Никола Баро
Една женска усмивка (15)

15.

Рожденият ми ден завърши с безпаметна нощ, нощ, която нямаше край.

Отдавна бе минало полунощ, когато Андре ми помогна да си облека червеното палто и двамата, силно прегърнати и замечтани, тръгнахме по тихите улици.

На няколко метра спирахме да се целуваме и така пътят ни до вратата на дома ми се оказа безкрайно дълъг. Но в онази безпаметна нощ времето нямаше значение.

Наведох се да отключа вратата и Андре ме целуна по врата. Поведох го за ръка по коридора, а той прокара ръка зад мен и обхвана гърдите ми. В спалнята Андре свали презрамките на роклята от раменете ми и с безкрайна нежност уви ръце около тялото ми.

— Орели — каза той и изведнъж започна да ме целува толкова буйно, че чак ми се зави свят. — Моята красива, моята красива фея.

Тази нощ нито за миг не се откъснахме един от друг. Не спирахме да се докосваме и да изследваме телата си. Имаше ли място по тях, неполучило нежност, непокорено от страстта? Май не. Дрехите ни бързо и тихо падаха на паркета, а когато потънахме в леглото ми и с часове се забравихме там, последната ми мисъл бе да заподозра Андре Шабане в лъжа.

 

 

Когато се събудих, той лежеше до мен, подпрял глава на ръката си, и ми се усмихваше.

— Когато спиш, си още по-красива.

Погледнах го и се опитах да запечатам в ума си картината на тази утрин, в която за първи път се събуждахме един до друг. Широката му усмивка, кафявите очи с черни мигли, тъмната, леко вълниста коса, която бе в пълен безпорядък, брадата, която още повече се открояваше на лицето му и се оказа много по-мека, отколкото си мислех, изсветлелият белег над дясната вежда, където като малък се е одраскал на бодлива тел — а зад него бе вратата на балкона с наполовина спуснати завеси, в двора цареше тихо утро, виждаха се клоните на големите кестени, късче от небето. Усмихнах се и за миг затворих очи.

Той нежно прокара пръст по устните ми.

— За какво мислиш? — попита ме.

— Тъкмо си мислех колко много искам да задържа този миг — казах и притиснах устни към пръста му. После с въздишка се отпуснах на възглавницата. — Толкова съм щастлива в момента. Толкова безумно щастлива.

— Радвам се. — Той ме взе в прегръдките си. — Аз също съм щастлив, Орели. Моята Орели. — Андре ме целуна и така полежахме неподвижно, притиснати един в друг. — Няма да ставам от тук — промърмори той и ме погали по гърба. — Да си останем в леглото, а?

Усмихнах се.

— Не трябва ли да ходиш в издателството?

— Какво издателство? — промърмори Андре и плъзна ръка между краката ми.

Аз се изкисках.

— Трябваше поне да се обадиш, че ще прекараш остатъка от деня в леглото. — Погледът ми попадна върху малкия часовник на нощната масичка. — Вече е почти единайсет.

Той въздъхна и с нежелание издърпа ръката си.

— Само разваляте купона, госпожичке Бреден, винаги съм ви подозирал в склонност към такива неща — каза Андре и гальовно ме перна по върха на носа. — Е, добре, ще се обадя на госпожа Пети, че ще отида по-късно. Или не, по-добре да се извиня и изобщо да не ходя днес. А после ще прекараме един прекрасен ден, какво ще кажеш?

— Ще кажа, че идеята е отлична. Уреди си нещата с работата, а през това време аз ще направя кафе.

— Значи решено. Не мога обаче да се откъсна от теб…

— Няма да е задълго — отвърнах аз и се омотах в късия си тъмносин халат, за да отида в кухнята.

— Но после веднага да се върнеш — извика Андре, а аз се засмях.

— Нямаш насита!

— Не — възрази той. — Просто нямам насита от теб!

