Нора Робъртс
Щастливи завинаги (11)

Десета глава

Той я разсейваше. Беше трудно да се оплаква, след като успяваше едновременно да й се пречка и да бъде полезен, но все пак… пречеше й.

До края на вечерта вече не бе сигурна какво да прави с него или какво да мисли. Да се забавлява с него — това бе съветът на приятелките й. Но как би могла да се забавлява с нещо или с някого, който я объркваше толкова?

Напомни си, че трябва да се фокусира върху работата си, върху задълженията си и всички детайли на сватбата, и почти успя. През повечето време. Докато изпращаше гостите в края на вечерта, Паркър мислено се поздрави, че бе избегнала, изгладила или елиминирала многобройните възможни проблеми, които бяха свързани с това конкретно събитие.

И пияният чичо Хенри съвсем изскочи от ума й.

— Прелестна! Прелестна сватба, прелестно момиче.

— Благодаря ви, господин…

— Прелест! — Той прегърна Паркър в пиянско умиление, при което ръцете му се озоваха върху дупето й и останаха там.

Преди да успее да се откъсне от него, тя забеляза Малкълм да крачи към тях. Първата й реакция бе да изругае мислено. Нямаше нужда от рицар на бял кон, който вероятно първо щеше да удари с юмрук, а после да задава въпроси.

— Господин…

— Здравей, татенце. — Забележително веселият тон на Малкълм напълно подхождаше на леката усмивка на лицето му. — Ще се наложи да прибереш ръцете си. Как ще стигнеш у дома? — Тъй като мъжът вече залиташе, Малкълм лесно го откъсна от Паркър. — Има ли кой да те закара?

— Мога и сам. — Хенри залитна, ухили се и вдигна на палец нагоре. — Сто процента.

— Мисля, че това е категорично забранено. — Малкълм извъртя Хенри така, че ръката на мъжа се плъзна върху раменете му. — Хей, в теб ли са ключовете за колата? Аз ще ти ги пазя.

— О…

— Здрасти, татко! — Мъжът, който слизаше бързо по стълбите, погледна извинително към Паркър. — Извинете ме, изплъзна се от погледа ми. Хайде, да вървим, татко мама и Ана сега ще слязат. Ние с жена ми ще го закараме у дома — обясни той на Малкълм.

— Добре. Аз го държа. Ще помогна да го изведем навън.

— Прелестна сватба! — възкликна Хенри, докато излизаше. — Трябва да целуна булката.

— Както и всяка друга жена под сто години, до която успееше да се добере — отбеляза Мак. — Съжалявам, тъкмо слизах надолу, но не можах да стигна до теб толкова бързо, колкото Малкълм, когато се озова в прегръдките на чичо Хенри.

— Оцелях. — Паркър въздъхна шумно и приглади сакото на костюма си.

— Ем и Лоръл помагат на последните гости да си намерят разни забравени вещи. Джак, Дел и Картър правят проверка на вече разчистените зали. Справихме се добре.

— Справихме се страхотно. Аз ще започна с проверката на този етаж, ако ти искаш да продължиш с изпращането.

— Става.

Паркър мина през салона и се отправи към Голямата зала и зимната градина, където хората от помощния екип вече бяха събрали и преместили цветята, белия тюл, лампичките, свещите.

Тук, точно в този миг, беше тихо, сумрачно и нежното ухание на цветята все още изпълваше въздуха. Щяха да украсят отново на сутринта за неделната, по-непринудена церемония, но засега…

— Хенри беше настанен на задната седалка на лексуса, който кара синът му — обади се Малкълм зад гърба й.

Тя се завъртя и го видя как се приближава през сенчестия полумрак. Макар че се движеше почти безшумно, стаята вече не й се струваше толкова тиха.

— Това е хубаво. Благодаря за помощта.

— Лесна работа. Ти май си помисли, че ще цапардосам един пиян старец за това, че е стиснал едно много приятно закръглено дупе.

— За миг ми мина през ума.

— Само да знаеш в бъдеще: да удряш развеселени пияни типове е недостойно. Ако ще се бия с някого, предпочитам да е равностойна битка.

