Никола Баро
Една женска усмивка (1)

1.

През ноември миналата година една книга спаси живота ми. Знам, звучи нереално. На мнозина — може би дори налудничаво, някак мелодраматичио. Но е самата истина.

Не че някой се е целил в сърцето ми и куршумът като по чудо се е отплеснал и се е забил в дебел, подвързан с кожа том със стиховете на Бодлер, както сме свикнали да гледаме по филмите. Чак толкова интересен животът ми не е.

Не, клетото ми сърце си беше наранено от по-рано. В един ден, който се очертаваше да бъде като всички други.

Още си го спомням с подробности. Последните гости в ресторанта — група доста шумни американци, една дискретна двойка японци и неколцина французи, увлечени в разгорещен спор — както винаги бяха забравили да си тръгнат, а американците с многобройни „ааах“ и „ооох“ блажено премляскваха шоколадовия мус.

Сюзет сервира десерта и както винаги ме попита дали ще ми трябва за още нещо, а после доволна побърза да си тръгне. А Жаки както винаги беше в лошо настроение, този път заради хранителните навици на туристите, и въртеше очи, докато хвърляше с издрънчаване ометените им чинии в съдомиялната машина.

— Ах, тези американци! Нищо не разбират от френска кухня, нищичко! Изяждат даже и украсите — защо изобщо готвя за тези варвари! Иде ми да се откажа от всичко, направо съм възмутен!

Той развърза престилката си и на излизане ми изръмжа едно лека нощ, преди да се закандилка на стария си велосипед и да изчезне в студената нощ. Жаки е страхотен готвач и аз много го харесвам въпреки неизменната му начумереност, която мъкне със себе си като тенджера буябес^[1].

Той готви във „Времето на зрелите череши“ още откакто малкият тогава ресторант с червено-белите карирани покривки на улица „Принцес“, недалеч от оживения булевард „Сен Жермен“, е бил на баща ми. Моят баща харесваше шансона за „времето на зрелите череши“, което толкова хубаво и толкова бързо отминава — една жизнеутвърждаваща, но и малко меланхолична песен за влюбените, които взаимно се намират и после отново се изгубват. И макар че по-късно френската левица си избра песента за свой неофициален химн, като символ на бунта и прогреса, мисля, че истинската причина баща ми да нарече ресторанта си така е не толкова желанието да увековечи Парижката комуна, колкото чисто лични спомени.

Това е мястото, където израснах. След училище сядах с тетрадките си в кухнята посред дрънченето на тенджери и тигани и сред хиляди многообещаващи миризми, защото бях сигурна, че Жаки ми е приготвил някое мъничко лакомство.

Жаки, който всъщност се казва Жак Огюст Бертон, е от Нормандия — място, където погледът се простира до хоризонта, където дори във въздуха се усеща солта, а над безкрайното море вятърът си играе с облаците и нищо не закрива гледката пред очите. Той не спира да ми повтаря колко обича да се взира в безкрая, в безкрая! Понякога в Париж му става твърде тясно и твърде шумно и тогава закопнява за брега.

— Който веднъж е усетил мириса на крайбрежието Фльори, как ще свикне с парижкия смог, можеш ли да ми кажеш!?

Той размахва месарския нож и ме гледа укорително с големите си кафяви очи, после с машинално движение отмята от челото си тъмен кичур, който все повече и повече — както забелязвам с известна тъга — се прошарва от сребристи нишки.

Само допреди няколко години този як мъж, с големи ръце, показваше на едно четиринайсетгодишно момиче с дълги тъмноруси плитки как се приготвя идеалният крем брюле. Това беше първото нещо, с което впечатлявах приятелките си.

Всъщност Жаки не е какъв да е готвач. На младини е работел в прочутата ферма Сен Симеон, в Онфльор, малък град на Атлантическия океан, на който му се носела славата, че приютява художници и артисти.

— Там наистина разбираха от стил, мила моя Орели.

Но колкото и да ругаеше Жаки, аз само тихичко се усмихвах, защото знаех, че никога няма да ме напусне. Както не го направи и през онзи последен ноември, когато небето над Париж се белееше като мляко, а хората сновяха по улиците, увити в дебелите си вълнени шалове. Това беше най-студеният ноември, който познавах в Париж. Или само така ми се е струвало?

Няколко седмици преди това беше починал баща ми. Просто така, без предупреждение, един ден сърцето му решило да спре да бие. Жаки го намерил, когато, както всеки следобед, отварял ресторанта.

Татко кротко си лежал на пода — заобиколен от пресни зеленчуци, агнешки бутове, миди и подправки, които купил сутринта от пазара.

Той ми остави ресторанта си, рецептата за своя прочут любовен специалитет, с който, по думите му, преди много години спечелил любовта на майка ми (тя е починала, когато съм била съвсем малка, така че няма как да проверя дали не е послъгал малко), както и няколко умни фрази за живота. Беше само на шейсет и осем години — твърде рано си отиде. Но така е с хората, които обичаме, все ни се струва, че си отиват твърде рано.

— Годините не означават нищо. Важно е с какво са изпълнени — беше казал веднъж баща ми, докато полагаше рози върху гроба на майка ми.

И докато крачех в есента унило, но уверено по неговите стъпки, с прискърбие си дадох сметка, че вече съм почти сама на света.

 

 

Слава богу, имах си Клод. Той работеше като художник в театъра и неговото огромно бюро, сложено под прозореца на малкото му ателие в квартала на Бастилията, постоянно бе отрупано с рисунки и макетчета от картон. Когато имаше някоя по-голяма поръчка, съвсем се покриваше, понякога за цели дни. „Идната седмица ме няма“, казваше в такива случаи той и с времето разбрах, че наистина нито си вдига телефона, нито отваря вратата, колкото и напористо да звънях. Малко след това отново се появяваше, сякаш нищо не е било. Показваше се като дъгата в небето — недостъпен и прекрасен, целуваше ме дръзко по устните, наричаше ме „малката“, а слънцето си играеше на криеница в златисторусите му къдри.

После ме хващаше за ръка и с блеснал поглед ме повеждаше към скиците си да ми ги покаже.

Знаех, че не бива да ги коментирам.

Няколко месеца след като се бях запознала с Клод направих грешката да изразя обективното си мнение и с наклонена встрани глава да разсъждавам на глас къде може да се пипне още, за да стане по-добре. Клод се беше втренчил изумено в мен, воднистосините му очи сякаш щяха да прелеят от орбитите си и само с едно рязко движение на ръката той помете всичко от бюрото. Бои, моливи, листове, бурканчета, четки и картончета се завъртяха във въздуха като конфети, а изящният, грижливо изработен макет на сцена от Шекспировата „Сън в лятна нощ“ се пръсна на хиляди парчета.

Оттогава се въздържам от критически забележки.

