Сюзън Уигс
Господарят на нощта (9)

9

Коридорът на болницата беше осветен от газени лампи. Сандро забърза към залата, в която беше настанен умиращият Винченте ла Бока.

Един лекар и помощникът му, две монахини, един свещеник и един полицай се бяха събрали около ниското легло. Лицето на убиеца беше бледо като пергамент. Челото му блестеше от мирото, с което го беше помазал свещеникът. Отворените му очи гледаха с празен поглед.

Сандро не изпита съжаление, нито съчувствие. Този мъж — този убиец — държеше ключа към загадката. Освен всички по-дребни престъпления, които беше извършил, се бе опитал на два пъти да убие Лаура. Той не заслужаваше нищо, освен презрение.

Сандро измери Ла Бока с хладен поглед и коленичи до главата му.

— Каза ли нещо? Не каза ли поне истинското си име? Не спомена ли какви са били намеренията му?

— Само фъфлеше нещо, господарю, и викаше майка си. — Лекарят поклати глава. — Всички умиращи викат майките си.

Сандро докосна мъжа по рамото.

— Винченте, чувате ли ме?

Оцъклените очи примигнаха едва забележимо.

— Можете ли да говорите? — Сандро го погледна изпитателно. Миризмата на смъртта беше пронизваща, добре позната и незабравима.

Жертвата отмести глава от едната страна към другата и издаде неразбран звук.

— Къде бяхте, когато са го нападнали?

— Това е странното, господарю. Ние с Конти бяхме точно тук. — Мъжът показа дървената пейка. — Бедният момък току-що се бе събудил и ние извикахме лекарите. Само след час забелязах кървава локва под леглото му.

Сандро огледа внимателно дебелата превръзка.

— Искам да видя раната.

Докторът се наведе и отстрани напоения с кръв компрес. Сандро погледна ужасено зейналата рана.

— Сигурно са го наръгали с нож — проговори замислено той. — Острието е било малко… — Толкова малко, че е било скрито в ръкав или ботуш. Но кой го е убил?

— Посещавал ли го е някой, след като се е събудил? — попита строго Сандро. — Бях наредил да не го безпокоят.

— Само обичайните хора — отговори стражарят. — Лекарите и помощниците им, монахини и свещеници. Някои от пациентите имат роднини и те остават до леглата им, но при Ла Бока не дойде никой.

Сандро потърка брадичката си и изведнъж се почувства стар. Смешно, докато беше с Лаура, изобщо не беше помислил, че е два пъти по-възрастен от нея, беше забравил дори отвращението й от напредналата му възраст.

— Искам списък с имената на всички, които са посетили болницата днес — проговори с отсъстващ вид той.

— Не ги регистрираме, господине — обясни смутено лекарят. — Никога не е ставало нужда да… — Той млъкна изведнъж. Пациентът пое шумно въздух. Направи опит да говори и изпъшка от болка. Гърдите му свиреха злокобно.

Свещеникът зареди молитвата на последното помазване. Монахините припяваха в хор. В същото време убиецът заговори. Побеснял от гняв, Сандро изрева:

— Веднага млъкнете! — Духовникът го изгледа слисано, но се подчини и спря молитвата. Монахините също замлъкнаха и скриха лица в качулките си. Сандро се наведе към умиращия и сложи ухо до устата му.

— … дадох всичко за делото, но не подозирах… не знаех нищо за… лудостта… или за другите… — Чу се предсмъртното хъркане.

Сандро разбра, че всичко е свършило, и втренчи поглед в безжизненото тяло. Беше дошъл твърде късно. Убиецът умря и отнесе тайните си със себе си.

А може би не. Сандро се опита да открие някакъв смисъл в несвързаните, произнесени едва-едва думи на Бока. За делото… лудостта… другите. Всяка дума беше загадка.

Сандро не можеше да откъсне очи от умиротвореното лице на мъртвия.

Делото… Инстинктът му подсказваше, че това означава заговор срещу дожа. Но единственото доказателство беше предсмъртната дума на умиращия убиец.

Той се изправи и даде нарежданията си на лекаря. Ако някой дойдеше да види Бока, трябваше да го уведомят веднага.

Камбаната удари кръгъл час.

— Нощта едва сега започва — промърмори лекарят и нави ръкавите на престилката си.