Гласът му остана спокоен и леко небрежен, тогава защо, питаше се тя, нежният благоуханен въздух изведнъж се изпълни с електрически искри и внезапно усети някаква опасност с кожата си?

— Ще го запомня.

— Освен това, тъй като става дума за наистина красиво дупе, трудно мога да го виня.

— Мислех, че ти харесват краката ми.

— Скъпа, по тялото ти няма и сантиметър, който не е съвършен, и ти добре го знаеш.

Тя леко наведе глава, като много се стараеше да отвърне на шеговития му тон.

— Това не прозвуча като комплимент.

— Не беше такъв. Просто факт. — Пристъпи по-близо до нея в смътната светлина и тя се помъчи да пребори желанието си да отстъпи крачка назад. — Какво правиш, за да се отърсиш от напрежението след такова тържество?

— Зависи. Понякога всички се събираме и обсъждаме събитието. Друг път всеки се отправя към своето кътче, за да… Чакай — възрази тя, когато ръцете му се сключиха около нея.

— Мислех си да опитаме друг вид разпускане.

Пое устните й в светкавичен изблик на страст, който бе по-скоро заплаха, отколкото обещание. Ръцете му се плъзнаха умело по тялото й, докато по кожата й запълзяха тръпки, опасни тръпки. Както и под кожата.

Каза си, че трябва да го прекъсне, а после, когато пламъкът стигна чак до костите й, се запита защо да трябва.

— Искам да те докосна, Паркър. — Вече нямаше спокоен и шеговит тон. Сега долови дързостта, която бе подозирала, че се крие под спокойствието. Откъсна устни от нейните и леко докосна със зъби брадичката й. — И го знаеш.

— Това не означава, че…

— Позволи ми. — Плъзна ръка между телата им, за да разкопчее копчетата на сакото й.

— Трябва да…

— Позволи ми — повтори той и погали с пръсти гърдите й.

Дъхът й секна, когато пламъкът се превърна в болка, а тази болка — в неистова, първична нужда.

— Не мога да го направя сега. Няма да скоча в леглото с теб, докато…

— Не съм те канил в леглото. Само искам да те докосна.

Докато го правеше, той гледаше лицето й, наблюдаваше я и когато устата му отново се сля с нейната, цялата потръпна в огнен копнеж и сила.

— Излез с мен утре.

— Аз… Да. Не. — Защо не можеше да мисли? — Имаме тържество.

— Тогава в следващата свободна вечер. — Ръката му нежно се спускаше надолу от външната страна на бедрото и отново нагоре, докато мускулите й не се размекнаха като желе. — Кога е тя?

Как можеше да очаква от нея рационален отговор, когато тялото й сякаш щеше да експлодира?

— Мисля, че е… вторник.

— Ще те взема в седем. Кажи „да“.

— Да. Добре, да.

— Сега най-добре да тръгвам.

— Да.

Той се усмихна и когато отново я притисна до себе си, тя успя само мислено да отправи молитва, преди да се изгуби в целувката му.

— Лека нощ.

Тя кимна, но не каза нищо, докато той излизаше от зимната градина.

После направи нещо, което никога не правеше след някое събитие. Остана сама в тъмното, за да събере мислите си и да се успокои, оставяйки партньорките й да свършат по-голямата част от работата.

 

 

Като част от обичайния си график, Паркър прекара неделната вечер след тържеството в работа върху различни документи — за „Обети“, за къщата, за личните си дела. Разчисти писмата в електронната си поща, прегледа съобщенията в телефона и на гласовата поща, внимателно обмисли планираните задачи — лични и служебни — за следващите две седмици, сравни графиците на партньорките си и направи нужните допълнения и корекции.

Отново провери списъка си със задачи за следващата сутрин.

Не смяташе това за тежка работа. Бе си създала навик, който спазваше строго, да започва всеки понеделник с разчистено бюро.

Доволна, тя отвори папката с материалите за книгата, които събираше, направи някои допълнения. Реши, че е почти готова да я покаже на партньорките си, да чуе тяхното мнение и да обсъдят сериозно как да продължат.

В единайсет вече бе в леглото с книга в ръка.

В единайсет и десет се взираше в тавана и си мислеше за една от бележките в графика си.

