Никола Баро
Една женска усмивка (6)

6.

— Така значи, струва ви се странно, а — промърморих и разгледах още веднъж имейла, който си бях разпечатал същия ден в издателството. — Скъпа ми госпожице Орели, странно е много меко казано.

Оставих с въздишка имейла и отново взех писмото, което междувременно бях научил наизуст и което бе доста по-приятно четиво от това неофициално и съвсем не толкова любезно запитване.

Нещата започваха да се усложняват, тъй като не можех да проумея как така едно и също лице е в състояние да напише толкова различни писма. Облегнах се в коженото си кресло, запалих цигара и метнах небрежно кибрита от „Дю Маго“ на помощната масичка.

Вече няколко пъти опитвах да откажа пушенето — за последно след Панаира на книгата, когато изглеждаше, че най-големият стрес е отминал и животът ми приятно се е върнал в спокойното си русло.

Тъкмо се канех на следващата сутрин да обясня на Карменсита — португалка с гореща кръв, издаваща разрешителни, която от три години ме стрелкаше с черните си очи по време на срещите ни и този път ме бе поканила на вечеря, а после и в своя хотел, — че за момента не проявявам интерес към жени, на които да подарявам огърлици. Когато най-после Карменсита си тръгна сърдита (не и без да изтръгне обещание от мен, че догодина аз ще я поканя на вечеря), си помислих, че най-голямото предизвикателство за останалата част от годината е да се окажат печеливши всички ръкописи, които бях предложил на панаира.

Само че от миналия вторник тези сини пакетчета с опасни за здравето пурички отново се превърнаха в мои постоянни спътници.

Първите пет цигари изпуших, докато отчаяно търсех и не намирах Адам. Когато в четвъртък той най-накрая се обади, сложих цигарите в най-горното чекмедже на бюрото си и реших да забравя за съществуването им. Да, но вечерта пред кабинета ми като гръм от ясно небе се появи онова момиче със зелените очи и чувствата ми се объркаха така, както никога досега. Намирах се в прекрасен сън, който едновременно бе и кошмар. Трябваше да се освободя от упоритата госпожица Бреден, преди да излезе наяве истината за Робърт Милър, но в същото време най-голямото ми желание бе да видя отново жената с пленителната усмивка.

След като госпожица Бреден се скри в дъното на коридора, бях изпушил една цигара. После се втурнах в стаята на секретарките, където през деня се разпореждаше госпожа Пети, и прерових пластмасовата си кутия, в която намерих продълговатия бял плик, адресиран „до писателя Робърт Милър“. Още веднъж надникнах през вратата и се ослушах — да не би госпожицата да се върне и да ме хване, че отварям чужда поща, — след което бързо и без да използвам специалното ножче за отваряне на писма, разкъсах плика и оттогава написаното на ръка писмо вече няколко дни се мотаеше в дома ми и непрекъснато го препрочитах.

„Париж, ноември

Скъпи Робърт Милър!

Тази нощ Вие ме развълнувахте и искам да Ви благодаря за това! Прочетох книгата «Една женска усмивка». Какво значи прочетох? Аз направо погълнах този роман, който е толкова прекрасен и който едва вчера (не знам, как ще Ви прозвучи, но докато бягах от един полицай) случайно попадна в ръцете ми в една книжарница. Държа да отбележа: не съм търсила Вашата книга. Моята страст е готвенето, а не четенето. По принцип. Но Вашата книга ме отнесе, разпали, накара ме да се смея — толкова е лека и изпълнена с житейски мъдрости. Накратко: тя ме направи щастлива в деня, когато бях толкова нещастна, както никога преди (любовни разочарования, мирова скръб) и точно в този момент попаднах на Вашата книга (или Вашата книга попадна на мен?) — за мен това е провидение.

Може да Ви звучи странно, но още от първото изречение разбрах, че този роман ще има особено значение за мен. Не вярвам в съвпадения.

Скъпи господин Милър, преди да си помислите, че Ви е полазила една луда, трябва да разберете някои неща.

«Времето на зрелите череши», който така наситено присъства във Вашата книга и който така мило описвате, е моят ресторант. А Вашата Софи — това съм аз. Приликата е твърде очебийна и ако погледнете снимката, която Ви изпращам, ще разберете какво имам предвид.

Не знам как се е навързало всичко това, но не мога да не се запитам дали не сме се срещали, а аз да съм забравила. Вие сте преуспяващ английски писател, а аз — френска готвачка в не толкова известен парижки ресторант — как е възможно пътищата ни да са се пресекли?

Сам разбирате, че всички тези «случайности», които няма как да са случайности, не ми дават мира.

Пиша Ви с надеждата да получа някакво обяснение. За съжаление, не знам адреса Ви и мога да установя контакт с Вас само чрез издателството. За мен ще бъде чест да поканя на вечеря във «Времето на зрелите череши» човек, който пише такива книги и на когото мисля, че дължа много.

Както разбрах от биографията Ви (както и от романа Ви), Вие обичате Париж и може би честичко ще се отбивате тук. Би било чудесно, ако се запознаем лично. Току-виж, сме разгадали мистерията.

Давам си сметка, че откакто е излязла книгата Ви, вероятно получавате купища възторжени писма и ми е пределно ясно, че няма как да отговорите на всеки един от Вашите читатели. Само че аз не съм кой да е читател, повярвайте ми. За мен «Една женска усмивка» е специална книга, във всякакъв смисъл на думата, съдбовна книга. Изпращам Ви това писмо със смесица от гореща благодарност, истинско недоумение и любопитство.