Сандро дойде на себе си. Трябваше веднага да напусне това място на смърт и болести. Трябваше да завърши онова, което беше започнал. Да се върне при Лаура.

 

 

Лаура гледаше втренчено последната догаряща свещ. Другите бяха угаснали след дълго трептене, но тази беше останала, за да отмерва безкрайните минути на Сандровото отсъствие. Лаура беше останала в леглото и през бавно изтичащите часове бе открила всички издутини и вдлъбнатини в дебелия матрак. Много скоро й стана ясно, че това легло съвсем не беше предвидено за сладък и спокоен сън.

Никой не дойде да я види; вероятно всички в къщата бяха убедени, че Сандро е още при нея.

От салона долиташе шумът на бала и веселите смехове правеха страданията й още по-мъчителни. Тя плака, докато сълзите й пресъхнаха. Нищо не вървеше, както трябва. Сандро Кавали беше последният мъж, когото бе очаквала да види тази вечер.

Сега, часове по-късно, тя разбираше, че никога няма да бъде куртизанка. Не можеше да понесе чужди мъже да я докосват интимно, не можеше да им даде власт над себе си. Трябваше да послуша Сандро, да се вслуша в думите на бедната умираща Империя. Трябваше да се вслуша в зова на сърцето си, което копнееше за любов и нямаше да се задоволи с нищо друго.

Когато погледна отново догарящата свещ на нощната масичка, тя видя, че пламъчето се е смалило до мъничък син пръстен и изчака, докато то угасна с тихо съскане. Изпитанието на съвестта и бунтът на чувствата, които беше преживяла, оставиха след себе си безкрайна умора. Тя се зави до брадичката и потъна в дълбок сън.

Някакъв лек шум я пробуди от сън, който не можа да си спомни. Знаеше само, че е бил пълен със спокойни и безкрайно нежни картини на фона на лазурносиньо небе и приглушена златна светлина. Духът й се стремеше да се върне в прекрасния сън или поне да го задържи. Но той изтече като пясък през пръстите й и тя отвори очи, макар и неохотно.

Чу стъпки и се взря напрегнато в мрака.

— Господарю?

Някой отвори завесите на леглото и пред нея застана черна фигура. Изведнъж Лаура разбра за какво беше копняла в съня си. Тя искаше Сандро, макар и само за една нощ. Протегна ръце към него и зачака милувката му.

Вместо това получи силен удар по главата и парче плат в устата си. Някой я натисна в меките възглавници. Огромният, силно вонящ парцал задуши ужасения й вик. Тя се съпротивляваше отчаяно и се опитваше да вика, докато гърлото й запари болезнено.

Отчаяна, Лаура се опита да проумее какво става с нея. Чуваше полугласни проклятия и тихи, злобни смехове. Усещаше ръце, които я опипваха. Незнайно откъде се появи въже, което се впи болезнено в китките й. Тя мяташе глава по възглавницата и все още не се предаваше; накрая някой я задуши с друга възглавница. Движенията й станаха по-бавни и отслабнаха. Цветът на безнадеждността и ужаса беше черен. Лаура потъна в дълбока, непрогледна чернота.

 

 

Сандро стоеше пред стаята, в която го чакаше Лаура. От салона долиташе весела музика, чуваха се гръмки смехове. Той чуваше отдалечаващите се стъпки на Джамал и разбра, че приятелят му се е запътил към стаята на Ясмин. Докато вървяха обратно към „Ридото“, Джамал му даде да разбере, че се е борил с един чуждоземен великан за правото да прекара нощта с робинята. Невероятно, помисли си Сандро. След толкова години Джамал се бе влюбил. Колко жалко, че любимата му беше куртизанка.

Сандро посегна към стъклената дръжка на вратата. Той нямаше да извърши тази фатална грешка. Сега щеше да влезе в стаята и да съобщи на Лаура, че трябва веднага да напусне публичния дом. Щеше да я убеди, че трябва да го приеме като свой меценат, за да продължи художническата си кариера без парични грижи.

Това беше чисто, трезво решение. Сандро се опитваше да бъде доволен, но усещаше само безнадеждност. С Лаура не можеше да сключи сделка, както беше правил досега. Тази мисъл го настройваше все по-мрачно.

