Нора Робъртс
Щастливи завинаги (1)

Пролог

Мъката прииждаше на вълни, мощни и бурни вълни, които заливаха и разбиваха сърцето й. В други дни пълзяха бавно и я поглъщаха, заплашваха да удавят душата й.

Хората — добри и загрижени хора — казваха, че времето лекува. Паркър се надяваше да са прави, докато стоеше на терасата към спалнята си в късната лятна привечер, месеци след внезапната и шокираща загуба на родителите й, а тези непокорни вълни продължаваха да прииждат.

Имаше толкова много, напомни си тя. Брат й — наистина не вярваше, че би оцеляла в мъката си без Дел — бе като скала, на която можеше да се опре в този безкраен океан от шок и тъга. Приятелките й — Мак, Ема, Лоръл — които бяха част от живота й и част от самата нея още от детството. Те бяха спойката, която свързваше и задържаше всички разпилени късчета от живота й. Имаше и постоянната и непоклатима подкрепа на дългогодишната им икономка, госпожа Грейди, нейното убежище.

Имаше дома си. Красотата и елегантността на имението Браун й се струваха сякаш по-наситени и по-изпъкващи сега, когато знаеше, че няма да види родителите си да се разхождат в градините. Никога повече нямаше да изтича долу и да свари майка си да се смее в кухнята с госпожа Г. или да чуе баща си да договаря някаква сделка в домашния си кабинет.

Вместо да се научи как да покори тези вълни, тя се бе оставила да я повлекат надолу и все по-надолу в мрака.

Вече бе решила, че времето трябва да бъде използвано, притискано и раздвижвано.

Смяташе — надяваше се — че е намерила начин не само да използва времето си, но и да почете онова, което родителите й бяха оставили, да свърже тези дарове със семейството и приятелите си.

Да бъде продуктивна, мислеше си тя, усетила първите остри нотки на есенните аромати във въздуха. Хората в рода Браун работеха. Изграждаха и сътворяваха и никога, ама никога не седяха със скръстени ръце да се наслаждават на лаврите си.

Родителите й биха очаквали от нея да бъде също толкова продуктивна, колкото и предшествениците й.

Приятелките й може би щяха да решат, че си е изгубила ума, но тя бе направила проучвания, изчисления и бе начертала солиден бизнес план, стабилен работен модел. А с помощта на Дел имаше и съвсем разумен и справедлив правен договор.

Време бе да се хвърли да плува във водата, каза си сама тя.

Нямаше да допусне да се удави.

Върна се в спалнята си и взе четирите дебели плика, които бе подредила на тоалетката си. По един за всяка от тях по време на срещата — макар да не бе казала на приятелките си, че идват на делова среща.

Спря за миг, колкото да върже лъскавата си кестенява коса на стегната конска опашка, а после остана вторачена в собствените си очи, мъчейки се да накара поне малко пламъче да проблесне в наситеносините им ириси.

Можеше да успее в това. Не, не, те щяха да успеят.

Трябваше само да ги убеди най-напред.

Слезе и завари госпожа Грейди да довършва приготвянето на храната.

Енергичната икономка се извърна от печката и й намигна.

— Готова ли си?

— Поне съм подготвена. Притеснявам се. Глупаво ли е да се притеснявам? Това са най-добрите ми приятелки.

— Каниш се да направиш голяма крачка и ще ги помолиш да я направят и те. Би било глупаво, ако не се притесняваш малко. — Пристъпи към нея и обхвана лицето й с длани. — Залагам на теб. Излез малко навън. Реших да ви поглезя, така че ще хапнете ордьоври с вино на терасата. Моите момичета са вече големи.

Искаше й се да е така, но, Господи, вътре в нея имаше едно малко момиченце, което копнееше за мама и татко, за спокойствие, за любов и сигурност.

Излезе навън и остави големите пликове на масата, след това отиде до хладилника да вземе виното и си сипа в чаша.

После просто остана с чаша в ръка, загледана в меката светлина над градините към красивото малко езерце и отражението на върбите във водите му.

— Господи! Как искам малко от това.

Лоръл изскочи на терасата с жестоко късо подстригана руса коса — нова прическа, за която вече съжаляваше. Не беше съблякла още униформата си на майстор-сладкар в изискан местен ресторант.

Ясносините й очи се вдигнаха към небето, докато си сипваше от виното.

