Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Das Lächeln der Frauen, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Людмила Костова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 22 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Syndicate (2013)
- Разпознаване и корекция
- Egesihora (2014)
Издание:
Никола Баро. Една женска усмивка
ИК „Enthusiast“, София, 2011
Немска. Първо издание
ISBN: 978-954-8657-88-4
История
- — Добавяне
12.
Винаги ме е впечатлявала една сцена от стария черно-бял филм „Децата на Олимп“. Това е последната сцена, в която отчаяният баптист хуква след голямата си любов Гаронс и накрая я загубва в навалицата на уличното движение. Той се промъква отдолу, проправя си път напред, заобиколен и избутван от смеещото се и танцуващо множество, през което се движи като в несвяст. Един нещастен, объркан човек сред радостни хора, които буйно празнуват — това е картина, която не се забравя лесно и която неизменно ме преследваше, когато след четенето седях със Сам Голдбърг и другите в един елзаски ресторант, намиращ се недалеч от книжарницата.
Дебелият съдържател ни настани на голяма маса, издигната до бара, и весело започна да ни принася прибори и чаши. Всички изглеждаха в добро настроение, пиенето вървеше, разменяха се шеги и цареше празнично настроение, зъболекарят се държеше като everybody’s darling[1] и накрая всички изпаднаха в щастливо винено опиянение — само аз бях нещастният баптист, който духом не беше на масата с тях, понеже за него нещата не протекоха толкова добре.
— Боже, колко е серт тази — беше ми пошепнал Адам, когато излязохме от книжарница „Козирог“, а брат му не спираше да ни пита коя е красивата жена с червената рокля.
Адам му беше обяснил, че при четенията не е изключено екзалтирани фенове да се умилкват около автора.
— Уау! — извика зъболекарят и после добави, че все повече му харесва да бъде писател. — Може пък наистина да напиша някоя книга, какво ще кажете?
— За бога, раздавай го по-кротко — му каза Адам. Аз седях мълчаливо и с напредването на вечерта ставах все по-мълчалив и по-мълчалив.
Не стига, че се бях провалил с Орели Бреден в качеството си на любезния главен редактор Андре Шабане, който винаги е готов да услужи, а сега и прословутият Робърт Милър се изложи.
След неловкото положение, в което в същия ден бе поставен нашият мним писател, вече не бях съвсем сигурен дали привлекателността на англичанина не беше намаляла. „О, да, онзи «Купол». Lovely place, very lovely!“ Може да е решила, че е малоумен. А после и това, със зъбите! Можех само да се надявам, че Орели Бреден няма да се отметне от поканата си към Робърт Милър да вечерят в нейния ресторант. Това щеше да ми отнеме всички шансове.
Гледах втренчено чинията си и слушах някак отдалеч как другите разговарят.
По някое време долових, че дори Жан-Пол Монсиняк се забавлява прекрасно с нашия автор. Той вдигна наздравица към мен и попита:
— Какво има, Андре? Нищо не казвате!
Извиних се с главоболие.
Идеше ми веднага да се прибера вкъщи, но имах чувството, че трябва да държа Робърт Милър под око.
Адам, единственият, с когото ми се говореше, бе седнал на другия край на масата. От време на време той ми хвърляше по някой насърчителен поглед и когато след няколко часа се разделихме, ми обеща, че на следващата сутрин, преди да отпътува за Лондон, ще мине за малко да ме види.
— Но сам — настоях аз. — Трябва да поговорим.
Тъкмо се канех да скъсам новото си писмо от Робърт Милър до Орели Бреден, когато се позвъни. Хвърлих плика и кошчето за хартиени отпадъци и натиснах бравата. В това писмо се съдържаше конкретно съгласие за вечеря вън „Времето на зрелите череши“ и аз мислех да го дам на Адам, но след вчерашните събития съдържанието ставаше невалидно. Цяла нощ не можах да заспя и обмислях как да процедирам оттук нататък. И ето че ми хрумна идея.
Адам влезе и хвърли поглед върху хаоса в коридора, където псе още беше счупеното огледало, както и купчината стъкла, които набързо бях замел предишния ден.