Той завъртя копчето, отвори вратата и влезе. Всички свещи бяха угаснали; надвисналата в стаята тишина приглушаваше шума от празненството на долния етаж. Лекият бриз движеше завесите на високия прозорец. Вероятно Лаура го беше отворила и Сандро се изненада от това, защото нощта беше хладна. Освен това тя беше пила вино, но бе проявила несръчност, защото бутилката беше разляна и в стаята се усещаше кисела миризма. Сандро изпита угризения на съвестта. Сигурно той я беше тласнал към виното.

Спря в края на леглото, защото не смееше да вдигне завесата и да я събуди. После си каза, че ако я накара да го изслуша, докато е още сънена, тя може би ще прояви малко повече отзивчивост към предложението му.

Ала когато посегна към завесата, тялото му реагира с гореща вълна на възбуда. Изненадан и гневен, той се закле, че няма да се поддаде на неудържимото желание да я вземе.

След малко разтвори завесите и прошепна:

— Лаура…

Слабите отблясъци на догарящия огън в камината осветиха празно легло.

В сърцето на Сандро се надигна паника. Той стисна зъби, за да се овладее. Излезе в коридора, грабна една висока свещ от стената и започна да претърсва стаята.

Чаршафът беше издърпан към прозореца. Чаша с вино бе паднала на пода. Сандро се опита да си внуши, че Лаура е отишла при някоя приятелка. Или в кухнята. Или в банята…

Не. Всички признаци сочеха, че Лаура е била изведена от стаята против волята си. Вече два пъти бяха посегнали на живота й. Може би тази вечер неизвестните похитители успяха да довършат започнатото.

Сандро се постара да потисне вълнението си и отиде при мадона де ла Рубия, за да я уведоми, че Лаура не е в стаята. Само след няколко минути малкото останали гости бяха подложени на обстоен разпит.

Резултатът потвърди опасенията му: Лаура беше изчезнала.

Вцепенен от страх, той повика Джамал и дзафите, които охраняваха публичния дом. Джамал се яви пръв, следван от Ясмин. Африканката беше наметната със скъп кафтан, лицето й беше загрижено. Полицаите, които се бояха до смърт от гнева на капитана си, тътреха крака.

Сандро ги укори с груби думи за проявената небрежност, даде воля на гнева си и нареди на Джамал да организира няколко отряда, които да претърсят околностите.

Тициан и Аретино също му предложиха помощта си, макар че едва се държаха на крака.

— Кой ли е негодникът, посмял да посегне на Лаура? — попита с треперещ глас Тициан.

Аретино свали маската си. Лицето му беше зачервено и запотено.

— Ако беше някоя от другите куртизанки, щях да кажа, че няма нищо страшно. Но Лаура… Кажете, Сандро, кой беше съперникът ви?

— Приап — отговори с отвращение господарят на нощта. Този проклетник едва не го разори.

— Всички знаем това, но кой беше той в действителност?

— Откъде да знам? — Сандро поклати глава.

— Наистина ли не знаете? — погледна го смаяно Ясмин. — След като отведохте Лаура, той взе едно от другите момичета. И беше доста… груб.

Сандро се обърна като ужилен.

— По дяволите, жено, не си играй с мен. Кой беше той?

Съвършено оформеното лице на Ясмин потрепери.

— Господарю, това беше синът ви.

 

 

Синът ви… Синът ви… Синът ви… Сандро повтаряше думите като молитва. Скован от ужас, той не осъзна как излезе от публичния дом, следван от десетина мъже и Ясмин, и се запъти към дома си.

Проклятие! Трябваше веднага да прозре плана на Маркантонио. Огромната сума, която синът му беше взел от съкровищницата, беше почти колкото онази, която бе дал за Лаура. Планирал е действията си много грижливо, помисли си отвратено Сандро. И все пак беше сбъркал. Сигурно изобщо не е предположил, че баща му ще го разкрие. Отвличането беше акт на отчаяние, извършено от егоистичен млад мъж. И по дяволите, планът му беше успял. Сандро се опита да разсъждава трезво, за да разбере докъде щеше да падне Маркантонио, за да си отмъсти на жената, която си бе позволила да го отблъсне.