А аз — от теб, казах си наум.

В момента се чувствах толкова сигурна, ах, толкова сигурна!

Направих две големи чаши кафе със сметана, докато Андре говореше по телефона, а после се пъхна в банята. Внимателно ги занесох в спалнята. Бутнах встрани книгата на Робърт Милър, която още се намираше на нощната ми масичка, и оставих чашите.

Възможно ли е любовният специалитет наистина да действа? Вместо с английски писател аз вечерях с френски редактор и изведнъж се погледнахме с други очи — също като Тристан и Изолда, които по погрешка изпили любовния еликсир и вече не можели един без друг. Помня колко се бях впечатлила като дете от тази опера, когато татко ме беше завел. Колко вълнуваща ми се стори историята за вълшебната напитка.

Без да спирам да се усмихвам, започнах да събирал; дрехите, пръснати из цялата стая, и ги слагах на стола от едната страна на леглото. Когато вдигнах сакото на Андре, нещо изпадна от него. Портмонето му. То се разтвори и от него се посипаха няколко хартийки. По паркета се пръснаха монети.

Коленичих на пода, за да събера монетите, и чух как Андре весело си пее в банята. Усмихвах се, докато прибирах вещите му в предното джобче и тъкмо да пъхна хартийките обратно в задното отделение, когато забелязах една снимка. Първо си помислих, че е снимка на Андре и я дръпнах с любопитство. И в следващия миг сърцето ми ужасено спря да бие.

Снимката ми бе позната — жена в зелена рокля, която се усмихва пред фотоапарата. Това бях аз.

Няколко секунди гледах втренчено и неразбиращо снимката в ръката си, после мислите ми се втурнаха една през друга, като сглобяваха стотици дребни моменти в едно цяло.

Това бе снимката, която бях приложила в писмото си до Робърт Милър. Тя беше в портмонето на Андре. Андре, с когото разговарях в коридора на издателството. Андре, който бе пуснал отговора на Робърт Милър директно в моята пощенска кутия, защото онзи бил изгубил адреса ми. Андре, който се смееше и шегуваше в „Купол“, прекрасно знаейки, че Робърт Милър така и няма да се появи. Андре, който не ми спомена за литературното четене — единствената дата, на която Милър наистина е бил в Париж — и който се постара да отдалечи от мен видимо объркания писател. Андре, който се появи във „Времето на зрелите череши“ с букет цветя точно когато Милър е поръчал на агента си да отмени срещата ни.

Милър?! Да бе!

Кой знае кой е бил онзи човек, който ми се обади по поръка на господин Шабане. А писмото на Робърт Милър? Как е могъл да ми отговори този писател, ако не е получил писалото ми?

И изведнъж си спомних всичко. Нещо, което бях забелязала още на четенето, без да го асимилирам.

Пуснах снимката на пода и се втурнах към нощната масичка. Там беше „Една женска усмивка“ и в книгата бе пъхнато писмото на Милър. С треперещи ръце извадих написаните на ръка страници.

— „Искрено ваш, Робърт Милър“ — прошепнах заключителните думи на писмото, а после бързо отворих книгата и се втренчих в посвещението.

„За Орели Бреден с най-сърдечни поздрави от Робърт Милър“. Гледах двата подписа на Робърт Милър. Но този на посвещението бе съвсем различен от подписа в писмото. Обърнах плика, на който още стоеше залепена малката обяснителна бележка на Андре Шабане, и изстенах. Андре бе написал писмото на Милър и през цялото време ме е лъгал!

Втрещена, седнах на леглото си. Спомних си колко чистосърдечно ме гледаше снощи в ресторанта с кафявите си очи, как бе казал: „Толкова много съжалявам, Орели“, и някакъв студен гняв се надигна у мен. Този човек се бе възползвал от доверчивостта ми, беше се подиграл с мен, водил ме бе за носа, играел си бе с мен, за да ме вкара в леглото, и аз му се бях вързала.