Клод беше много импулсивен, много често менеше настроенията си, беше много раним и много особен. Всичко у него беше по „много“, като че ли нямаше средно положение.

За почти двете години заедно никога не ми е хрумвало да подлагам на съмнение отношенията си с този особен и крайно своенравен човек. Ако трябва да сме честни, всеки си има своите особености, мании и капризи. Има неща, които правим, както и такива, които никога не бихме правили, освен при някакви специални обстоятелства. Неща, за които другите се смеят, клатят глави, дивят се.

Специални неща, които са само за нас.

Аз например си колекционирам мисли. В спалнята ми има една стена с най-разноцветни листчета, целите изписани с някакви разсъждения, които съм си запазила, за да не ги забравя. Мисли за дочути разговори в кафенето, за някой ритуал, както и много важните мисли за целувките в парка през нощта, за сърцето, за някоя хотелска стая, за ръце, градински пейки, снимки, за тайни и кога се издават, за светлината в дърветата и за времето, когато тя угасва.

Моите бележчици стоят залепени на светлия тапет като тропически пеперуди — уловени моменти, които не служат за нищо друго, освен да ми бъдат подръка. А когато отворя вратата на балкона и в стаята стане леко течение, те потрепват, сякаш искат да отлетят.

— Какво е това?! — Клод беше вдигнал невярващо вежди, когато за първи път видя колекцията ми от пеперуди. Той бе застанал пред стената и с интерес се бе зачел в някои бележки. — Книга ли ще пишеш?

Аз се изчервих и поклатих глава.

— Боже мой, не! Правя го, защото… — за миг се замислих, но не намерих никакво задоволително обяснение. — Ами просто ей така. Без причина. Някои хора правят същото със снимки.

— Това не е ли знак, че имаш някакво отклонение, малка моя? — попита Клод и после пъхна ръка под полата ми. — Но няма значение, няма никакво значение, аз също съм си малко луд… — той прокара устни по шията ми и на мен ми стана горещо — … по теб.

Няколко минути по-късно ние бяхме в леглото, косата ми бе причудливо разпиляна, слънцето се прокрадваше през полуспуснатите завеси и рисуваше трептящи кръгове по дървения под. Можех да залепя още едно листче на стената: За любовта следобед. Но се въздържах.

Клод беше гладен и аз направих по един омлет и за двамата. Каза, че на момиче, което може да прави такива омлети, са му простени всякакви странности. А, ето и още нещо.

Винаги, когато съм нещастна или неспокойна, излизам да купя цветя. Разбира се, харесвам цветя и когато съм щастлива, само че в дните, когато нищо не ти върви, цветята за мен са нещо като започване на чисто, нещо, което остава съвършено, независимо от всичко.

Слагам няколко сини камбанки във вазата и ми става по-добре. Отглеждам цветя на стария каменен балкон, който гледа към двора, и това ми дава успокояващото чувство, че върша нещо смислено. Направо се забравям, докато развивам растенията от вестника, внимателно ги освобождавам от найлоновите връзки и ги поставям в саксии. Когато заровя ръце във влажната пръст, всичко става съвсем просто, срещу грижите ми се възправя цяла каскада от рози, хортензии и глицинии.

Не обичам промените в живота си. Когато ходя на работа, избирам все едни и същи маршрути, имам си точно определена пейка в Тюйлери, която тайничко съм си нарекла моята пейка.

На стълбището в тъмното никога не се обръщам, защото изпитвам натрапчивото чувство, че нещо ме дебне отзад, нещо, което ще ме сграбчи мигом щом се обърна.

Всъщност това със стълбището не съм го разказвала на никого, дори на Клод. Мисля, че към онзи момент и той не ми разказваше всичко.

През деня всеки от нас ходеше по свои работи. Какво правеше вечер Клод, докато аз бях на работа в ресторанта, не бях сигурна, че знам. А може би и не исках да знам. Ала нощем, когато самотата се спускаше над Париж, когато затваряха и последния бар и бухалите зъзнеха по улиците, аз се сгушвах в обятията му и се чувствах сигурна.

 

 

Когато онази вечер угасих лампите в ресторанта и се запътих към къщи с кутия, пълна с малинови макарони, още не подозирах, че ще заваря дома си толкова пуст, колкото бях оставила ресторанта си. Както казах, денят беше като всички останали.

Само дето Клод бе напуснал живота ми с три изречения.

 

 

На следващата сутрин се събудих и знаех, че нещо не е наред. За жалост, не съм от хората, които се събуждат веднага, а сега ме гнетеше и някакво, по-скоро неясно, тягостно чувство, не толкова конкретна, натрапчива мисъл. Лежах на меките, ухаещи на лавандула възглавници, а от двора се чуваха приглушени шумове. Някакво ревящо дете, успокояващият глас на майка му, тежки стъпки, които бавно се отдалечават, дворната врата, която се затваря със скърцане. Примигнах и се обърнах на една страна. В просъница протегнах ръка и потърсих опипом нещо, което очевидно вече го нямаше.

— Клод? — промърморих аз.

И тогава осъзнах. Клод ме беше напуснал!

Това, което снощи ми изглеждаше невероятно, а след немалкото изпити чаши червено вино — дори толкова невероятно, че като нищо можеше да мине и за сън, изведнъж доби в сивата ноемврийска утрин съвсем конкретни очертания. Лежах неподвижно и се ослушвах, но жилището беше тихо. Нищо не се чуваше от кухнята. Не се чуваше тракането на големите тъмнокафяви чаши и тихото изругаване по адрес на изкипялото мляко. Не се долавяше ободряващият аромат на кафе. Нито тихото бръмчене на електрическа самобръсначка. Нито дума.

Обърнах глава и погледнах през вратата на балкона. Леките бели завеси не бяха спуснати и студената утрин нахлуваше през стъклото. Аз се загърнах по-плътно с одеялото и се опитах да си припомня как съм влязла вчера сама с макароните в празния, тъмен апартамент.

Само лампата в кухнята светеше и аз за миг се бях втренчила неразбиращо в самотния натюрморт, изпречил се пред погледа ми в светлината на черната метална висяща лампа.

На старата кухненска маса имаше написана на ръка бележка, застопорена с бурканче мармалад от кайсии, с който Клод си мажеше хлебчето сутрин. Купа с плодове. Стопена наполовина свещ. Две платнени салфетки, небрежно навити на руло и пъхнати в сребърните пръстени.

Клод никога не ми пишеше бележки. Той бе маниакално привързан към мобилния си телефон и когато имаше промяна в плановете му, винаги ми се обаждаше или ми пращаше есемес.

— Клод? — извиках аз с надеждата за някакъв отговор, но вече чувствах как ме стиска студената ръка на страха. Отпуснах ръце, макароните се плъзнаха от кутията и се пльоснаха като в забързан кадър върху пода. Леко ми се зави свят. Седнах на единия от четирите дървени стола и безкрайно внимателно придърпах листчето към себе си, сякаш това щеше да промени нещо.