Той не очакваше да намери Маркантонио вкъщи, но искаше да разпита слугите. Отиде в големия салон и събра цялата прислуга. Верните му хора го гледаха учудено, разтърквайки сънено очи.

— Търся месер Маркантонио — съобщи кратко той. — Можете ли да ми кажете къде е отишъл?

Готвачът се довлече последен и излезе напред, като смутено навиваше на пръста си дългия си мустак.

— Отиде на вашата галера, господарю. Нареди ми да приготвя храна като за празник и слугите да я отнесат на галерата.

— Празнично ядене? — Сандро си представи сцената на прелъстяването и му прилоша.

— Да, господарю. Ядене за тридесет и едно лица.

Сандро спря да диша. Спомни си, че преди време беше заварил Маркантонио с тридесет приятели, все безделници като него. Със сина му ставаха точно тридесет и един. Трентуно.

 

 

— Трентуно? — прошепна с пресекващ глас Лаура и погледна ужасено Маркантонио Кавали. Той беше свалил маската си и тя виждаше ясно жестокия блясък в красивите му очи.

Тя задърпа отчаяно копринения шнур, с който беше овързана. Намираха се на борда на семейната галера с плосък кил, типична за венецианското морско строителство. Тя беше положена на палубата. Ръцете й бяха опънати над главата и китките бяха вързани за парапета в средата на кораба. Студеният нощен бриз развяваше роклята й. Беше заобиколена от група похотливи млади мъже. Те ядяха студени печени пилета и се наливаха с вино.

Тъмната вода на лагуната се удряше в корпуса на кораба, чуваше се жално скърцане, здравите въжета, с които галерата беше закрепена за брега, се опъваха лениво. На релинга бяха запалени факли, които се отразяваха в морската вода. В далечината се виждаха светлините на Венеция.

— Трентуно? — повтори тя.

Маркантонио се усмихна със съвършена учтивост.

— Изхождам от предположението, че знаеш какво е това, белисима.

Приятелите му избухнаха в смях и започнаха да се побутват с лакти. След като бяха свалили маските си, Лаура позна повечето от тях; на кораба присъстваха синовете на най-изисканите семейства от Венеция и околностите. Тициан лично беше рисувал някои от тях. Други бяха посещавали дома на мадона де ла Рубия.

Благородници, каза си Лаура. Синове на Републиката. Тази мисъл не й донесе утеха. Те не бяха длъжни да проявят уважение към една обикновена проститутка; Сандро й беше казал това само преди няколко часа.

Маркантонио улови брадичката й и я принуди да го погледне. Тя видя пред себе си красив мъж с усмихващи се устни, но с покварена душа.

— Отговори ми, мила. Познаваш ли традицията на трентуно или не?

Лаура знаеше какво значи „трентуно“. Империя й беше описала процедурата с всички подробности. Въпреки това реши да спечели време, като се престори, че няма представа какво я очаква. Главата й бучеше болезнено от силния удар, който й бяха нанесли, устата й беше пресъхнала от парцалите, с които я бяха натъпкали, за да задушат виковете й, докато галерата излезе далече навътре в лагуната и хвърли котва на това усамотено местенце. Гребците бяха клюмнали над греблата си и си почиваха от бързото пътуване. Лаура се запита дали някой от тях би й се притекъл на помощ, но много скоро осъзна, че беше глупаво да се надява. Маркантонио и приятелите му бяха отпуснали на гребците бъчва с вино; нито един галеото нямаше да си направи труда да помогне на една нещастна уличница.

— Никога не съм чувала тази дума — отговори съвсем тихо тя. Почти не можеше да движи подутия си език.

Маркантонио се засмя гърлено.

— Тогава ние ще бъдем първите, които ще те запознаят с тази благородна традиция. Ти си избрала професия, която те задължава да задоволяваш мъжете, и мисля, че няма да имаш нищо против.

— А аз изхождам от предположението — отговори тя, решена да не се поддава на паниката, която стягаше гърлото й, — че благородните господа ще имат добрината да ми обяснят за какво става дума.

Маркантонио помилва рамото й. Хладното докосване, макар и леко като перце, я накара да се сгърчи от уплаха.

— О, тя наистина е възхитителна! — Младежът хвърли поглед през рамо. — Адолфо, покажи й какво сме приготвили.

