Никола Баро
Една женска усмивка (9)

9.

Post Nubila Phoebus. Прочетох шепнешком надписа, гравиран в белия камък, и нежно докоснах с пръсти буквите „След облаците идва слънце“.

Това бе девизът на баща ми, който — вероятно нетипично за човек с неговата професия — бе доста начетен и, за разлика от дъщеря си, беше чел много. След дъжда идва ред на дъгата — колко мъдър беше той!

Стоях на гробището Пер Лашез, над мен в небето се гонеха бели облаци и когато слънцето се появи, дори успя да затопли малко. От Вси Светии насам не бях идвала на гроба на татко, днес обаче почувствах остра необходимост да го направя.

Отстъпих крачка назад и положих букет от астри и хризантеми върху предвидената за това квадратна каменна плоча на обраслия с бръшлян гроб.

— Дори не можеш да си представиш какво се случва, татко — казах аз. — Имаше да се чудиш.

Седмицата бе започнала толкова нещастно, а ето че сега стоях тук, на гробището, и бях някак особено щастлива и развълнувана. Но най-вече много напрегната заради утрешната вечер.

Слънцето, което след дъждовното и мрачно време се бе промъкнало във вторник в стаята ми, беше като предвестник. Изведнъж всичко се бе обърнало на добро.

След като във вторник разтоварих в ресторанта покупките, обсъдих с Жаки три варианта на коледното меню, а после на няколко пъти се връщах на мисълта за червеното палто и неговата притежателка, следобед отново се отбих вкъщи и се заех да запълня този не особено блестящ ден в живота си със също толкова недотам блестящи занимания, докато дойде време вечерта отново да се върна в ресторанта.

Седнах пред компютъра и се заех с плащането по електронен път на натрупалите се фактури.

Преди това обаче надникнах в пощата си и намерих едно много приветливо, да, може да се каже дори очарователно писмо от Андре Шабане: не само бе отговорил на всичките ми въпроси, но и за моя най-голяма изненада ми предлагаше нещо, което ме изпълни с радостно вълнение: Щях да имам възможността, макар и за кратко, да се срещна с Робърт Милър, тъй като господин Шабане имал среща с писателя и ми предлагаше случайно да мина оттам.

Разбира се, приех предложението и, за разлика от първия ми разговор по телефона с този брадат главен редактор, сега то беше далеч по-приятно, почти граничещо с флирт, който при моето състояние ми подейства някак си добре.

Споделих това с Бернадет, тя веднага започна да се шегува с мен и каза, че този редактор все повече й харесва и ако писателят не се окаже толкова прекрасен, колкото е романът му, имам резервен вариант.

— Ти си невъзможна, Бернадет — отвърнах аз. — Все гледаш да ме сватосаш с някого. Ако това изобщо стане, то ще е само с писателя — първо, защото е по-хубав, и в крайна сметка той е написал книгата, забрави ли?

— Толкова ли е грозен този мъж? — осведоми се Бернадет.

— Откъде да знам? Не, не бих казала, но не съм го заглеждала много-много. Андре Шабане не ме интересува. Освен това е с брада.

— И какво те притеснява толкова?

— Стига, Бернадет! Знаеш, че не харесвам мъже с бради. Такива дори не ги поглеждам.

— Което е грешка! — подхвърли Бернадет.

— Пък и аз не си търся мъж. Не си търся мъж, чу ли? Просто искам да имам възможност да поговоря с този писател — по понятни причини. И защото съм му много благодарна.

— О, Божие провидение, съдбовно преплитане, където се вижда… — Бернадет звучеше като хор от старогръцка трагедия.

— Именно — отвърнах аз. — Сама ще се убедиш.

 

 

Още същата вечер казах на Жаки, че в петък няма да дойда в ресторанта. Обадих се на Жулиет Мьоние, много добра професионалистка, която по-рано била в ресторант „Лутетия“ главна сервитьорка и няколко пъти вече ме е замествала. Междувременно тя записа вътрешна архитектура и сега работеше само почасово. За щастие, за тази вечер не я бяха ангажирали и Жулиет се съгласи.

