Сюзън Уигс
Господарят на нощта (7)

7

— Не, не, не така — говореше укорно Порция, опитвайки се да скрие хихикането си. — Слушай, Лаура, не можеш да връхлетиш така устремно в стаята. Трябва да влезеш, както подобава на дама. Опитай още веднъж.

Лаура стоеше на входа на големия салон и се усмихваше разкаяно на Порция и другите жени, насядали около нея. Слънчевата светлина нахлуваше през цветните прозорци и рисуваше причудливи шарки по мраморния под. Тя не искаше да бъде тук, не искаше да упражнява примамващата походка на куртизанката. Искаше да седи в ателието на Тициан и да рисува цветните петна по пода.

Тя въздъхна едва забележимо и се примири със съдбата си. Напълни гръдния си кош с въздух и изпусна половината. Приятелките й твърдяха, че това успокоява нервите — освен това подчертава красивия бюст. После оформи устните си в изкусителна усмивка.

— Не забравяй, че трябва да влезеш тържествено — напомни й Порция. — Все едно че си артистка, която излиза на сцената.

Фиамета кимна окуражително.

— Искаш всички мъже да погледнат към теб и да занемеят. Искаш да забравят какво са говорили, да оставят чашите с вино и да впият поглед в теб. Искаш да чуеш как въздъхват възхитено.

— Не искаш ли твърде много? — промърмори Лаура.

— Не повече, отколкото можеш. — Порция потропа с крак. — Всъщност ние би трябвало да те ревнуваме заради красотата и младостта ти, но незнайно по каква причина никоя от нас не изпитва злоба.

— Защото сме приятелки — отговори твърдо Лаура.

— И защото всичко това е само игра — допълни весело Фиамета. — Опитай, Лаура.

Само игра, внуши си младата жена, постави ръцете си точно където трябваше, вирна брадичка и влезе тържествено в салона. Тези жени се различаваха безкрайно много от монахините в манастира. Дали в играта им имаше печелещи и губещи, питаше се с мъка Лаура. И кой решаваше изхода от играта?

Отново си припомни целувката на Сандро Кавали и усети болка. Той я бе целунал така, сякаш я обичаше с цялото си сърце. Дали повечето мъже се държаха като него, или това беше характерно само за благородниците? Как да направи разлика между мъжа, който следва повика на сърцето си, и другия, който утолява само плътската си жажда?

Жените заръкопляскаха въодушевено.

— Браво! — извика Порция. — Къде е Ясмин? Искам и тя да види колко много научи тази сутрин.

— Ясмин е в градината — отговори Бианка. — С него. Пак.

Лаура и жените размениха многозначителни погледи. Сандро беше изпратил Джамал да я охранява, защото един от нападателите й все още беше на свобода. Огромният ням мъж се беше възползвал от уроците на Лаура, за да се поразходи в градината с Ясмин. Миналата нощ Лаура лежа дълго в самотната си стаичка под покрива, докато двамата бяха на алтаната, просторния покрив, където жените прекарваха почти целия ден и се наслаждаваха на слънцето. Двамата разговаряха до късна нощ на арабски — по-точно, говореше само Ясмин. Мълчанието на Джамал беше разрушило сдържаността на гордата африканка и когато бяха заедно, тя не спираше да говори. Очевидно думите й бяха балсам за душата на Джамал.

— Внимавай, Лаура. Нямаме никакво време — извика Фиамета.

Лаура отново посвети вниманието си на уроците и упражни заедно с другите жени маниерите при сядане на масата. Мадона де ла Рубия беше научила всичките си момичета да си служат умело с новия прибор, наречен вилица. С добре овладяна грация тя поднесе чашата за вино към устните си и отпи съвсем малка глътка. После навлажни пръстите си в купичката с вода. Ала когато Порция пое ролята на ухажора и й наля вино, изказвайки малко безсрамни комплименти, Лаура се обърка.