Адолфо беше наследникът на дук Урбино. За разлика от Маркантонио, който криеше злобата си зад любезна усмивка, изражението на Адолфо издаваше неприкрита жестокост. Имаше походката и движенията на опитен боец с меч. Тъмните му черти се разкривиха в похотлива, тържествуваща усмивка. Той застана пред Лаура и разгъна някакъв документ.

— Отпечатахме това и утре ще го разпространим из цяла Венеция — заяви тържествено той. — Пратихме го в печатницата на Алдус, защото ние искаме само най-доброто. — Лаура спря да диша. В печатащата на Алдус тя беше намерила мъртвия словослагател. Ала преди да е успяла да доведе докрай мисълта си, в очите й се набиха черните, дебело отпечатани букви. Онова, което прочете, щеше да я накара да падне на колене, ако не беше положена по гръб и вързана за високия релинг. На листа беше написано: „На 16 февруари 1531 Лаура Бандело задоволи всички“.

Макар че страхът я разкъсваше, тя се постара да остане равнодушна.

— Не разбирам.

— Много скоро ще разбереш, белисима — отговори все така любезно Маркантонио. — Много скоро. — Той се приведе към ухото й и продължи: — И когато всичко свърши, ще се проклинаш, че не прие предложението ми, малка мръснице.

— Жалко е, че Марс я имаше пръв — отбеляза мъжът, в чието лице Лаура позна Томазо, племенника на дука на Мантуа.

— Така е по-добре — възрази друг. — Значи не се налага да се бием за честта на първата нощ.

— Как мислите, кой беше той? — попита Адолфо и поглади брадата си.

Маркантонио намери зърното на гърдата й и го стисна болезнено.

— И как беше с него, Лаура? Знам, че ти липсва база за сравнение, но добре ли ти беше да се любите?

Въпросът събуди в душата й буря от упорство, което отнесе далече първоначалния ужас. Тя се отдръпна колкото можеше по-далече от него и дръпна силно въжетата, с които беше стегната.

— Мога да ви уверя — заяви с твърд глас тя, — че той ви превъзхождаше във всяко отношение.

Младите мъже избухнаха в смях. Чашите им зазвъняха, чуха се весели тостове. Всички изпиха виното си на един дъх. Маркантонио изсъска разярено и вдигна ръка да я удари. Лаура стисна зъби и спокойно му поднесе бузата си.

Когато ръката на младежа се отпусна безсилно, Адолфо се изсмя гръмко.

— Не бързай толкова, приятелю. Отнасяй се добре с нея, нали всички трябва да си получим удоволствието.

Маркантонио погледна пронизващо Лаура.

— Добре. Няма да я пипам.

Младите мъже се нахвърлиха жадно върху разкошната вечеря от пуешко месо, болонски салами и пикантни салати. Те продължаваха да се наливат с вино и повечето бяха вече пияни. Пият, за да си вдъхнат кураж, помисли си презрително Лаура.

— Не сме предвидили прибор и за теб — поклони се с подигравателна учтивост Маркантонио. — Сметнахме, че сега не ти е до ядене.

Мислите се надпреварваха в главата й. Ужасът заплашваше да я надвие. След малко пред нея застана непознат млад мъж, който носеше на рамото си брошка с герба на дома Отранто. За разлика от похотливите си приятели, този мъж — всъщност той беше най-младият между тях, с едва набола брада — изглеждаше сериозен, почти като учен.

— Може би трябва да й дадем малко от това вино с опиум — предложи той и показа на приятелите си бутилката, която беше донесъл. — За да… за да я успокоим.

Маркантонио погледна изпитателно Лаура. Без да отмества поглед от лицето й, той поклати глава.

— Не, Гуидо, мисля, че не бива. Искам тя да усети всичко, което ще правим с нея.

 

 

Докато чакаше да докарат гондолата му, Сандро не откъсваше поглед от танцуващата редица светлини, които маркираха галерата му. Господи! Неговата галера.

Жлъчка пареше в гърлото му. Той знаеше, че Маркантонио е мързелив и безсъвестен. Но и в най-смелите си представи не беше помислял, че синът му ще бъде способен на такава бруталност.

Обзе го срам. Защо Маркантонио беше станал толкова лош? Къде беше сбъркал във възпитанието му?