Отново и отново препрочитах няколкото думи, които Клод бе изписал върху хартията със своя едър, заострен почерк, и накрая дори ми се стори, че чувам дрезгавия му глас съвсем близо до ухото си, подобно на шепот в нощта:

„Орели,

Открих жената на живота си. Съжалявам, че това се случи точно сега, но така или иначе щеше да стане.

Пази се,

Клод“

В първия момент останах неподвижна. Само сърцето ми биеше лудо. Имах чувството, че земята се разтваря под краката ми. Сутринта на излизане, в коридора, Клод ме бе целунал особено нежно, или поне така ми се стори. Не знаех, че това е предателска целувка. Лъжа! Колко подло от негова страна да се измъква по този начин!

В прилив на неконтролируем гняв смачках листа и го захвърлих в ъгъла. Секунди по-късно вече клечах пред него и хлипаща се опитвах да го изгладя отново. Изпих чаша червено вино, после още една. Извадих си телефона от чантата и започнах да звъня на Клод. Ту се молех отчаяно, ту яростно ругаех. Сновях нагоре-надолу из апартамента, ударих още една глътка, за да добия кураж, и му изкрещях в слушалката веднага да ми отговори. Мисля, че пробвах поне двайсет и пет пъти, преди да започна да проумявам с мъчителна яснота, замъглявана от време на време от алкохола, че опитите ми са напразни. Клод беше вече на светлинни години от мен и думите ми нямаше да стигнат до него.

 

 

Главата ме болеше. Станах и като сомнамбул се заразхождах из апартамента, облечена в късата си пижама — всъщност това беше доста голямото горнище на синьо-бели райета от пижамата на Клод, което някак си съм успяла да облека през нощта.

Вратата на банята беше отворена. За всеки случай надникнах вътре. Самобръсначката я нямаше, а също и четката за зъби, както и парфюма „Арамис“.

Във всекидневната липсваше виненочервеното кашмирено одеяло, което бях подарила на Клод за рождения му ден, а на стола не висеше както обикновено небрежно захвърленият му тъмен пуловер. Нямаше го и дъждобрана отляво на гардероба до входната врата. Отворих рязко шкафа за дрехи в коридора. Няколко празни закачалки тихо издрънчаха една в друга. Поех си дълбоко въздух. Клод не бе забравил дори за чорапите си в най-долното чекмедже. Явно беше планирал внимателно изнасянето си, а аз се питах как е възможно да не съм забелязала нищо, абсолютно нищо. Това, че възнамерява да си тръгне. Това, че е влюбен. Това, че докато целува мен, е целувал и друга жена.

От високото, поставено в златиста рамка огледало, което висеше в коридора над скрина, ме погледна собственото ми бледо, разплакано лице, подобно на бледа луна, обградена от трепкащи тъмноруси вълни. Дългата ми, разделена на път коса беше разчорлена както след дива любовна нощ само дето нямаше бурни прегръдки и прошепнати клетви. „Косата ти е като на принцеса от приказките — беше казал Клод. — Ти си моята Титания.“

Споменът ме накара да се усмихна горчиво, пристъпих съвсем близо до огледалото и се взрях в него с неумолимия поглед на отчаяния. В това състояние и с тези дълбоки сенки под очите, ми се стори, че приличам на лудата от Шайо. Горе вдясно в рамката на огледалото бе втъкната любимата ми снимка, на която сме заедно с Клод. Бяхме решили да се снимаме в една прохладна лятна вечер, докато се разхождахме по моста на изкуствата. Щракна ни дебел африканец, който бе разстлал чантите си на моста и продаваше. Спомням си и колко невероятно големи бяха ръцете му — в тях малкият ми фотоапарат приличаше на играчка — и че доста се помота, докато най-после натисне бутончето.

На тази снимка и двамата бяхме усмихнати, главите ни — склонени една към друга на фона на наситеносиньото небе, което нежно обгръщаше силуетите на Париж.

Лъжат ли снимките, или казват истината? Мъката те настройва философски.

Измъкнах фотографията, поставих я върху тъмното дърво и се подпрях с две ръце на скрина. Един за друг сте!, беше извикал след нас чернокожият африканец с дълбок глас и заваляно „р“. Един за друг сте!

Усетих, че очите ми отново се пълнят със сълзи. Те се стичаха по бузите ми и падаха като плътни дъждовни капки върху Клод и мен, върху усмивките ни и върху цялата тази Париж-за-влюбени-простотия, докато накрая всичко се размаза до неузнаваемост.

Отворих чекмеджето и бутнах снимката между шаловете и ръкавиците.

— Така — казах аз. И после още веднъж: — Така.

Затворих чекмеджето и се замислих колко лесно беше да изчезнеш от нечий живот. На Клод му бяха достатъчни само няколко часа. Очевидно раираното горнище на мъжката пижама, което той неволно бе забравил под моята възглавница, е единственото, което щеше да ми остане от него.

 

 

Щастието и нещастието често вървят ръка за ръка. Или иначе казано, щастието понякога минава по странни обиколни пътища.

Ако Клод не ме беше напуснал, щях да отида на срещата си с Бернадет в онзи мрачен, студен ноемврийски понеделник. Нямаше да кръстосвам Париж като най-самотния човек на света, нямаше на здрачаване да остана на моста Луи-Филип, нямаше, сломена от самосъжаление, да гледам втренчено водата, нямаше да се скрия от загрижения млад полицай в малката книжарница на остров Сен Луи и никога нямаше да намеря тази книга, която да превърне живота ми в такава приказна авантюра. Но нека не избързваме.

Клод бе поне достатъчно деликатен да ме напусне в неделя. Обикновено в понеделник „Времето на зрелите череши“ не работи. Това е свободният ми ден и съм го посветила на приятни занимания. Ходя на изложба. Прекарвам часове в „Бон Марше“, любимия ми магазин. Или се виждам с Бернадет.

Бернадет е моята най-добра приятелка. Запознахме се преди осем години по време на едно пътуване с влак, когато дъщеричката й Мари се спъна, политна към мен и плисна чаша какао върху кремавата ми плетена рокля. Петната така и не изчезнаха, но в края на това кратко пътуване от Авиньон до Париж и след общи, но не особено успешни усилия да почистим роклята в клатушкащата се тоалетна на влака с вода и хартиени носни кърпички ние станахме приятелки.

Бернадет е всичко, което аз не съм. Нея трудно може нещо да я разстрои, никога не губи доброто си настроение, изключителна жена. Приема нещата, които й се случват, с удивително спокойствие и гледа да извлече положителното от всяка ситуация. Тя е тази, която, когато съм объркана, успява само с няколко думи да ме убеди, че всичко ще се нареди, и прави това с удивителна лекота.