Погледнах през прозореца, където слънцето все още осветяваше двора, но прекрасната картина на щастливо утро се беше разпаднала. Андре Шабане ме излъга, също като Клод, но аз повече няма да позволя да ме мамят, никога повече! Свих ръце в юмруци и задишах учестено.

— Е, сърце мое, вече целият ден е наш.

Андре беше влязъл в стаята с увита около себе си голяма тъмносива кърпа, а от кафявата му коса капеше вода.

Аз бях забила поглед в пода.

— Орели? — Той се приближи, застана пред мен и сложи ръце на раменете ми. — Боже мой, толкова си бледа. Не ти ли е добре?

Избутах ръцете му от раменете си и бавно се изправих.

— Не — казах аз и гласът ми потрепери. — Не ми е добре. Изобщо не ми е добре.

Той ме гледаше объркано.

— Какво ти е? Орели… Миличка… мога ли да направя нещо за теб? — Андре избърса от лицето ми една капка от мократа му коса. Блъснах ръката му.

— Да — казах заплашително. — Никога повече не ме докосвай, чуваш ли, никога повече!

Той отстъпи стреснато назад и извика:

— Но, Орели, какво се е случило?

Усетих как у мен се надига вълна от гняв.

— Какво се е случило ли? — попитах заплашително тихо. — Искаш да знаеш какво се е случило?

Отидох до мястото, където беше паднала снимката, и с едно-единствено движение я вдигнах. Подадох му я.

— Това се е случило! — извиках и се спуснах към нощната масичка. — И това също! — Грабнах фалшивото писмо и го хвърлих в краката на Андре.

Видях как лицето му се обагри в червено.

— Орели… моля те… Орели — заекваше той.

— Какво?! — крещях аз. — Сега ще ми пробуташ още една лъжа ли? Или вече приключи с лъжите? — Взех книгата на Робърт Милър и ми идеше да я запратя по него. — Единственото истинско нещо в цялата фалшива история е тази книга. А ти, Андре, главни редакторе на издателство „Опал“, ти си най-фалшивият от всичко. По-лош си и от Клод. Той поне имаше причина да ме мами, но ти… ти… ти просто се подигра…

— Не, Орели, нещата стоят съвсем иначе… моля те… — извика отчаяно той.

— Да. Ето каква е работата. Ти си отворил писмото ми, вместо да го препратиш. Изпратил си ми фалшив отговор, а после сигурно си примирал от смях, когато в „Купол“ не исках да ти разкажа нищо за писмото. Всичко е скроено много ловко, поздравления! — Направих крачка към него и го погледнах с огромно презрение. — През живота си не съм срещала друг човек, който толкова лицемерно да съчувства на човешкото нещастие. — Видях как той потрепна. — Само едно искам да ми обясниш — наистина съм заинтригувана как нареди нещата. Кой се обади снощи в ресторанта. Кой?

— Беше Адам Голдбърг, мой приятел — каза дълбоко разкаяно Андре.

— Ахаа, приятел значи? Великолепно! Колко такива приятели имаш? Колко души още ще се смеят на наивницата, ха, или няма да ме издадеш? — Яростта ми растеше непрекъснато.

Андре вдигна отбранително ръце, но веднага ги пусна, за да задържи падащата хавлия.

— Никой няма да ти се смее, Орели. Моля те, не си мисли лоши неща за мен… да, знам, че те излъгах, ужасно те излъгах, но… не можех иначе, в това трябва да ми вярваш! Аз… аз се бях забъркал в ужасна каша. Моля те! Мога да ти обясня…

Прекъснах го:

— Знаеш ли какво, Андре Шабане? Не ми трябват обясненията ти. Ти от самото начало не си искал да се видя с Робърт Милър, винаги си заставал между нас и си правил нещата трудни, но накрая… накрая ти се получи, нали? — Поклатих глава. — Как може някой да измисли нещо толкова коварно?

