Джуд Деверо
Ухание на жасмин (12)

Дванайсета глава

— Ами ако хората в този пансион не ме харесат? — попита Кей.

Алекс гасеше останалите в огнището въглени.

— Как няма да те харесат! — промълви тихо.

— Моля?

— Казах, че няма да живееш с тях вечно, така че всичко е наред.

— Колко седмици?

— Не знам — стъпка един тлеещ клон. Обърна се към Кей и видя, че тя го гледа, сякаш знаеше отговорите на всичките й въпроси. — Малката, наистина нямам представа. Нали се сещаш, че не мога да попитам дали не са чули нещо за избягал убиец от затвора в Чарлстън?

Кей седна на един пън и си помисли, че може да остане тук. Според картата на чичо Конър, която току-що разгледа, бяха само на три часа път от градчето на река Сейнт Джон, където Алекс трябваше да се срещне с господин Грейди. Селището имаше дванайсетина къщи, пункт за разменна търговия и няколко магазина. В една от къщите приемаха пътници и точно там тя щеше да остане. Беше останала с убеждението, че ще гостува на приятели на Конър, но всъщност ставаше въпрос за пансион. Алекс седна до нея.

— Хайде, малката, не увесвай нос! Преди да се усетиш и ще бъдеш при семейството си.

— И как ще отида при тях сама? Ами ако ме нападнат разбойници?

— Ще им избягаш. Или ще се скриеш от едната страна на коня, както те научих.

Тя долови смеха в гласа му. Изправи се и го погледна отвисоко.

— А в това време ти ще кръстосваш дивите блата и джунгли на Флорида и ще се забавляваш на воля!

През нощта направиха бивак всред гъсти и трънливи растения и както бяха свикнали, спаха един до друг. Беше прекалено топло, за да палят огън или да се загръщат с пелерината, не беше необходимо и да спят на разстояние, но бяха твърде изморени да си търсят оправдание. Алекс постла едното одеяло на влажната земя и разгъна второто на един разкрач, но след като погледна крадешком Кей, го постла до другото. В края на краищата това беше последната им нощ заедно.

Не разговаряха и почти веднага заспаха, но на сутринта Алекс й показа картата на Конър и тя видя, че почти са пристигнали. Цяла сутрин яздиха бързо и тя нито се шегуваше, нито се усмихваше.

— Хайде, малката, все ти е останала някоя шега в запас — подкачи я Алекс, като се изравни с нея.

— Не, не ми е останала нито една.

— Ами ако си излея жасминовото масло на главата, няма ли да се засмееш?

Помъчи се да се сети за нещо смешно, но нищо не можа да измисли.

В ранния следобед Алекс слезе от коня, сви от изровения път към едно сечище сред буйни храсталаци и запали огън. Губеше ценно време, но също като Кей съзнаваше, че съвсем скоро ще се разделят завинаги. Тя щеше да му липсва. Не спомена пред нея, но много се тревожеше какво ще се случи на предстоящата среща.

И сега, седнал на пъна, я погледна.

— Не бих постъпил така, ако не бях принуден. Знаеш, нали? Ако бях свободен да правя каквото си поискам, щях… — усмихна се. — Щях да те върна у дома и да се запозная с братята ти.

— Ако не трябваше да се криеш в джунглата, щеше да си женен и никога нямаше да се запознаеш с мен.

— Да, но ако открия истината за онова, което ме сполетя, може един ден да се появя при теб.

— Не вярвам — въздъхна тя. — Животът ми е съсипан.

— Съжалявам, малката. Не съм искал заради мен да бягаш, да те преследват въоръжени мъже или…

— Но стана точно така. И на мен ми харесва. Преди това бях много щастливо същество. Имам прекрасно семейство, добри приятели и живея в чудесно градче. Имах всичко. Но сега… — разпери ръце. — Сега нямам нищо освен дрехите на гърба си и…

— И роклята в торбата — допълни той, — и три диамантени фуркета.

Тя се оживи отново и той толкова се зарадва, че му се искаше да я грабне и да затанцува с нея както в магазина.

— Знаеш ли, че майка ми е управлявала компания?

Алекс едва се сдържа да не каже, че му е добре известно, но не му се щеше да я прекъсва.