— Боже господи, Орели — казва тя в такива случаи и ме поглежда дяволито с тъмносините си очи. — Защо винаги усложняваш нещата! Та всичко е толкова просто…

Бернадет живее на остров Сен Луи и е учителка в основното училище, но спокойно би могла да работи и като съветник на твърде сложно мислещи хора.

Когато погледна ведрото й красиво лице, често си мисля, че тя е сред малкото жени, на които им отива семплият кок на тила. А щом разпусне дългата си до раменете руса коса, мъжете се обръщат след нея.

Тя има висок, заразителен смях. И казва винаги каквото мисли.

Това беше и причината, поради която не исках да се срещам с нея онази понеделнишка сутрин. Бернадет от самото начало не понасяше Клод.

— Смотаняк — беше казала тя, след като на чаша вино й разказах за него. — Знам ги тези. Егоцентрични типове, които никога не те гледат в очите.

— Но мен той ме гледа в очите — засмях се аз.

— С такъв не можеш да бъдеш щастлива — отсече тя.

Тогава мнението й ми се стори прибързано, но сега, докато сипвах мляно кафе в стъклената кана и го заливах с вряла вода, трябваше да си призная, че Бернадет е имала право.

Изпратих й есемес, с който накратко отменях обяда ни. После си изпих кафето, облякох си палтото, сложих си шала и ръкавиците и излязох в студената парижка утрин.

Понякога тръгваш, за да пристигнеш някъде. Но понякога тръгваш, просто за да вървиш, да вървиш и пак да вървиш, докато мъглата се разсее, отчаянието се уталожи или мислите се избистрят.

Тази сутрин нямах определена цел, главата ми бе някак особено празна, а сърцето ми — така натежало, че чак физически усещах тази тежест и неволно притисках ръка към косматото си палто. Още нямаше много хора по улиците и токовете на ботушите ми почукваха по стария паваж, когато минавах под каменната арка, свързваща улица „Л’Ансиен Комеди“ и булевард „Сен Жермен“. Толкова бях щастлива, когато преди четири години си намерих апартамент на тази улица. Харесвам малкия, уютен квартал, простиращ се със своите криви улици и улички, сергии със зеленчуци, стриди и цветя, кафенета и магазини отвъд големия булевард чак до брега на Сена. Аз живеех на третия етаж в една стара къща с изтъркано каменно стълбище и без асансьор и когато погледнех през прозореца, виждах прочутия „Прокоп“, ресторанта, който от векове стои там и сигурно е бил първото кафене в Париж. Там са се събирали литератори и философи. Волтер, Русо, Балзак, Юго и Анатол Франс. Големи имена, чието присъствие духом изпълва с приятно усещане повечето гости, които отсядат там, за да хапнат под огромните кръгли полилеи, настанили се на червените кожени пейки.

— Каква късметлийка си — беше казала Бернадет, когато й показах новия си дом и бяхме отишли вечерта да отпразнуваме придобивката в „Прокоп“. Там хапнахме наистина забележителен петел във винен сос. — Само като си помислиш кой се е хранил тук… и че живееш едва на няколко крачки от това място… страхотно!

Тя се огледа възхитено, докато аз забождах вилицата си в парче пиле с винен сос и докато го гледах втренчено, се запитах дали не съм някакъв културен инвалид.

Ако трябва да съм честна, мисълта, че някога „Прокоп“ е било единственото място, където се е ядял сладолед, ме очароваше далеч повече от факта, че брадатите мъже са записвали тук умните си мисли, но нямаше как да обясня това на приятелката си.

Домът на Бернадет е пълен с книги. Те са подредени на еднометрови етажерки и започват от касата на вратата; виждаш ги по масите, по бюрата, диваните и нощните шкафчета. Дори в банята, за мое изумление, бяха оставени няколко книги върху малка масичка до тоалетната.

— Изобщо не мога да си представя живот без книги — беше казала веднъж Бернадет и аз кимнах засрамено.

По принцип и аз чета. Но не съм пристрастена към четенето. И ако трябва да избирам, бих предпочела една дълга разходка или да опека някакъв кайсиев сладкиш, понеже именно чудният аромат на смесицата от брашно, масло, ванилия, яйца, плодове и сметана, носещ се из целия апартамент, е нещото, което развинтва фантазията ми и ме кара да мечтая.

Сигурно това се дължи на металната табела, украсена с готварска лъжица и две рози, която до ден-днешен виси в кухнята на „Времето на зрелите череши“.

Когато в началното училище се учех да чета и да свързвам буквите в едно голямо, смислено цяло, заставах в тъмносинята си униформа пред тази табела и се опитвах да разчитам написаните там думи:

„Реално, има само един вид книги, които увеличават щастието на земята: готварските книги.“

Това изказване беше на някой си Джоузеф Конрад и помня, че дълго време най-сериозно мислех този човек за някакъв известен немски готвач. Какво бе учудването ми, когато по-късно по една случайност попаднах на романа му „Сърце на мрака“, който дори си купих от сантиментални съображения, но после така и не прочетох.

Сигурно заглавието ми се е сторило твърде мрачно, също като настроението ми в този ден. Дали не бе настъпил подходящият момент да посегна отново към книгата, мислех си аз с горчивина. Но когато съм нещастна, не чета книги; отглеждам цветя.

Поне така си мислех в този момент, без да подозирам, че още същата нощ жадно ще разлиствам страниците на един роман, който, така да се каже, ми бе подхвърлен от съдбата. Случайност ли? Още не мога да повярвам, че е било случайност.

Поздравих Филип, един от сервитьорите в „Прокоп“, който дружелюбно ми намигна през стъклото, минах равнодушно покрай малката бижутерия „Харем“ и свих по булевард „Сен Жермен“. Беше започнало да вали, минаващите коли хвърляха пръски по мен и аз се загърнах още по-плътно в шала си, докато крачех невъзмутимо по булеварда.

Защо ужасните и депресиращи неща се случват винаги през ноември? За мен ноември бе възможно най-неподходящото време да бъда нещастна. Тогава изборът на цветя за отглеждане е крайно ограничен.

Ритнах една празна кутия от кока-кола, която издрънча по тротоара и се спря в канавката.

Un caillou bien rond qui coule, l’instant d’après il est coulé… Също като невероятно тъжната песен на Ан Силвестър, Песента на самотника, за чакъла, който се рони и миг по-късно потъва в Сена. Всички ме бяха напуснали. Татко беше мъртъв, Клод бе изчезнал и аз бях сама, както никога преди. Тогава звънна мобилният ми телефон.

— Ало? — казах и бързо преглътнах. Усетих как адреналинът ми се покачва при мисълта, че може да е Клод.

— Какво се е случило, съкровище? — Бернадет както винаги минаваше направо към въпроса.

Един таксиметров шофьор спря със свистящи гуми до мен и натисна клаксона като обезумял, тъй като някакъв велосипедист му отне предимството. Звучеше апокалиптично.