— Трябва да се преструваш, че приемаш всичко с душа и сърце, Лаура — обясни поучително Порция. — Не стой като истукан. Усмихвай се, трепкай с мигли, завърти очи. Той трябва да повярва, че мислиш само за него.

Лаура се подчини, но след минута изплези предизвикателно език.

— Нито един разумен мъж не би се хванал на тази уловка.

— Не надценявай мъжете, мила. Те виждат само онова, което искат да видят, и следват повика на слабините си.

Един лакей прекъсна уроците.

— Дойде човек за мадона Бандело.

— Тя още не е готова да приема господа — възпротиви се Порция. — Знаеш това, Бенвенуто.

— Дойде господин Сандро Кавали — обясни лакеят.

Лаура потисна с мъка внезапно нахлулата в сърцето й изненада и радост.

— Прекрасно — извика Порция. — Ако можеш да запазиш този израз на лицето си за всичките си клиенти, скоро ще станеш богата жена.

— Упражнявай се, когато говориш с него. Накарай го да се разтопи в краката ти — настоя Фиамета.

Лаура поклати глава.

— По-скоро бих разтопила камък. — Тя беше абсолютно сигурна, че думите, които бе казала на сбогуване, го бяха накарали да я намрази завинаги. Докато бързаше към приемната, тя се запита дали пък не беше станало нещо с мъжа, когото беше ранила.

Сандро стоеше насред салона като грубо издялана статуя. Лицето беше изковано от сив камък и никой не си беше дал труда да го изглади. Очевидно се чувстваше неловко в атмосферата на бордея.

Лаура изтича към него.

— Господарю…

— Вземете си наметката, Лаура. Излизаме.

— Но аз съм заета.

— Веднага, Лаура.

Объркана, тя изтича в стаичката си да вземе наметката. Завърза я на шията си и го последва навън. Гондолиерът, не Сандро, й помогна да се качи в лодката. Тя се настани на възглавниците и той дръпна завесите на кабината — но самият той остана отвън и заговори с гондолиера.

Прекрасно, каза си сърдито Лаура, облегна се назад и се опита да се наслади на пътуването. Сандро не можеше да я понася. Това ли беше мъжът, който само преди ден я обвини, че е убийца? Нищо, нека се мъчи.

Преди да се запознае със Сандро, Лаура дори не беше сънувала, че един ден ще има честта да се вози в гондолата на благородник. Ала очарованието на новото избледня бързо. Тя изпита облекчение, когато лодката се удари в каменните стъпала и гондолиерът хвърли въжетата за закрепване на брега. Без да чака позволението на Сандро, тя дръпна завесата.

Намираха се срещу сивата каменна сграда на болницата „Сан Джакомо“. Сандро й подаде ръка и двамата тръгнаха нагоре по стълбата.

Лаура усети смразяващ студ.

— Да не би нападателят да е проговорил?

— Не. Той има треска и се мята като луд. Лекарите още не могат да кажат дали скоро ще бъде годен за разпит. Освен това в тази болница не лекуват хора като него.

— Защо сме тук тогава?

Сандро я бутна в приемната.

— Ще видите.

Трябваше й време, за да възприеме новата обстановка. През дебелите каменни стени не проникваше нито лъч светлина, камо ли топлината на слънцето. Монахини, облечени с топли дрехи, бързаха по коридорите с табли и дебели книги. От стаите се чуваха задавени стонове, а миризмата беше направо нетърпима. Лаура много искаше да свали шала си и да го върже пред лицето си, но не посмя. Само скри лице в качулката.

— Сигурно е ужасно да лежиш тук — отбеляза тихо тя.

— Знаех, че ще си помислите това — отговори Сандро. — Вече имам надежда, че ще се опитате да избегнете известни… усложнения, свързани с професията, която сте избрали. — Той взе ръката й и я поведе през тъмния коридор, приличен на тунел. Шумът се усили, миризмата стана още по-страшна.