Жаки, разбира се, не беше очарован.

— Е, може ли такова нещо? В петък? Точно сега, когато Пол е болен — вайкаше се той и тракаше с тенджерите и тиганите, докато готвеше за малкия ни екип.

Час преди да отворим заведението, всички се събирахме на вечеря: Жаки, нашият главен готвач и най-старият от всички ни, Пол, младият заместник главен готвач, двамата помощници в кухнята Клод и Мари, Сюзет и аз. По време на съвместните ни вечери, на които разговаряхме не само за неща, свързани с ресторанта, бяхме като семейство. Говорехме, спорехме, смеехме се — и после всеки се връщаше с нови сили към работата си.

— Съжалявам, Жаки, но изневиделица изникна една важна среща — казах аз, а готвачът ме прониза с поглед.

— Очевидно наистина е била изневиделица тази среща. Днес на обяд, докато обсъждахме коледното меню, още нищо не знаеше за нея.

— Вече се обадих на Жулиет — добавих бързо аз, за да му попреча да дълбае още по темата. — Тя ще дойде с удоволствие, а през декември, така или иначе, ще трябва да помислим дали да не назначим още някого в кухнята. Ако Пол продължи да боледува, мога и аз да ти помогна в готвенето, а Жулиет ще попитаме дали ще ме замества този уикенд в ресторанта.

— А, не, не обичам в кухнята да ми се пречкат жени — възрази Жаки. — Жените не могат да се оправят с печенето.

— Гледай колко си безочлив. Какво ми е на печенето? Ти си един дърт шовинист, Жаки.

Жаки се усмихна лукаво.

— Винаги може и още, винаги може и още.

Той припряно накълца две големи глави лук върху дъската и като си помагаше с ножа, ги изсипа в големия тиган.

— А и теб не те бива особено в сосовете. — Жаки запържи лука в маслото, докато добие златист цвят, поля го с бяло вино и леко намали газта.

— Какви ги говориш, Жаки! — извиках възмутено аз. — Ти си ме научил на повечето сосове, а филето ми в сос с черен пипер е ненадминато, сам си ми го казвал.

Той измънка:

— Да, сосът ти с пипер е чудесен, но само защото имаш тайната рецепта от баща си. — Хвърли няколко шепи картофи във фритюрника и протестите ми бяха заглушени от цвърченето на горещата мазнина.

Когато Жаки работеше до печката, се превръщаше в жонгльор. Много обичаше да подхвърля във въздуха няколко топки едновременно и който го наблюдаваше, забравяше да диша.

— Затова пък десертите ти са много добри, казвам го с ръка на сърцето — продължи невъзмутимо Жаки и разклати тигана. — Ами да се надяваме, че в събота Пол отново ще е на линия. — Той ме погледна над запръжката и присви едно око. — Важна среща, а? И как се казва щастливецът?

Щастливецът се казваше Робърт Милър, макар и да не подозираше за своето щастие. Той не знаеше, че в петък ще има blind date^[1] в „Купол“. А аз не знаех дали той изобщо ще бъде очарован от факта, че някакъв неканен гост смущава разговора му с Андре Шабане.

Но дойде четвъртък, а заедно с него и едно писмо, което засили убеждението ми, че съм постъпила правилно и че понякога никак не е зле да последваш вътрешния си глас, независимо колко абсурдно изглежда това на другите.

Извадих от пощенската кутия един плик, на който се виждаше само моето име. Отгоре бе оставена бележка, на която пишеше:

„Скъпа госпожице Бреден, това писмо пристигна вчера в издателството, поздравления! Робърт Милър по невнимание е изхвърлил плика с Вашия адрес и затова изпраща писмото си при нас. Мисля, че е редно директно да Ви го препратя. Ще се видим утре вечер. Приятно четене!

Андре Шабане“

Усмихнах се. Какво ме поздравяваше този Шабане, сякаш съм спечелила бас, че и приятно четене ми пожелаваше. Явно все пак е изненадан, че неговият автор ми е отговорил.

И през ум не ми мина въпросът откъде може да знае Андре Шабане домашния ми адрес.