„Вторник, в седем часа, Малкълм.“

Защо се бе съгласила по този начин? Е, отлично знаеше защо се е съгласила, така че бе нелепо да си задала този въпрос. Беше сексуално превъзбудена и объркана, и заинтригувана. Нямаше смисъл да отрича.

Толкова бе възбудена, объркана и заинтригувана, че дори не бе попитала къде смята да я заведе, какво ще правят.

Как трябваше да се облече, за бога? Как можеше да се приготви, без да има и най-малка представа за къде? Дали щеше да я води на вечеря, на кино, на театър или направо в някой мотел?

И защо да ходят в мотел, след като и двамата имаха свои жилища?

А защо не можеше да престане да мисли и просто да чете проклетата книга?

Можеше просто да му се обади и да попита. Но не искаше да се обажда. Всеки нормален мъж би казал: „Ще те взема в седем за вечеря“. Тогава щеше да знае какво да очаква.

Определено нямаше намерение да се издокарва, след като вероятно щеше да дойде да я вземе с мотора. Дори не знаеше дали има кола.

Защо не го знаеше?

Можеше да попита Дел. Но щеше да се почувства глупаво. Чувстваше се глупаво дори при мисълта да пита Дел.

Изобщо се чувстваше глупаво.

Беше му позволила да докосва тялото й, със сигурност възнамеряваше да му позволи да го стори отново — и дори нещо повече — а даже не знаеше дали изобщо има кола. Или как живее, какво прави в свободното си време, освен че играе покер с брат й и приятелите му в тяхната вечер за карти.

— Бих могла аз да карам — измърмори си тя. — Мога да настоявам да вземем моята кола и после…

Когато телефонът звънна, тя бързо го грабна от нощното шкафче, щастлива, че може да откъсне мислите си от личната си лудост и да ги прехвърли върху някоя булка.

— Здравей, Емили. Как мога да ти помогна?

 

 

В понеделник сутринта, облечена в ръждивочервеникаво сако и черни панталони, с обувки на нисък ток, за да са й удобни, докато тича по задачи, но и достатъчно стилни, за да подхождат на срещите с клиенти, Паркър измъкна торбите с дрехи за химическо чистене на стълбите.

— Дай да взема това. — Дел тъкмо идваше откъм своето крило и премести куфарчето си в другата ръка, за да вземе товара й. — За химическото ли са? Ако сваля дрехите ти долу, ще занесеш ли и моите?

— Може, но действай бързо. — Потупа часовника си. — Имам график за спазване.

— Това изобщо не е новина. — Остави торбата и куфарчето си на земята. — Връщам се след две минути. Не ги носи надолу.

— Най-добре вземи и дрехите на Лоръл, докато си там — извика тя след него.

— Дай ми пет минутки.

Тя понечи да вземе отново торбата си, после сви рамене и вместо това взе куфарчето му със себе си. Ема тъкмо излизаше от големия салон.

— Здрасти. Изпросих си кафе от госпожа Г., затова реших да прегледам как са цветята в къщата, докато съм тук. Излизаш ли?

— Обичайните задачи в понеделник сутрин, после имам консултация в булчинския магазин и куп други неща.

— Химическо чистене. — Ема размаха ръце. — Можеш ли да занесеш и моите дрехи?

— Ако ги домъкнеш тук по-бързичко.

— Считай, че вече съм се върнала — викна Ема, докато тичаше към вратата.

Паркър погледна часовника си, после отиде да вземе седмичния товар за химическото и от госпожа Грейди.

Докато го натовари в колата, Дел се появи с още две торби.

— Мога аз да взема всичко, когато е готово — предложи той. — Но май ще трябва да наема камион.

— Има и още. Ема ще донесе и нейните.

Той метна торбите в колата.

— Според мен, като се има предвид количеството, спокойно може да си уредиш да го вземат оттук и да го носят обратно.

— Да, но и бездруго ще минавам оттам. — Тя си пое дълбоко въздух. — Есента идва. Усеща се във въздуха. И листата вече почват да жълтеят. — Глупаво е, глупаво, повтаряше си тя, но не можеше да спре. — Предполагам, че когато времето се развали, Малкълм прибира някъде мотора си.