Страшно много ще се радвам на отговора Ви и най-голямото ми желание е да приемете поканата ми за вечеря във «Времето на зрелите череши».

С най-сърдечни поздрави,

Ваша Орели Бреден

П.С. Между другото, за първи път пиша до автор. Освен това не е в стила ми да каня непознати мъже на вечеря, но мисля, че попадайки в ръцете на един английски джентълмен, какъвто сте за мен, писмото ми ще бъде на сигурно място.“

След първия прочит на писмото, се тръшнах на стола на госпожа Пети и запалих поредната цигара.

Не можех да не призная — ако аз бях Робърт Милър, щях да се чувствам истински късметлия. Нямаше и секунда да се колебая и щях да напиша отговор на това писмо, което беше много повече от писмо на обикновен читател. Ах, с най-голямо удоволствие бих позволил на красивата готвачка да ме покани в малкия си ресторант на интимна вечеря за двама (поканата звучеше примамливо), а може би бих позволил и други неща (които си представях като още по-примамливи).

За жалост, аз бях само Андре Шабане, нищо и никакъв средностатистически главен редактор, който се прави на Робърт Милър. На този велик, забавен и дори проникновен писател, който трогва сърцата на красиви нещастни жени.

Дръпнах от цигарата си и мимоходом се загледах в снимката, която Орели Бреден бе изпратила с писмото си. На нея бе облечена с онази зелена рокля (сигурно беше една от любимите й дрехи), косата й падаше свободно над раменете и тя се усмихваше влюбено на камерата.

Но и тази усмивка не беше за мен. Когато се е снимала, тя се е усмихвала, на когото и да е, може би на онзи тип, който по-късно е разбил сърцето й (любовно разочарование, мирова скръб). И когато е пъхвала образа си в плика, направила го е, за да се усмихне по този начин и на Робърт Милър. Ако е знаела, че ще се усмихва на мен (а не на своя английски джентълмен), който на бърза ръка ще сложи снимката й в портмонето си, нямаше да се усмихва толкова пленително, бях сигурен в това.

Смачках цигарата си, хвърлих фаса в коша за хартиени отпадъци и пъхнах писмото заедно с плика в чантата си.

Когато след този изпълнен със събития ден най-после напуснах издателството, насреща ми вече идваха шумните и весели филипински чистачи, които вечер почистваха офисите и изхвърляха боклука.

— О, гоцподин Цабане, все ного работи! — извикаха весело те и закимаха съжалително. На свой ред и аз им кимнах, но по-скоро равнодушно, отколкото весело. Време беше да се прибирам вкъщи. Беше студено, но не валеше, когато се спуснах по улица „Бонапарт“ и се запитах защо ли госпожица Бреден е бягала от полицая.

Тя не ми приличаше на човек, който ще открадне тениска от „Монопри“. И какво искаше да каже с това „не знам как ще Ви прозвучи“? Да не би собственичката на „Времето на зрелите череши“ да има проблеми с данъчните? А може и този полицай, от когото е бягала, за да се скрие в книжарницата, където по щастлива случайност е попаднала на моята книга, да е бил нейният приятел, някой едър грубиянин, с когото да са се скарали лошо и той да продължава да я преследва?

Най-важният въпрос обаче си зададох едва когато въведох кода, който отваря входната врата откъм улица „Бо-з-ар“, водеща към моя апартамент.

Как да спечелиш сърцето на жена, която си е втълпила, че трябва да се запознае с мъжа, пред когото благоговее и с когото вярва, че е съдбовно свързана? Един мъж, който — по ирония на съдбата — в действителност не съществува. Един дух, който не може да бъде пропъден, дух, призован от двама лукави шарлатани, решили, че са много хитри, и работещи в един и същи бранш, браншът, който продава мечти.

Ако бях само читател на историята в този роман, щях страшно да се забавлявам. Но когато сам играеш комичната роля, не е чак толкова забавно.

Отворих вратата на апартамента си и светнах лампата. Беше ми необходима гениална идея (каквато, за съжаление, още нямах). В едно обаче бях сигурен: Робърт Милър, този перфектен английски джентълмен с глупавата си вила и духовит изказ, никога няма да вечеря с Орели Бреден. Но пък кой знае, току-виж, се случило и това, стига да я покани така любезният французин Андре Шабане, живеещ под наем на улица „Бо-з-ар“.

 

 

Този така любезен французин прослуша няколко минути по-късно телефонния си секретар, където намери укорително съобщение от майка си, която му нареждаше най-после да си вдигне телефона.

— Андре? Знам, че си вкъщи, зелчицата ми, защо не вдигаш? Ще дойдеш ли в неделя на обяд? Би могъл поне от време на време да помислиш за старата си майка, отегчавам се, какво да правя по цял ден, мога ли само да чета книги — мрънкаше тя и аз отново нервно потупах цигарите в джоба на якето си.

Следваше гласът на Адам:

— Здрасти, Анди, аз съм! Добре ли си? Значи, брат ми сега е на конгрес на зъболекарите в Сант’ Анджело и ще се върне чак в неделя вечерта. Ха-ха-ха, живот си живеят тези лекари, а?

Той се засмя безгрижно и аз се запитах дали му минаваше през ума, че времето лети. Нима брат му няма мобилен телефон? В това Сант’ Анджело (къде изобщо се намираше) няма ли телефони? Какво става?

— Реших, че ще е по-добре, ако звънна на Сам, когато се прибере — сега главата му е бръмнала — последва веднага обяснението на Адам. — Anyway^[1] ще ти се обадя отново, когато говоря с него. Този уикенд ще ходим с приятели в Брайтън, но ти както винаги можеш да ме намериш на мобилния.