— Божичко, какво е това? — извика Бернадет в слушалката, преди да успея да кажа нещо. — Всичко наред ли е? Къде си?

— Някъде на булевард „Сен Жермен“ — отвърнах унило и се отбих под навеса на един магазин, в чиято витрина бяха наредени чадъри с дръжки с формата на патешки глави. Дъждът капеше от мократа ми коса и усещах как ме залива вълна от самосъжаление.

— Някъде на булевард „Сен Жермен“ ли? Какво, по дяволите, правиш някъде на булевард „Сен Жермен“? Нали ми писа, че ти е изникнало нещо непредвидено?

— Клод си тръгна! — изхлипах в телефона си.

— Как така си е тръгнал? — В гласа на Бернадет, както винаги, когато се споменеше за Клод, веднага се прокрадна сурова нотка. — Пак ли се е покрил този идиот и никакъв не се обажда?

Бях имала глупостта да разкажа на Бернадет за склонността му към ескапизъм и на нея това никак не й се бе сторило забавно.

— Тръгна си завинаги! — изхлипах аз. — Напусна ме. Толкова съм нещастна!

— О, боже — гласът на Бернадет както винаги ми подейства като прегръдка. — О, боже! Горкичката ми Орели. Какво се случи?

— Той… си има… друга… — продължавах да хълцам аз. — Вчера, когато се прибрах, нещата му ги нямаше, но пък имаше бележка… бележка…

— Дори не ти го е казал лично? Ама че задник! — прекъсна ме Бернадет и гневно изсумтя. — Винаги съм ти казвала, че Клод е задник. Още от самото начало! Бележка! Това вече наистина е… не, това минава всякакви граници!

— Моля те, Бернадет…

— Какво? Пак ли ще го защитаваш този идиот?

Само поклатих глава.

— Слушай сега, миличката ми — продължи Бернадет, а аз присвих очи. Винаги, когато започнеше изречението си със „Слушай сега“, това беше прелюдия към изразяване на принципна позиция по даден въпрос, която често беше правилна, но невинаги можеше да бъде понесена. — Забрави за този глупак колкото се може по-бързо! Знам, че сега ти е зле…

— Много ми е зле — ридаех аз.

— Добре де, много ти е зле. Но този мъж е патологичен случай и дълбоко в себе си ти също си убедена в това. Сега ще се опитам да те успокоя. Всичко ще се оправи и аз ти обещавам, че в най-скоро време ще се запознаеш с много фин човек, наистина фин човек, който ще съумее да оцени каква прекрасна жена си.

— О, Бернадет! — въздъхнах. Хубаво ми говореше Бернадет. Тя се беше омъжила за един наистина фин човек, който стоически понасяше нейната пристрастеност към прямотата.

— Слушай — повтори тя. — Вземаш едно такси и се прибираш вкъщи, а когато приключа тук, и аз идвам у вас. И моля те, успокой се! Не е болка за умиране.

Преглътнах. Разбира се, беше мило от страна на Бернадет, че иска да дойде у нас и да ме утешава. Само че аз имах неприятното усещане, че нейната представа за утеха се различава от моята. Не бях сигурна, че ми се иска цяла вечер да си говорим за това, как Клод е най-големият глупак на всички времена. Та нали само до вчера бяхме заедно и малко съчувствие никак не би ми било излишно.

И точно тогава добрата Бернадет малко се престара.

— Ето какво ще ти кажа, Орели — каза тя с учителския си глас, нетърпящ никакви възражения. — Аз се радвам, да, дори много се радвам, че Клод те напусна. Това е истински късмет, мен ако питаш! На теб ако останеше, не би се решила на тази стъпка. Знам, че сега няма да ти е приятно да го чуеш, но все пак нека ти го кажа: това, че глупакът най-после се разкара от живота ти, за мен е повод за празнуване.

— Ами радвам се за теб — отвърнах по-остро, отколкото ми се искаше, и усетих как подсъзнателното ми разбиране, че в думите на моята приятелка има доза истина, внезапно ме раздразни. — Виж какво, Бернадет, можеш да започнеш празнуването си отсега и ако в голямата си еуфория изобщо можеш да се сдържаш, то моля те, остави ме няколко дни да си потъгувам. Просто ме остави на мира!

Затворих, поех дълбоко въздух и изключих телефона си.

Е, идеално, сега се скарах и с Бернадет. Пред навеса дъждът продължаваше да вали по паважа, аз се сврях зиморничаво в един ъгъл и се замислих дали наистина няма да е по-добре, ако се прибера вкъщи. Но перспективата да се върна в празния апартамент ме плашеше. Нямах си дори котенце, което да ме очаква и мъркащо да се сгуши в мен, а аз да го галя по козината. „Погледни, Клод, не са ли прекрасни?“, бях извикала веднъж, когато госпожа Клеман, съседката, ни показа няколко тигрови котенца, които с непохватни движения се боричкаха в кутията си.

Ала Клод имаше алергия към котешки косми, пък и не си падаше по животни.

„Не обичам животни. Освен рибите“, беше казал той само няколко седмици след запознанството ни. Още тогава трябваше да се досетя. Шансът да бъда щастлива с човек, който обича само риби, беше за мен, Орели Бреден, твърде малък.

Отворих рязко вратата на магазинчето за чадъри и си купих един небесносин на бели точки и с дръжка във формата на патешка глава с цвят на карамелен бонбон.

 

 

Това беше най-дългата разходка в живота ми. Скоро изчезнаха модните магазини и ресторантите, разположени отляво и отдясно на булеварда, заредиха се магазини за мебели и за обзавеждане за баня, после и те свършиха, а аз продължавах да вървя самотно под дъжда, минавах покрай каменните фасади на големи бежови къщи, които с нищо не привличаха окото и посрещаха моите мисли и чувства с непоклатимо спокойствие.

В края на булеварда се натъкнах на Ке д’Орсе, завих надясно и пресякох Сена в посока към площад „Конкорд“. Обелискът стърчеше в средата на площада като тъмен показалец и на мен ми се струваше, че в своята египетска величавост той няма нищо общо с многобройните малки ламаринени коли, които се стрелваха около него.

Когато си разстроен, или не виждаш нищо и преставаш да разбираш света, или придаваш особен смисъл на нещата и всичко изведнъж придобива значение. Дори съвсем обикновени неща, като един светофар, който светва ту червено, ту зелено, може да повлияе на решението дали да поемеш надясно или наляво.

И така, няколко минути по-късно пресичах Тюйлери, малък тъжен силует под чадър на точки, който бавно и с издигане и спускане се носи по опустелия парк, излиза от него в посока към Лувъра, мержелее се в дрезгавината на сумрака по десния бряг на Сена, минава покрай остров Ла Сите, покрай „Нотр Дам“, покрай светлините на града, които постепенно стават повече, докато най-после спира на моста Луи-Филип, който отвежда към остров Сен Луи.

