Сюзън Уигс
Господарят на нощта (3)

3

На следващия ден Лаура все още не беше дошла на себе си. Проклет да е Сандро Кавали. Той нямаше право да я осъжда, да поставя под въпрос грижливо обмислените й планове, да сее в душата й съмнения. Тя беше готова да пожертва всичко за своето изкуство. Никоя цена не беше прекалено висока.

Стараейки се да отклони мислите си от мрачното, грубо лице със сериозна уста и пронизващи очи, които искаха да изглеждат студени, Лаура почука на вратата на килията. Беше дошла да види Магдалена в манастира „Санта Мария Челесте“.

Чу се шум от влачещи се стъпки и вратата се отвори. Лаура сведе глава и погледна в плахото лице на Магдалена. Приятелката й винаги й напомняше за дете, което е скрило подарък зад гърба си. Изпод булото се подаваше червено-руса коса. Тъжните очи имаха цвета на венецианския дъжд и в тях се усещаше полъх на доброта, видим само за Лаура.

— Здравей. — Магдалена я хвана за раменете и се вдигна на пръсти, за да я целуне по двете бузи. — Отдавна не съм те виждала.

— Имах уроци… бях заета и с други неща. Мога ли да вляза?

— Разбира се. — Магдалена я пропусна да влезе и грижливо затвори вратата.

Докато повечето млади послушнички спяха заедно в голямата зала, Магдалена беше удостоена с благоволението на някакъв анонимен благодетел и обитаваше малка стаичка в най-отдалеченото крило на манастира. Килията й беше без прозорци, препълнена с мебели. На писалището гореше дебела восъчна свещ. До него беше поставено ниско легло, на другата стена бяха високият гардероб и мъничката печка, напълнена с горещи маслиненозелени камъни, която грееше без пушек. Стаята миришеше на восък и влага.

— Не мога да разбера как можеш да работиш тук — заговори Лаура. — Не мога да си представя, че бих могла да живея без топлината и блясъка на слънчевата светлина.

— Това ти е в природата. Ти си човек на сетивата. Моята светлина е тук. — Магдалена докосна слепоочието си и се усмихна нежно на приятелката си.

— Месер Алдус с удоволствие ще ти предостави писалище в печатницата си — възрази Лаура, седна на леглото и втренчи поглед в лицето на Магдалена. Двете бяха израснали като сестри, но Магдалена пазеше упорито личната си сфера.

— Вече сме говорили за това, Лаура. Ще си остана тук. Тук съм… защитена.

— О, Магдалена! — Очите на младото момиче се замъглиха от съчувствие. Тук, в полумрака, тя беше защитена от злобните погледи, които пронизваха гърбицата й, неестественото изкривяване на гърба, което не можеше да бъде скрито и от най-широката наметка. Защитена от подигравателния смях на децата, които тичаха след нея: от пронизващите погледи на държавните инквизитори, които смятаха недъга й за дело на сатаната. — Когато ме приемат в Академията, ще имам много поръчки и ще си купя хубава къща. Непременно ще те взема да живееш при мен, чуваш ли!

За момент очите на Магдалена блеснаха с див копнеж. После тя въздъхна примирено и отмести настрана ръкописа, който преработваше за Алдус.

— Тук съм доволна. Не се тревожи за мен.

— Аз постоянно се тревожа за теб, Магдалена.

Макар че беше цяла година по-голяма от Лаура, Магдалена беше зависима от помощта и застъпничеството й. Лаура я утешаваше, когато необузданите послушнички я обиждаха и й се надсмиваха. Лаура я окуражи, когато тя изказа желание да работи за печатаря Алдус, и двете отпразнуваха весело деня, когато Алдус й връчи първия ръкопис за редактиране.

— Ти си имаш живописта и живота в дома на мадона де ла Рубия. — В гласа на Магдалена звучеше недвусмислено неодобрение.

— Не ме укорявай и ти — прошепна тъжно Лаура.

— Какво искаш да кажеш?

— В последно време всеки се бори да спаси душата ми. — Лаура не искаше да мисли за Сандро Кавали. — Забрави глупавите ми думи, Магдалена. Има ли нещо ново?

Магдалена се заигра с въжето, с което беше стегната талията й.

— Фра Луиджи замина на поклонение в Ерусалим.