Аз казах: „Да, да, естествено, както винаги на мобилния“ и запалих поредната цигара.

— Е, всичко хубаво… и, Андре?

Вдигнах глава.

— Не се тревожи, приятелю. Ще убедим Сам да дойде в Париж.

Кимнах примирено и отидох в кухнята, за да видя какво предлага хладилникът. Не беше никак зле. Намерих пакет зелен фасул, който се запарваше в солена вода, и една голяма пържола. Английска, естествено.

Когато се нахраних, седнах с чаша „Крайбрежието на Рона“ и лист хартия на кръглата холна масичка и започнах да нахвърлям стратегията си по проекта „Орели Бреден = О. Б.“ Два часа по-късно вече бях изложил на листа следните разсъждения:

1. Робърт Милър игнорира писмото и не отговаря. — Вероятно О. Б. ще се свърже с лицето за контакти в издателството, за да разбере какво става с писателя. Андре Шабане = А. Ш. казва, че писателят не желае контакт. А. Ш. не изнася повече информация, а О. Б. удря на камък и по някое време започва да губи интерес — Тя губи интерес и към А. Ш. като възможен посредник.

2. Робърт Милър не отговаря на писмото, но А. Ш. предлага помощта си. — Така той остава до О. Б. Само че мислите на О. Б. ще бъдат насочени в неправилна посока, а именно към автора, а не към редактора. Пък и може ли в крайна сметка да й помогне? Не. Защото Робърт Милър не съществува. — А. Ш. трябва да спечели време, за да покаже на О. Б. колко фин човек е. (И какъв глупак в действителност е англичанинът, но някак между другото!)

3. Робърт Милър отговаря любезно, но все пак неопределено. — Пламъкът ще се поддържа жив. Писателят я насочва към чудесния си редактор (А. Ш.) и се надява в близко бъдеще да дойде в Париж, ала не знае дали е възможна среща, тъй като има твърде много ангажименти.

4 А. Ш. урежда нещо. Пита О. Б. дали не иска да се присъедини към една негова среща с Милър (вечеря?) — Тя иска и е благодарна. Разбира се, писателят не идва, защото, примерно, се е отказал в последния момент. — О. Б. е сърдита на писателя, А. Ш. казва, че на него по принцип не може да се разчита. — О. Б. и А. Ш. прекарват разкошна вечер и О. Б. забелязва, че симпатичният редактор й харесва много повече от писателя с неговия толкова сложен характер.

Кимнах доволно и още веднъж прочетох точка 4. Като начало това не беше лоша идея. А дали бе гениална, тепърва щеше да се разбере. Оставаха обаче още няколко открити въпроса:

1. Струваше ли си изобщо заради Орели Бреден целият този театър? Да, със сигурност!

2. Трябваше ли някога да научи истината? Не, в никакъв случай!

3. Какво ще стане, ако Сам Голдбърг наистина се появи като Робърт Милър в Париж, за да даде интервю или да изнесе литературно четене и О. Б. разбере за това?

На последния въпрос в продължение на цял час, при всичкото си желание, не можах да намеря отговор. Станах, изпразних пепелника (пет цигари) и угасих лампата. Бях зверски уморен и в момента по-неотложен ми беше въпросът какво би станало, ако Робърт Милър не дойде в Париж.

 

 

В петък сутринта господин Монсиняк вече ме очакваше в кабинета ми.

— О, скъпи ми Андре, ето ви и вас, здравейте, здравейте! — извика той насреща ми и се залюля делово на пръсти и на пети в кафявите си кожени обувки. — Оставих на бюрото ви ръкописа на една млада и много красива писателка — тя е дъщеря на последния носител на наградата „Гонкур“, мой добър приятел — и искам по изключение да ви помоля да го прегледате бързо.

Аз махнах шала от врата си и кимнах. Откакто работех в издателство „Опал“, не ми се беше случвало господин Монсиняк да не иска нещо да му се предаде бързо. Хвърлих поглед върху ръкописа на дъщерята на носителя на наградата „Гонкур“, който бе пъхнат в прозрачна папка и носеше елегичното заглавие Изповеди на едно тъжно момиче. Това бяха не повече от сто и петдесет страници и още при прочитането на първите пет на човек му прилошаваше от нарцистичното вглеждане в себе си, което в днешно време често се възприема като проникновена литература.

— Няма проблем, до обяд ще имате решението ми — казах аз и окачих палтото си в тесния шкаф до вратата.

Монсиняк барабанеше с пръсти по ризата си на синьо-бели райета. Той не беше точно дребен, но все пак бе с около две глави по-нисък от мен и значително по-дебел. Въпреки телосложението си шефът умееше да се облича добре. Не понасяше вратовръзки, носеше ръчно изработени обувки и меки вълнени шалове, и заради това и въпреки пълнотата си правеше впечатление на изключително пъргав и подвижен.

— Чудесно, Андре — каза той. — Знаете ли, това ми харесва у вас. Рядко сте непретенциозен. Не говорите много, не задавате излишни въпроси. Вие просто си вършите работата. — Монсиняк ме погледна с лазурносините си очи и ме потупа по рамото. — Ще стигнете далеч. — После ми намигна. — Ако творбата е много зле, просто напишете няколко насърчителни думи за съдържанието, вие си знаете кое как — че има потенциал и сме нетърпеливи да видим и други неща на авторката и така нататък, и така нататък, а после деликатно откажете.