 

 

Наситеносиният цвят на небето се простираше над Париж като кадифе. Беше малко преди шест, дъждът постепенно утихваше, а аз поуморена се опрях на каменния парапет на стария мост и се втренчих замислено в Сена. Фенерите хвърляха върху тъмната вода трептящите си и блещукащи отражения — вълшебни и крехки като всяко красиво нещо.

След осем часа, хиляди крачки и още хиляди мисли стигнах на това тихо място. Нужно ми беше много време, за да проумея, че дълбоката тъга, която притискаше сърцето ми като олово, не се дължи само на факта, че Клод ме напусна. Все пак бях на трийсет и две години и не за първи път преживявах любовно разочарование. Тръгвала съм си, напускали са ме, при това далеч по-фини мъже от Клод, смотаняка.

По-скоро това бе усещането, че всичко се разпада, обръща се наопаки, че хората, които са били до мен, внезапно са изчезнали завинаги, че губя почва под краката си и между мен и огромната вселена има само един небесносин чадър на малки бели точици.

Не бих казала, че това ме успокояваше. Стоях самичка на моста, няколко коли минаха покрай мен, косата влизаше в лицето ми, а аз стисках чадъра с патешката дръжка, сякаш се боях да не отлети и той.

— Помощ! — прошепнах и леко залитнах към каменната стена.

— Госпожице? О,_ боже мой_, госпожице, недейте! Почакайте, спрете! — чух забързани стъпки зад себе си и се сепнах.

Чадърът се изплъзна от ръката ми, направи полукръг, отскочи от парапета и после с лек, треперлив танц се заспуска надолу, преди да се приземи с едва доловимо цопване във водата.

Обърнах се притеснено и погледът ми срещна тъмните очи на млад полицай, който разтревожено се взираше в мен.

— Всичко наред ли е? — попита припряно той. Сигурно ме беше помислил за самоубийца.

Кимнах.

— Да, разбира се. Всичко е наред. — Пуснах една измъчена усмивка. Той повдигна вежди, сякаш не вярваше на думите ми.

— Изобщо не ви вярвам, госпожице. От известно време ви наблюдавам и никак не ми приличате на жена, на която всичко й е наред.

Мълчах объркано и за миг погледнах надолу към чадъра на белите точки, който бавно се отдалечаваше по Сена. Полицаят проследи погледа ми.

— Все едно и също — каза той. — И друг път съм го виждал на този мост. Съвсем наскоро извадихме едно момиче от леденостудената вода. Тъкмо навреме. Когато някой се застои по-дълго на моста, това значи, че или е много влюбен, или се кани да скочи във водата. — Полицаят поклати глава. — Никога не съм разбирал защо влюбените и самоубийците проявяват такъв афинитет към мостовете. — След тези разсъждения той ме изгледа недоверчиво. — Изглеждате доста объркана, госпожице. Нали нямаше да направите тази глупост? Такава хубава жена като вас. На моста.

— Не, не! — зауверявах го аз. — Понякога и най-нормалните хора се застояваме по мостовете само защото е приятно да гледаш реката.

— Но очите ви са много тъжни — не се отказваше полицаят. — Имате вид точно на човек, който е възнамерявал да се хвърли от тук.

— Какво недоразумение! Просто малко ми се зави свят — побързах да добавя и неволно сложих ръка на корема си.

— О, съжалявам! Извинете те, госпожице… госпожо! — Той заразмахва смутено ръце. — Не съобразих… вие сте… бременна? Тогава трябва да се пазите малко по-добре, ако мога така да се изразя. Да ви придружа ли до къщи?

Аз поклатих глава и едва не прихнах. Не, бременна определено не съм.

Той наклони глава и галантно се усмихна.

— Сигурна ли сте, госпожо? Вие сте под закрилата на френската полиция. Все едно дали го искате. — Той погледна загрижено плоския ми корем. — Кога го чакате?

— Слушайте, господине — отвърнах твърдо аз. — Не съм бременна и е почти сигурно, че в близко бъдеще няма и да бъда. Просто малко ми се зави свят, това е.

Пък и не беше никак чудно, предвид факта, че освен кафето цял ден не бях слагала нищо в уста.

— О! Госпожо… искам да кажа, госпожице! — Видимо смутен, полицаят отстъпи крачка назад. — Много се извинявам, не исках да бъда недискретен.

— Всичко е наред — въздъхнах и зачаках да си тръгне.

Но човекът в тъмносинята униформа не направи това. Той беше модел на истински парижки полицай, каквито нерядко съм виждала на остров Ла Сите, където е седалището на полицейската префектура: висок, строен, добре изглеждащ, винаги готов да пофлиртува. Този тук явно се изживяваше като мой личен ангел хранител.

— Ами тогава… — Аз се облегнах с гръб на парапета и се опитах с усмивка да го отпратя. Покрай нас мина по-възрастен мъж с дъждобран и ни изгледа с любопитство.

Полицаят сложи два пръста до шапката си.

— Е, ако не мога да направя нищо за вас…

— Не, наистина няма нужда.

— Тогава се пазете.

— Обещавам. — Стиснах устни и кимнах няколко пъти. През последните двайсет и четири часа това беше вторият мъж, който ми казваше да се пазя. Махнах му леко с ръка, после се обърнах отново и опрях лакти на парапета. Загледах се съсредоточено в катедралата „Нотр Дам“, която като средновековен кораб изплуваше от тъмнината в края на остров Ла Сите.

Чух зад себе си покашляне и гърбът ми се стегна, преди отново да се обърна бавно към улицата.

— Да? — попитах.

— И какво се оказа накрая — полицаят се ухили като Джордж Клуни в реклама на неспресо. — Госпожица или госпожа?

О. Боже. Мой. Исках да си потъгувам на спокойствие, а един полицай флиртуваше с мен.

— Госпожица, естествено — отвърнах аз и реших да се махна. Камбаните на „Нотр Дам“ забиха над мен, а аз забързах по моста и излязох на остров Сен Луи.

Казват, че малкото островче в Сена, което се намира точно зад много по-големия остров Ла Сите и до което се стига само по мост, е сърцето на Париж. Ала това старо сърце бие много, много бавно. Аз рядко идвах тук и всеки път се изненадвах от спокойствието, което цареше в този квартал.

Свих по улица „Сен Луи“, главната улица, по която мирно се редяха магазини и ресторанти, и видях с ъгълчето на окото си, че една висока, стройна фигура в униформа ме следва на почетно разстояние. Ангелът хранител беше упорит. Какво всъщност си въобразяваше този човек? Че ще се пробвам на някой друг мост ли?

Забързах крачка и почти се затичах, а после хлътнах в първата врата, отвъд която още светеше. Оказа се малка книжарница и докато влизах неуверено в нея, през ум не ми минаваше, че това влизане ще промени живота ми завинаги.