— Почти. Има „Корвет“, стар модел, която е възстановил. Много лъскава кола. Не дава на никой друг да я кара. Има и пикап. — Дел я погледна изпитателно. — Да не би да се тревожиш за превоза си?

— Не особено. Доста коли само за един човек.

— Такава му е работата. Купува стари класически модели на търгове, възстановява ги, после ги продава, както някои правят с къщи. Изглежда, има добър пазар за подобно нещо, стига да е направено качествено. — Пресегна се и дръпна конската й опашка. — Може да те научи и теб как се разглобява и сглобява двигател.

— Полезно умение, несъмнено, но едва ли. — Погледна встрани и забеляза Ема и Картър да мъкнат торби с дрехи. — Може би все пак ще ни трябва камион.

— Сблъсках се пътьом с Мак — обясни Ема задъхано. — Така че взехме всичко.

— Сигурна ли си, че ще се справиш с всичко? — обърна се Картър към Паркър.

Нима не го правеше винаги, помисли си тя, но само посочи към колата.

— Натоварете ги вътре. — А тя щеше да се погрижи да бъдат прилежно надписани в ателието.

— Аз мога да ги взема… — започна Картър.

— Дел има задачата да ги върне обратно. Това ще стане в четвъртък — каза тя на брат си. — След два часа. Да не забравиш. Имаме пълна консултация за сватбата на Фостър-Джинеро — напомни тя на Ема, докато заобикаляше колата. — Точно в пет.

— Всичко ще бъде готово. Благодаря, Паркър.

Тя потегли с колата, като знаеше, че и Дел, и Картър скоро ще я последват. Джак, както бе разбрала, вече бе излязъл за ранна среща на един от обектите си. Ема скоро щеше да започне да обработва сутрешната доставка от цветя, докато Мак щеше да работи по снимките си сутринта, следобед имаше насрочена фотосесия, а Лоръл щеше да приготвя сладкиши и торта за един външен ангажимент за сряда вечер.

Денят бе пълен със задачи за всички, помисли си тя. Точно както й харесваше.

Най-напред остави дрехите в химическото чистене, като лично надписа всяка от торбите.

После систематично се зае с останалите задачи в списъка. Мина през банката, магазина за канцеларски материали, хартия и други неща за офиса — трябваше да попълни запасите си, които се бе наложило да използва за събитията през изминалата седмица. Допълни запасите си от дребни украшения за парти за спешни случаи, малки подаръчета и сувенири, които обикновено се подаряваха от домакинята на партито, като натовари всичко в колата си много внимателно и в строг порядък.

И междувременно разговаряше с клиенти по телефона, отговаряше на съобщения.

Отби се на редовния си седмичен маникюр и пристигна с петнайсет минути по-рано за консултацията си.

Обичаше булчинския магазин, мекото и женствено ухание във въздуха, бляскавите витрини, големите и нежни бели рокли.

Имаше и стилни или по-дръзки предложения за шаферките, прелестни модели за майките на булката и младоженеца и всички бяха изискано представени в красиви кътчета с меки плюшени дивани и просторни пробни с многобройни огледала.

— Паркър. — Собственичката на магазина се появи да я посрещне. — Вече сме готови за клиентката ти. В първа пробна. Има шампанско и различни дребни сладки за булката, майка й и двете й приятелки. Набелязали сме четири рокли за начало. Каза да бъдат в цвят слонова кост, пищни, с бухнала пола и много блясък.

— Точно за нашата булка. Няма да иска нищо семпли или изчистено, а и има фигура, на която ще стои пищна рокля. Моника, тъй като съм подранила, ми се иска да погледна за нещо, което може да подхожда на Лоръл.

Жената плесна с ръце.

— Надявах се да го направиш.

— По-съвременно, но с усещането за блясъка на трийсетте години. Може би дискретно разкроена пола. Падаща свободно, но с изразена талия. — Тя махна с ръка към роклята на близката витрина. — Не точно тази, но нещо подобно.

— И аз имам няколко свободни минутки. Хайде да си поиграем.

За Паркър нямаше удоволствие, което да се сравни с това от разглеждането на булчински рокли. Обичаше да се наслаждава на силуета, на оттенъка в цвета, на детайлите. Да си представя всичко. И тъй като Моника имаше опитно око и добра преценка, тя се наслади истински на следващите десет минути.