Кимнах и сподавих лукавата си усмивка. На излизане Монсиняк се обърна още веднъж и каза изречението, което бях очаквал през цялото време:

— Е? По въпроса с Робърт Милър работи ли се?

— Разговарях с неговия агент Адам Голдбърг и той възлага големи надежди — отвърнах аз.

Старият господин Орбан (онзи, който наскоро бе паднал от дървото, докато берял череши) ми беше дал един съвет. „Когато лъжеш, се придържай в максимална близост до истината, момчето ми — ми бе казал той, когато в един прекрасен летен ден бях избягал от училище и се канех да поднеса на майка си една недодялана история. — Тогава имаш по-големи шансове да ти повярват.“

— Той каза, че ще убедим Милър — продължих храбро и пулсът ми се ускори. — Всъщност остава само да… ааа… уточним подробностите. Мисля, че в понеделник ще съм по-добре осведомен.

— Добре… добре… добре. — Жан-Пол Монсиняк излезе от кабинета ми с доволно изражение, а аз заровичках в джоба си. И след като поех известна доза никотин (три цигари), значително се успокоих. Отворих широко прозореца и в стаята нахлу студен свеж въздух.

Ръкописът на Франсоаз Саган беше много слаб. Някаква млада жена, която не знае какво точно иска (и чийто баща е прочут писател), отива на един карибски остров и цялото действие се върти около сексуалните й фантазии.

 

 

Рано сутринта Адам се обади в издателството, за да ми съобщи, че брат му по принцип не харесва такива неща, но разбира взривоопасната ситуация, оформила се около аферата с Милър, и затова по изключение е готов да съдейства. (He took it like a man^[2], бе развеселеният коментар на Адам.)

Все пак познанията по френски на Сам имаха своите граници, той бе всичко друго, но не и пристрастен към книгите, а осведомеността му относно Олдтаймер също бе недостатъчна.

— Хм, боя се, че ще му е необходим солиден инструктаж — каза Адам. — За четенето ще трябва да го подготвиш, като му покажеш съответните пасажи, а после той да ги упражни.

Относно махането на брадата, е, тук той, Адам, трябвало доста да се постарае.

Дръпнах нервно яката на полото си, която внезапно бе започнала да ме задушава. Разбира се, щеше да е добре Робърт Милър да прилича на Робърт Милър (на снимката), а зъболекарят да си прилича на зъболекаря, разсъждавах аз. Цялата ситуация и без това бе достатъчно сложна.

— Ами това е положението — обобщи Адам, — правя каквото мога. — И после каза още нещо, което ме накара моментално да посегна към цигарите си. — Между другото, Сам с удоволствие ще дойде по-следващия понеделник, което ще рече, че може да дойде само тогава.

Дърпах от цигарата толкова бързо, колкото изобщо можех.

— Ти да не откачи? — извиках. — Как изобщо си го представяш?

Вратата на кабинета ми се отвори и госпожица Мирабо застана на прага с въпросителен поглед и прозрачна папка.

— Не сега! — извиках извън себе си и направих пъдещо движение с ръка. — Божичко, не гледайте толкова тъпо, не виждате ли, че говоря по телефона — изсъсках й аз.

Тя ме погледна уплашено. После долната й устна затрепери и вратата се затвори толкова тихо, колкото се бе отворила.

— Той няма да дойде сега — каза успокояващо Адам и аз отново се обърнах към телефона. — Понеделник е идеално. Още в неделя ще тръгнем със Сам и ще поговорим на спокойствие.

— Да бе, идеално — изръмжах. — Та това са две седмици! Как да се подготвя за толкова време. Как ще се справим?

— It’s now or never^[3] — отвърна кратко Адам. — Поне малко се зарадвай, че изобщо имаме напредък.

— Радвам се като обезумял. Пак добре, че не е утре.

— Какъв е проблемът? Нали и от „Фигаро“ вече давали зор? А относно четенето, може би ще е по-добре, ако се ограничим в някакви рамки. Или предпочиташ четене във ФНАК?

— Не, разбира се, че не — отвърнах аз. Колкото по-ниско задържаме топката, толкова по-добре. Цялото събитие трябваше да премине възможно най-незабележимо.

В понеделник след две седмици! Стана ми горещо. С треперещи ръце извадих цигара. — Божичко, зле ми е!

— Ама недей така. Всичко е под контрол — отвърна Адам. — Май отново не си закусвал като хората. — Захапах си юмрука. — Препечени филийки, яйца на очи и бекон — това е достатъчно за един мъж — поучаваше ме моят приятел англичанин. — Вие какво закусвате — май беше рохки яйца! Сухар и кроасани! Та с такова нещо живее ли се?

— Нека не бъдем категорични. Да не ти кажа аз какво мисля за английската кухня.

Не за първи път с Адам спорехме за предимствата и недостатъците на съответната ни култура на хранене.

— Не, моля те! — Направо си представях лукавата усмивка на Адам. — По-добре ми кажи дали датата те устройва, преди брат ми да е размислил.

Поех си дълбоко въздух.

— Добре. Ей сега ще говоря с пиар отдела. Моля те, имай грижата брат ти поне в общи линии да е запознат със съдържанието на романа, когато пристигне.

— Бъди спокоен.

— Той нали не заеква?

— А бе теб да не те е треснала светкавица? Защо да заеква? Говори си съвсем нормално и има много хубави зъби.

— Това е успокояващо. И, Адам… Още нещо.

— Да?