Високи врати водеха към огромни зали с дълга редици тесни легла, всяко от които беше заградено с въжета. Сандро я въведе в една от залите и тръгна покрай редицата легла. Някои от жените, покрай които минаваха, се взираха със слепи очи в тавана; други бяха целите в рани; две, очевидно загубили разума си, бяха вързани за леглата.

Сандро спря до последното легло, поставено под тесен прозорец, през който проникваше мътна светлина. Болната беше скрита зад завеса.

— Аз съм, Империя — проговори меко той. — Доведох… приятелката, за която ти разказвах. Лаура се интересува да узнае нещо за живота ти.

— За живота ми? — повтори дрезгав женски глас иззад завесата. — О, мисля, че не сте попаднали на подходящия човек. — Тя открехна завесата и Лаура се ужаси от мършавата, с изпъкнали кости ръка. — Аз съм мъртва.

— Само Бог решава кой кога ще умре — възрази Сандро.

— Добре казано, господарю — прошепна Лаура. — Съчувствието ви е изненадващо за мен.

— Отворете завесата — продължи Империя.

Сандро изпълни молбата й и Лаура изписка задавено. Вкопчи се в ръката на Сандро и изсъска в ухото му:

— Да не сте ме довели в болница за прокажени?

— Не. — Мускулите му се опънаха под ръката й. — Тези жени не са болни от проказа.

— Това е френската болест — обясни жената в леглото. — Така я наричат в Италия, французите я знаят като италианската чума, а в Испания… е, това няма значение. Седнете, мила.

Замаяна от ужас, Лаура падна на ниското столче, което й предложи Сандро. Господарят на нощта излезе от залата и тя понечи да го извика, но реши, че ще бъде неучтиво, и се обърна към жената. Не бива да бъда страхливка, внушаваше си отчаяно тя.

— Вие не сте страхлива — отговори жената, сякаш беше прочела мислите й. — И Сандро не е страхлив, точно обратното. Един ден ще го разберете. — Тя скръсти ръце на гърдите си. — Мадона де ла Рубия никога не ви е разказвала за това място, нали?

— Не, мадона.

Костеливите пръсти задърпаха тънкото одеяло.

— Разбира се, че няма да ви каже. Ние се познавахме, бяхме добри приятелки, когато бяхме на вашата възраст или още по-млади. И двете бяхме красиви като зората. — Тя спря, за да си поеме дъх. — Най-известните куртизанки на Венеция.

Като видя изненаданото лице на Лаура, тя кимна тържествено и продължи с копнеж:

— Когато съм се родила, са ми дали името Аранхия, но се нарекох Империя, защото бях много горда и всички ме желаеха. В най-добрите си времена имах свита от дузина пажове, лакеи и камериерки, имах си собствено джудже, менажерия от екзотични животни, безброй скъпи одежди и всякакви скъпоценности. Мъжете се биеха до смърт, за да ме притежават. А когато онези, които ме купуваха, проявяваха грубост, когато правеха мръсотии зад завесите на леглото ми, аз си затварях очите и си повтарях, че ще получа богато обезщетение — накити, златни монети; веднъж ми подариха дори гондола. И всичко това, преди да навърша двадесет години. — Очите й пламнаха в огън и тя стисна китката на Лаура. — Сигурно често сте чували такива истории, нали?

— Да, мадона.

— О, да, всички обичат да разказват за тази част от живота си. Аз ще ви разкажа останалото. Страшната истина, която се крие под златната повърхност. Проституцията е начин на живот, който изкушава младите и разрушава старите. Познавате ли обичая „трентуно“?

— Тридесет и един? — Лаура поклати объркано глава.

— Позорна традиция — процеди през стиснати зъби Империя. — За удоволствие, а понякога и за отмъщение, тридесет и един мъже отвличат една жена и се гаврят с нея. Аз съм преживяла трентуно повече от веднъж и знам какво говоря.

— Кълна се, че с мен това никога няма да се случи — отсече твърдо Лаура, стисна здраво очи и се опита да прогони ужаса.