Не можех повече да чакам, седнах с палтото си на студените каменни стъпала във входа и отворих писмото. После зачетох редовете, изписани на хартията с равен почерк със син химикал:

„Скъпа госпожице Орели Бреден,

Много се зарадвах на писмото Ви. За жалост, кученцето ми също много го хареса, особено плика му. Когато разбрах това, беше твърде късно — Роки, това лакомо чудовище, бе глътнало плика с адреса.

Извинявам се от името на кучето си, което е още малко, и изпращам отговора си до моя надежден редактор Андре Шабане, надявам се да Ви го предаде. Искам да Ви кажа, скъпа госпожице Бреден, че съм получавал много писма от почитатели, но нито едно не е било толкова хубаво и вълнуващо.

Наистина много се радвам, че малкият ми роман за Париж толкова Ви е помогнал в тежък за Вас момент. Излиза, че е имало полза от него, което не може да се каже за повечето книги. (Надявам се също, че сте успели да се измъкнете от полицията!)

Мисля, че Ви разбирам добре. Аз също дълго бях нещастен и Ви съчувствам от цялото си сърце!

Не съм от този тип хора, които обичат да се движат в обществото, предпочитам да остана инкогнито. Боя се, че съм малко скучен, най-добре се чувствам във вилата си, когато се разхождам сред природата или поправям стари коли. Но ако това не Ви притеснява, с удоволствие бих се възползвал от изкушаващата Ви покана да посетя Вашия малък ресторант при следващото си идване в Париж.

Следващия път ще съм там съвсем за кратко и ще бъда претрупан със срещи, а ми се иска да дойда за повече време, за да си поговорим на спокойствие. Да, познавам Вашия ресторант, влюбих се в него от пръв поглед, особено в покривките на бели и червени карета.

Много Ви благодаря за хубавата снимка, която ми изпратихте. Може ли да отбележа, че сте много секси, без с това да навлизам в личното Ви пространство?

И имате право, разбира се — приликата между Софи и Вас, мила Орели, е поразителна — и мисля, че Ви дължа обяснение за своята малка тайна!

Накратко: и в най-смелите си очаквания не съм се надявал, че ще получа писмо от героинята на своята книга — това е мечта, превърната в реалност.

Искрено се надявам да се чувствате по-добре и вече да не сте нещастна. Ще се радвам много, ако можем скоро да се видим на живо!

Моля да ме извините за нескопосния френски. Надявам се, че въпреки него писмото ми ще Ви зарадва.

Нямам търпение да посетя хубавия Ви ресторант и най-после да си поговорим за ВСИЧКО.

Желая Ви всичко най-хубаво и до скоро!

Искрено Ваш,

Робърт Милър“

— Имате ли лейка, госпожице? — изграчи някой зад гърба ми.

Сепнах се и се обърнах.

Пред мен стоеше дребна старица в черно астраганено палто и шапка в същия цвят. Устните й бяха начервени и тя ме зяпаше с любопитство.

— Лейка? — повтори нетърпеливо жената.

Поклатих глава.

— Не, съжалявам, госпожо.

— Безобразие. — Тя заклати глава и стисна червените си устни.

Запитах се за какво ли й трябва лейка на старата дама. Миналата седмица беше валяло толкова много, че земята сигурно е достатъчно влажна.

— Откраднаха ми лейката — обясни ми старицата. — Много добре си спомням, че я оставих зад ей този надгробен камък — показа тя един гроб наблизо, над който старо дърво протягаше чепатите си клони, — и ето че сега я няма. Вече навсякъде крадат — дори в гробищата, какво да говорим?

Тя започна да рови в голямата си черна дамска чанта и най-накрая извади пакет „Голоаз“. Не беше чудно. Старицата запали цигара, вдиша дълбоко и изпусна дима в синьото небе.

После ми подаде кутията.

— Искате ли?

Аз поклатих глава. Понякога се случваше да пуша в кафенето, но не бях палила на гробищата.