— Би било добре, ако брат ти действа по случая с изключителна дискретност. Не бива да разказва на никого защо ще пътува за Париж. Нито на старите си приятели от клуба, нито на съседите, а най-добре да не казва и на жена си. Тези истории се разпространяват по-бързо, отколкото си мислим, а светът е малък.

— Не се тревожи, Анди. Ние англичаните сме много дискретни.

 

 

Противно на всички опасения Мишел Отьой бе изключително доволна, че Робърт Милър скоро ще дойде в Париж.

— Как го уредихте толкова бързо, господин Шабане? — извика изненадано тя и направи истинско тремоло с химикалката си. — Този писател май се оказа с не чак толкова тежък характер, колкото твърдяхте вие! Ей сега ще се свържа с „Фигаро“, вече позвъних на две по-малки книжарници. — Тя придърпа своя Ролодекс^[4] и затърси сред картите. — Чудесно е, че все пак се получи и… кой знае? — Мишел Отьой ми се усмихна, а черните й сърцевидни обеци затрептяха до дългата й шия. — Напролет можете да направите едно преспътуване до Англия — на гости на Робърт Милър в неговата вила. Какво ще кажете?

Стомахът ми се преобърна.

— Страхотно — отвърнах и като че ли разбрах как се чувства един двоен агент. Реших да направя така, че добрият Робърт Милър да умре веднага след като приключи програмата му в Париж.

Със стар корвет под неукрепена наклонена стена. Счупване на врата. Жалко, да загине толкова млад. Сега остава само кученцето. А то, за щастие, не може да говори. Нито да пише. Може и аз, като верен съветник и добродушен редактор, какъвто си бях, да взема малкия Роки при себе си.

Виждаше се как зад бялото чело на Мишел Отьой тече мисловен процес.

— Той още ли пише?

— О, предполагам — побързах да кажа. — Но му трябва повече време — предвид хобитата му, които му отнемат много време. Както знаете, Робърт Милър продължава да се занимава с олдтаймери. — Престорих се, че и аз се замислям. — Доколкото си спомням, първия си роман той написа за… седем години. Хм! Почти като Джон Ървинг. Само че по-лош.

Засмях се доволно и оставих госпожа Отьой да се върне объркана в кабинета си. Идеята Робърт Милър да умре ме привличаше все повече. Тя щеше да ме спаси.

Но докато британският джентълмен бе все още жив, трябваше да свърши една малка любовна услуга.

 

 

В седем и тринайсет получих имейл от Орели Бреден. Междувременно не бях изпушил нито една цигара. Беше ми някак съвестно, когато отворих имейла й. Нали вече бях прочел писмото, което тя така доверчиво бе написала на Робърт Милър. Носех снимката й в портмонето си, без тя да подозира.

Всичко това, разбира се, не беше редно. Но и не беше съвсем непочтено. Защото кой, ако не аз, би следвало да отваря пощата за писателя?

Заглавието на писмото ме изпълни с леко безпокойство.

Относно: Въпроси кът Робърт Милър!!!

Въздъхнах. Тези три удивителни не вещаеха нищо добро. Без да съм прочел писмото, вече имах неприятното чувство, че въпросите на госпожица Бреден няма как да получат задоволяващи я отговори.

„Уважаеми господин Шабане,

Днес е понеделник и са изминали няколко дни от срещата ни във Вашето издателство. Надяват се, че междувременно сте препратили писмото ми до Робърт Милър и въпреки предупреждението Ви да не възлагам особени надежди аз все пак съм убедена, че ще получа отговор. Вероятно в задълженията на един редактор влиза и това, да пази своя автор от напористи почитатели, но не мислите ли, че приемате ангажимента прекалено сериозно? Все едно, аз Ви благодаря за усилията и днес бих искала да Ви задам няколко въпроса, чиито отговори не би трябвало да Ви затруднят.

1. Има ли Робърт Милър нещо като сайт? За съжаление, никъде не го открих в интернет.

2. Освен това напразно търсих оригиналното издание на английски — никъде не го намерих. В кое издателство се появява романът на Милър в Англия? И как е заглавието на английски? Когато се въведе името на Робърт Милър в amazon.uk, излиза само френското издание. А нали книгата е преведена от английски? Поне името на преводача можеше да е посочено.

3. При първия ни разговор по телефона бяхте споменали, че писателят евентуално ще дойде скоро в Парижка да изнесе литературно четене. Аз, разбира се, ще присъствам с най-голямо удоволствие — има ли вече обявена дата? Ако е възможно, бих искала да си поръчам два билета.

С надеждата, че няма да отнема прекалено много от ценното Ви време, оставам в очакване на скорошен отговор.

С приятелски поздрави, Орели Бреден“

Посегнах към цигарите и тежко се отпуснах в креслото. Боже мой, Орели Бреден задаваше съвсем конкретни въпроси. По дяволите, колко упорита жена! Трябваше някак си да спра изследователската й мисия. Последните две точки направо ми причиниха болки в корема.

Предпочитах да не си представям какво би се случило, когато ентусиазираната госпожица Бреден се натъкне на напълно непотребния й Робърт Милър, а.к.а. (also known as^[5] — как добре звучи само) Самюъл Голдбърг, и успее лично да разговаря с него!

Но вероятността красивата готвачка да научи за планираното четене беше пренебрежимо малка. Поне аз не бих й казал за него. И тъй като интервюто щеше да излезе във „Фигаро“ най-рано на следващия ден, нямаше опасност и от тази гледна точка. Тогава, за съжаление, всичко ще е свършило и ако госпожица Бреден попадне на статията или по някакъв друг начин научи за четенето, все ще ми хрумне нещо.