— Когато дойде времето, решението няма да бъде ваше, мила. Сигурно си представяте как седите в голямата зала като кралица и мъжете полагат в краката ви злато и диаманти. Но какво ще направите, ако някой не иска да плати? Ще просите съчувствие, ще се молите за едно-единствено солдо, ще пълзите по корем, за да можете да платите сметките си и разкоша, с който сте свикнали. И данъците, разбира се, иначе ще се озовете в затвора. Мъжете дават, после вземат. Дават любов и обожание, но когато ви се наситят, не дават нищо. За съжаление има неща, които не могат да ви вземат.

Тя млъкна за малко и Лаура промълви несигурно:

— Мисля, че не разбирам точно какво имате предвид.

Империя пусна ръката й.

— Говоря за децата.

Очите на Лаура потъмняха.

— Деца ли, мадона?

— Аз имах шест, все дъщери. Четири починаха, преди да навършат една година. Другите две продадох. Да, мила, продадох момиченцата си на един мъж, който ги направи свои метреси. Вие си мислите, че никога няма да стигнете до това отчаяние, никога няма да паднете толкова ниско, че да продадете собствената си плът и кръв, нали? Но аз го направих, за да остана жива.

Лаура й повярва, защото собствената й майка беше направила същото. Това беше още една причина, поради която тя беше твърдо решена да няма деца.

— Един ден ще се стигне и до това, повярвайте. То е като лудост, която пари като огън и те разяжда отвътре. Започвате да жадувате за още лукс и богатство. О, има и нещо друго, което ще ви дадат любовниците ви. Това са болестите. Може би страданията ви няма да бъдат големи и ще загубите способността си да раждате деца. В моя случай това беше истинска благословия. После обаче се заразих от сифилис и виждате какво стана с мен. Сега съм жив труп, който загнива отвън навътре. Господи Исусе Христе, спаси ме от тази мъка!

Сълзите на Лаура намокриха ръцете й, здраво стиснати в скута.

— О, мадона, ако мога да направя нещо, с което да облекча страданията ви…

— Запалете една свещ за мен. Ослепявам и копнея за светлина. — Империя изпъшка. Дългата реч беше изцедила силите й. — И размислете много добре какъв път сте избрали. А сега си вървете. Уморена съм.

Лаура се надигна и Сандро отново дойде при тях. Той крачеше с развяваща се наметка през залата, тропотът на ботушите му отекваше оглушително по каменния под.

Лаура го изгледа с дива омраза. Как бе посмял да я доведе тук, да се възползва от страданията на тези жалки твари, за да й докаже, че има право? Той беше най-студеният, най-жестокият мъж на тази земя.

— Време е да си вървим, Империя — каза тихо той.

— Значи до следващата седмица?

— Разбира се.

Лаура го погледна смаяно и се изненада още повече, когато той се наведе и целуна мършавата буза на бившата куртизанка.

— До следващата седмица — повтори той, стисна ръката й и се запъти към вратата.

Гневът на Лаура премина в смут.

— Значи вие идвате тук всяка седмица?

Сандро спря и хвърли щедър дар в касичката за дарения.

— Да.

— Но защо?

Коравото му лице остана непроменено.

— Защото никой друг не го прави.

Тя излезе след него в слънчевия ден и отвори уста, за да поеме колкото се може повече от хладния, влажен въздух. Чувстваше се като удавница, която най-после се е добрала до спасителния бряг. Проклет да е. Проклет да е. Тъкмо когато беше сигурна, че е безмилостен негодник, той й показа отново добрата си страна.

Докато стояха на стъпалата пред болницата, Лаура се стараеше да потиска треперенето си.

— Знам какво искате да постигнете, господарю, и ценя високо старанията ви да ме отклоните от избрания път. Но няма да промените решението ми.

— Велики боже, нима срещата с Империя ви остави безучастна?