— Много добре. — Лаура смръщи чело, защото се сети, че беше споменала името на похотливия духовник пред Сандро Кавали. Дали Господарят на нощта… Тя прогони неприятната мисъл. Сигурно не.

След малко стана и пристъпи към писалището.

— Над какво работиш? — Тя посегна към най-горната страница, но Магдалена я издърпа от ръката й и я обърна наопаки.

— Още не съм готова и не искам никой да вижда работата ми — обясни виновно тя, отиде бързо до гардероба и отвори вратата. — Авторът изказва възхитителни мисли, но езикът му не го бива. — Тя постави ръкописа върху пакета с бяла хартия, затвори вратата и се обърна към приятелката си. На устните й играеше ангелска усмивка. — Ще ти покажа ръкописа, след като го завърша. А как си ти, Лаура? Маестро Тициан завърши ли картината за Даная?

— Почти. Защо не дойдеш да я видиш?

Магдалена взе една мастилница и я завъртя между пръстите си.

— Вече съм я виждала, Лаура. В сънищата си.

— Ама че си и ти! — засмя се Лаура и отново седна на леглото. — Струва ми се някак странно, че Даная е последната картина, на която ще ме нарисуват, преди да се заема със същия занаят като героинята си.

Магдалена изкриви лице.

— Мразя представата, че ще станеш куртизанка, Лаура.

— Стига! Пак заговори като Сандро Кавали.

Магдалена я погледна смаяно.

— Ти познаваш Господаря на нощта?

Лаура се ухили.

— Знаеш ли, когато се запознах с него в студиото на Тициан, и аз бях смаяна като теб. — Тя се приведе напред и се приготви да разкаже на приятелката си цялата интересна история. Магдалена не говореше с никого, освен с майка си и с Лаура, и тя нямаше защо да се страхува от разпространяването на тайната. — Той беше дошъл, за да разследва едно ужасно убийство. Жертвата била пронизана право в сърцето, а после… обезобразена.

Магдалена я погледна объркано.

— Обезобразена? Как?

Изведнъж нещо запари в гърлото на Лаура и тя преглътна мъчително.

— Доколкото разбрах, било е… кастрация.

Мастилницата падна на пода и се разби на хиляди парченца. Стъклата полетяха на всички посоки. Магдалена беше бледа като необработено платно.

— Това е ужасно. Защо Сандро Кавали е дошъл да разпитва Тициан?

— Това е най-интересното. Тициан познавал жертвата. Ох, боя се, че издадох твърде много.

Магдалена промърмори нещо, изтича в ъгъла на килията си и грабна оставената там метла.

— Дай аз да почистя — предложи Лаура и посегна към метлата, но Магдалена я дръпна с все сила към себе си.

— Мога и сама. Не съм инвалид, Лаура.

Младото момиче я погледна смаяно и отново се отпусна на леглото.

— Но това е само счупено стъкло, Магдалена. Защо си толкова развълнувана?

Послушницата измете набързо пода, събра стъклата на купчинка и се приведе, за да ги натрупа на лопатката.

— Олеле! — изпищя изведнъж тя и се вгледа замаяно в пръста си. От върха му капеше рубиненочервена кръв.

— Отивам да ти донеса парцал. — Лаура стана и направи две крачки към гардероба.

— Не! — изкрещя задавено Магдалена.

— Моля ти се, какво ти става?

— Махни се от тази история, Лаура. Искам да кажа, не се занимавай с полицията. Това е опасно, пък и изобщо не те засяга.

Разгорещеността, с която говореше Магдалена, обърка още повече Лаура.

— Наистина ли мислиш, че съм в опасност? И каква е тя, според теб?

Вратата на килията се отвори. Влезе Челестина, майката на Магдалена. Дългата й роба метеше пода. Лаура чу как Магдалена бързо си пое въздух.

— Чух някакъв шум — обясни Челестина. Гласът й беше изтънял от тревога. — Какво се счупи?

— Само една мастилница — обясни бързо Лаура. — Как сте, сестро?

Лицето на Челестина беше не само красиво, но и величествено като на кралица. Тя се усмихна като владетелка, която показва неискрената си доброта към нископоставени поданици. Лаура беше свикнала с хладната й сдържаност и не се обиди.

— Добре съм, благодаря. Трябва да отида при Тициан — отговори монахинята и скръсти големите си, силни ръце пред гърдите. — Смесих нова боя и съм сигурна, че ще иска да я опита.