— Орели, влюбих се в теб, това е истината.

— Не. Човек не постъпва така с жена, която обича. — Взех нещата му от стола и ги хвърлих в лицето му. — Ето. Просто се облечи и си върви!

Той хвана дрехите си и ме погледна нещастно.

— Моля те, дай ми възможност, Орели. — Пристъпи плахо към мен и се опита да ме прегърне. Аз се извърнах и скръстих ръце. — Вчера… това… беше най-хубавото нещо, което съм преживявал… — продължи с гальовен глас.

Усетих как очите ми се пълнят със сълзи.

— Всичко свърши! — процедих гневно. — Свърши, преди наистина да е започнало. И по-добре така. Не бих искала да живея с лъжец!

— Не съм те излъгал наистина.

— Как може да се лъже наужким? Това е смехотворно! — троснах му се аз. Май се опитваше да смени тактиката.

Андре застана пред мен в сивата си хавлия.

— Аз съм Робърт Милър — каза отчаяно той.

Засмях се така, че пронизах дори собствения си слух.

После го изгледах от горе до долу и попитах:

— За чак толкова глупава ли ме смяташ? Ти си Робърт Милър? Чух доста, но тази дръзка лъжа вече е върхът. Става още по-абсурдно. — Сложих ръце на хълбоците си. — За твое нещастие обаче, аз видях Робърт Милър, истинският Робърт Милър, на четенето! Прочетох неговото интервю във „Фигаро“. Но не, ти си Робърт Милър, разбирам! — Гласът ми мина във фалцет. — Знаеш ли какъв си ти, Андре Шабане? Ти си един смешник! Не можеш да се мериш с Милър, това е истината. А сега просто си върви, върви си! Не искам да слушам нищо повече, само става по-лошо!

— Но разбери — този Робърт Милър не е Робърт Милър! — извика Андре. — Това беше… това беше… един зъболекар!

— Вън! — извиках аз и сложих ръце на ушите си. — Изчезвай от живота ми, Андре Шабане, мразя те!

 

 

Когато Андре, без да каже дума и с пламнало лице, напусна дома ми, се хвърлих хлипаща на леглото. Само преди един час бях най-щастливият човек в Париж, преди един час все още мислех, че съм в началото на нещо прекрасно — а сега всичко взе катастрофален обрат.

Погледнах двете все още пълни чаши с кафе на нощната си масичка и отново избухнах в сълзи. Нима бях обречена вечно да ме лъжат? Трябва ли щастието ми накрая винаги да се дави в лъжа?

Погледнах към двора навън. Поне от липса на мъже, които ме лъжат, не можех да се оплача. Въздъхнах дълбоко. Предстоеше ми дълъг нерадостен живот. Ако продължаваше така, щях да свърша като огорчена старица, която обикаля гробищата и сади цветя по гробовете. Само че за мен не би било такова удоволствие, каквото бе за мисис Денсмор.

Изведнъж си спомних как всички седяхме в „Купол“ на рождения й ден и се сетих с какво задоволство бе извикала тя: „Чедо, този е правилният!“

Зарових глава във възглавницата и продължих да хлипам. Една тревожна мисъл повличаше след себе си друга и така стигнах до мисълта за Коледа. Това щеше да е най-тъжната Коледа в живота ми. Стрелката на малкия часовник върху нощната ми масичка се премести напред и изведнъж се почувствах толкова остаряла.

По някое време станах и занесох чашите в кухнята. Докоснах бележките с мислите на стената и една се спусна леко към пода.

„Страданието е земя, където все вали, но никога нищо не расте“, пишеше там. Беше напълно вярно. От всичките ми сълзи нямаше никаква полза. Взех листчето и внимателно го върнах на стената.

А после се обадих на Жаки, за да му кажа, че отново са наранили сърцето ми и че ще отида с него на морето за Коледа.