— Вземете си де, моето момиче. — Тя тикна кутията пред лицето ми. — Едва ли ще се видим някога пак. — Старицата се изкиска, а аз допрях устни с ръка и за своя изненада също се усмихнах.

— Ами добре, благодаря — отвърнах.

Тя ми поднесе огънче.

— Моля. А, забравете тъпата лейка. И без това беше спукана. Не е ли хубаво да има слънце — след всичкия този дъжд?

Кимнах. Да, беше хубаво. Слънцето грееше, а животът продължаваше, пълен с изненади.

И така, този четвъртък стоях на слънце в Пер Лашез с една чудновата старица, която сякаш бе изскочила от филм на Фелини, и пушех цигара. Наоколо цареше ведра тишина и аз имах чувството, че сме единствените хора в това огромно гробище.

В далечината се издигаше музата Евтерпа, символ на веселостта, която отдавна бди над гроба на Фредерик Шопен. В подножието на паметника му имаше много саксии с цветя, розовите храсти се преплитаха в решетката. Зареях поглед наоколо. По някои гробове още стоеше украсата от Вси Светии, други бяха заличени от времето, природата си бе взела обратно терена и бурените и дивите растения се заплитаха над каменните бордюри. Тук мъртвите бяха забравени. И не бяха никак малко.

— Наблюдавах ви — продължи старицата и ме погледна с кафявите си проницателни очи, обрамчени от стотици бръчици. — Имате вид на човек, който си мисли за нещо хубаво.

Дръпнах си от цигарата.

— Така е — усмихнах се аз. — Мислех си за утре. Утре вечер ще ходя в „Купол“, знаете ли?

— Какво съвпадение — старицата закима зарадвано с глава. — И аз ще ходя утре в „Купол“. Ще празнувам осемдесет и петия си рожден ден, моето момиче. Обичам „Купол“ — всяка година празнувам там. Винаги ям стриди, много са хубави.

Изведнъж видях дамата от филма на Фелини с нейните деца и внуци, как седят в ресторанта на дълга маса и празнуват.

— Тогава ви пожелавам приятно прекарване — казах.

Тя поклати съжалително глава.

— Този път ще бъде малко тържество. Съвсем малко, ако трябва да сме точни. Само аз и сервитьорите, но те винаги са очарователни. — Усмихна се щастливо. — Боже мой, как само сме празнували в „Купол“. Какви шумни тържества. Хенри, съпругът ми, беше диригент в Операта, знаете ли? И след всяка премиера шампанското така се лееше, че накрая всички бяхме пияни. — Тя се изкиска. — Да, това беше отдавна… А Джордж винаги идваше по Коледа с децата в Париж. Той живее в Южна Америка… — Предположих, че Джордж е синът й. — Е, добре, и откакто моят стар приятел Огюст си отиде — старицата спря и жално погледна към надгробния камък, зад което трябваше да бъде лейката, — вече няма кой да празнува с мен.

— О! Съжалявам.

— О, не съжалявайте, детето ми, такъв е животът. Всеки има своето време. Понякога вечер лежа в леглото и броя своите мъртви. — Погледна ме заговорнически: — Вече станаха трийсет и седем. — Старицата дръпна още веднъж от цигарата и хвърли небрежно фаса на земята. — А аз продължавам да съм тук, а сега де? И знаете ли какво ще ви кажа, моето момиче? Наслаждавам се на всеки божи ден. Майка ми живя до сто и две години и беше жизнерадостна до края.

— Впечатляващо — отвърнах аз.

Старицата ми протегна енергично ръката си, пъхната в черна кожена ръкавица.

— Елизабет Денсмор — представи се. — Но можете да ми казвате Лиз.

Пуснах остатъка от цигарата си и разтърсих ръката й.

— Орели Бреден — представих се и аз. — Знаете ли, Лиз? Вие сте първият човек, с когото се запознавам на гробище.

— О, запознавала съм се с доста хора на гробищата — увери ме мисис Денсмор и разтегли червената си уста в широка усмивка. — Какво им е на гробищата?

— Денсмор… не ми звучи много на френски — казах. И по-рано ми се беше сторило, че старата дама говори с лек акцент, който обаче отдадох на възрастта й.