(Фактът, че госпожицата искаше два билета, ме изненада неприятно. Защо й бяха нужни два билета? Да не би вече да си има нов приятел и да е превъзмогнала любовните разочарования. А уж се бях надявал аз да я утеша.)

Запалих си поредната цигара и продължих да размишлявам.

Точка втора, по-точно въпросът за оригиналното издание, беше значително по-труден, понеже нямаше английска версия, още по-малко пък — английско издателство. Трябваше да обмисля някакъв задоволителен отговор. Да не вземе да й хрумне на госпожица Бреден и идеята да търси (несъществуващия) преводач. В интернет не би могла да намери сведения и за този човек. Но ако реши да се обади в издателството и да вдигне пушилка? Най-добре да впиша и преводача в списъка на умрелите. Не бива да се подценява енергията на това изящно същество. С нейната твърда решимост току-виж си уредила среща със самия господин Монсиняк.

Разпечатах си имейла, за да го занеса вкъщи. Там щях да помисля на спокойствие какво да правя.

Листът излезе от тихо вибриращия принтер, аз се наведох и го взех. Вече имах две писма от Орели Бреден. Само че това тук не беше толкова любезно.

Плъзнах поглед още веднъж по вече отпечатаните редове, като се опитвах да намеря една ласкава дума за Андре Шабане. Не намерих. Младата дама имаше доста остър език. Между редовете ясно пишеше какво е отношението й към редактора, с когото се бе запознала преди седмица в коридора на издателството: никакво! Очевидно той не бе впечатлил по никакъв начин Орели Бреден.

Очаквах поне намек за някаква благодарност. Все пак, като се замисли човек, именно аз и моята книга бяхме тези, които са извадили госпожицата от депресията й и са и направили щастлива. Моят хумор я е карал да се смее. Моите идеи са я очаровали.

Признавам, че ми стана малко криво, задето бях удостоен само с оскъдни, някак студени думи и официалните „приятелски поздрави“, докато моето алтер его биваше така мило ухажвано, а сбогуването с него — толкова сърдечно.

Дръпнах гневно от цигарата си. Трябваше да мине време, втора фаза, докато възторгът на госпожица Бреден се насочи към правилния човек.

Разбира се, и моята поява в коридора не беше точно онова, което би развинтило фантазията на една жена.

Мълчах, заеквах, гледах втренчено. А и преди тона по телефона бях доста нетърпелив или — как го каза тя? — неприветлив. Нищо чудно, че момичето със зелените очи не ме удостои с поглед.

Добре де, не съм толкова привлекателен, колкото зъболекарят от снимката на автора. Но в никакъв случай не изглеждам зле. Висок съм, строен и макар че в последните години не тренирам особено, имам доста атлетично тяло. Очите ми са тъмнокафяви, гъста кафява коса, прав нос и ушите ми не стърчат. А благоприличната брада, която нося от няколко години, не се харесва единствено на мама. Всички други жени я намират за „мъжествена“. Дори съвсем наскоро госпожица Мирабо ме сравни с издателя от филма „Къща в Русия“.

Прокарах пръст по голата бронзова статуетка на Дафне на бюрото ми. Това, от което се нуждая, и то скоро, е възможност да се представя на Орели Бреден откъм шоколадовата си страна.

 

 

Два часа по-късно си бях у дома и обикалях масата във всекидневната, на която в кротко съседство си лежаха едно написано на ръка писмо и един отпечатан имейл. Навън неприветливият вятър метеше улиците и бе започнало да вали. Погледнах през прозореца и видях как една възрастна жена се бори с чадъра си, заплашващ да се обърне, и двама влюбени, хванати за ръка, които се бяха затичали, за да се скрият в някое кафене.

Светнах двете лампи, намиращи се отдясно и отляво на скрина под прозореца, и си пуснах едно сиди на Пари Комбо. Започна първата песен — няколко ритмични звука от китара и нежен женски глас изпълниха стаята.

On na pas besoin, non non non non, de chercher si loin…

On trouve ce qu’on veut a coté de chez soi… — пееше певицата и аз се вслушвах в сладките й думи като в откровение. Невинаги е нужно да изминеш дълъг път, за да намериш търсеното, често то е точно до теб.

Изведнъж разбрах какво трябваше да правя. Бях получил две писма. Значи щях да напиша две писма. Едното като Андре Шабане. А другото — като Робърт Милър. Отговора на редактора Орели Бреден щеше да намери още тази вечер в електронната си поща. А писмото на Робърт Милър щях да й пусна в сряда лично в пощенската кутия, понеже разсеяният автор, за съжаление, е изхвърлил плика с подателя и е изпратил отговора си до мен, за да мога да го препратя.

Щях да хвърля двойна стръв и хубавото в цялата история бе, че и в двата случая аз бях човекът с въдицата. И ако планът ми сполучеше, в петък госпожица Бреден щеше да отиде на вечеря в „Купол“ и да прекара чудесна вечер с господин Шабане.

Взех лаптопа от кабинета си и го отворих. Въведох имейл адреса на Орели Бреден и сложих до себе си разпечатката.

Относно: Отговори във връзка с Робърт Милър!!!

„Скъпа госпожице Бреден,

След като вече малко или много се познавате, бих предпочел да не се обръщам към Вас с така официалното «Уважаема госпожице Бреден» и се надявам да нямате нищо против.

Първо ще отговоря на спешните Ви въпроси, макар да не сте ги задали директно.