— Да вървим — проговори бързо той и скочи в гондолата още преди гондолиерът да я е доближил до брега. Гуидо Ломбарди и Джамал го последваха. — Ясмин, вие оставате тук.

Без да му обръща внимание, величествената африканка се плъзна като пантера в гондолата.

— Идвам с вас и Джамал.

— Не бива. Може да стане опасно.

— Не ме е страх. Но ако онова, от което се опасяваме, вече е станало, Лаура ще има нужда от моята помощ.

Спокойният й аргумент разкъса сърцето на Сандро. Гондолата се плъзна бързо по черните води на лагуната. Сандро нареди на приятелите си да мълчат, защото трябваше да изненадат празнуващите на галерата младежи, за да спасят жертвата им.

Стараеше се да не мисли за онова, което в този момент може би ставаше на борда на галерата. Стараеше се да не мисли за другите случаи на трентуно, които беше разследвал. Една от жените беше починала от загуба на кръв, други бяха потърсили утеха зад стените на манастира. Сандро знаеше, че някои от тях бяха полудели.

Какво щеше да стане с Лаура, ако пристигнеха твърде късно? Бог да й е на помощ!

Той отвори уста, за да заповяда на гондолиера да побърза, но не посмя да заговори. Бяха близо до галерата и над водата се носеха весели гласове. Младите мъже, които бяха дошли да правят компания на сина му, се смееха необуздано и очевидно се радваха на приключението си.

Този звук събуди в душата на Сандро луд гняв. И страх.

Гондолата се плъзна покрай галерата. Ломбарди умело издърпа едно въже от борда и го завърза за носа на лекия плавателен съд. Сандро чуваше ясно виковете на пияните гости, различаваше звънкия смях на Маркантонио и несвързаните забележки на другарите му.

Лаура мълчеше.

Стиснал здраво зъби, той грабна оръжието, което беше сложил в гондолата, хвана се за релинга и се изтегли по корпуса на кораба. Последния път, когато беше извършил това опасно изкачване, за да спаси изпаднал в беда човек, беше преди много години. Тези дръзки акции бяха по-подходящи за млади мъже. Той се изненада от подвижността си, от лекотата на стъпката си и с доволна усмивка затича безшумно по предната палуба.

 

 

Лаура реши, че няма да се отбранява. Ако се опиташе да се бори с тези пияни мъже, това щеше да й донесе още повече болка, още по-страшни рани. Въпреки това, когато пред нея застана първото похотливо лице, тя му показа зъбите си и изрита силните мъжки крака, увити в скъпи копринени панталони.

— Ей, елате да я държите! — изрева Томазо и захвърли оглозганата пилешка кост през борда. — Не искам да мърда, ясно ли е?

Две ръце я хванаха здраво и укротиха ритащите й крака.

— Трябва да й свалим роклята — каза Адолфо.

Груби смехове поздравиха думите му.

Мъжът протегна ръка, хвана деколтето на робата й и го дръпна с все сила.

— По дяволите, този плат е невероятно здрав.

— Защо просто не я вдигнеш? — предложи през смях някой.

— По дяволите! Не можеш ли да я държиш по-здраво, за да не ме рита! — изкрещя Адолфо, когато кракът й го улучи в гърдите. — Хайде, вържи й краката.

— Стига толкова — намеси се раздразнено Маркантонио.

— Какво? Та ние още не сме започнали. — Адолфо го погледна невярващо.

— Нали обсъдихме плана заедно, Адолфо? Всички се съгласихте с мен. Намерението ми беше да я уплаша до смърт и мисля, че го постигнах. Тогава никой не ми възрази! Заклехте се да спрем дотук. Аз исках само да я унижа.

— Това беше твоето желание, приятелче. Аз обаче искам да я имам, тук и сега. — Адолфо дръпна шнуровете на панталона си.

— О, божичко! — прошепна Лаура.

Сандро сигурно не беше разбрал, че е изчезнала. Тя беше готова да моли за милост, но знаеше, че това само щеше да развесели мъжете. Затова произнесе кратка молитва с надеждата да намери утеха. Но и това не й помогна. Адолфо стоеше пред нея, а другите се бяха наредили отзад и чакаха с нетърпение да им дойде редът. Повечето бяха пияни и изобщо не се замисляха какво правят. Отнякъде се появи нож. Острието се спусна заплашително към деколтето й.