— Тази почти отговаря на представата ми. — Тя вдигна една рокля и я огледа от бюстието до подгъва на полата. — Но искам малко повече детайли в бюстието. Лоръл е с малки гърди. Освен това е в отлична форма, затова миля, че би харесала рокля без презрамки или с много тънички, особено след като сватбата ще е през лятото. И искам да има някакъв стилен и забавен детайл отзад.

— Чакай! Има една рокля в склада, която пазехме за клиентка. Но тя си хареса съвсем друга. Много сбърка ако питаш мен. Мисля, че може да е това, което търсиш. Да идем да я погледнем.

Двете с Моника отидоха отзад, където имаше още рокли, които само чакаха да бъдат одобрени или отхвърлени от бъдещите булки.

Забеляза я, преди Моника да посегне към нея. Видя роклята на Лоръл.

— Точно тази е! О, да, съвсем точно. — Огледа я от горе до долу, отпред и отзад, взирайки се внимателно във всеки и детайл и елемент. — Моника, направена е като за Лоръл. Ти отново успя.

— Мисля, че заслугата е и на двете ни. Тази е най-малкият размер.

— Идеална е за Лоръл. Това е съдба. Може ли да я взема у дома за проба?

— Изобщо няма нужда да питаш. Ще накарам да ти я опаковат.

— Много благодаря. Ще се обадя набързо по телефона, преди да пристигне булката, която чакаме.

— Не бързай. Ако дойдат междувременно, ще ги настаним в пробната.

Паркър извади телефона си, щом Моника излезе.

— Госпожо Г.? Намерих сватбената рокля на Лоръл. Можете ли да ни подготвите всичко за довечера? Така е. Просто е идеална. Ще се опитам да намеря и нещо подходящо за косата й, докато съм в салона. Ще трябва да го направим след консултацията в пет. Благодаря, госпожо Г. Ще си бъда у дома след няколко часа.

Прибра телефона в джоба си и след още една замечтана въздишка и поглед към роклята излезе да се види с клиентката си.

Ако разглеждането на рокли бе удоволствие, това да помогнеш на една нетърпелива булка да избере своята можеше да е изпълнено с опасности или радостни емоции.

В случая с Емили се сблъска и с двете.

— Не искам да изглеждам като никоя друга. — Емили приглади с длани пухкавите пластове тюл.

— Никоя булка не прилича на друга — увери я Паркър.

Четирите предварително заделени рокли вече бяха премерени и отхвърлени, както и още шест други.

И бяха отворили втората бутилка шампанско.

Проблемът при груповия избор, размишляваше Паркър, беше фактът, че групата често не можеше да постигне съгласие. Онова, което булката харесваше, не допадаше на майката. Предложенията на майката биваха отхвърлени от някоя от приятелките.

— Ето какво предлагам. Защо всички не си починете за малко? Ще изнесем всички тези рокли, а вие можете да хапнете сладкиш или да пийнете шампанско. Да си прочистите съзнанието. Дайте ми пет минутки. — Смяташе, че вече й е ясно, и отиде да се посъветва с Моника пред вратата на пробната. — Бухнала пола от тюл отгоре ще свърши работа, стига долният пласт да има релеф и блясък. Нека запазим тънката талия и отново да добавим блясък. Тя би харесала нещо различно от бюстие без презрамки или стандартно деколте. Видях една рокля с нежно деколте от тюл и презрамка около врата. Имаше и сребърно бижу за акцент между гърдите и мисля, че беше с дантелен ръб на полата и малък шлейф.

— Знам точно за коя рокля говориш. — Моника стисна устни и кимна. — Може да си права. Ще наредя да я донесат с още две други, които може и да станат. Има една, която е с толкова пищна бухнала пола, че цяла армия може да скрие отдолу.

— Отлично. Един от проблемите е, че майката иска булка в бяло.

— Майката греши. С този тен на лицето на Емили й трябва топлотата на слоновата кост. Ще го разбере, когато улучим правилната рокля.

Десет минути след това Паркър помагаше да закопчеят гърба на роклята.

