Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сватбена агенция (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Happy Ever After, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 119 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2013)
Разпознаване и начална корекция
Буба (2013)
Корекция
sonnni (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Нора Робъртс. Щастливи завинаги

ИК „Хермес“, Пловдив, 2011

Редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Невена Здравкова

ISBN: 978-954-26-1030-4

История

  1. — Добавяне

Осемнадесета глава

Обмисляше идеята да се обади и да каже, че има спешен случай, но това би било проява на малодушие. А и нямаше да доведе до използването на карамеления сос.

Освен това тя го бе надхитрила и нямаше как да не се възхити на стратегията й. Самото изпълнение го бе заредило с енергия за целия ден.

Привърши работата по джипа, ремонтира един карбуратор, направи диагностика на няколко коли за редовен преглед и пое няколко обаждания за помощ на пътя, понеже щеше да остави нощната смяна на Бил.

Прегледа набързо част от събралата се за обработка документация — повечето от която възнамеряваше да прехвърли на майка си — и направи списък с резервните части, които трябваше да издири за възстановяването на един „Мустанг“, модел хиляда деветстотин шейсет и седма година.

Хвърли око на счетоводния си баланс. Винаги изпитваше странно вълнение, когато виждаше, че разполага с доста пари.

Достатъчно, за да вложи част обратно в бизнеса, да даде прилично увеличение на майка си и на останалите от екипа, а може би и да си позволи малка зимна почивка след празниците.

Една седмица някъде на топъл плаж и сини вълни. Работата в „Обети“ намаляваше малко през януари според Паркър. Сигурно можеше да намери начин да се измъкне за седмица. Никой не можеше да планира нещата по-добре от Паркър.

Щеше да я научи да кара сърф.

А може би тя вече можеше да сърфира. Трябваше да я попита.

И тогава му хрумна, че планира ваканцията си, като и съобразява с Паркър. Кога бе стигнал дотук?

За миг остана неподвижен, заслушан в звуците, идващи откъм сервиза, докато осъзнае напълно положението. След като не го връхлетя очакваното безпокойство, той само въздъхна с облекчение.

Значи нямаше значение как и кога се бе случило, а просто, че беше факт. И той го приемаше нормално.

Много повече от нормално, призна си мислено Малкълм, защото ясно се виждаше заедно с нея на брега със сините вълни, където пийваха местни коктейли с ром, напълно забравили за работата си за няколко дни.

Или пък… можеха да отидат в тяхната вила в Хемптънс. Зимният бряг също имаше своите предимства — усамотение, секс пред камината.

Значи щеше да й подхвърли идеята и да види как щеше да я приеме.

Събра папките с документи, мина през гаража и отиде в офиса.

— Нося някои неща — започна той и показа на майка си списъците и фактурите, докато тя ги оглеждаше през очилата си в зелени рамки.

— Тръгваш ли?

— Канех се. Имам да свърша нещо. Каквото ти остане недовършено, ще го приключа до понеделник вечерта.

— Не съм казала, че няма да приключа с документацията. Ела тук.

Той се наведе над бюрото. И тя го перна здраво зад ухото.

— Хей!

— Защо не ми каза, че сме поканени на обяд за Деня на благодарността в имението Браун?

— Ами новината е съвсем прясна. — Той разтри удареното място, където още усещаше пръстите на майка си. — А и Паркър каза, че ще ти се обади, което и предполагам е направила. Какъв е проблемът?

— Ако ми беше казал, нямаше да съм изненадана. А ако тя не се бе обадила, днес щях да купя пуйка на прибиране след работа. И тогава щях да си имам пуйка, която не ми е нужна.

— Е, тя се е обадила, така че няма да имаш.

— Имаш късмет, че стана така. — Усмихна му се многозначително, което го накара да увеси нос. — Ще сложиш костюм.

Знаеше си!

— Тя каза, че няма значение.

— Не ме интересува какво е казала. Аз казвам, че ще бъдеш с костюм. Трябва да си купиш нов. Кога за последно си си купил нов костюм?

Сега вече му идеше да се свие под погледа й и благодари на Бога, че всичките му работници са далеч и не могат да чуят думите й.

— Не знам, за бога.