— Каква компания?

— Било е в Бостън, преди да се омъжи. Наемала е жени да продават плодове. Търговията процъфтявала и когато продала предприятието, спечелила много пари, които разпределила между работничките си. Моята майка може да се похвали с някои наистина чудни дела. А аз?

— Да сложим ли в сметката тримата мъже, които си подлудила с нерешителността си? — предложи тай.

Кей знаеше, че го каза на шега, но тя не го възприе по същия начин.

— Там е лошото! Трудно ми е да си спомня как изглеждаха.

— Грозен, красив и третият нещо средно.

Тя кимна.

— Горе-долу.

— Та какво казваш, малката? Искаш ли да останеш във Флорида и да ме чакаш?

Надяваше се, че междувременно Нейт ще има достатъчно време да разнищи случая.

— Ще чакам — отвърна Кей. — Трябва да чакам.

Думата звучеше непоносимо, но пък си помисли, че ще може да рисува разни интересни и нови неща. Учителят й, господин Джоунс, често говореше за невижданите пейзажи на запад, за които му разправяли, и че тя трябвало да се засрами, задето още не е отишла да ги нарисува. Докато чака завръщането на Алекс, ще обиколи плантациите и ще рисува портрети на обитателите.

— А може да не продължи дълго — предположи той и в гласа му се долови надежда. Може би, докато се върне, Нейт ще разкрие истината. През последните няколко дни се питаше постоянно защо Лилит бе убита. Защо тя, а не той? Също така се питаше дали наистина тя е сипала опиата във виното му, каквото предположение беше изказано по време на процеса, и ако е така, отново се връщаше на въпроса: защо?

— Замисли се за жена си, нали? Отново се натъжи.

— Вече ме познаваш доста добре — повика Кей да седне до него на пъна. — Няма да остана дълго с Грейди. Какво толкова, ако след около месец съобщя, че се налага да си тръгна? Ще му помогна да си намери човек, които да се грижи за конете, а пък аз ще се върна и ще те заведа във Вирджиния. Кей направи гримаса.

— При това положение най-вероятно бягството ти ще се окаже напразно. Не, трябва да се разделим. Намерението ти да ме оставиш е благоразумно, само дето на мен не ми харесва.

Нейната логика и… себеотрицание му доставиха удоволствие.

— Надявам се да докажа невинността си.

— Ако не я докажеш, ще се криеш цял живот.

— Зная, малката — отвърна тихо, — но ти се кълна, че ще направя всичко възможно да не остане и петънце по твоето име.

— Сигурна съм, че баща ми и братята ми ще ме измъкнат от всяка беда. За теб се тревожа. Ти си симпатичен човек и…

— Симпатичен ли съм вече? — подразни я той, мятайки се на коня.

— Понякога — отговори сдържано Кей и сложи крак на стремето. Правеше му комплимент, а той както обикновено й се присмиваше.

— Ще ме поканиш ли на вечеря в твоята голяма къща? Ще си припомняме дните на нашето безумно пътешествие на юг, как сме спали заедно и ще побъркаме съпруга ти от ревност.

Шеговитото му настроение зарази и нея.

— Тогава с моя съпруг ще се посдърпаме малко, но после ще си простим с любов и ти ще ревнуваш.

Дръпна поводите и го подмина с вирнат нос.

— Ха! — възкликна Алекс и се изравни с нея. — Дотогава ще имам в прегръдките си две жени… не, три… и ще притежавам най-голямата ферма за коне в цяла Вирджиния.

— Ще загубиш и ризата си на комар и тогава коя жена ще иска смрадлив, стар мъж като теб?

Беше доволна, че той се усмихва и най-вече, че говори за други жени, а не за покойната.

— Ароматът на жасмин ще бъде писък в мъжката мода — каза той с тон на мъж, за когото модата е жизненоважна. — Всички ще ухаят на жасмин.

— И ще привличат пеперуди, което пък от своя страна ще наложи нови тенденции в дамската мода. Нашите бонета ще бъдат покрити с пеперудени крила.

— А пък твоят съпруг ще ги ненавижда, защото от тях ще киха.

— Ще се омъжа за някой толкова мъжествен, че никога няма да киха — отвърна тя и пришпори коня напред.

