Никола Баро
Една женска усмивка (11)

11.

Беше късно след полунощ, когато Бернадет предложи да ми повика такси. След паметното литературно четене в книжарница „Козирог“ ние отидохме да пийнем по чаша вино у тях. Щеше да ми дойде добре.

Да си призная, объркването ми беше доста голямо, когато видях как Робърт Милър постоянно се обръща назад, докато се измъкваше от книжарницата с Андре Шабане и един друг господин със светлокафяв костюм.

— Знаеш ли какво не разбирам? — беше ми казала Бернадет, когато си събухме обувките и седнахме една срещу друга на големия й диван. — Ти му написа писмо, той ти написа писмо, а сега те гледа като привидение и реагира така, сякаш никога не е чувал името ти. Много ми е странна тази работа.

Кимнах.

— И аз нямам логично обяснение — отвърнах и се опитах още веднъж да си спомня всички подробности около краткия ми разговор с Робърт Милър. — Знаеш ли, той изглеждаше толкова… толкова слисан. Едва не побягна. Сякаш изобщо не разбираше какво става. Може би просто не е предполагал, че ще дойда на четенето му.

Бернадет отпи от виното си и бръкна в една купа с макадамии.

— Хм! — Тя задъвка замислено. — А ти си сигурна, че не беше пиян, така ли? И защо да е бил слисан? Да разсъждаваме трезво: в крайна сметка той е писател, което значи, че е нормално да се шашардиса, ако една жена намира книгата му за толкова невероятна, че чак го кани на вечеря, че и на четенето му идва.

Мълчах и допълних наум: жена, която дори му е изпратил своя снимка. Само че Бернадет не знаеше за това и аз нямах намерение да й разказвам.

— Когато му споменах за уговорката ни, той продължи да ме гледа все така недоумяващо. — Изведнъж се сетих за нещо. — А мислиш ли, че може да се е посмутил от присъствието на останалите от издателството?

— Струва ми се невъзможно… нали преди това се държа свободно. Спомни си колко остроумно отговаряше на въпросите!

Бернадет махна шнолата от косата си и тя се разпиля. Светлите руси кичури блестяха на светлината на настолната лампа до дивана. Наблюдавах я как прокарва ръце по косата си.

— Мислиш ли, че изглеждам много променена с прибрана коса? — попитах аз.

Бернадет ме погледна.

— Ами, аз винаги ще те позная. — Тя се засмя. — Защо питаш? Защото жената от книгата, която прилича на теб, е с разпусната коса ли?

Тя сви рамене и се облегна назад.

— Той спомена ли за четенето в писмото си?

Поклатих глава.

— Не, но и това си има обяснение. Сигурно, когато ми е писал, още не е знаел нищо конкретно, напълно възможно е. — Аз също си взех шепа ядки от купата. — По-необяснимото за мен е, че този Шабане не ми каза и думичка за това. — Счупих една ядка. — И ме гледаше толкова виновно, когато се появих внезапно.

— Може просто да е забравил.

— О, забравил! — ядосах се аз. — И то след напълно откачената вечеря, която си спретнахме в „Купол“? Където той ме покани специално заради Милър? Предполага се, че е знаел колко е важно това за мен.

Облегнах се на страничната облегалка на дивана. Ако не беше Бернадет, така и нямаше да разбера, че Робърт Милър изобщо е бил в Париж. Но тъй като моята приятелка живееше на остров Сен Луи, често си купуваше книги от любезния господин Шагал, който се оказа, че се казва Паскал Фермие, и така една сутрин случайно видяла плаката на витрината му.

Сутринта на онзи понеделник, когато слънцето грееше, без да топли, се бяхме уговорили да се разходим в Тюйлери и първото, което ме попита Бернадет, бе дали ще ходя тази вечер на литературното четене на Робърт Милър и дали може да ме придружи.