— Не ми дръж такъв тон. — Пръстът й се забоде като нож в гърдите му. — Ще си купиш нов костюм. И вратовръзка. И прилични обувки.

— Мили боже.

— След като излизаш с Паркър Браун, значи ти трябва костюм не само за някоя сватба или пък за нечие погребение. А и ти си преуспял бизнесмен, не го забравяй. Успелият човек има повече от един костюм в гардероба си. Няма да е зле и да се подстрижеш.

— Още нещо? Може би да науча френски?

Тя му размаха пръст, но устните й трепнаха.

— Можеш да се оправяш с езиците, ако искаш. Достатъчно умен си. Това си го наследил от моя род. Фигурата ти е наследство от баща ти. Затова изглеждаш толкова добре в костюм. Хайде, тръгвай и изчезвай оттук, за да мога да се заема с работата, която ми натресе.

— Ако знаех, че ще ме пернеш зад ухото, щях да ти намеря и още. — Отиде до вратата, погледна назад и усети ироничната усмивка, която бе характерна и за двамата, да се появява на устните му. — След като трябва да похарча толкова много пари за дрехи, явно няма да мога да ти дам увеличението на заплатата, което планирах. Жалко.

Тя го погледна намръщено и това смекчи донякъде неприятното очакване, свързано с пазаруването на дрехи.

 

 

Докато стигне до дома на Паркър, цялата къща вече бе готова за тържественото събитие. Ема и екипът й бяха украсили входа с големи сламени аранжировки, върху които имаше купища цветя. Беше добавила и малко тикви, както и кратунки.

Май никога досега не бе виждал кратунки на сватба, но трябваше да признае, че изглеждат добре.

Вътре бяха обвили перилата на стълбището с километри от онзи прозрачен бял воал, който използваха, още цветя, малки лампички. Други цветя бяха поставени в големи вази, кошници и саксии.

Сякаш бе попаднал в някакъв фантастичен есенен пейзаж. Което вероятно бе и целта.

Чуваше се, че още тече подготовката в салона и залата, която наричаха Бална, но той устоя на изкушението да надникне вътре. Можеше да го хванат да помага.

Реши да се промъкне тихичко и да се отбие при госпожа Грейди за сандвич, преди да се заеме с каквито там бяха задълженията му на горния етаж, но още докато се обръщаше към кухнята, Паркър се появи на върха на стълбите.

Тази жена имаше по-добър радар и от НАСА, помисли си той.

— Точно навреме. — Усмихна му се ослепително, докато слизаше. — Шаферите тъкмо пристигнаха. Не мога да ти опиша колко притеснения им спестяваш, както и на мен. — Тя го прихвана здраво под ръка и го поведе нагоре. — Всичко е точно по график.

— Цял ден се тревожех за това.

Паркър леко го смушка с лакът.

— Знам, че искам много от теб, но това те превръща в герой. Майката на Джъстин е издържала на операцията и сега всички са готови да празнуват.

— Радвам се за майката на кума.

— Новините са чудесни. Ще те запозная с Чанинг и приятелите му, ще ти помогна да се настаниш горе. После ще намина след около час да те запозная със сценария, тъй като не си бил на репетицията. — Бодро почука на вратата на Младоженския апартамент. — Паркър е — извика тя. — Безопасно ли е да вляза?

Мъжът, който отвори, беше с панталона от смокинга си и бира в ръка.

— Не мога да кажа, че сме в приличен вид, но всички са облечени.

— Става. Малкълм, това е Дарън, наскоро повишен в ролята на кум.

— Казах на Чанинг, че бездруго най-много я заслужавам. Ти сигурно си днешният заместник. Приятно ми е.

Двамата си стиснаха ръцете, преди Паркър да избута Малкълм навътре, където в кофички с лед имаше бутилки бира, както и голяма бутилка шампанско. В няколко плата имаше поднесени сандвичи и хапки, а наоколо се мотаеха полуоблечени мъже. Петима. Шест с новоизбрания кум.

Един от мъжете — висок, русокос, мускулест — се откъсна от групичката.

— Малкълм? Аз съм Чанинг, младоженецът днес.

— Желая ти късмет.

— Наистина нямам думи да ти благодаря, че правиш това за нас. Сигурно ти се струва необичайно, но… Познавам те отнякъде.