— Никой да не издава и звук. — Каза го с усмивка, но тонът бе категоричен. — Никакви коментари, докато Емили не се обърне и не види сама. Нека този път чуем нейните мисли и впечатления най-напред.

— Чувствам се добре. Харесва ми полата. — Тя се усмихна притеснено на Паркър. — Харесват ми дантелата и тюлът, копринените цветя и мънистата. Но си мислех за нещо по-пищно, ако разбираш какво имам предвид.

— Нека видим какво ще кажеш, като я видиш цялата. Ето. Отзад е прекрасна между другото. Сега си поеми дълбоко въздух и се обърни към огледалата.

— Добре, готова съм.

Емили се обърна и Паркър си каза, че са улучили десетката. Видя смайването и радостта в замъглените й очи, увереността и промяната в езика на тялото й, когато Емили изпъна рамене и вдигна глава.

— О, вижте ме само! Вижте роклята. — Погали с върховете на пръстите си бляскавата материя върху талията си. — Харесва ми презрамката около врата, толкова е деликатна, не е като тези през раменете.

— Няма да можеш да сложиш колие — обади се една от приятелките.

— Но пък си помисли само какви обици може да сложиш с тази рокля — побърза да се намеси Паркър. — Ще подхождат както малки топчета, така и дълги и масивни.

— И с подходящото украшение за коса, една тиара, която да подчертае изящната бродерия върху бюстието, ще грееш като принцеса. — Водена от опита си, Паркър наблюдаваше реакцията на майката, после се усмихна на себе си. — Какво ще кажете, госпожо Кеслър?

— Мисля, че… това просто е… О, Еми.

Паркър им подаде кърпички.

Украшението за коса, подплатата и останалите детайли им отнеха само частица от времето, което вече бяха отделили за роклята. По молба на булката, Паркър остана, за да даде предложения за рокли на шаферките, докато самата тя направи първата проба на роклята.

Паркър набързо направи съответните промени в графика си и зарадва двете приятелки, които съставляваха една трета от цялата група на шаферките, с избора си на стилни рокли с голи рамене в предпочитаното от булката пастелнорозово.

Остави доволната клиентка и излезе от магазина с роклята, която се надяваше приятелката й да избере за свой сватбен ден.

— Паркър Браун.

Тя погледна встрани и за миг се поколеба.

— Госпожо Кавана. Как сте?

— Много добре. — Яркооранжевата коса на Кей Кавана се разпиля от лекия ветрец, докато тя наведе глава и надникна над зелените рамки на очилата си. — Рокля ли си купуваш?

— Не, всъщност ще занеса тази за проба на приятелка. Лоръл Макбейн. Мисля, че я познавате.

— Веднъж докара колата си в сервиза, за да я поправи Мал. Стори ми се добро момиче. Ще се омъжва за брат ти, нали?

— Да, другото лято.

— Другите две, с които работиш, и те също се омъжват.

— Да, Мак през декември, а Ема напролет.

— Ти излизаш със сина ми, нали?

Рязкото преминаване от сватбите към Малкълм отново я стресна.

— Излязохме на вечеря, но… Да, предполагам, че е така.

— Пие ми се кафе. Можеш да ме почакаш ей там. — Тя посочи едно от кафенетата на главната улица.

— О, благодаря, но наистина трябва да…

— Трябва да можеш да отделиш десет минутки за кафе, когато някой те покани.

Паркър знаеше кога са я поставили на мястото й.

— Разбира се. Само ще оставя това в колата.

— Да ти помогна ли?

— Не, няма нужда. Мога и сама.

— Тогава ще се видим там.

Господи, възкликна мислено Паркър, какво беше пък това? Беше много глупаво да се притеснява да изпие чашка кафе с една много приятна жена само защото тя беше майка на мъжа, с когото…

Каквото и да правеха с Малкълм.

Прибра роклята, заключи колата, погледна часовника си. Имаше двайсетина минутки. Какво толкова можеше да стане за двайсет минути, докато пият кафе?

Влезе в кафенето и отиде до сепарето, където госпожа Кавана вече обсъждаше менюто със сервитьорката.

— Имат отличен ябълков пай. Аз ще си взема пай.