Още около час беше в безоблачно настроение, но после пак се разтревожи за предстоящата среща и ставаше все по-угрижена. Трябваше да остане в пансиона няколко седмици след неговото заминаване, после както безброй пъти й каза, да тръгне много предпазливо за дома си. Не можеше да си представи нищо по-отегчително, самотно и… страшно. Неизбежно й идваха наум стотици неща, които можеха да се объркат. Каза на Алекс, че нейното семейство ще запази неопетнено името й, но се безпокоеше дали ще уцелят момента. Ами ако полицията в Чарлстън разбере, че беглецът се е отправил на юг? Много хора знаеха за изследователските експедиции на чичо Конър и нищо чудно да са чули и за тази. Конър и господин Грейди планираха пътешествието от пролетта, така че не бяха необходими големи детективски умения, за да се сети човек, че осъденият затворник и неговата съучастничка вероятно са потеглили към Флорида.

Ако разсъжденията й бяха правилни, тя какво щеше да прави, ако шерифите се появят, след като Алекс замине? Щеше да бъде сама. Съвсем сама.

Както често се случваше, Алекс като че ли четеше мислите й.

— Преди да потеглиш по обратния път, ще се поинтересуваш за новини и ще разбереш дали те издирват. Но предчувствам, че Конър е уредил вече този въпрос.

— Но как?

— Има много начини. Ще каже, че си срещнала някого и неволно си била замесена в бягството. Твоето семейство ще потвърди, че не си била в Чарлстън, когато се ожених за Лилит. Ти наистина не ме познаваше.

— Нима ще повярват, че е чисто съвпадение познанството ти с чичо Конър и фактът, че аз, неговата кръщелница, съм била с теб, когато си избягал?

— Ще измисли нещо, например, че си отишла да се срещнеш тайно с някой от твоите безбройни обожатели. Не знам. Сигурен съм, че Конър може да измисли стотици истории — Алекс замлъкна, за да си поеме дъх, защото гласът му издаваше колко е притеснен. — Не се съмнявам, че те ще уредят всичко и ти няма да пострадаш. Ако се колебаех, нямаше да те пусна.

— Но ти не си в безопасност.

— Аз и без друго нямам дом — рече тихо той и все пак й се усмихна. — Мисли си колко е хубаво, малката. Ще видиш отново семейството си и мъжете, които обичаш.

— О, тях ли? — промълви тя без всякакъв интерес. — Размислих и вярвам, че трябва още да се поогледам. Даже по-далеч от Едилин.

— Чудесна идея! — подхвърли Алекс. — Може би по-далеч и от Уилямсбърг.

— Какво ще правя, като те няма да ме разсмиваш?

— Скоро ще разбереш — отвърна той жизнерадостно.

Тя го изгледа остро.

— Изглежда, очакваш с нетърпение пътешествието в джунглата.

Около тях беше красиво с палмовите дървета, нацъфтелите в ярки цветове храсти и едрите птици, каквито досега не беше виждала.

— Да, така е — каза Алекс. — Когато Конър ми спомена за идеята си, бях в килията и не можех да си представя, че ще плавам с лодка през места, които според него били истински рай. Но сега, като видях тази земя, мисля си, че ще се радвам да я опозная.

— Кой ще поеме работата на чичо Конър?

— Не зная.

У Кей взе да се заражда идея.

— На господин Грейди съобщено ли му е, че чичо Конър няма да дойде?

— Не зная. Предполагам, че Конър е писал на Грейди да си потърси нов документалист и той ще се появи с някого, подготвен за целта.

— Ние дойдохме много бързо. Едва ли господин Грейди е получил писмо.

— Това не е моя грижа. Ще си намери друг. Не е кой знае каква работа.

Кей за малко не се впусна в обяснения какво е да стане човек художник. Но се сдържа и в главата й взе да се оформя друг план. Идеята беше налудничава, но пък на нея й харесваше.

След около час стигнаха в селото и Кей се оглеждаше. Малкото къщи бяха бели, като че ли варосани, покрити със сухи палмови листа. Според Кей бяха очарователни. Отдясно имаше ниска дълга сграда, която според нея беше пансионът. Две големи момичета седяха отвън. Едната ронеше царевица, другата я мелеше на брашно. Те престанаха да работят и се загледаха в Алекс и Кей с интерес.