— Вероятно съм бил там, но ти не ми изглеждаш познат.

— Бих могъл да се закълна…

— Хей! — Единият от мъжете спря за миг, докато наливаше шампанско. — Ти си Кавана, нали?

— Да. — Малкълм изгледа мъжа с шампанското с присвити очи. — „Мерцедес SL 600“. Смяна на гуми и основно почистване.

— Точно така. Най-доброто почистване, което са ми правили на колата.

— Това е. — Чанинг щракна с пръсти. — Знаех си, че съм те виждал. Ти възстанови стария „Форд Тъндърбърд“ на баща ми. Бях там, когато докара колата. Аз бърсах сълзите му от радост.

— Страхотна кола. Значи ти си Чанинг Колбърт.

— Да. Мислех, че баща ми се е побъркал, когато купи онази кола. После я видях, след като бе приключил с нея, и си казах, че и аз бих искал такава. Искаш ли шампанско, бира?

— Бира.

— Оставям те в добри ръце. — Паркър го потупа по рамото. — Смокингът ти е ето там. Фотографът ни ще бъде при вас след около петнайсет минути.

Не беше чак толкова зле, каза си Малкълм. Имаше храна, бира, а и останалите в компанията бяха в толкова добро настроение, че нямаше от какво да се оплаче.

Или поне така беше, докато Мак не се появи и не насочи фотоапарата си към него.

— Хей, аз само замествам.

— И младоженците ще искат да те видят. Не ми обръщай никакво внимание. — Махна му и се зае да обикаля из стаята като някаква червеноглава змия — хлъзгава и тиха.

Малкълм изпита невероятно облекчение, когато най-сетне отдели Чанинг от групата и се зае да му прави официални снимки.

Той използва момента, докато я нямаше, да си обуе панталоните, да сложи ризата и смокинга. Паркър отново бе абсолютно права. Ставаха му идеално, както и тъмночервената жилетка. Половината шафери имаха въпроси за коли, но той бе свикнал с това. Механикът бе като лекар за колите, а всеки искаше безплатен медицински съвет. И тъй като съветите можеха да доведат нови клиенти, той нямаше нищо против да дава такива.

Когато Паркър отново се появи, той се мъчеше с вратовръзката си.

— Чакай, дай на мен.

— Когато вземам смокинг под наем, просто закопчавам това чудо.

Тя му се усмихна.

— Мисля, че причината мъжете изобщо да носят вратовръзки е, за да се наложи жените да се приближат до тях и да им ги вържат. Как си?

— Всичко е наред. — Надникна през рамото й към другите шафери. — Всички са много приятни.

— Твоята дама от шаферките се казва Астория.

Погледът му я прикова.

— Шегуваш ли се?

Тя се закашля, за да прикрие смеха си.

— Наричат я Асти. Красива е, малко стеснителна и омъжена, така че не си въобразявай нищо.

— А пък аз тъкмо се канех да й предложа бърз секс в гардеробната.

— Всички така правят. Тя работи с деца със специални нужди в Чикаго. Двете с Лиа се познават от колежа. Ето, готово. — Паркър направи крачка назад, леко наведе глава. — Изпълняваш своята част от сделката. Прекарваш си добре и изглеждаш страхотно.

Мак отново влезе в стаята.

— Добре, момчета, хайде да излезем на терасата за официалните снимки. Рискована задача. Не знам дали фотообективът ми ще понесе толкова мъжествена красота.

Паркър помогна на Малкълм да си облече сакото, изтръска невидима прашинка от ръкава му.

— Ще се върна да ти обясня сценария, след като Мак приключи с вас.

— И с мен ли? Аз няма да се снимам с останалите. Не съм част от групата. Само замествам.

— Чанинг много иска да те има на снимките. Ще отнеме само няколко минути.

— Слушай, Паркър…

— О, извинявай. — Тя докосна с пръст слушалката в ухото си. — Трябва да бягам.

Много хитър ход, каза си Малкълм, докато я гледаше как ловко се измъква през вратата.

Щеше да й трябва много от карамеления сос.

Изпълни задачата си, като придружаваше гостите до местата им под блесналите светлини в Голямата зала. Пламъчетата на свещите и огънят в камината подсилваха ефекта.