— То и не е — отвърна мисис Денсмор. — Американка съм. Но открай време живея в Париж. А вие, моето момиче? Какво ще правите в „Купол“? — попита тя мимоходом.

— О, аз… — отвърнах и усетих как се изчервявам. — Имам среща там с… някого.

— Ааа. И… фин човек ли е той? — Едно от предимствата на възрастта е, че можеш веднага да преминеш по същество, без да си губиш времето.

Аз се засмях и прехапах долната си устна.

— Да… мисля, че да. Той е писател.

— Боже мой, писател! — извика Елизабет Денсмор. — Колко вълнуващо!

— Хм! — казах, без да се впускам в детайли. — Аз също съм много развълнувана.

След като се разделих с мисис Денсмор — Лиз, — която ме покани за следващата вечер на своята маса на по чаша шампанско („А може би няма да е зле да сръбнете по едно шампанско с една старица, моето момиче“, беше допълнила с намигване тя), останах още мъничко пред белия камък.

— Довиждане, татко — прошепнах. — Имам смътното усещане, че утре ще е специален ден.

И освен това — предчувствам, — че ще го запомня…

 

 

Стоях на една опашка, която започваше още от голямата стъклена врата. Макар „Купол“ да не бе любимият ми ресторант, очевидно бе предпочитано място за срещи на млади и стари. Не само туристи се тълпяха в легендарния ресторант с червения сенник, който се считаше за най-голямата трапезария в Париж и се намираше на оживения булевард „Монпарнас“. Тук идваха бизнесмени, както и хора, живеещи в Париж, за хапване и празници. От няколко години в танцовата зала под ресторанта се провеждаха салса-вечери, но в останалото време салсата далеч не преобладаваше, поне аз не видях дори плакат, на който да се обявява такъв спектакъл.

Пристъпих крачка напред в опашката и влязох в „Купол“. Веднага ме обгърна оживена глъчка. Сервитьорите сновяха, понесли огромни сребърни табли, покрай дългите редици маси, покрити с бели покривки, над които се извисяваше огромната зала. Макар това да не беше купол в истинския смисъл на думата, със своите зелени колони и лампи в стил арт деко под тавана, помещението имаше внушителен вид. Ресторантът вибрираше от живот — Да се покажем, бе тукашният девиз и гостите очевидно го следваха. Отдавна не бях идвала тук и бях впечатлена от пъстрата навалица.

Един дружелюбен разпоредител раздаваше малки червени билети на онези от посетителите, които нямаха резервирана маса, и ги молеше да изчакат на бара. На билетите бяха изписани имената на известни композитори и в следващите няколко минути се чуваше гласът на млад сервитьор, който обикаляше около бара и видимо се наслаждаваше, като подобно на цирков директор изкрещяваше с цяло гърло: Бах, двама души, моля, или Чайковски, четирима души, моля, или Дебюси, шестима души, моля. След което неколцина от чакащите вдигаха ръце и ги повеждаха към масата си.

— Добър вечер, госпожице, имате ли резервация? — попита ме делово разпоредителят, когато ми дойде редът, а една млада жена пое палтото ми и тикна в ръката ми номерче от гардероба.

Кимнах.

— Имам среща с господин Андре Шабане — отвърнах. Разпоредителят хвърли поглед върху дългия списък.

— А, да, ето го — каза той. — Маса за трима души. Момент, моля! — И даде знак на сервитьора да се приближи. Сервитьорът, един по-възрастен господин с къса прошарена коса, ми се усмихна с очарован поглед.

— Бихте ли ме последвали, госпожице?

Кимнах и усетих как сърцето ми изведнъж започна яростно да бие. Само след половин час щях да се запозная с Робърт Милър, който, както бе написал в писмото си, „толкова би се радвал да се видим на живо“.

Пригладих роклята си. Това беше онази зелена копринена рокля, роклята от книгата, с която бях на снимката, изпратена на Милър. Не исках да оставям нищо на случайността.

Любезният сервитьор ме придружи непосредствено до една облицована с дървена ламперия ниша.