— Аз бих могла да дойда в лабораторията ви и да я взема — предложи с готовност Лаура.

Челестина се усмихна снизходително.

— Не е нужно. Аз обичам да излизам. Посещавам болници, разпределям помощи между бедните. — Тя погледна коленичилата на пода Магдалена, която все още притискаше окървавения си пръст. — Но ти си се порязала!

Монахинята се хвърли към дъщеря си и улови китката й.

— Стига, мамо — възпротиви се Магдалена. — Това е само…

— Трябва веднага да го намажа с нещо, за да не загнои. — Тя издърпа Магдалена от стаята и на излизане хвърли принудена, изкуствена усмивка към Лаура. — Ще си поговорим друг път, нали, Лаура?

Младото момиче поклати глава и затвори вратата на килията.

— Друг път, сестро — проговори глухо то в празната стая.

 

 

В двореца на дожите Сандро затвори очи и разтърка основата на носа си. Залата на Великия съвет беше празна, а само допреди малко беше препълнена със сенатори, прелати и Господари на нощта. Най-после всички си бяха отишли и Сандро се наслаждаваше на тишината. Тя му даваше възможност да събере мислите си, да прецени доказателствата, събрани от хората му, да потърси истинската причина за убийството на Даниеле Моро.

Проблемът беше, че заключенията му не водеха доникъде. Той зарови пръсти в косата си и отново усети безкрайната си умора. Една посребрена къдрица падна в очите му и той поклати сърдито глава. Остаряваше, и то без достойнство.

Той се облегна назад в стола си и се загледа в един мраморен стълб. Не можеше да мисли за себе си, когато един убиец се разхождаше на свобода. Главата му беше като празен лист, който чакаше да бъде запълнен с факти, които да бъдат бързо обработени.

Точка първа: група „дзафи“ следяха Флорио вече втори ден. Досега бедният „медзано“ беше напускал бордея само за да отиде в църквата „Сан Роко“. Там палеше свещи, плачеше и се молеше, а после се прибираше в стаичката си. Ясмин, която също беше под наблюдение, не беше излязла нито веднъж от дома на мадона де ла Рубия.

Точка втора: хората на Сандро изследваха внимателно оръжието на убийството. На близкия остров Мурано, центъра на венецианската манифактура, се произвеждаха хиляди стъклени стилети. Парченцата, намерени в гърдите на жертвата, бяха с цвят на кехлибар, най-често употребяваното стъкло. Освен това стъкларите бяха недоверчив народ, дори спрямо полицията, и пазеха тайните на занаята си като свещени реликви.

Точка трета: дож Андрея Грити не беше сигурен какво е съдържала чантата на Даниеле Моро. Обясни, че му дал най-различни доклади, поръчения до корабостроителницата, където беше на котва „Бучентаур“, голямата държавна галера; други за печатаря, който трябваше да изготви програмите и поканите за предстоящия празник Възнесение; разписка за Тициан, който трябваше да нарисува портрет на дожа. Може би в чантата е имало и други неща, за които дожът не знаеше нищо.

Сандро въздъхна угрижено. Доказателствата бяха оскъдни, възможностите бяха безброй. Може би в заговора участваха хора, които са съвсем близо до владетеля. Инстинктът му, школуван през многото години в служба на Републиката, го водеше към подозрението, че някъде ковяха заговор срещу висшата власт на Венеция.

Последната точка, по която трябваше да размисли, нямаше нищо общо с отвратителното убийство: Лаура Бандело.

Като мелодия, която постоянно звучи в главата, той мислеше за нея ден и нощ, тя идваше в ума му в най-неподходящото време. Докато траеше сутрешната му аудиенция при дожа си бе припомнил как я видя за първи път — полугола, мека, подканваща. Когато потърси архиепископа, за да поиска заточаването на Фра Луиджи, мислеше за косата й, която във време, обожаващо блондинките, беше демонстративно черна, поток от оникс с аромата на вечерна градина. Докато вечеряше с Маркантонио, той си спомняше смеха й — сладката му мелодия, веселите искри в очите, прелестните движения на устата.

Сандро беше на път да приеме, че е завладян от тази жена. Не, това беше смешно. Сандро Кавали не допускаше никого до сърцето си. Той беше завладян изцяло от работата си.