— Кой да знае, че след като си смених графика заради нашата „вечер по женски“, ще получим неочаквана резервация за двайсет души в последния момент? В кухнята беше истинска лудница цял следобед. Виж кухнята на госпожа Г. сега… — простена драматично и се строполи в един от столовете след дългите часове, прекарани на крака. — Същински оазис на спокойствието и ухае божествено. Какво има за вечеря?

— Не съм питала.

— Няма значение. — Лоръл махна с ръка. — Но ако Ема и Мак закъснеят, ще започна без тях. Какво е това?

— Нещо, което не може да започне без тях. Лоръл, искаш ли да се върнеш в Ню Йорк?

Приятелката й я изгледа над ръба на чашата си.

— Гониш ли ме?

— Просто искам да знам ти какво искаш. Дали си доволна от сегашното си положение. Върна се тук заради мен, след катастрофата, а после…

— Живея ден за ден и мисля, че все някога ще измисля нещо. Точно в момента ме устройва да нямам план. Ясна ли съм?

— Ами…

Паркър прекъсна думите си, когато се появиха Мак и Ема, ухилени.

Ема й се струваше толкова красива с буйната си къдрава коса и екзотични тъмни очи, грейнали закачливо. Докато Мак, слаба и висока, с джинси и черна тениска, имаше яркочервена коса, подстригана на асиметрични къси кичури, и зелени очи, които сега искряха лукаво.

— На какво се смеете? — поиска да разбере Лоръл.

— На мъжете. — Мак остави двете табли с банички с бри и спанак, които госпожа Грейди бе пъхнала в ръцете й, докато минаваше през кухнята. — Двама бяха решили да приключат спора кой да излезе с Ема, като премерят сили на канадска борба.

— Беше много мило — настоя Ема. — Братя са и бяха дошли в магазина да купят цветя за рождения ден на майка си. И после стана каквото стана.

— В студиото непрекъснато идват разни мъже. — Мак си взе захарно зрънце грозде от таблата, която вече бе на масата, и го пъхна в устата си. — Никой не е тръгнал да се бори на канадска борба за честта да ме покани на среща.

— Някои неща не се променят — отсече Лоръл и вдигна чашата си към Ема.

— Но други се променят — обади се Паркър. Трябваше да започне, да направи крачката. — Именно затова ви помолих да дойдете всички тази вечер.

Ема замръзна с протегната към сиренето ръка.

— Нещо лошо ли е станало?

— Не. Но исках да говоря с всички ви заедно. — С решителен вид Паркър наля вино на Мак и Ема. — Да седнем.

— Опа! — предупредително измърмори Мак.

— Няма нужда от това — настоя Паркър. — Искам първо да ви кажа, че страшно много ви обичам и винаги съм ви обичала. Така ще си остане завинаги. Споделяли сме толкова много неща, хубави и лоши. И когато всичко бе най-зле, знаех, че вие ще бъдете насреща.

— Всички се подкрепяме една друга. — Ема се наведе и сложи ръката си върху тази на Паркър. — Така постъпват приятелите.

— Да, вярно е. Искам да знаете, че означавате много за мен и ако някоя от вас не иска да опита онова, което се каня да предложа, по каквато и да било причина, това няма да промени нищо в отношенията ни. — Вдигна длан, преди някой да каже нещо. — Нека да започна така. Ема, ти искаш да имаш свой цветарски бизнес някой ден, нали така?

— Това винаги е било мечтата ми. Искам да кажа, че съм доволна от работата си в магазина, а и шефът ми дава много голяма свобода, но се надявам все някой ден да имам собствено ателие. Но…

— Без „но“ засега. Мак, твоят талант и творчески дух са прекалено силни, за да прекарваш дните си в правене на паспортни снимки и нагласени портрети на хлапета.

— Талантът ми не познава граници — небрежно отвърна Мак, — но човек трябва и да яде.

— Би предпочела да имаш свое собствено фотографско студио.

— Бих предпочела Джъстин Тимбърлейк да мери сили с Аштън Кътчър за ръката ми, но и това няма да стане.

— Лоръл, ти замина да учиш в Ню Йорк и Париж, за да станеш майстор-сладкар.

— Международно прочут майстор-сладкар.

— А сега се задоволяваш с работата си в „Уилоус“.

Приятелката й преглътна хапка от баничките със спанак.