Лаура пое дълбоко дъх и събра цялата си сила, за да изпищи. Острието се вряза в роклята й.

— Спрете! — прозвуча гневен глас и мъжете застинаха по местата си.

Адолфо се изправи и стисна здраво дръжката на камата. Лаура се опря на лакти и хвърли изпълнен с надежда поглед към носа на галерата.

— Велики боже! — прошепна уплашено Маркантонио.

Огряна от факли, на носа беше застанала грамадната фигура на Сандро Кавали. Черната му наметка се развяваше от нощния бриз, краката му във високи ботуши бяха леко разкрачени, за да устоят на люлеенето. Ръцете му стискаха една от новите дългоцевни пушки и желязното дуло беше насочено право в сърцето на Адолфо.

Лаура се отпусна безсилно в оковите си.

— Слава на Бога! — прошепна тя и по бузите й се затъркаляха сълзи на облекчение. — Слава на Бога!

— Махнете се от момичето! — заповяда Сандро и замахна с пушката си. — Веднага.

В първия миг никой не се помръдна. После младият Отранто се отмести към релинга. Трима-четирима младежи се присъединиха към него.

— Страхливци! — изкрещя Адолфо и вдигна камата. — Извадете оръжията си. Той е сам. Преди да е успял да каже „Аве Мария“, вече ще плува по лице в лагуната.

— По дяволите, Адолфо — обади се гневно Маркантонио, — това е баща ми.

— Вярно, и не за първи път се меси в делата на благородниците — отговори Адолфо. — Хайде, приятели! — извика окуражаващо той. — Ако сте истински синове на Републиката, трябва да ме подкрепите!

Някои от младежите измъкнаха ками или къси мечове; едните с пиянска упоритост, другите колебливо. Пет-шест мъже направиха няколко крачки към Сандро.

Лаура очакваше, че Господарят на нощта ще се уплаши и ще се оттегли, но той само изгледа презрително младите мъже и проговори с преливащ от подигравка глас:

— Хайде, опитайте се да ме нападнете, може би наистина ще успеете да се справите с мен. Нали сте много срещу един! Само че — и той вдигна отново пушката си — аз ще се видя принуден да отведа поне един от вас със себе си в отвъдното. От чиста злоба. — Той се изсмя сухо. — Защото аз съм злобен човек.

Лаура гледаше изумено гневния си спасител, загърнат в черна наметка. Досега беше считала, че „Господарят на нощта“ не е подходящо обозначение за честен мъж като Сандро Кавали, но сега видя и другата му страна. Този мъж можеше да бъде страшен и гневен като ангел на отмъщението.

Наближаващата група забави крачки и накрая спря.

— Стига сте се колебали — извика вбесено Адолфо. — Той блъфира, толкова ли не виждате?

— Може би наистина блъфирам — засмя се Сандро, — но откъде можете да бъдете сигурни в това? Разбира се, имате начин да го откриете. — Той насочи пушката право към Адолфо. — Искам да ви обясня, че това е военна пушка от Бреша. Немските войници се кълнат, че е извънредно точна. Казват, че дупките, които оставя, са като гюллета.

— Исусе! — прошепна ужасено младият Мантуа и отпусна меча си. — Не си струва да умра заради една уличница.

Другите последваха примера му и оставиха оръжията си на палубата. Само Адолфо, който стискаше с все сила дръжката на камата си и беше заел позиция за бой, не се отказа от предизвикателството.

— Нима ще ме принудиш да стрелям, млади господин Урбино? — попита учтиво Сандро.

— Няма да посмеете. Баща ми ще заповяда да ви разчекнат на главния площад, ако ми сторите зло.

— Съвсем правилно, драги момко — отговори с усмивка Сандро. — Но ти няма да си там, за да видиш позора ми, нали?

Адолфо се раздвижи с неочаквана бързина. Само след секунда беше застанал зад Лаура и стискаше кичур от косата й. Студеното острие на камата се опря в меката плът на гърлото й.

— Това блъф ли е, господине? — попита тържествуващо Адолфо. — Въпросът е: кой блъфира сега и кой ще се принуди да отстъпи?