Въпреки това Лаура беше постоянно до него. Той я усещаше като есенцията на скъп парфюм, която остава в стаята дълго след излизането на напарфюмираната жена. Защото тя е млада и многообещаваща, повтаряше си той. Не искаше да я види как потъва в света на венецианските куртизанки, не искаше да си я представя в прегръдките на други мъже, не можеше да преживее отдаването й на друг… „Стига толкова“ — заповяда си решително Сандро. Стисна здраво двете си ръце и се загледа в падащия здрач. Лаура му бе казала, че има нужда от пари. Е, добре, реши внезапно той, аз ще й дам тези пари. Не беше необичайно богат патриций да стане меценат на многообещаващ млад художник или писател.

Лицето му се разведри, бръчките се изгладиха. Парите бяха най-чистото, най-простото решение. Той уважаваше езика на парите и го разбираше. Лаура щеше да оцени щедростта му.

— Господин Кавали. — Тих шепот наруши тишината на стаята.

Сандро вдигна глава. Беше съвсем сам.

— Изслушайте ме внимателно, господине, защото няма да повторя думите си.

Сандро скочи от мястото си. Гласът идваше от устата на лъвската глава, окачена на отсрещната стена. „Бока ди леоне“ беше поставена там, за да може всеки гражданин на Републиката да разкаже за готвещо се престъпление срещу държавата, като запази анонимността си. От известно време Венеция живееше в мир и главата се използваше сравнително рядко. Повечето хора предпочитаха да хвърлят писма през отворената лъвска паст, само много предпазливите информатори говореха направо през отвора.

Сандро се почеса по тила и бавно закрачи към лъвската глава. Наведе се към отвора и проговори отчетливо.

— Слушам ви.

— Внимавайте за Лаура Бандело. Тя е в опасност.

Сандро потрепери.

— Каква опасност?

— Опасност за живота й. Пазете я, господарю. Не се отделяйте от нея.

— Не може така — отговори остро Сандро. — Предупреждението ви е твърде неясно.

— Запомнете думите ми, господарю. Не мога да кажа нищо повече. Сбогом.

— Почакайте, аз… — Сандро се беше наслушал на страшни новини през лъвската паст, но никоя не беше така ужасяваща като днешната. Той усети силен, вледеняващ страх, който го разтърси до дън душа и заповяда на ума му да действа бързо и обмислено. Втурна се към изхода на залата и скоро намери тесния коридор към „Бока ди леоне“.

Коридорът беше тъмен и пуст. Сандро се спусна по каменните стъпала и изскочи на препълнената с хора улица. Тя се вливаше в площад „Сан Марко“, ограден от високи аркади и златните куполи на византийските храмове. Площадът беше пълен с граждани. Самоуверен „браво“, съдия в черна роба, група монахини, престарял мъж с тъмна наметка, куртизанка в червена рокля, която пристъпваше ситно-ситно на тънките си токчета… всеки от тях можеше да бъде анонимният информатор.

Сандро стисна здраво зъби и тръгна да търси Джамал. Той беше най-довереният му „дзафо“. Само на него можеше да възложи задачата да охранява ден и нощ Лаура Бандело.

Макар че беше взел най-доброто решение, страхът не го напускаше. Ами ако беше вече късно?

 

 

Лаура отново беше прекарала твърде дълго време навън; тя разбра това по светлата линия на хоризонта над сушата. Мадона де ла Рубия щеше да й се кара, но това й беше безразлично. И без това излетът й се оказа пълен неуспех.

Тя притисна папката със скиците до гърдите си. Бурканчетата с охра и терпентин, които рано сутринта беше взела от сестра Челестина, бяха прибрани в платнена торбичка, завързана на кръста й.

Днес Лаура беше решила да отиде в Лидо с надеждата да се поупражнява в рисуването на мъже, най-голямата слабост на изкуството й. Тя се спря при работниците, които издигаха голямата арка. В деня на Възнесение, когато „Ла Серенисима“ произнасяше годишната си клетва към морето, дожът и свитата му щяха да минат под арката.

Дърводелци и строители работеха усърдно и не обръщаха внимание на изпитателния поглед на Лаура. Ала колкото и внимателно да ги наблюдаваше, тя не откри нищо ново в мъжката фигура. За да се предпазят от хладния февруарски въздух, мъжете носеха груби работни дрехи с дълги ръкави и крачоли, които скриваха всичко. Лаура се ядосваше все повече, а от рисунките й не излизаше нищо.