— Тази жена е живяла безгрижно и се е осъзнала твърде късно. Аз няма да свърша като нея. Кариерата ми на куртизанка ще бъде съвсем кратка. Освен това мадона де ла Рубия подбира много внимателно клиентите си.

— Нима твърдите, че вашата руфиана е безпогрешна?

— О, стига толкова — отговори уморено Лаура и му обърна гръб.

Сандро я сграбчи за рамото и я принуди да го погледне.

— Никога не съм виждал толкова упорита жена! Е, добре, да приемем, че няма да ви постигне съдбата на Империя. Тялото ви ще остане здраво, но какво ще кажете за сърцето си?

— Какво му е на сърцето ми? — попита гневно тя и се опита да се освободи от яката му хватка. — Аз имам сърце и то ме слуша.

— Някой мъж ще го разбие, Лаура. — Лицето му беше съвсем близо до нейното. Сурово, неумолимо.

— Много ми се ще да видя как ще го направите — изкрещя сърдито тя. В следващия миг осъзна какво е казала и пламна от срам. Мъжът пристъпи още по-близо и топлият му дъх опари бузата й.

— Да го направя ли, Лаура? Да се опитам ли?

Ужасена, тя не смееше да се помръдне, защото във въпроса му имаше нещо повече от страст, нещо много по-дълбоко.

— Н-не. Искам да кажа да! Защото знам, че няма да успеете.

— Аз винаги успявам — отговори спокойно той и я привлече в сянката на вратата. После впи устни в нейните и въпреки твърдата си решителност тя се разтопи в ръцете му. От гърлото й се изтръгна безпомощен стон.

Този мъж имаше невероятната способност да й отнеме всички средства за самозащита, да разкрие най-дълбоките й страхове и безсрамно да ги използва в своя изгода. Вбесена, тя се откъсна от него и политна назад.

— Престанете!

На устните му заигра жестока усмивка.

— Вие изобщо не искате да престана.

— Ставате смешен.

Мъжът вдигна високо едната си вежда.

— Така ли? И доколко?

Лаура се поколеба. Но трябваше да му покаже, че и тя можеше да бъде жестока.

— Не можете да ме използвате така. Не можете да си послужите с мен, за да си върнете загубената младост. Аз не мога да ви обезщетя за загубата на жена ви, нито пък съм средството, с което ще докажете на сина си, че сте по-велик от него. — Тя изговори всяка дума с убийствена яснота.

Сандро замръзна на мястото си, погледът му потъмня. Болката в очите му беше толкова силна, че Лаура потрепери. Разбра, че е постигнала целта си и го е наранила смъртоносно.

— Вие спечелихте, Лаура. — Гласът му беше изненадващо мек. — Преди много време научих как трябва да се боря и знам кога е дошло времето да се оттегля. Мисля, че е по-добре да не се виждаме повече.

 

 

След два дни, докато стоеше на моста Риалто, Сандро разбра, че все още изпитваше болка от думите, които Лаура беше запратила в лицето му пред болницата. Докато наблюдаваше блестящите млади контета, които се пъчеха гордо в новите си одежди, той се усети стар и почти болен. Лицата им бяха свежи, гладки и красиви, докато неговото беше набраздено от грижи и тревоги и от богатия жизнен опит. Техните коси под украсените с пера барети бяха тъмни и лъскави, докато неговата гъста грива беше осеяна със сиви нишки.

Той се мразеше за това, че не можеше да престане да мисли за случилото се. Никога не е бил суетен, но хапливите думи на Лаура едва не го накараха да се завтече към лабораторията на монахинята Челестина, за да възстанови цвета на косата си.

Сандро отхвърли тази смешна мисъл и си проби път през една група пъстро облечени и маскирани младежи. Изгледа ги мрачно, защото разноцветните им костюми му напомниха какъв ден беше днес.

Денят преди чиста сряда. Последната възможност за лудуване и пиянство, преди да започнат мрачните дни на постите.

Тази вечер мадона де ла Рубия даваше бал с маски. Тази вечер Лаура щеше да приеме в леглото си чужд мъж.