Алекс кимна към къщата.

— Ще настаним първо теб.

— Не! — той я погледна и тя прибави: — Нека преди това да видим къде е срещата ти с господин Грейди. Може би те очаква и се чуди къде се губиш.

— Пристигнахме ден по-рано и едва ли е наел друг.

— Но ние не знаем, нали?

Алекс се постара да скрие усмивката си.

— Какво те плаши най-много, малката? Мисълта да останеш сама, или страхът, че ще ти липсвам?

— Как ще ставам сутрин от леглото, ако не си ти да ме дърпаш за крачолите? И как ще живея без аромата на жасмин през нощта?

Каза го на шега, но смях не предизвика, защото всичко това щеше да й липсва наистина. Алекс й се усмихна мило.

— Добре тогава, да вървим да потърсим господин Грейди.

Той насочи коня наляво и Кей го последва доволно. Не искаше да я набута в някакъв си пансион. Въздухът беше мек, топъл и благоуханен и тя искаше да стои навън.

Лесно намериха мястото на срещата, тъй като там имаше кей, издаден в спокойната река. На него бяха струпани купища сандъци и двама мъже ги сортираха. Единият изглеждаше преминал четирийсетте, нисък, набит, с подстригана прошарена коса. Другият беше още момче — високо, слабо, със сламено-руса коса, голям нос и лунички. Нямаше да стане красавец, но беше привлекателен. Перчеше се също като Толи.

— Приятелят на Конър ли си? — попита по-възрастният, поглеждайки Алекс. — Онзи, дето омагьосва животните?

— Не вярвам, че съм достоен за подобна чест — каза Алекс, слизайки от коня. Или поне си мислеше, че е казал това. Те всъщност чуха: — Вярвам, където се дрънка…

Така че само го зяпаха недоумяващо. Кей слезе от коня и застана до Алекс.

— Моят брат искаше да каже, че не заслужава похвалите на Конър — подаде ръка. — Казвам се Кей. Аз… — щом изрече името си, се запъна. Хората обикновено смятаха, че е умалително от Кейша — женско име.

Алекс я прегърна покровителствено през раменете.

— Съкратено от Карл Елиът… — Подвоуми се за миг. — Йейтс.

Кей го погледна остро. Не й харесваше да носи името на човека, който повика шерифа да ги арестува.

— А това е моят брат. — Поколеба се за първото име, но Алекс беше често срещано име. — Алекс Йейтс.

Очевидно и на Алекс не му хареса фамилното име, понеже впи пръсти в рамото й и тя се отдръпна.

— На господин Грейди ли е всичко това?

— Да — отговори възрастният и се здрависа с Кей. — Аз съм Илайджа Пейсън, но ми казват Илай. А този разбойник е Тим Доусън. Къде е Конър?

— Падна и си счупи крака — отговори Алекс. — Няма да дойде.

Стараеше се да говори бавно и да произнася думите правилно, за да го разбира Илай.

— Господин Грейди ще се ядоса — рече Илай. — Ще отидем по места, където бял човек не е стъпвал, а той държи всичко да бъде документирано с рисунки.

— Ако видим човекоядни растения, положително ще държи да бъдат нарисувани.

Илай се разсмя.

— Явно си слушал небивалиците на Конър. Ще им хвърлим Тим и някой ще трябва да нарисува как го изяждат жив.

Изглежда, на Тим не му беше приятно да бъде обект на шеги. Лицето му пламна от гняв.

— Той е по-малък от мен! — възмути се момчето и кимна към Кей.

— Абсолютно вярно — потвърди Алекс, — но брат ми няма да дойде с нас. Остава тук, само аз заминавам — обърна се пак към Илай: — Е, покажи ми какво има в сандъците.

— С удоволствие.

Двамата отидоха да преглеждат съдържанието на кошовете и сандъците.

Кей се отдалечи по пристана, възхищавайки се на красотата на реката. Когато беше малка, с братята й често плаваха с лодки по река Джеймс. Не знаеше, че експедицията ще е по вода, но беше разумно. През последните няколко дни пътищата ставаха все по-непроходими и селището като че ли беше обградено само от джунгла.