— Това е масата — каза той. — Заповядайте!

Андре Шабане веднага скочи от пейката, за да ме поздрави. Беше облечен в костюм и бяла риза, с елегантна тъмносиня вратовръзка.

— Госпожице Бреден. Радвам се да ви видя… заповядайте, седнете. — Той посочи към своето място на пейката, а сам застана пред отсрещния стол.

— Благодаря. — Сервитьорът сложи бяла покривка на масата и някои от приготвените чаши, после аз минах навътре и седнах на ниската кожена седалка.

Андре Шабане също седна.

— Какво ще пиете? Шампанско — да отпразнуваме големия ден? — Той ми се усмихна дяволито.

Усетих как се изчервявам и се ядосах, когато видях, че Андре Шабане го забеляза.

— Не прекалявайте — отвърнах и притиснах чантата в скута си. — Но, да, шампанско би било добре.

Погледът му се плъзна по голите ми ръце и той отново ме погледна.

— Поздравления. Изглеждате възхитително, ако мога да си позволя да го кажа. Роклята ви стои прекрасно. Подчертава цвета на очите ви.

— Благодаря — усмихнах се. — Тази вечер и вие не изглеждате никак зле.

— Ах… — Андре Шабане махна на сервитьора. — Знаете, че тази вечер аз съм на заден план. — Той се обърна: — Две чаши шампанско, моля!

— Мислех, че точно аз съм на заден план днес. Нали съм тук, така да се каже, между другото.

— Е, това тепърва ще се разбере — отвърна господин Шабане. — Все пак оставете си чантата. Вашият писател ще дойде едва след четвърт час.

— Искате да кажете вашият писател — поправих го и оставих чантата си настрани.

Сервитьорът дойде и сервира шампанското. После ни поднесе менюто.

— Благодаря, но ние очакваме още един гост — каза господин Шабане и сложи менютата настрани.

Той взе чашата си и двамата се чукнахме за наздраве. Шампанското бе леденостудено. Отпих три големи глътки и усетих как напрегнатостта ми отстъпва място на радостно предчувствие.

— Още веднъж ви благодаря, че уредихте тази среща. Честно казано, ужасно съм напрегната. — Оставих чашата си на масата.

Андре Шабане кимна.

— Напълно разбираемо е. — Облегна се на стола си. Аз например съм голям почитател на Уди Алън. Дори започнах да свиря на кларнет само защото и той свири на кларнет. — Той се засмя. — За жалост, на тази моя страст очевидно не й е било писано да има бъдеще. Съседите все чукаха отгоре, когато се упражнявах.

Той отпи глътка и започна да чертае невидими фигури по бялата покривка.

— Е, все пак Уди Алън дойде в Париж и изнесе концерт със своята странна старческа джаз група. Местата в залата, в която обикновено се свиреше класическа музика от голям оркестър, бяха разпродадени и моето място бе на петия ред. Не се натисках да съм напред като другите заради музиката. Честно казано, според мен Уди Алън не свиреше по-добре, от който и да е джаз музикант в някоя кръчма на Монмартр. Но да виждам този старец, когото познавах от толкова много филми, от толкова близо и да го чувам как говори на живо — това беше нещо невероятно и много вълнуващо.

Андре Шабане се наведе напред и подпря брадичка на ръката си.

— И до днес ме е яд за едно.

Той помълча за миг, а аз изпих шампанското си и също се наведох напред. Този Шабане беше добър разказвач.

Но беше и много внимателен. Когато видя, че чашата ми е празна, той направи знак на сервитьора да донесе още две чаши шампанско.

— Наздраве — каза Андре Шабане и аз вдигнах чашата си, без да протестирам.

— Та и до днес ви е яд за какво? — повторих с напрегнато очакване.