„Искам и аз да го видя накрая този прехвален писател“, беше казала тя, хващайки ме под ръка. А аз бях извикала: „Нищо не зная за това! Защо този глупак от издателството не ми е казал?“

И същия следобед отидох в книжарница „Козирог“, за да купя два билета за литературното четене. Добре че днес ресторантът не работи, помислих си, докато се изкачвах по стълбите на метростанцията.

Няколко минути по-късно отварях вратата на малката книжарница, в която за първи път бях влязла преди няколко седмици, докато бягах от един загрижен полицай.

— Ето че пак се срещаме — посрещна ме господин Шагал, когато отидох при него на касата. Ето, той например веднага ме беше познал.

— Да — бях отговорила аз. — Романът много ми хареса. Стори ми се, че е добър знак Робърт Милър да проведе четенето си точно в книжарницата, в която бях намерила книгата му.

— Вече по-добре ли сте? — бе попитал старият книжар. — Тогава бяхте доста разстроена.

— Продължавам да бъда — бях отговорила аз. — Но междувременно се случиха доста неща. Все хубави неща — побързах да добавя. — И всичко започна с тази книга.

Гледах замислено червеното си вино, което се полюшваше в чашата ми.

— Знаеш ли, Бернадет, имам чувството, че този Шабане е много особен. В един момент е доста симпатичен, чак неузнаваем — трябваше да го видиш в „Купол“, — а после отново става недружелюбен и начумерен. Или се прави на такъв.

Същия следобед се бях обадила в издателството, за да изкажа възмущението си на Андре Шабане и да го уведомя, че вече съм си купила билети, но, за жалост, на телефона беше секретарката, която ме отпрати рязко, а на въпроса, кога ще се върне главният редактор, ми се тросна. Господин Шабане днес нямал никакво време.

— Въпреки всичко ми е някак симпатичен — отбеляза Бернадет.

— Да, така е — казах аз и мислено се върнах отново към светлосините очи на англичанина, който ме гледаше безпомощно, когато заговорих за провалената среща в „Купол“. — Макар че сега е с брада.

Бернадет прихна:

— Имах предвид този Шабане. — Хвърлих към нея една възглавница, а тя ловко се сниши. — Но и англичанинът е симпатяга. И е много забавен, не може да му се отрече.

— Да, нали? — Седнах. — Четенето мина много весело. Но комплиментите, които прави, са доста странни. — Сгуших се във възглавниците на дивана. — Каза ми „Имате прекрасни зъби“, това как ти се струва? Разбирам да беше казал „очи“ или „Имате прекрасни устни“. — Поклатих глава. — Никой не казва на една жена, че има прекрасни зъби.

— Може би при английските мъже е различно — отвърна Бернадет. — Но както и да е, намирам поведението му спрямо теб за чудато. Този мъж или е малко чалнат или — знам ли — жена му е била някъде наблизо и той не е искал да се издаде.

— Той живее сам, нали чу — поправих я аз. — А и господин Шабане ми каза, че жена му го е напуснала.

Бернадет ме погледна с огромните си тъмнокафяви очи и сбърчи чело.

— Нещо не е наред в цялата тази работа. Сигурно си има съвсем просто обяснение.

Въздъхнах.

— Помисли си, Орели. В крайна сметка какво точно ти каза този Милър? — попита Брнадет.

— Ами накрая смотолеви набързо нещо, защото Шабане и онзи другият настояваха да приключваме. Бдяха над него, сякаш е политик. — Помислих малко. — Нещо запелтечи, че ми бил написал с удоволствие писмото, а после каза: Довиждане.

— И все пак — Бернадет отпи от виното си.

Малко по-късно седях в таксито, което ме отнасяше по осветения булевард „Сен Жермен“, и разгърнах още веднъж книгата, в която Милър ми бе написал посвещението:

„За Орели Бреден с най-сърдечни поздрави от Робърт Милър“

Плъзнах поглед към подписа и дълго се взирах в големите обли букви, сякаш търсех в тях ключа към тайната на Милър.

И тя наистина се съдържаше в тях. Само дето към момента не знаех по какъв начин.