Лоръл мина набързо през залата, за да провери как върви всичко, и му намигна.

— Как е?

— Тортата толкова хубава ли е, колкото казват?

— По-хубава.

— Значи си струва.

— И има много карамелен сос.

Забеляза многозначителната й усмивка — явно беше заразна — докато се изнизваше навън.

Господи, нима тези жени си споделяха всичко?

Добре, щеше да се постарае да има какво да коментират на закуска. Може би щеше да вземе и бутилка шампанско, за да върви с…

— Виж ти, виж ти, да не би да си докарваш пари и като разпоредител?

Малкълм се стегна и изпъна гръб, преди да се обърне към вуйчо си.

Явно годините не му се отразяваха добре. Арти бе запазил косата си — която открай време бе негова гордост и радост — но беше напълнял, лицето и талията му бяха наедрели. Очите му, измамно меки и сини, изглеждаха свити под тежестта на плътта му.

Погледна и жена му и реши, че тя поне на външен вид изглежда по-добре. Беше запазила фигурата си или пък си бе направила някоя и друга корекция. Но презрителното изражение на лицето й само я загрозяваше.

— Сами можете да си намерите местата.

— Любезен както винаги. Чух, че тичаш след момичето на Браун и парите й.

— Никога не си знаел къде ти е мястото. — Мардж Франк изсумтя възмутено. — Явно и Паркър Браун е забравила коя е. Баба й сигурно се е обърнала в гроба си.

— Седнете някъде или си тръгвайте.

— Изглежда, че доброто й възпитание не ти се е отразило изобщо — отбеляза Арти. — На Паркър няма да й е нужно много време да разбере какъв си. Откъде по-точно познаваш булката и младоженеца? Да не би да си им сменял гумите?

По дяволите, ругаеше мислено Малкълм. По дяволите!

— Точно така.

— Можеш да изтъркаш маслото изпод ноктите си, Малкълм, но пак си оставаш мръсен механик. А хора като наследниците на Браун винаги си намират някого от техния кръг. Хайде, ела, Мардж.

Трябваше да излезе за пет минути, каза си Малкълм. Няколко минутки, колкото да си поеме въздух, да се успокои малко. Но щом направи крачка назад и понечи да излезе във фоайето, насреща му се появи Лоръл.

— Остават само още неколцина гости за настаняване. Ти и останалите шафери ще трябва да заемете местата си след около две минути. Ти какво… Има ли нещо?

— Не.

— Добре. Ако може да подканиш и последните гости да заемат местата си, после иди отзад и… Паркър ти показа какво да правиш, нали?

— Да. Ясно ми е.

— Аз ще ти дам знак. Не се тревожи. Няма да боли.

Не усещаше болка. Само ярост, която се опитваше да разкъса гърлото му. Не искаше да е тук, облечен в чужд смокинг, застанал пред тълпа от гости, в стая, пълна с цветя и свещи, където щеше да гледа как се женят двама души, които дори не познаваше.

И усещаше — нямаше как да не усети — пълното презрение на вуйчо му, което се просмукваше във въздуха и сграбчваше гърлото му, стегнато от яростта.

Някога беше избягал от това, бе пропътувал близо пет хиляди километра, за да се отърве. Беше се върнал като зрял човек, но вътре в него все още имаше частица, която изгаряше от този суров и горчив гняв, за негово най-голямо съжаление.

И се бореше, дори сега се измъчваше, с ехото от старите унижения.

Включи се в снимките след церемонията главно, за да избяга встрани. Слушаше как бащата на Чанинг се прехласва и възхвалява колата си и полагаше всички усилия да отговаря адекватно.

После се измъкна и си потърси място далеч в градината, където да поседне в студената нощ и да подиша на воля.

Тя го намери там. Беше задъхана, без палто, обичайното й самообладание го нямаше.

— Малкълм.

— Виж, нямат нужда от мен за вечерята. Искам кратка почивка, по дяволите.

— Малкълм. — Приклекна до него, хвана го за ръка. — Не знаех. Нямах представа, че семейство Франк са поканени. Не ги забелязах, докато не обиколих масите на вечеря. Съжалявам. Толкова съжалявам.