— Да. — Той попи устните си със салфетка. — Случи се следното: концертът свърши, избухнаха бурни аплодисменти. Хората станаха, затропаха с крака, за да почетат дребния човечец, който стоеше в пуловера и рипсените си панталони, скромен и смутен, също като във филмите си. Вече пети път го викаха на бис и Уди се връщаше под бурните аплодисменти на феновете, когато един великан в черен костюм внезапно се озова на сцената. Черната му коса бе силно опъната назад и той на пръв поглед приличаше на театрален директор или тенор. Така или иначе, мъжът стисна ръката на слисания Алън и му подаде картичка и химикалка за автограф. Направи го малко преди моят кумир да напусне сцената.

Господин Шабане пресуши чашата си.

— Исках да имам същия хъс и просто да скоча на сцената. Само си представете — по-късно можех да показвам този автограф на децата си. — Той въздъхна. — Сега добрият Уди отново си е в Америка, аз ходя на всичките му филми и знам, че едва ли някога отново ще го видя на живо.

Той ме погледна и този път в кафявите му очи не се долавяше шеговитост.

— Знаете ли, госпожице Бреден, по принцип се възхищавам на вашата упоритост. Когато човек иска нещо, трябва да е упорит.

Тирадата му за моята упоритост бе прекъсната от нежно позвъняване.

— Извинете, звъни моят телефон. — Андре Шабане извади мобилния си телефон от сакото и се обърна настрани. — Да?

Погледнах часовника си и установих, че вече е осем и петнайсет. Времето бе минало неусетно и Робърт Милър всеки миг щеше да се появи.

— Ама че глупаво, съжалявам — чух да казва господин Шабане. — Не, не, не е никакъв проблем. Чувствам се много добре тук. Само не се тревожи. — Той се засмя. — Добре. До скоро тогава. Ама че работа. — Отново пъхна телефона в джоба си. — Беше Робърт Милър — обясни Шабане. — Попаднал е в задръстване и ще дойде след половин час. — Той ме погледна чистосърдечно. — Колко глупаво, че се налага да чакате.

Аз свих рамене.

— Е, важното е, че все пак ще дойде. — Чудех се къде точно е попаднал в задръстване Робърт Милър. Какво ли прави, когато не пише книги? Тъкмо да попитам, и Андре Шабане каза:

— Между другото, още нищо не сте ми разказали за писмото на Милър. Какво ви пише?

Аз му се усмихнах и завъртях кичур около пръста си.

— Знаете ли какво, господин Шабане, главен редактор на издателство „Опал“? — казах аз и направих малка преднамерена пауза. — Това изобщо не ви засяга.

— О — разочарова се той. — Хайде де, не бъдете толкова потайна, госпожице Бреден. Все пак аз ви доставих писмото.

— В никакъв случай. Отново ще ми се подиграете.

Той направи невинна физиономия.

— Не, не, не — продължих аз. — Откъде всъщност имате адреса ми?

Андре Шабане сякаш се обърка за момент, но после се засмя.

— Професионална тайна. След като нищо не ми казвате, и аз няма нищо да ви кажа. Макар че известна благодарност от ваша страна би била съвсем уместна.

— Изключено — заявих и отново отпих една глътка. Макар да не знаех какво ще излезе между мен и Робърт Милър, нямаше да кажа нито думичка. Все пак Милър бе споменал за „малка тайна“.

Полека-лека шампанското започна да ми замайва главата.

— Все пак не вярвам нашият писател — направих многозначителна пауза — да се ядоса кой знае колко, ако ме види седнала тук. Отговорът му беше много любезен.

— Странно — отвърна господин Шабане. — Вероятно писмото ви е било сразяващо.

— Всъщност доколко познавате Милър? — попитах, като подминах думата „сразяващо“.

— О, доста добре. — Дали в усмивката на господин Шабане не се прокрадна ирония, или само така ми се стори? — Не сме първи приятели и в някои отношения ми се струва малко ексцентричен, но смея да твърдя, че го познавам до най-малката гънка на мозъка му.

— Интересно. Очевидно има много общи черти със своя „верен“ редактор.

— Смея да се надявам на това. — Андре Шабане погледна часовника си. — Знаете ли какво? Чувствам се глупаво. Започвам да усещам зверски глад. Какво ще кажете да си поръчаме вечеря?