 

 

В първия момент ми се стори, че в книжарницата няма никого. Всъщност тя бе толкова препълнена с книги, етажерки и маси, че нямаше как да видя продавача, застанал в другия край на помещението и свел глава над един старомоден щанд с каса, върху който също имаше пръснати в безпорядък книги. Той се бе задълбочил в една книжка с картинки и съсредоточено разгръщаше страниците. От него се излъчваше такова спокойствие — с тази посивяла коса и очила за четене с формата на полумесеци, че не посмях да го обезпокоя. Останах си в пашкула от топлина и светлина и сърцето ми започна да бие по-спокойно. Погледнах крадешком навън. Пред витрината, на която с избелели златисти букви бе изписано „Книжарница «Козирог» на Паскал Фермие“, видях своя ангел хранител усърдно да разглежда изданията.

Въздъхнах неволно и старият книжар вдигна поглед от книгата си, погледна ме изненадано и побутна нагоре очилата си.

— Ах… добър вечер, госпожице, не ви чух да влизате — поздрави любезно той и доброто му лице с умни очи и лека усмивка ми напомни за една снимка на Марк Шагал в неговото ателие. Липсваше само четката в ръката му.

— Добър вечер, господине — отговорих малко смутено. — Извинете, не исках да ви стресна.

— О, няма такова нещо — отвърна продавачът и вдигна ръце. — Просто си мислех, че съм заключил. — Той погледна към вратата, на чиято ключалка висяха връзка ключове, и поклати глава. — Май започвам да забравям.

— Значи вече е затворено? — понечих да изляза, надявайки се моят ангел хранител най-после да се е разкарал от витрината.

— Разгледайте спокойно, госпожице. Още няма да си тръгвам. — Той се усмихна. — Търсите ли нещо определено?

Търся човек, който да ме обича, отговорих наум. Крия се от един полицай, според когото възнамерявам да се хвърля от някой мост, и затова се правя, че искам да си купя книга. На трийсет и две години съм и си загубих чадъра. Искам най-после да ми се случи нещо хубаво. Коремът ми издайнически закъркори.

— Не… не, нищо определено — казах бързо аз. — Може би нещо… приятно. — Изчервих се. Сега той ще ме помисли за невежа, която не може да се изрази по-конкретно от нищо незначещата дума „приятно“. Надявах се думите ми поне да заглушат къркоренето на червата ми.

— Искате ли бисквити? — попита господин Шагал.

Той тикна под носа ми сребърна купа с масленки и аз след кратко колебание с благодарност си взех. Има нещо успокояващо в сладките курабии, а и стомахът ми веднага се кротна.

— Всъщност наистина не съм яла днес — обясних с пълна уста. За нещастие, аз съм от онези досадници, които се чувстват длъжни всичко да обяснят.

— Случва се — каза господин Шагал, без да коментира повече смущението ми. — Ето там — посочи той към една маса с романи — може би ще намерите каквото търсите.

И аз наистина намерих. Петнайсет минути по-късно напуснах книжарница „Козирог“ с една оранжева хартиена кесия, на която бе отпечатан мъничък бял еднорог.

— Добър избор — беше казал господин Шагал, докато опаковаше книгата, написана от някакъв млад англичанин и носеща красивото заглавие „Една женска усмивка“. — Ще ви хареса.

Аз кимнах и с пламнала глава започнах да си търся портмонето. Докато изляза от магазина, едва успявах да прикрия изненадата си, която господин Шагал вероятно отдаде на въодушевлението ми от предстоящото четене.

Поех дълбоко въздух и погледнах надолу по пустата улица. Новият ми приятел полицай се бе оттеглил от поста си на мой закрилник. Очевидно статистиката е показала, че който си купува книга, вероятността да прояви склонност към скачане от мост над Сена е незначителна.

Но не това бе причината за моята изненада, която ме разтърси и ме накара да ускоря стъпките си, а после с биещо до пръсване сърце да се кача на първото такси.

В книгата, която притисках до гърдите си като рядка скъпоценност, пъхната в красива оранжева кесия, точно на първата страница бе написано нещо, което ме обърка, изостри любопитството ми, направо ме наелектризира:

„Историята, която ще ви разкажа, започва с една усмивка. И свършва в един ресторант с многообещаващото име «Времето на зрелите череши», намиращ се в Сен Жермен-де-Пре, където бие сърцето на Париж.“

Вече втора нощ нямаше да спя. Само че този път не заради неверния любим, който ми отне спокойствието, а заради — кой би предположил за жена, която е всичко друго, но не и запалена по четенето — една книга! Книга, която ме грабна още от първите редове. Книга, която на места бе тъжна, но на други — толкова духовита, че ме караше да се смея на глас. Книга, едновременно прекрасна и загадъчна, понеже колкото и романи да си чел, няма как да не те погълне една любовна история, в която собственият ти малък ресторант играе главна роля, а описанието на героинята поражда у теб чувството, че се гледаш в огледалото — и то в ден, когато си щастлив и всичко е както трябва!

Когато се прибрах вкъщи, метнах мокрите си неща на радиатора и се пъхнах в чиста, мека пижама. Направих си голяма кана чай и няколко сандвича, после прослушах телефонния си секретар. Бернадет три пъти се бе опитвала да се свърже с мен и се извиняваше, че е потъпкала чувствата ми със своята „непохватна слонска деликатност“.

Не можех да не се усмихна, когато прослушах обаждането й:

— Чуй ме, Орели, ако искаш да тъгуваш за този идиот, нямам нищо против, но моля те, спри да ми се сърдиш и ми се обади. Много се тревожа за теб!

Гневът ми отдавна се беше стопил. Сложих таблата с чая, сандвичите и любимата ми чаша върху масичката от ратан до шафраненожълтия диван, помислих малко и изпратих на приятелката си един есемес с думите: „Скъпа Бернадет, мразя, когато си права. Искаш ли да наминеш в сряда сутринта? Ще ми бъде приятно, а сега ще спя. Целувки, Орели!“

Това, със спането, разбира се, беше лъжа, но всичко останало си бе вярно. Взех кесията от книжарница „Козирог“ от скрина в коридора и внимателно я оставих до таблата. Имах странното усещане, че тази кесия ще се окаже вълшебна за мен.

Овладях още малко любопитството си. Първо си изпих чая на малки глътки, после си изядох сандвичите, накрая станах и си донесох вълненото одеяло от спалнята.

Сякаш ми се щеше да удължа момента, предхождащ същественото.

Най-накрая извадих книгата от опаковката и я разгърнах.