Според нея беше възмутителна ирония на съдбата, че доста отдавна живееше в дом, където мъжете прекарваха повече време без дрехи и в същото време приличието изискваше от тях да остават зад затворените врати на стаите за любов.

Само след няколко седмици и тя щеше да забавлява чужди мъже. Най-после щеше да се запознае със строежа и функциите на мъжкото тяло.

Тази мисъл я занимаваше все по-дълго. Не можеше да забрави думите на Сандро: „Как можете да рисувате, без да уважавате самата себе си?“.

Това е смешно, повтори си сърдито тя. Той нямаше право да сее в душата й съмнения. Решението си беше нейно и тя щеше да го спази.

Не можейки да се отърси от мисълта за един властен, дързък мъж, който я вълнуваше по незнайно какви причини, Лаура зави в една уличка, която водеше към площадчето в близост до дома на мадоната. Миризмата на препържен лук се смесваше с лекия морски бриз. Когато измина половината път до площада, тя чу зад гърба си равномерни стъпки, които наближаваха бързо.

Обърна се и видя, че зад нея вървят двама мъже. „Брави“. Това личеше по облеклото им. Платените убийци предпочитаха панталони на едри шарки с шлиц, огромни торбички и шапки с пъстро оцветени пера от рибар.

— Буона сера — прошепна едва чуто тя и ръцете й инстинктивно се сключиха около папката със скиците.

— Буона сера, мадона. — Един от мъжете се поклони. Черните му мустачки бяха тънки като едно мацване с четка. — Вие ли сте Лаура Бандело?

— Не. — Отричането дойде бързо и автоматично. — Не познавам жена с това име. — Докато говореше, тя претърсваше с поглед околните улички, за да намери път за бягство. Една тясна уличка водеше към тротоара покрай канала, другата се вливаше в площада. Наоколо не се виждаше жива душа. Прозорците на складовете от двете страни на улицата бяха тъмни.

Бравите си размениха недоверчив поглед. С движение, плавно като замах на художник, единият посегна към ножницата на хълбока си.

При вида на блещукащия стъклен стилет Лаура спря да диша. Оръжието беше пълно с млечнобяла течност. Отрова, смъртоносна като тази на змията.

Тя се отдръпна уплашено. Бурканчетата в торбичката на кръста й издрънчаха.

— Това е грешка — проговори колкото можеше по-спокойно тя. — Сигурна съм, че не искате да ми сторите зло. Аз… аз съм никоя.

Мъжът направи крачка напред. Мълчанието му я уплаши още повече.

— Аз нямам нищо, което би ви заинтересувало — продължи Лаура, опитвайки се да намери изход. Свободната й ръка се плъзна в торбичката и пръстите й намериха тапата на бурканчето с терпентин.

Бравото направи още една крачка към нея. С едната си ръка посегна да я хване, а другата вдигна камата. Лаура политна назад. Поиска да избяга, но ръката му се стрелна и я сграбчи за рамото.

Стилетът се приближаваше безмилостно към гърдите й. Обезумяла от страх, тя вдигна папката със скиците, за да се защити. Стъкленото оръжие се счупи в дървената повърхност. Влагата намокри ръката й. Възползвайки се от възможността, тя изрита нападателя си между краката. Ясмин я беше научила на този удар, а Флорио й беше помагал да се упражнява, докато кракът й се превърна в смъртоносно оръжие.

Докато мустакатият се превиваше от болки, другият браво се нахвърли върху нея. Лаура пусна папката със скиците на земята, издърпа корковата тапа на бурканчето с терпентин и плисна съдържанието в лицето му. Мъжът изруга ядно, притисна ръце към очите си и политна към стената.

Лаура се втурна към площада като подгонена сърна. Непрестанно се оглеждаше наляво и надясно, за да потърси помощ. Някъде в далечината се издигаше „Понте ди Тетти“, където се разхождаха нещастните уличници и примамваха мъжете във входовете на къщите и под мостовете. Както винаги, под моста минаваха гондоли. Лаура напълни дробовете си с въздух и затича към моста. Мадона де ла Рубия презираше уличните проститутки и ги наричаше кърлежи, които разваляли занаята на почтените куртизанки, но в този момент Лаура се радваше на присъствието им. Тя погледна бързо назад и видя, че един от бравите излезе от тесния проход. Той се олюляваше и продължаваше да стиска торбичката на панталона си.