— Не знам — поколебах се аз, — все пак не съм предвидена… — Междувременно бе станало осем и половина и на свой ред също усетих, че огладнявам.

— Значи решено — заяви Андре Шабане и махна на сервитьора. — Бих искал да поръчам. Да си вземем две, не, три порции агнешко с къри по индийски, а за пиене… — той потупа с пръст в менюто — това „Шато Лафит-Ротшилд“.

— Разбира се. — Сервитьорът взе отново менюто и сложи на масата панерче с хляб.

— Щом така и така сте тук, можете да опитате прочутото агнешко с къри — каза господин Шабане, чието настроение все повече се повишаваше, и посочи облечения като махараджа индиец, който постоянно сновеше с една количка по пътеките между масите и сервираше агнешко с къри. — Ще ми е интересно да чуя професионалното ви мнение.

Когато малко след девет мобилният телефон на Андре Шабане отново позвъни и Робърт Милър отмени окончателно срещата в „Купол“, беше твърде късно да си тръгна, макар че по едно време сериозно обмислях това.

Изпихме още по чаша от прекрасното кадифено червено вино, след което легендарното агнешко с къри задимя в чиниите ни. Е, за мен то се оказа не чак толкова легендарно и спокойно можеше да му се добавят още банани, ябълки и кокосови стърготини.

Господин Шабане забеляза краткото ми смръщване, когато със състрадателна физиономия ми съобщи новината и аз в неимоверното си разочарование хванах тумбестата винена чаша.

— Колко глупаво — каза накрая той. — Боя се, че трябва само двамата да се справим с кърито. — Андре Шабане ме изгледа с насмешливо колебание. — Нали сега няма да ме оставите сам да изям едно кило агнешко с къри и да изпия цяло шише вино? Кажете ми, че няма да го направите!

Аз поклатих глава.

— Не, разбира се, че няма. Вината не е ваша. В този случай нищо не може да се направи… — Отпих глътка вино и се насилих да се усмихна.

Бях дошла напразно. Напразно си бях взела свободна вечер. Напразно си взех вана, направих си прическа и си облякох зелената рокля. Напразно бях стояла пред огледалото и бях обмисляла фразите, които да кажа на Робърт Милър. Бях толкова близо. Защо не се получаваше?

— Лелеее, ама вие наистина много се разочаровахте — каза съчувствено Шабане. После сбърчи чело. — О, понякога ми иде да цапардосам този Милър в муцуната. Знаете ли, той не за първи път отменя среща в последния момент.

Господин Шабане ме погледна с кафявите си очи и се усмихна.

— И сега седите тук с тъпия редактор и си мислите, че напразно сте дошли, че и прехваленото къри хич го няма… — Той въздъхна. — Струва ми се, че нагарча. Но виното си го бива, не можете да отречете!

Кимнах.

— Да, съгласна съм.

Андре Шабане полагаше всички усилия да ме утеши и това наистина беше мило.

— Хайде, госпожице Бреден, не бъдете толкова тъжна. Ще се запознаете с този писател, просто е въпрос на време. Все пак ви е писал, това означава нещо, нали? — Той разтвори въпросително ръце.

— Да — казах и прокарах замислено показалец по устните си. Шабане имаше право. Още нищо не бе загубено. А и може би щеше да е по-добре, ако се видех с Робърт Милър насаме. В собствения си ресторант.

Шабане се наведе напред.

— Знам, че съм жалък заместител на великия мистър Милър, но ще направя всичко по силите си тази вечер да не остане като изцяло лош спомен за вас. В замяна се надявам да получа поне една усмивка. — Той погали ръката ми и задържа своята малко по-дълго от необходимото. — Вие сте човек, който вярва в съдбата, госпожице Бреден. Какво мислите — може ли да има някакъв дълбок замисъл това, че ние двамата седим тук и си държим ръцете?

Аз примигнах и с мъка се усмихнах, после измъкнах ръката си и го пернах по пръстите.

— На някои хора пръст да им подадеш и ще ти отхапят цялата ръка. Чак толкова не мога да припиша на съдбата, господин Шабане — по-добре ми налейте още вино.