— Щеше да има за какво да съжаляваш само ако си ги поканила. След като не си, значи няма какво да направиш.

— Аз те забърках в това. Ще ми се да…

— Не е толкова важно.

— Ще оправя всичко. Ще измисля някакво извинение пред Чанинг и Лиа, за да можеш да…

— И да им доставя удоволствието да ме пропъдят отново, така ли? Не мисля така, по дяволите! Просто искам кратка почивка, Паркър. Остави ме да си поема въздух.

Тя пусна ръката му, изправи се.

— Не всеки иска ти да се погрижиш за всичко, да оправиш нещата.

— Прав си.

— И не бъди толкова любезна, по дяволите. Знам кога съм прекрачил границата и сега е така.

— Разстроен си. Разбирам…

— Не искам да разбираш. Защото не е така. Как би могла? Това няма нищо общо с теб. Някой удрял ли те е някога, когато не си можела да му отвърнеш?

— Не.

— Казвал ли ти е, отново и отново, докато започнеш сама да го вярваш, че си безполезна, глупава, че не струваш нищо. Че ако не се покоряваш, ще те изхвърлят на улицата?

— Не. — Но това не означаваше, че сърцето й не се късаше и кръвта й не кипеше от състрадание към детето, което бе преживяло това.

— Значи не разбираш. По дяволите, аз самият не разбирам защо моят начин да се справя с тормоза бе да се старая да направя нещата още по-лоши, да предизвиквам гнева му и да обвинявам майка си, която не знаеше какво става, защото бях прекалено уплашен или горд, а вероятно и двете, за да й кажа.

Паркър не каза нищо. Сега знаеше или поне се надяваше, че е така, че ако го подкани да продължи, той просто щеше да се затвори в себе си. Затова не промълви и дума. Просто го слушаше.

— Направих нещата възможно най-тежки за нея, доколкото можех. А ако аз не я тормозех, тогава го правеше той или проклетата му жена. Тя понасяше всичко, защото се опитваше да запази покрива над главата ми, да ми даде семейство, защото се опитваше да преживее скръбта си по баща ми. А аз я обвинявах и затова. Трупах всичко на нейната глава. Защо тя да има право на собствен живот? Арти я караше да работи като куче, защото можеше. Собственият й брат. За което трябваше да сме му благодарни. Минаха повече от две години, през които всеки ден бе мъчение. Аз само чаках, чаках да порасна достатъчно, да стана силен, за да мога да му сритам задника и да се махна където ми видят очите. И тогава тя го направи вместо мен. След всичко случило се тя го направи вместо мен. Една вечер се върна по-рано от работа. Беше болна. Той я караше да работи двойни смени и просто я бе изтощил до краен предел. Видя как ме е притиснал до стената, стиснал гърлото ми, и ми удря плесници. Обичаше да ми удря шамари, защото е по-унизително от боя с юмрук, а и не оставя следи.

Някой бе излязъл на една от терасите и в студения въздух до тях достигна звучен женски смях.

Малкълм се загледа към къщата, светлините и смеха, но тя се съмняваше, че вижда блясъка или чува веселието.

— Видях я да влиза. Беше бяла като платно. Докато не ни забеляза и тогава сякаш пламна изведнъж. Никога не съм я виждал да се движи толкова бързо. Не знам дали изобщо съм виждал човек да действа толкова бързо. Тя го откъсна от мен. Беше слаба като скелет. Той сигурни тежеше поне трийсет килограма повече, но тя го издърпа и го захвърли в другия край на стаята. Извика му да стане, предизвикваше го да посмее отново да ме докосне и се заканваше да му отреже ръцете и да ги напъха в противната му уста. — Той спря и поклати глава. — Ето, оттам съм тръгнал аз и не ми казвай, че го разбираш.

— Няма да споря с теб сега, но ще кажа, че ако смяташ, че мога да обвиня едно момче и тъгуващата му майка за положението, в което са се озовали, значи имаш много ниско мнение за мен.

Тонът му стана леден като въздуха:

— Казах ти, Паркър, това не е свързано с теб.

— Разбира се, че е свързано с мен, глупак такъв. Аз те обичам.

За миг зърна пълното изумление, изписано на лицето му, преди да хукне обратно към къщата.

