър към Кей. — Не само е уличница, която се мисли за нещо повече от всички останали, но и страда от комплекс за преследване на всичкото отгоре. През целия си живот съм я презирала, затова не би могла да кажеш нещо за нея, което да ме обиди. — Паркър хапна малко от лазанята и погледна Малкълм с вдигнати вежди. — Какво? Нямам ли право да презирам някого?

— Просто не е в твой стил.

— Тя използва и малтретира емоционално една от най-добрите ми приятелки откакто се помня. Заслужава много повече от онова, което най-накрая успях да й причиня. Но… — Паркър разкърши рамене, пийна вино. — Ще дойде на сватбата. Ще иска да покаже новия си съпруг, да се похвали с него. В момента й е забранено да стъпва в имението, но ще трябва да отменя забраната за събитието.

— Какво си направила, пропъдила ли си я?

Паркър се усмихна на Малкълм.

— Да. Достави ми голямо удоволствие. И повярвай ми, ще се справим с нея на сватбата. Още не съм сигурна как, но по-скоро ще я заключа в мазето, отколкото да й позволя да съсипе, макар и за миг, настроението на Мак и Картър в този ден.

Кей стисна устни и кимна.

— Сигурна съм, че ще го направиш. Ако имаш нужда от помощ, само ми кажи. Никога не съм я харесвала.

— Не знаех, че двете с Линда се познавате.

— О, тя не би ми обърнала и грам внимание, но пътищата ни са се пресичали понякога. Навремето идваше да вечеря в ресторанта, когато работех там. И посещаваше много от партитата, на които ме викаха да сервирам. — Кей размърда рамене, както често правеше и Малкълм, за да покаже, че не е нещо важно. — Тя е от хората, които гледат през теб, сякаш си прозрачен, докато щракат с пръсти за следващия си коктейл или за по-бързо обслужване, и не се свенят да се оплакват от обслужващия персонал, докато стоиш до тях.

Паркър се усмихна и в очите й блесна свирепо пламъче.

— Кей, би ли искала да дойдеш на сватбата на Мак?

Кей примигна.

— Ами аз почти не познавам булката, нито пък Картър.

— Много бих искала да дойдеш и да бъдеш мой гост на сватбата на приятелката ми в моя дом.

— За да ти помогна да заровим трупа ли?

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам. Но ако стане…

— Ще донеса лопата. — Кей въодушевено чукна чашата си в тази на Паркър.

— Вие двете малко ме плашите — отбеляза Малкълм.

В края на вечерта, след като приключиха с основното ядене, а после с десерта и кафето — а когато майка му приготвяше ябълков пай, това бе сериозно постижение — тя изгони него и Паркър от кухнята.

— Ще се заема с чиниите, когато сама преценя.

— Всичко беше прекрасно. Наистина. Благодаря.

Кей се усмихна самодоволно на сина си над рамото на Паркър, когато тя се наведе да я целуне по бузата.

— Гледай той да те доведе пак. Заведи я горе и й покажи твоя апартамент, Мал.

— Разбира се. Лека нощ, мамо. Благодаря за вечерята. — Той поведе Паркър към стълбите, които водеха към неговия апартамент. — Накара майка ми да се почувства много добре тази вечер.

— Беше взаимно.

— Тя те харесва, а е човек, който много внимава кого допуска близо до себе си.

— Тогава се чувствам поласкана.

Той спря за миг пред вратата на жилището си.

— Защо я покани на сватбата?

— Мисля, че ще й хареса. Проблем ли е?

— Не, а и наистина ще й хареса. Но имаше и още нещо. — Леко докосна с показалец слепоочието й. — Имаше и друго предвид, когато я покани да дойде.

— Добре де, да. Линда наранява хората. Това е в характера й, независимо дали го прави нарочно или по невнимание. Майка ти ми прави впечатление на човек, който не се засяга лесно, но Линда е успяла да го направи. Затова е редно да дойде на сватбата на Мак като желан гост, докато Линда ще бъде там само по задължение и никога повече няма да бъде добре дошла в дома ми.

— Това е едновременно много мило и пресметливо.

— Постигането на няколко цели наведнъж е моя специалност.

— Несъмнено — погали нежно ръката й. — Много внимаваш кого допускаш близо до себе си.

— Да.

Остана загледан в нея още миг.

— Не водя жени тук. Малко е… странно — добави той и махна с ръка към къщата на майка му.

— Предполагам.

Отключи вратата.

— Заповядай.

Не беше пъстро като в дома на майка му, а по-скоро спартански обзаведено. И говореше за практичност, която допадаше на светоусещането на Паркър.

— Колко хитро. Представях си няколко малки стаи, а вместо това тук е едно цяло отворено пространство. Нещо като голям салон, с кухненски бокс в ъгъла, а мебелите служат за оформяне на различни кътчета.

Поклати глава при вида на огромния плосък екран на телевизора, който доминираше на цялата стена.

— Каква е тази работа с мъжете и размера на телевизора им?

— Ами жените и обувките им?

— Туше. — Пристъпи навътре и забеляза малката, отново много практична и изчистена като стил, спалня през отворената плъзгаща се врата. Върна се назад. — Харесват ми скиците с молив.

Няколко скици, изобразяващи много детайлно улични сцени, бяха окачени в черни рамки на стената.

— Да, хубави са.

Тя направи крачка към тях и се взря в подписа в долния ъгъл.

— Кавана.

— Баща ми ги е рисувал.

— Прекрасни са, Малкълм. Много хубаво е, че имаш това късче от него. Ти можеш ли да рисуваш?

— Не.

— Нито пък аз. — Тя се обърна и му се усмихна.

— Остани.

— Нося си чанта с малко лични вещи в багажника на колата. — Отвори чантичката си и извади ключовете. — Ще я донесеш ли?

Той взе ключовете и леко ги тръсна, докато я гледаше внимателно.

— Къде ти е телефонът?

— В чантичката. Изключих го преди вечеря.

Наведе се и я целуна.

— Отговори на пропуснатите обаждания, после пак го изключи. Отивам за чантата ти.

Когато той излезе, тя извади телефона си, но отдели още миг, за да огледа жилището му.

Подредено, практично, отново си помисли тя, и доста оскъдно. Това бе жилището на човек, свикнал да се мести и да го прави без излишно суетене.

Плитки корени, каза си тя, а нейните бяха много, много дълбоки.

Не беше сигурна, никак даже, какво точно означава това.

Изтласка тези мисли от съзнанието си, включи телефона и се зае да отговаря на съобщенията в гласовата поща.