Разбира се, че препратих писмото Ви на Робърт Милър — дори го изпратих препоръчано, за да не подлагат на прекомерно изпитание търпението Ви. Не си мислете толкова лоши неща за мен! Ако ме считате за особняк, няма как да Ви се разсърдя — в деня, когато толкова изненадващо се появихте в издателството, се бяха случили доста неприятни неща и за мен ще бъде жалко, ако сте останали с впечатлението, че по някакъв начин съм искал да Ви попреча да се свържете с господин Милър. Той е един прекрасен писател и аз много го ценя, но е доста своенравен и живее малко отшелнически. Не споделям Вашата увереност, че ще получите отговор на писмото си, но искрено Ви го желая. Такова хубаво писмо не бива да бъде оставено без отговор.“

Веднага изтрих последното изречение. Дали писмото е хубаво, не би следвало да знам. Нали уж само съм го препратил. Трябваше много да внимавам да не се издам. Вместо това написах:

„Ако аз бях този писател, щях да Ви отговоря, но това едва ли Ви върши работа. За съжаление, господин Милър не може да види колко красива е читателката, която му пише. Трябваше да му изпратите снимка!“

Просто не можех да се въздържа от този лек намек.

„А сега да минем, към другите Ви въпроси:

1. За съжаление, Робърт Милър няма сайт. Както вече Ви казах, той е човек, който доста държи да има личен живот и не желае да се подвизава във виртуалното пространство. Беше ни трудно да получим дори снимката му. За разлика от повечето автори той не обича да бъде заговарян на улицата. Нищо не мрази повече от това, някой внезапно да се изправи пред него и да каже: «Вие да не сте Робърт Милър?»

2. Всъщност книгата не е издавана на английски език. Защо е така, това е дълга история, с която не ми се иска да Ви отегчавам. Само накратко: агентът, който представлява Робърт Милър, също е англичанин, когото много добре познавам, и той изпрати оригиналния ръкопис директно в нашето издателство, за да го преведем сами. Досега книгата не е постъпвала в английско издателство. Може би защото историята не е подходяща за английската публика или към момента на английския пазар са актуални други теми.

3. Още не е сигурно дали господин Милър скоро ще бъде на разположение за пресмероприятия. Засега не се очертава близка възможност.“

Това си беше чиста лъжа, но и не съвсем. В действителност на литературното четене в Париж щеше да дойде само един зъболекар и в качеството си на Милър да отговори на някои въпроси и да разпише няколко книги.

„За него беше доста голям удар това, че жена ту го напусна, и оттогава е доста непостоянен в решенията си. Ако все пак дойде в Париж за литературно четене, за тен ще бъде удоволствие да Ви запазя един или, по-точно казано, два билета.“

Спрях за малко и прочетох по диагонал писмото си. Всичко звучеше достоверно и както трябва. И което е по-важно — без капка неприветливост. Тогава хвърлих първата си стръв:

„Скъпа госпожице Бреден, надяват се да съм отговорил задоволително на Вашите въпроси. Наистина много искам да Ви помогна, но сама разбирате, те просто не мога да вървя срещу желанията (и правата) на нашия писател. Все пак (и ако ми обещаете, че няма да биете барабани) мога да Ви споделя някои неща от кухнята.

По една случайност идния петък ми предстои да се срещна с Робърт Милър, за да обсъдим новата му книга. Беше съвсем спонтанна идея — същия ден той има работа в Париж и не разполага с много време, но все пак ще се видим на вечеря. Ако искате и ако Ви е удобно, можете като начало случайно да минете за едно питие и така ще имате възможността поне да стиснете лично ръката на любимия си писател.

Това е най-доброто предложение, което мога да Ви направя към момента и го правя само за да не ми пишете повече обидени имейли.

Е, какво ще кажете?“

Това беше най-доброто неприлично предложение, което ми хрумна в момента, и почти бях сигурен, че Орели Бреден ще клъвне. Неприлично бе най-вече защото лицето, за което ставаше въпрос, в крайна сметка няма да се появи на вечеря. Но госпожица Бреден, разбира се, няма как да знае това.

Изпратих имейла с „най-сърдечни поздрави“ и с решителни стъпки се отправих към бюрото си, за да си взема лист ръчно произведена хартия и химикалка.

Тя щеше да дойде — особено след като прочете писмото, което ей сега щях да й напиша. Седнах на масата, напях си чаша вино и отпих една голяма глътка.

Dear Miss Bredin написах със замах.

После дълго не можах да продължа. Седях пред белия лист и не знаех откъде да започна. Способността ми да се изразявам се беше изпарила. Забарабаних с пръсти по масата и се опитах да мисля за Англия.

Какво би написал един Милър, който си седи във вилата, сам и напуснат? И как би реагирал на въпросите, поставени му от госпожица Бреден? Дали да бъде случайност, че героинята в романа му прилича на авторката на писмото? Или да бъде някаква тайна? Или самият той да не може да си го обясни? Или пък да се окаже дълга история, която някога ще разкаже на спокойствие?

Извадих снимката на Орели Бреден от портмонето си, тя ме накара да се усмихна и да потъна в красиви фантазии.

След четвърт час се изправих. Нищо нямаше да се получи така. „Мистър Милър, много сте недисциплиниран“, смъмрих се аз.

Беше малко след десет, кутията с цигарите беше празна и трябваше спешно да хапна нещо. Облякох си палтото и намигнах към масата.

— Ей сега се връщам, а вие хубаво си помислете — казах. — Да видим какво ще ви хрумне, писателю!