Отново го видя за секунда по време на тържеството, когато си говореше с младоженците, както и малко по-късно, когато бе седнал на бара с брата на младоженеца, потънали в задълбочен разговор.

Тя следеше внимателно семейство Франк, готова да се намеси, ако се запътят към него. Може би той смяташе, че това не е нейна работа, че тя не разбира, а може би просто се държеше като глупак. Но тя нямаше да позволи нищо и никой да причини неприятности на една от сватбите й.

Беше направо разочарована, когато нищо не се случи.

— Двамата с Мал да не сте се скарали? — Мак се присламчи към нея, когато тълпата започна да оредява.

— Защо?

Мак почука с пръст фотоапарата си.

— Чета по лицата на хората. Познавам те.

— Не бих казала, че сме се карали. По-скоро явно имаме различно разбиране за връзката помежду ни, само че той дори не признава, че имаме връзка. Нарича я „ситуация“.

— Мъжете понякога са големи тъпаци.

— Вярно е.

— Всички жени трябва да се преселят в Амазония или поне да ходят там на ваканция четири пъти годишно.

— Амазония ли?

— Това е моят измислен женски свят, където отивам, когато съм ядосана на Картър или на мъжете като цяло. Там има по пет магазина за обувки на глава от населението, нищо не съдържа калории, а всички книги и филми завършват с щастлив край.

— Харесва ми тази Амазония. Кога заминаваме?

Мак прегърна приятелката си през рамо.

— Амазония, скъпа моя, винаги е тук, в главата на всяка жена. Само затвори очи и си помисли: „Маноло Бланик“. И вече си там. Трябва да направя още малко снимки, после идвам и аз.

Развеселена, Паркър се опита да си представи един безгрижен и спокоен, пълен с обувки, женски свят, но трябваше да си признае, че не би искала да живее в него. Някоя кратка ваканция? Това вече звучеше добре.

Загледа се в булката и младоженеца, които излязоха на дансинга за последния си танц за вечерта.

Толкова бяха влюбени, помисли си тя. В пълно съзвучие един с друг. Готови да започнат съвместния си живот като партньори, любими, като спътници и сродни души.

Поемаха към своя щастлив завършек.

Именно това бе искала винаги, призна си тя мислено.

Да остави своя следа, да, да върши добрини, да бъде добър приятел, добра сестра, да съгради нещо и да сподели живота си. И всичко това наред с копнежа да обича и да бъде обичана, да даде обещание и да получи такова. Да намери човека, с когото да тръгнат ръка за ръка към своето щастливо бъдеще.

Не можеше да се стреми към нещо по-малко.

Не видя повече Малкълм, докато не излезе навън, за да изпрати младоженците.

Той бе облякъл своите дрехи, забеляза тя, и изглеждаше значително по-спокоен и овладян.

— Имаш ли минутка? — попита я той.

— Да, сега имам няколко.

— Изкарах си яда на теб, което, изглежда, ми се превръща в навик. Не ми харесва този навик.

— Всичко е наред.

— Мислех, че съм преодолял този вид реакция спрямо Арти. Явно не съм. — Напъха ръце в джобовете си. — Не обичам да се връщам към онова време, затова не го правя. Няма смисъл. Разбирам, че се опитваше да ми помогнеш.

— Но ти не искаш помощ.

— Не искам да се нуждая от такава. Мисля, че е малко по-различно. Но не е извинение, задето ти се нахвърлил преди малко.

— Не искам извинения, Малкълм. Няма нужда от такива, след като знам причината.

— Предполагам, че аз още се опитвам да си изясня причината. Затова… ще си тръгвам. И двамата имаме нужда от малко време да се успокоим.

— Докато го правиш, се запитай и още нещо. Запитай се дали наистина вярваш, че гледам с пренебрежение на едно момче, страдащо за баща си, за това, че е отвърнало на удара, че е търсило начин да избяга от един насилник, който е имал пълна власт над него. Или че не уважавам мъжа, в когото то се е превърнало заради това минало. Когато си сигурен в отговора, ми го кажи. — Тя отвори вратата. — Лека нощ, Малкълм.

— Паркър? Какъвто и да е отговорът, все още те желая.

— Знаеш къде да ме намериш — отвърна тя и затвори вратата след себе си.