Тази мисъл беше като остра стомана, която пронизваше сърцето му. Той си внушаваше, че не го е грижа за съдбата й. Тя беше осемнадесетгодишна и беше минала обичайната възраст, в която жените отиваха под венчило, приемаха монашески обет или ставаха проститутки. Лаура беше независима и самоуверена жена.

Освен това беше мила, достойна за любов, крехка и омайваща.

Престани, заповяда си той. За нея си само един стар дърдорко с отслабнало тяло и безумни копнежи; каза ти го достатъчно ясно. Тя е родената проститутка, опита се да си внуши той. Даже девствеността й е само приказка, измислена от мадона де ла Рубия; вещите венециански куртизанки отдавна знаеха как да възстановяват добродетелта си.

Не и Лаура, нашепваше един глас в сърцето му.

Представата, че тя ще бъде продадена като парче месо, разкъсваше сърцето му. Той се опита да мисли за другите си грижи: убиецът, Винченте ла Бока, беше все още в безсъзнание и страдаше от треска; след нападението не беше казал нито едно свързано изречение. Стражарите не намериха нищо подозрително, свързано с поканените в списъка на дожът Андрея Грити. Тревожеше го и Маркантонио.

Сърцето на Сандро се свиваше от болка, неизпитвана досега. Синът му все повече се отдалечаваше от него. Освен това имаше някаква тайна. Тази сутрин например, когато Господарят на нощта влезе в библиотеката и завари сина си с тридесет млади приятели, всички млъкнаха като по даден знак. Някои се изчервиха, сякаш се срамуваха от нещо, други избягнаха погледа на бащата.

Уморен, натоварен с грижи, Сандро тръгна към площад „Сан Марко“. Там беше центърът на веселието. Маскирани в пъстри костюми забавляваха тълпата с жонгльорство. Кейовете срещу палата на дожите бяха препълнени с гондоли и лодки, украсени с разноцветни копринени флагчета. Преоблечени шутове подскачаха в аркадите на палата.

И навсякъде, както установи с хладно задоволство Сандро, бяха Господарите на нощта. За тази вечер той беше увеличил броя на дзафите, които дежуреха по улиците. Беше им наредил да удвоят бдителността си. Знаеше, че преди началото на постите много хора бяха готови да стигнат до крайност и всяка година имаше грабежи и безчинства.

А мъжете, които охраняваха дома на мадона де ла Рубия, бяха цяла армия.

Сандро зави в една тясна уличка и спря пред боядисаната в синьо врата. Тук живееше една от метресите му и той се стъписа, защото в първия момент не можа да си спомни името й. А, да. Барбара. Тя имаше хладни ръце и мек, утешителен глас. И никога не поставяше изисквания.

Нещо му попречи да влезе и да се загуби поне за един час в магията на безсмислената страст.

Чувство за дълг, каза си със саркастична усмивка той. Не можеше да изостави Венеция в най-лудата част на годината.

— Господи, този човек ме разболява — проговори дълбок глас зад гърба му.

Сандро се обърна рязко и видя двама мъже в разкошно облекло. Единият, едър и мършав, беше облечен като сатир, имаше даже рога, умело залепени за челото му. Другият, също така едър, но много по-дебел, носеше ухилена Бакхусова маска.

— Търсехме ви, дивинисимо — каза Бакхус.

— Ето че ме намерихте, Пиетро. — Сандро погледна втренчено в кухините на маската. — По-добре вземете маестрото и се отдайте на греховни наслади. За какво съм ви аз?

— Надявахме се да ви убедим, че трябва да дойдете с нас — каза Тициан и поглади брадата си, която се подаваше изпод маската.

— Аз съм на служба — възрази Сандро.

Аретино изпухтя и звукът отекна глухо под огромната маска.

— Днес всички дзафи на Републиката са на служба — засмя се той. — Сигурен съм, че могат да запазят мира в града ни и без началника си. Поне за няколко часа.