— Значи ти няма да идваш с нас?

Обърна се и видя момчето Тим. Беше по-висок от нея, но по-малък на години, и толкова слаб, като че ли тялото му е вложило всичко в издължаването на височина.

— Не — отвърна усмихнато.

— Страх те е, нали?

— Не, защо да ме е страх, не е тази причината.

— Има алигатори. Чувал ли си за тях?

— Да, чувал съм.

Усмихваше се, но насила. Поведението му беше почти войнствено.

— А виждал ли си?

— Не. Ще ме извиниш ли…

Той й препречи пътя.

— Ще има да цивриш на батко си, като му кажа, че си страхопъзльо.

Кей се стегна и впери очи в момчето.

— Нямам намерение да споменавам нито на брат си, нито на когото и да е за теб.

Погледът й му подсказваше, че не го смята за човек и не си струва да говори за него.

— Какво, смяташ ли, че ще ме забравиш? — заяде се той и я блъсна с всичка сила по рамото.

Кей политна назад, опита се да запази равновесие, но не успя и пльосна във водата. Потъна дълбоко помежду водорасли и боклуци, изхвърлени от хората. Видя животински скелети, докато изплуваше към повърхността. Алекс беше коленичил, протягаше ръка да я изтегли и тя видя, че е готов да скочи след нея. Беше много намръщен.

— Що щеш на дълбокото, мамка му, да се нагълташ с вода ли? — беше и ядосан, и изплашен.

Тя също му отговори на диалект.

— Питай маляка.

— Не думай! — сякаш се зарадва Алекс и се подсмихна.

— Той падна — съобщи високо Тим. — Момчето се препъна и цопна право във водата. Опитах се да го хвана, но не успях.

— Вярно ли е, момко? — попита Илай, гледайки мократа Кей със съчувствие.

И тримата я наблюдаваха внимателно, очаквайки отговора й, и тя се изкушаваше да каже истината, но знаеше, че подобно поведение е женско. Беше виждала братята си да се държат ужасно един към друг, но щяха да умрат, преди да си признаят. Изглежда, че у мъжете беше вложен по рождение някакъв погрешен код на честа, според който им се забраняваше да говорят истината.

— Да, паднах — отговори.

— Е, хайде — приключи любезно случая Илай, — поне не пострада.

Алекс я прегърна покровителствено през раменете.

— Ела, трябва да се преоблечеш — погледна Илай. — Ще се видим утре рано сутринта.

— Господин Грейди ще пристигне по пладне — каза той. — Отстъпвам на теб да му съобщиш, че нямаме художник.

— Ще му кажа — съгласи се Алекс и поведе Кей. Но тя се върна.

— Забравих си шапката.

Когато политна, шапката й падна на кея. Наведе се да я вземе и като се изправи, се оказа лице в лице с Тим, който я гледаше триумфално и самодоволно. Вода капеше от косата и носа на Кей. Знаеше, че не бива да се държи детински и да слиза до това противно момчешко ниво, но не можа да се сдържи. Навярно мъжките дрехи я превръщаха в Толи. Подложи крак, препъна Тим, той политна напред и падна върху една кошница.

Кей нахлупи шапката си и мина покрай него с вирната брадичка.

— Той ми разкървави носа! — развика се Тим след нея.

Илай изгледа строго момчето.

— Ти сам се спъна, нали, разбойнико? Както Кей сам падна във водата, нали тъй?

Кей вървеше, без да се обръща.

— Да, бе, сам си паднах — смутолеви неохотно Тим.

Усмихната, тя погледна Алекс.

— Тръгваме ли?

— Да, освен ако нямаш още нещо наум. Например да го прегазиш с каруца.

— Не, разкървавеният нос е достатъчен — беше обърнала поглед към него и му се усмихваше сладко-сладко. — Дали ще намерим да купим някакви дрехи? В противен случай ще се наложи да се разхождам гола, докато тези изсъхнат.

— Кей, малката, след като видях какво направи на онова момче, ще ти се подчинявам безусловно.

— Де да беше така — въздъхна тя и Алекс избухна в смях.