— Олеле, какво е станало тук? — попита той. — Да не си беснял?
— Не. Вчера сутринта огледалото падна — като капак на всичко! — обясних аз.
— Седем години нещастие — ухили се Адам.
Взех палтото си от закачалката и отворих вратата.
— Направо не ми се мисли. Хайде, да идем да закусим някъде, нямам нищо вкъщи.
Отскочихме до „Старата къща“, минахме покрай бара и отидохме най-отзад, където имаше дървени пейки и големи маси. Колко пъти двамата сме сядали тук, за да обсъждаме проекти за книги и промените в живота си.
— Адам, ти си мой приятел — казах, когато сервитьорът донесе закуската ни.
— Така. Казвай сега какво те мъчи. Да не би да имаш писмо за госпожица Бреден, което трябва да пусна в пощенската й кутия? Няма проблем. След като видях малката, поне разбрах защо си луднал по нея.
— Не. Идеята за писмото не е добра, не и след снощи. Пък и вече ми дойде до гуша. Искам да приключа с всичко наведнъж.
— Аха. — Адам отхапа от сандвича си с шунка. — И как мога аз да съм полезен? — попита ме, докато дъвчеше.
— Трябва да й се обадиш. Като Робърт Милър.
Адам преглътна бързо.
— You are crazy, man[2] — каза после той.
— Не, не съм луд. — Поклатих глава. — Вие със Сам имате доста сходни гласове, трябва само леко да завалваш думите, няма да ти е трудно. Моля те, Адам, направи го заради мен.
И после му изложих новия си план. Вечерта Адам трябваше да се обади от Англия във „Времето на зрелите череши“, за да се извини на Орели Бреден и да каже, че просто е бил шашардисан и че в присъствието на толкова много хора е внимавал да не каже нещо, което не бива.
— Баламосай я нещо, опитай се да я омаеш с джентълменския си чар и просто се постарай Робърт Милър да бъде реабилитиран. Както само ти умееш. — Изпих си еспресото. — Важното е да уговориш среща. Кажи й, че ще се радваш, ако се разберете отново за вечеря. Предложи й това да стане на шестнайсети декември, защото тогава ще идваш по работа в Париж и ще разполагаш с цяла вечер.
Шестнайсети декември бе идеална дата по две причини. От една страна, тогава Орели Бреден имаше рожден ден, от друга, разбрах, че ресторантът, както всеки понеделник, ще е затворен. Обикновено е затворен.
Това увеличаваше възможността да намеря Орели Бреден сама във „Времето на зрелите череши“.
— А, и още нещо, Адам. Нека стане ясно, че не бива да говори за срещата. Кажи, че в противен случай онзи редактор може също да се дотътри, когато научи, че писателят е в града. Това ще направи нещата максимално достоверни.
Ако се стигне до среща на шестнайсети декември (за което най-оптимистично се надявах), Адам трябваше се обади още веднъж вечерта.
Този път вече като Адам Голдбърг, който по поръчка на Милър отменя срещата.
Причината за отмяната беше гениална — сам се поздравих за хрумването, споходило ме в два и половина през нощта, — защото това ще засегне гордостта на Орели Бреден и ще й отнеме още веднъж възможността да се види с Робърт Милър. Няма да е чак толкова лошо обаче, понеже спасителят, който ще я утеши в нейната самота и болка, вече е на стартова позиция, иначе казано, пред ресторанта.
— Приятелю, заел си се с опасна работа, звучи ми направо като в долнопробен американски филм. Нали знаеш, че тези сметки никога не излизат? — засмя се Адам.
Аз се наведох напред и го погледнах настойчиво.
— Адам, наистина е важно за мен. Ако искам нещо от този живот, то това е тази жена. Всичко, от което се нуждая, е една спокойна вечер с нея. Трябва ми истинска възможност, разбираш ли? И ако за това се налага да си послужа с малка измама, ще го направя. Не ме интересуват някакви си хъркащи американци, ние, французите, наричаме това коригиране на съдбата.
Облегнах се назад и погледнах през тъмнозелените крепежни колони на кафенето към парижката утрин.
— Понякога човек трябва леко да побутне щастието си, за да тръгне то в правилната посока.