Никола Баро
Една женска усмивка (18)

Послеслов

Когато завършиш даден роман, се чувстваш облекчен, че си приключил. (Благодаря на Джийн, че го изслуша!) И точно поради същата причина си и тъжен. Защото писането на последните редове винаги означава и раздяла с героите, които дълго са били с теб. И макар (повече или по-малко) измислени, те са близки на сърцето на автора си.

И така, поглеждам след Орели и Андре, които след хиляди перипетии най-после отново се събраха, и въздъхвам носталгично, става ми едно сантиментално и им пожелавам да бъдат щастливи.

Много неща в моята книга са измислени, някои са истински. Всички кафенета, барове, ресторанти и магазини ги има в действителност, любовният специалитет е все пак експеримент, поради което съм приложил рецептата, както и рецептата на агнешкото с къри от „Купол“ (в оригинал и според рецептата на Орели Бреден).

Читателите обаче напразно ще търсят ресторанта „Времето на зрелите череши“ на улица „Принцес“.

Дори и в текста — признавам си — да съм имал предвид конкретен ресторант с червено-бели карирани покривки, то това е било в страната на фантазиите, една страна, в която желанията стават реалност и всичко е възможно.

Женската усмивка е дар от небето, тя е начало на всяка любовна история, и ако трябва да си пожелая нещо, то е моята любима приятелка да носи още дълги години новото си зимно палто и тази книга да завърши за благосклонните читателки и читатели така, както започва — с усмивка.