Джуд Деверо
Ухание на жасмин (20)

Двайсета глава

Алекс се избръсна.

На сутринта Кей бързаше да се измие в единствения леген, с който разполагаха, и не забеляза защо се бави Алекс.

— Трябва да се измия — подкани го тя. След като натовариха сала, беше потна и прашна. Както обикновено Илай й беше запазил топла вода, но тя не я използва, защото Тим й беше погодил поредния номер, този път с бодли от бодливо прасе, набодени в дрехите й. Само благодарение на опита, който събра от месец насам, не се подлъга. Тим се подхилваше самодоволно цяла сутрин.

И сега Алекс я дразнеше с висенето си пред умивалника.

— Докога ще те чакам? — скастри го тя.

— Готово — каза той почти неразбираемо, защото попиваше с кърпа лицето си. Като вдигна легена, видя, че водата е сапунена и пълна с косми, но пак не забеляза какво е направил Алекс.

С легена в ръце направи две-три крачки, но изведнъж се закова на място и се обърна.

Алекс още държеше кърпата върху лицето си и я гледаше смутено, сякаш се страхуваше, че тя ще види тази част от тялото му разголена. Ако нямаше хора наблизо, щеше да подметне, че много добре знае какво крие под дрехите.

— Хайде, дай да видим на какво приличаш.

Той стоеше като вцепенен и само я гледаше.

Кей го насърчи усмихнато:

— Не се притеснявай, няма да се стресна — гласът й омекна и тя пристъпи до него. — Даже да си обезобразен, за мен няма значение.

Възнамеряваше да го разсмее, но си спомни, че е бил затворник. Пред очите й изникнаха всички мъчения, за които знаеше от историческите съчинения и които Толи ликуващо й беше чел на глас. Стисна до болка легена.

— Моля те, махни кърпата — каза тихо и се подготви за гледката.

Бавно и неохотно Алекс махна кърпата и я погледна.

Нищо не бе в състояние да подготви Кей за онова, което видя, когато лицето на Алекс се откри. Той беше красив. Не просто хубав, а прекрасен и съвършен като ангел.

Сините му очи, с които бе свикнала, бяха разположени над нос, оформен идеално. Устните му, които бе целувала безброй пъти, но в действителност никога не беше виждала, бяха плътни, идеално очертани, като онези в класическата живопис. И което беше най-изненадващото, Алекс беше млад и както прецени, на по-малко от трийсет години, без нито една бръчка или дефект. В сравнение с него господин Грейди беше безличен възрастен мъж.

Загледа го втренчено, загубила дар-слово от изумление и после си спомни как го беше наричала старик, как беше говорила за хубостта на другите мъже и у нея взе да се надига гняв. Беше я лъгал. Спомни си още как й се беше смял толкова много пъти за най-различни неща, но изглежда не му е било достатъчно. От деня, в който се срещнаха, се е наслаждавал на удоволствието да я прави на глупачка. Как ли се е забавлявал с мисълта за нейното унижение, когато открие истината за него. А най-лошото беше, че когато правеха любов, той й се е присмивал.

Без да се замисли за последствията, Кей плисна мръсната вода в лицето му, пусна легена на земята и тръгна без посока, с едничкото желание никога повече Александър Макдауъл да не се мярка пред очите й.

Той я настигна до реката и я хвана за ръката.

Тя се дръпна, без да го поглежда. Кей стоеше на брега със скръстени пред сплесканите си гърди ръце и гледаше пред себе си.

— Какво има? — попита той.

— Много добре знаеш какво има.

Така беше стиснала зъби, че едва изговаряше думите.

— Не искаш да ме погледнеш, защото съм много грозен ли?

Сложи ръка на рамото й, но тя пак се отдръпна.

— Ти си красив — каза тя, все едно произнасяше присъда.

Алекс позамълча, после попита:

— По-хубав ли съм от Адам?

Ето, пак я взимаше на подбив и я дразнеше така, че й се прииска да го удари или поне да се развика, но нямаше да му даде повод да злорадства. Щом е решил да й се присмива, ще се присмива и тя.

— Откъде ти хрумна! Даже от баща ми не си по-хубав.

— Ами от Итън?

— С него съвсем не можеш да се сравняваш.

— А с Нейт?

— Става.

— По-хубав ли съм от Нейт?

— Да.

Все така стискаше зъби и се ядосваше на самодоволството му.

— Как стои въпросът с Толи?

— Толи има рога и опашка.

— На глед съм по-приемлив.

— Като гледаш какво? — озъби му се тя и направи грешката да му хвърли един поглед. Беше по-красив, отколкото установи с първия поглед. Отново се извърна към реката. — Не! Не го казвай! Намекваш да проверя дали имаш опашка. За твое сведение съм виждала голите ти задни части и те са съвсем обикновени.

— Нима? — в гласа му се долавяше насмешка.

— Престани да ми се присмиваш!

— Извинявай, малката, но този е най-интересният разговор, който съм водил през целия си живот. Когато бях деветгодишен, едно момче ми разказа как се правят бебета и изпитах голямо удоволствие, но сега разговаряме несравнимо по-интересно.

— На мен пък никак не ми харесва! Чувствам се като… Ева в райската градина.

— Искаш да кажеш, че се чувстваш гола ли?

— Не! Искам да кажа, че чак сега видях истината. Мислех, че си по-стар. Мислех, че си горе-долу колкото чичо Конър.

— Аз съм син на негов приятел.

— Вече ми стана ясно и ме извини, ако съм се объркала, но когато се срещнахме за първи път, ме гонеха и стреляха по мен, препусках с осъден на смърт убиец и явно представите ми са се замъглили.

Алекс пристъпи до нея, но не я докосна, и каза сериозно:

— Малката, нормално е да разбереш, че не съм стар. Един стар мъж не може…

— Какво не може? — извърна се бързо, погледна го свирепо и примигна пред красивото му лице. — Прости ми, че нямам твоя опит с голи тела и не мога да сравнявам физическите данни на различни мъже. Или пък опита ти, за да си извадя заключение какви любовници са старите мъже и какви — младите. Аз…

— Ами Илай? — попита той с важен вид. Кей не се засмя.

— Мразя те!

Извърна се все така скована.

— Нима?

— Да. И престани да ме гледаш така!

— С гръб си към мен, откъде знаеш как те гледам?

— Чувствам го. Гледаш ме, както Итън гледа момичетата.

— Поласкан съм от сравнението.

— Моят брат е добър човек. Ти, Александър Лаклан Макдауъл, не си.

Без повече да го погледне, Кей се запъти към лагера.