— Ами да…

— Отчасти това беше и за да си до мен, след като изгубихме мама и татко. Аз учих — продължи Паркър, — с идеята да започна свой собствен бизнес. Винаги съм знаела какъв ще бъде, но ми се струваше само празна мечта. Която никога не съм споделяла с никоя от вас. Но през изминалите няколко месеца започна да ми се струва постижима и определено разумна.

— За бога, Паркър, какво е? — попита Лоръл.

— Искам да започнем общ бизнес. И четирите, като всяка от нас ще ръководи своя дял — според личните си интереси и професионална компетентност, но всички ще бъдат обединени под един общ чадър, така да се каже.

— Да започнем бизнес? — повтори Ема.

— Нали помните как обичахме да си играем на „Сватбен ден“? Всички се редувахме да играем различни роли, слагахме си костюми и рокли, планирахме различни събития.

— Най-много ми харесваше да се омъжвам за Харолд. — Мак се усмихна при мисълта за отдавна починалото куче на семейство Браун. — Беше толкова красив и верен.

— Можем да го превърнем в действителност, да направим от „Сватбен ден“ бизнес.

— Да осигуряваме костюми и кексчета, както и много търпеливи кучета за малки момиченца ли? — не разбра Лоръл.

— Не, ще предлагаме уникално и прелестно място — тази къща, цялото имение, фантастични торти и сладкиши, умопомрачителни букети и цветни аранжименти, красиви и вълшебни снимки. А колкото до моята роля — аз ще бъда човекът, който се грижи за всеки детайл, така че да превърнем сватбата или друго важно събитие в най-прекрасния ден в живота за всеки наш клиент. — Само за миг си пое въздух и продължи: — Вече имам безброй контакти благодарение на родителите си. Фирми за доставка на храна, търговци на вино, лимузини под наем, салони за красота — всичко. А каквото ми липсва, ще си го набавим. Бизнесът ни ще включва пълно обслужване на сватби и други официални събития, а четирите ще бъдем равноправни партньори.

— Сватбен бизнес. — Ема се размечта. — Звучи прекрасно, но как бихме могли…

— Имам бизнес план. Направила съм проучвания, сметки и графики, имам и отговори на правните въпроси, ако имате такива. Дел ми помогна да го направя.

— Той съгласен ли е? — попита Лоръл. — Дилейни съгласен ли е да превърнеш имението, дома ви, в бизнес?

— Напълно ме подкрепя. А приятелят му Джак е готов да ни помогне с архитектурен план за преустройство на къщата край басейна във фотографско студио и апартамент за живеене над него, както и ремонт на къщата за гости, за да се превърне тя в цветарско ателие с апартамент на горния етаж. Можем да преустроим помощната кухня в къщата в твое работно място тук, Лоръл.

— И ще живеем тук, в имението?

— Ще имате тази възможност — обясни Паркър на Мак. — Ще имаме много работа и ще бъде по-ефикасно, ако всички сме на място. Ще ви покажа сметките, бизнес плана, прогнозните графики, всичко. Но няма смисъл, ако някоя от вас не харесва идеята поначало. И ако е така, ще се опитам да ви убедя, че си струва — добави Паркър с усмивка. — После, ако все пак не ви харесва, ще приема решението ви.

— Как ли пък не! — Лоръл приглади с пръсти късата си коса. — От колко време работиш по този проект?

— Сериозно ли? Активно? Около три месеца. Трябваше да говоря с Дел, както и с госпожа Г., защото без тяхната подкрепа никога не би се получило. Но исках да подготвя всичко, преди да ви го представя. Говорим за бизнес — каза Паркър. — Това ще бъде нашият бизнес и затова трябва да бъде оформен делово още от самото начало.

— Нашият бизнес — повтори Ема. — Сватби. Какво по-хубаво от една сватба?

— Или по-щуро? — допълни Лоръл.

— Четирите заедно можем да се справим. Паркс? — На бузите на Мак се появиха трапчинки, когато й протегна ръка. — Аз съм изцяло „за“.

— Не можеш да се обвържеш с мнение, преди да си видяла плана, сметките.

— О, да, мога — поправи я Мак. — Искам го.

— И аз. — Ема сложи ръката си върху техните.

Лоръл си пое въздух, задържа го, после издиша.

— Явно сме единодушни — и сложи ръката си върху останалите. — Ще организираме най-страхотните сватби.