Лаура видя на светлината на факлите как лицето на Сандро изведнъж се промени. Изражението на мрачния отмъстител изчезна; сега чертите му изразяваха безсилен гняв и примирение с поражението. Той щеше да се откаже, само защото един полудял от злоба млад мъж заплашваше живота й.

— Не! — изкрещя с все сила тя, кракът й се стрелна напред и улучи слабините на Адолфо. Младият Урбино изрева от болка и политна напред, но не падна. Когато понечи да се хвърли върху жертвата си, някой хвана ръката му и го издърпа назад.

— Стига толкова, Адолфо — проговори ледено Маркантонио.

Синът на влиятелния дук изгледа приятеля си с искрящи от гняв очи. Опита се да се освободи от яката му хватка, но Маркантонио успя да му изтръгне ножа и го хвърли през борда. Лаура изплака от облекчение и се отпусна безсилно в оковите си.

Само след минута на палубата се изкачиха гребците, водени от Джамал. Адолфо изруга ядно.

— Добре се справи, приятелю — усмихна се доволно Сандро, свали наметката си и се запъти към средната палуба. Потупа доволно оръжието си и го подаде на Гуидо Ломбарди. — Мисля, че е крайно време да се науча да си служа с това чудо — промълви замислено той. После огледа скупчилите се на палубата младежи с дяволска усмивка. Даже Лаура потрепери от студения гняв в очите му.

Маркантонио вирна брадичка и го погледна с младежка упоритост.

— Какво възнамерявате да правите с нас, господарю?

— Мисля, че господата имат нужда от малко физически труд. Затова ще седнат на местата на гребците и ще ни откарат до брега. Работата ще им се отрази добре.

Младите мъже избухнаха в крясъци, но повечето се подчиниха, макар и неохотно. Лаура проследи как Адолфо, най-страшният от бандата, бе отведен лично от Джамал. Когато заслизаха по стълбите, Адолфо се препъна и само Лаура, която беше наблизо, видя как младежът извади от ботуша си стилет.

— Джамал, внимание! — изпищя тя.

Джамал се сепна, но не можа да реагира навреме. Острието се озова опасно близо до гърлото му. В същия момент от сянката изскочи тъмна, източена фигура и връхлетя върху Адолфо.

— Ясмин! — прошепна изумено Лаура.

Африканката се вкопчи като тигрица в жертвата си. Зъбите й се впиха в рамото на Адолфо, дългите лакирани нокти се устремиха право към очите му с твърдото намерение да ги издерат. Мъжът изкрещя от болка и изпусна стилета. Стъклото се счупи на палубата и отровата потече по гредите. Джамал се обърна светкавично и заби юмрук в слабините на противника си. Адолфо изохка и се свлече на палубата. Ясмин се отдели от него, засмя се доволно и се поклони тържествено на Джамал.

В този момент над Лаура падна огромна сянка. Стресната до смърт, тя задърпа въжетата, които стягаха китките й.

— Не ме докосвайте! Моля ви!

— Тихо, тихо, аз съм, Лаура. — Сандро коленичи до нея.

Тя разбра, че това беше спасението, но още при първото му докосване се сгърчи като от удар.

— О, божичко — прошепна с пресекващ глас тя. — Не… не…

— Спокойно, мила, спокойно — отговори той и Лаура чу ясно треперенето на гласа му. Изненадата я накара да забрави страха. Господарят на нощта й показваше открито чувствата си. Той затвори очи и продължи през здраво стиснати зъби: — Слава на Бога, че не ви сториха зло.

В следващия миг обаче се овладя и отново протегна ръка към нея. Ужасът се върна и Лаура започна да се отбранява отчаяно, задърпа въжетата и се опита да избегне докосването му.

— Моля ви, Лаура, не мърдайте. Няма да ви сторя нищо лошо. Никой и никога няма да ви стори зло, обещавам.

Тя се скова и се опита да потисне треперенето си. Изведнъж се почувства слаба и ранима. Ужасът парализира крайниците й.

Сандро, който продължаваше да шепне нищо незначещи, но успокоителни думи в ухото й, развърза бързо въжетата и й помогна да се изправи. Погледна я мълчаливо и разпери ръце.

Едва сега Лаура оцени всичко, което той беше направил за нея в тази нощ, изхълца и се хвърли в обятията му.