 

 

Продължаваше да вали, когато отворих напръсканата стъклена врата на „Ла Палет“, който по това време бе почти пълен, и се гмурнах в глъчката от развеселени гласове. В сумрачната задна част на бистрото всички маси бяха заети.

„Ла Палет“ беше любимото място на художници, галеристи, студенти, както и хора, убиващи скуката, със своите прости протрити до бяло дървени маси и картините по стените. Тук можеше да се нахраниш или просто да седнеш на кафе или чаша вино. Старият локал бе на един хвърлей разстояние от дома ми. Аз често идвах тук и почти винаги се засичах с някои познати.

— Привет, Андре! Как си? — махна ми Никола, един от сервитьорите. — Гадно време, а?

Аз изтръсках няколко дъждовни капки и кимнах.

— Гадно не, ами… — извиках в отговор. Запровирах се сред множеството, застанах до бара и си поръчах крок мосю^[6] и червено вино.

Пъстрата навалица около мен ми действаше някак успокояващо. Изпих си виното, хапнах от топлия сандвич, поръчах си още вино и зареях поглед наоколо. Усещах как напрежението от последните дни постепенно ме напуска. Понякога човек трябва само да се отдалечи на няколко крачки от проблема си, после всичко му се струва съвсем просто. Писането на писмо от името на Робърт Милър беше детска игра. В крайна сметка целта бе да се засили фикс идеята на Орели Бреден, докато ми се удаде да се намърдам убедително между нея и автора.

Май невинаги е предимство да работиш в сфера, в която се борави единствено с думи, истории и идеи. В живота ми има моменти, когато ми се ще да създам нещо осезаемо, веществено, монументално, нещо, което се прави с ръце — като конструирането на дървена етажерка или мост, просто нещо, което е повече материя и по-малко дух.

Винаги, когато погледна Айфеловата кула как пронизва дръзко и несъкрушимо парижкото небе, с гордост се сещам за своя прадядо, инженер, изобретил много неща и взел участие в изграждането на този забележителен паметник от желязо и стомана.

Често съм се питал какво ли е великото чувство да можеш да сътвориш такова нещо. Но в този момент не исках да съм на мястото на прадядо си. Не исках да градя никаква Айфелова кула (честно казано, не искам и по принцип), а само да мога да си подредя думите. Да напиша писмо, като си измисля някоя правдоподобна история. Нещо, което да привлече една романтична жена, която не вярва в случайности.

Поръчах си още една чаша червено вино и си представих вечерята с Орели Бреден, която съвсем скоро, в това бях сигурен, ще бъде последвана от много по-интимна вечеря във „Времето на зрелите череши“. Само трябваше да подхвана умело нещата. И един ден, когато Робърт Милър бъде отдавна забравен и са минали дълги прекрасни съвместни години, може дори да й разкажа цялата истина. И заедно ще се смеем на това.

Така беше по план. Но, разбира се, всичко се случи по съвсем друг начин.

 

 

Не знам защо, но хората някак си не могат иначе. Те постоянно кроят планове. А после се дивят, че плановете им не работят.

И така, седях си аз на бара и се реех нейде в бъдещето, когато някой ме потупа по рамото. Пред мен се появи едно засмяно лице и аз отново се приземих в настоящето.

Беше Силвестро, моят стар учител по италиански, при когото вземах уроци миналата година, за да си опресня позабравения език.

— Ciao^[7] Андре, радвам се да те видя — каза той. — Искаш ли да седнеш на нашата маса? — Силвестро посочи една маса зад себе си, на която бяха седнали двама мъже и три жени. Едната от тях, изящна червенокоска с лунички и големи, плътни устни, със смях погледна към нас. Силвестро винаги влачеше със себе си изключително красиви момичета. — Това е Джулия — рече той и ми намигна. — Нова ученичка. Няма грешка момичето. — Силвестро се обърна и махна на червенокосата. — Е? Ще дойдеш ли?

— Много изкушаващо — усмихнах се аз, — но не, благодаря. Имам още работа.

— О, забрави я за малко тази работа. Работиш прекалено много. — Силвестро махна с ръка надолу.

— Не, не. Този път е нещо по-специално — отвърнах унесено.

— Ааа, искаш да кажеш… вече си зает, а? — Учителят ме погледна дяволито и разтегли устата си в широка лукава усмивка.

— Да, може и така да се каже. — На свой ред и аз му се усмихнах, докато си мислех за листа върху масата във всекидневната, който внезапно започваше да се изпълва с думи и изречения. Ей така, изведнъж.

— Pazzo^[8], защо направо не кажеш така? Няма да се изпречвам на късмета ти! — Силвестро отново ме потупа снизходително по рамото и тръгна към масата си. — Приятели, човекът е ангажиран! — чух го да вика, а другите започнаха да ръкомахат и да се смеят.

Когато се отправих към изхода, проправяйки си път сред гостите, които говореха и пиеха на бара, за част от секундата ми се стори, че видях някаква стройна фигура с дълга тъмноруса коса да седи в дъното с гръб към вратата и оживено да жестикулира.

Разтърсих глава! Халюцинации! Сега Орели Бреден е в собствения си малък ресторант на улица „Принцес“. Пък и аз съм леко пийнал.

После вратата се отвори и вътре нахлу студен въздух, миришещ на зима, а заедно с него и енергичен мъж с руси къдрици, плътно притиснал към себе си момиче с яркочервено палто.

Изглеждаха толкова щастливи и аз се обърнах, за да ги погледам. После на свой ред излязох с ръце в джобовете на палтото.

В Париж беше студено и валеше, но когато човек е влюбен, времето няма значение.