Ако кажа, че следващите часове отлетяха неусетно, това ще е само половината истина. В действителност бях така погълната от разказа, че нямах ни най-малка представа дали е изминал час, три или пък шест. Онази нощ бях изгубила изцяло чувството си за време — бях се пренесла в романа, подобно на героите от „Орфей“, този стар черно-бял филм на Жан Кокто, който като дете съм гледала с баща ми. Но за разлика от тях, които докосваха огледалото с длан и минаваха през него, аз минавах през корицата на книгата.

Времето беше спряло, беше се свило и после напълно изчезнало.

Потопих се в историята на този млад англичанин, когото страстта на неговия франкофонски колега към ските (сложно счупване на крак във Вербие) го отвежда в Париж. Той работи за производителя на коли „Остин“ и сега трябва вместо неработоспособния за месеци напред маркетингов директор да основе във франция филиал на „Мини Купър“. Проблемът: познанията му по френски, както и опитът му с французи са толкова оскъдни, че силно подценявайки сложността на френската национална душа, той се надява всеки парижанин (поне хората от парижкия филиал) да владее езика на империята и да може да се разбере с него.

Ала бива потресен не само от вдигащото адреналина каране на парижките шофьори, които се бутат по шест в редица на двулентов път, малко ги интересува какво става зад тях и съкращават златното шофьорско правило „Погледни във вътрешното огледало, погледни във външното огледало, тръгни“ на „Тръгни“, но и от това, че французинът няма навика да поправя очукванията и драскотините по колата си и изобщо не се впечатлява от рекламни изречения като „Мини“ — все едно да се влюбиш, защото предпочита да прави любов с жени, а не с коли.

Той кани красиви французойки на обяд или вечеря, но получава леко сърцебиене от навика им след възклицанието: Ах, умирам от глад! да си поръчват някое сложно (и скъпо) ястие, а после да боцват само три пъти в своята салата с козе сирене, да хапват четири парченца от бьоф „Бургиньон“ и да гребват две лъжички от крема брюле, преди да оставят най-грациозно приборите си в почти недокоснатите си блюда.

Французите не са и чували за изчакване на реда си и никой тук не говори за времето. И защо да го прави? Има далеч по-интересни теми за разговор. И почти нищо не е табу. Защо човек да не го попита например каква е причината в средата на трийсетте още да няма деца (Никакви ли нямате наистина? Нито дори едно? Нула?), какво мисли за политиката на американците в Афганистан, за детския труд в Индия, дали творбите от коноп и стиропор на Владимир Врош в галерията „Ла Борг“ не са твърде хексагонални (той нито познава твореца, нито знае коя е галерията, нито пък му е известно значението на думата „хексагонален“), дали е доволен от сексуалния си живот и какво е мнението му за боядисването на интимните косми при жените?

С други думи: нашият герой постоянно изпада в потрес.

Той е английски джентълмен, който не обича много да приказва. И изведнъж му се налага да обсъжда всичко. И то на всички възможни и невъзможни места. Във фирмата, в кафенето, в асансьора (четири етажа са напълно достатъчни за една оживена принципна дискусия относно пожарните коли в покрайнините на Париж), в мъжката тоалетна (глобализацията хубаво или лошо нещо е?) и разбира се, в таксито, понеже френските таксиметрови шофьори, за разлика от колегите си в Лондон, имат мнение по всеки въпрос (и държат да си го кажат), като не оставят и пътника зад разделителното стъкло да мълчи и да си мисли за свои работи.

Той трябва да каже нещо!

Накрая англичанинът започва да понася това с типичен британски хумор. И когато след известни перипетии се влюбва до уши в Софи, прелестно и малко капризно момиче, британската склонност към опростяване на нещата се сблъсква с френската склонност към усложняването им, което довежда до много недоразумения и заплетени ситуации. И накрая всичко свършва с едно чудесно сливане на две сърца. Макар и не в някое „Мини“, а в един малък френски ресторант на име „Времето на зрелите череши“. С покривки на червено-бели карета. На улица „Принцес“.

В моя ресторант! В това нямаше съмнение.

Затворих книгата. Беше шест часът сутринта и аз отново вярвах, че любовта съществува. Бях прочела 320 страници и се чувствах леко уморена. Този роман беше истинско пренасяне в един друг свят — и този свят ми се бе сторил някак странно познат.

Ако един англичанин е в състояние така точно да опише даден ресторант, който не фигурира във всеки пътеводител, както фигурират например „Купол“ или „Лип“, то очевидно той го е посещавал.

И ако героинята на романа му изглежда точно като теб — дори и онази прекрасна тъмнозелена копринена рокля, която виси в гардероба ти, и перлената огърлица с едрите овални камеи, която си получила за осемнайсетия си рожден ден, то значи или става въпрос за рядка случайност, или този мъж вече е виждал тази жена.

Но ако тази жена в един от най-нещастните дни в живота си намира в някаква книжарница точно тази книга сред стотици други, това вече не е случайност. Това е самата съдба, която иска да ми каже нещо. Но какво ли е то?

Въртях замислено книгата в ръцете си и се взирах в образа на симпатичния мъж, който седеше на една пейка в някакъв английски парк, небрежно разперил ръце на облегалката, и ми се усмихваше. За миг затворих очи и се замислих дали някога съм виждала това лице, тази момчешка, обезоръжаваща усмивка. Но колкото и да тършувах из чекмеджетата на мозъка си, не можех да намеря това лице.

Името на автора също не ми говореше нищо: Робърт Милър.

Не познавах никакъв Робърт Милър, всъщност изобщо не познавах англичани — ако не се броят английските туристи, случайно попаднали в ресторанта ми, и момчето от Уелс от ученическите ми години, с което бяхме на разменни начала и което със своята рижа коса и посипано с лунички лице приличаше на приятеля на делфина Флипър.

Прочетох внимателно кратката биография на автора.

Робърт Милър е работил като инженер в голяма английска фирмата производство на автомобили, преди у да напише първия си роман „Една женска усмивка“. Той обича старите коли, Париж и френската кухня и живее със своя йоркширски териер Роки в една вила край Лондон.

— Кой може да си ти, Робърт Милър? — промърморих аз и погледът ми отново се върна към мъжа на пейката. — Кой си ти? И откъде знаеш за мен?

И внезапно в главата ми започна да се върти една идея, която ми се струваше все по-добра.

Исках да се запозная с този автор, който не само ми върна куража в най-кошмарните часове от живота, но и сякаш по някакъв начин бе свързан с мен. Исках да му пиша. Исках да му благодаря, а после да му устроя приказна вечер в своя ресторант и да разбера как съм се озовала в романа му.

Станах и сложих показалец върху гърдите на Робърт Милър, който може би точно в този момент разхождаше кученцето си нейде в Котсуолд.

— Мистър Милър — с вас ще се видим!

Мистър Милър ми се усмихваше, а аз, както никога, нито за миг не се усъмних, че ще успея да открия своя нов (и единствен!) любим писател.

Как бих могла да предположа, че точно този автор се бои от общественото внимание като от чума.