— Не.

Тициан въздъхна драматично. После хвърли многозначителен поглед към Аретино.

— Той пожела така — заяви с развеселен глас той.

Двамата мъже застанаха от двете страни на Сандро. Той изруга тихо, защото разбра, че щеше да стане жертва на традицията. В навечерието на постите празнуващите, които срещаха нежелаещ да участва във веселието, тръгваха по петите му и имитираха всяко негово движение. Преследваха го така, докато се съгласеше да ги почерпи с чаша вино.

Ядосан, Сандро опря ръце на хълбоците и обърна глава към лявото си рамо. Тициан и Аретино също сложиха ръце на хълбоците си и обърнаха глави наляво.

— Някои хора никога няма да пораснат — промълви ядно Сандро.

— Бог да ни опази от това — засмя се весело Аретино.

Сандро реши, че трябва да напълни стомасите им с вино, за да може да се отърве от тях. Когато закрачи бързо към отсрещната кръчма, неволно се засмя. Зад него вървяха двама възрастни мъже, които имитираха силните му крачки и се кискаха като ученици.

Щом влезе в задимената кръчма, Сандро избра маса в най-отдалечения ъгъл и поръча стомна евтино, силно вино. Тициан и Аретино се отпуснаха доволно на столовете си и свалиха маските си.

Аретино вдигна високо едната си рунтава вежда и напълни чашата си.

— За живота! — изгърмя той. — Ние се задоволяваме с живота.

Тициан се присъедини към тоста му.

— Живеем за живота — заяви ведро той, макар и много по-тихо от приятеля си.

Сандро разбра, че художникът е тъжен. Тициан беше много влюбен в жена си и ранната й смърт преди няколко години все още му причиняваше болка.

Сандро, който не беше тъгувал за нелюбимата жена, не познаваше това чувство.

— Е? — Аретино го блъсна с лакът.

Сандро вдигна примирено чашата си.

— Животът е… достатъчен. — Той изпи чашата на един дъх, но изобщо не усети вкуса на виното. Понечи да я остави, но Аретино вече беше подготвил следващия тост.

— За нашата Лаура — възвести той и устреми пронизващия си, безмилостен поглед към лицето на Сандро. — Дано утре по това време да плува в златни дукати. — Той отново блъсна Сандро с лакът и ребрата му изпукаха. — Нали знаете, че днес е дебютът й?

Сандро не каза нито дума. Дори не вдигна чашата си.

— Хайде, стари приятелю! Нека да пием за здравето на Лаура — настоя Аретино. — Нима не й желаете доброто?

Сандро загуби самообладание. Тресна калаеното канче на масата и стомната издрънча.

— Не, по дяволите. Не й желая доброто и вие го знаете не по-зле от мен. Искреното ми желание е да се провали. Тя не е родена за куртизанка и никога няма да стане, колкото и да се старае.

— Стига, приятелю. Тя може да бъде съвършената куртизанка. Онези римски уличници, Тулия и Вероника Франко, не представляват нищо в сравнение с нея.

Тициан стисна до болка дръжката на канчето си.

— Питам се кой ще придобие правото на първата нощ.

— А аз се питам колко ще му струва — засмя се Аретино и хвърли многозначителен поглед към Сандро. — Нали и вие мислите за това, омнипотенте?

— Ни най-малко — отговори Сандро, ядосан още повече от фалшивата титла, с която го удостои Аретино.

Поетът избухна в луд смях.

— Вие не умеете да лъжете, драги. Много добре знам, че се измъчвате до смърт. Мъката ви е очевидна. — Той се потупа по месестите бедра и стана. — Е, мисля, че знам средство да ви помогна.

Тициан сложи отново маската си на сатир.

— Това е вярно. Да вървим.

Сандро го погледна изненадано.

— Къде отиваме?

Двамата мъже се изсмяха подигравателно. Аретино се приведе и го хвана за ръката.

— О, мили мой, като че ли не знаете!