— За мен само кафе — поръча Паркър и се настани на седалката срещу майката на Малкълм. — Днес ли е почивният ви ден?

— Само следобед. Трябваше да свърша някои неща. — Кей се облегна назад. — Синът ми има набито око за красиви жени, но не е глупак.

— Това е… добре да го знам.

— Забелязах, че ти е хвърлил око, още първия път, като дойде в сервиза. Отне му доста време да направи нещо по въпроса — това показва, че не е глупак. Ясно е, че и ти не си глупава.

Паркър се замисли за миг.

— Не мога да измисля какво друго да кажа, освен че сте права.

— Но си много различна от хората, с които сме свикнали в нашия квартал.

— Не съм сигурна какво имате предвид.

— Ако не си, ще си помисля, че все пак си глупава. Ти си Браун, носиш фамилното име, имаш положение в обществото и богатство. Недей да скачаш веднага на коня — предупреди я Кей, когато сервитьорката донесе пая и кафето. — Не съм свършила. Държиш се като истинска наследничка на Браун и с това искам да кажа, че се държиш като хората, които са те отгледали и възпитали да бъдеш Браун. Родителите ти бяха добри хора, които не парадираха с името си, с положението си в обществото и богатството си. Не се стремяха да натрият носа на някого. Работила съм на някои от партитата, които организираха, когато ти беше малка. Винаги съм смятала, че можеш да съдиш за един човек по това как се отнася с помощния персонал.

Озадачена, Паркър само разбърка сметаната в кафето си.

— Харесвам и брат ти, макар че той и приятелите му не ме искат на сбирките им за покер, защото нямам нужните атрибути.

Паркър се разсмя и когато Кей се усмихна, тя видя в лицето на жената Малкълм.

— Ако се чудите дали е така, искам да знаете, че двамата с Дел съзнаваме и високо ценим привилегиите, които имаме по рождение.

— Това го виждам и сама. Двамата не сте седнали да лентяйствате по цял ден, нали? Знаете как да работите и да създадете нещо за себе си и за тези след вас. Това говори много за родителите ви, както и за вас.

— Много мило, че го казвате.

— Мило или не, така го виждам. Щом Мал ти е хвърлил око, то е само и единствено заради теб. Не е заради онова, което имаш — името, парите, положението в обществото. — Кей вдигна едната си вежда, забелязала пламъка в очите на Паркър. — А ти току-що отговори на единствения въпрос, който смятах да задам в случая. Вече знаеш какво търси той, така че можеше да си спестя думите. Сега мога да си хапна пая.

— Госпожо Кавана…

— Мисля, че след всичко това можеш да ме наричаш Кей. Или „мамче Кавана“, ако повече ти харесва.

— Ако си мислех, че Малкълм е „хвърлил око“ на наследството на фамилията Браун, аз щях…

— Вече да си го разкарала. И аз не съм глупава.

— Вие двамата винаги ли прекъсвате хората по средата на изречението?

— Ужасен навик. — Кей отново се усмихна. — Искаш ли малко пай? Много е хубав.

Паркър понечи да откаже, после взе втората виличка, която сервитьорката бе донесла, и опита малко.

— Имаш право. Много е хубав.

— Мразя да бъркам. Мал имаше тежко детство — продължи тя. — Донякъде е заради мен и сигурно затова мразя да греша. Донякъде е и въпрос на късмет. Но това не го е развалило. Мисля, че той го използва, за да постигне нещо в живота си, да докаже нещо. Има си недостатъци и аз първа бих го признала, но е добър човек. Смятам, че можеше да случиш и на по-лош от него, но едва ли може да намериш по-добър.

Паркър не можа да сдържи усмивката си.

— И той те обича. Личи си. Това е едно от нещата, които харесвам в него.

— Никога не ме е разочаровал, това ще ти кажа. Нито веднъж, никога. Двамата си правим семеен неделен обяд поне веднъж месечно у нас. Ела и ти другия път. Ще кажа на Мал да се разберете.

— Аз… с удоволствие ще дойда.

— Не съм добра като Морийн Грейди в кухнята, но няма да те отровя. Хапни още малко от пая.

Паркър отново взе виличката и хапна пай.