Видът на убиеца я направи още по-бърза. Когато най-после стигна до моста, тя хълцаше от страх. Една едра жена с огромно деколте застана като стълб пред нея.

— Не бързай толкова — изръмжа сърдито тя. — Това е нашето място и няма да позволим такива като теб да ни се пречкат.

— Моля ви! — изплака задавено Лаура и мъчително пое въздух. — Преследват ме. Нужна ми е помощ.

— Всички в този град се нуждаят от помощ. — Жената я изблъска назад. — Махай се оттук. Ние работим.

Лаура изпищя отчаяно. Двамата брави наближаваха, тромавите им сенки се отразяваха в канала. Тя погледна с копнеж към гондолите, които бяха завързани под моста. Гондолиерите бяха изключително бързи и никой мъж не можеше да настигне леките им плавателни съдове.

— Изчезвай оттук! — изкряка зад гърба й дебелата проститутка.

— Спрете я — извика единият браво. — Тя ни ограби!

Уличницата протегна ръка към Лаура и тя се залови здраво за парапета. Само след секунда прескочи железните перила и падна в леденостудената вода на канала.

Кожата й настръхна, студът прониза болезнено цялото й тяло. Солената вода нахлу в устата й. Пешите й натежаха и я повлякоха към дъното. Тя се опита да се пребори с непосилната тежест и успя да излезе на повърхността и да протегне ръка към минаващата гондола.

Течението теглеше безмилостно мокрите й поли. От гърлото й се изтръгна дрезгав вик. Ръката й докосна корпуса на гондолата, но се плъзна по него и отново падна във водата. Лаура направи още един опит, заудря отчаяно с крака, но водата беше по-силна от нея и скоро се затвори над главата й. Очите й пареха от болка. Тя се отпусна замаяно и изведнъж изпита усещането, че се носи по вълните. Престана да мисли, престана да се бори, страхът й отлетя някъде много далеч…

Една силна ръка я сграбчи за шията и я изтегли в лодката.

 

 

След около час Лаура седеше в голямата зимна градина на фондако Кавали, облечена в кадифена роба, твърде голяма за нея. Под халата беше съвсем гола. Стъпалата й бяха потопени в леген с гореща вода, ръцете й стискаха чаша горещо вино.

Чувстваше се като изтръгната от лапите на смъртта в последната минута. Спасителят й седеше срещу нея и се усмихваше очарователно.

— Много ви благодаря — прошепна смутено Лаура.

— За мен беше удоволствие — отговори с подчертана небрежност Маркантонио Кавали. — Рядко ми се е случвало да си уловя от канала толкова красива жена. — Той коленичи пред нея и извади голите й стъпала от легена, за да ги подсуши с приготвената бяла хавлия. Не бързаше, очевадно се наслаждаваше на ситуацията и Лаура неволно въздъхна.

— По-добре ли сте вече? — попита младежът.

Тя отпи голяма глътка от топлото вино и усети сладкия дъх на канела.

— Много по-добре.

Маркантонио седна до нея на дивана, толкова близо, че раменете им се докоснаха.

— Е, белисима, мисля, че е време да ми обясните защо изведнъж се озовахте в ледената вода под „Понте ди Тетти“.

Лаура отново поднесе чашата към устните си. Докато гондолата се носеше като стрела по вълните, тя беше избягвала въпросите на Маркантонио. През цялото време се стараеше да стои далече от червените кадифени възглавници на семейната гондола, за да не ги развали с мокрите си дрехи. Знаеше, че бравите са имали по-дълбок мотив за убийството, което възнамеряваха да извършат, и не са били ръководени от чиста злоба — те я назоваха по име. Нещо й казваше, че Сандро, а не красивият му и толкова загрижен за нея син трябваше да изслуша пръв историята й.

Ала Маркантонио чакаше. Той беше спасил живота й. Доведе я в къщата си и се погрижи за нея. Тя му дължеше обяснение.

— Нападнаха ме… двама брави. — Тя остави чашата на масичката и потрепери.

Ръката на младежа се плъзна по гърба й, пръстите му бавно помилваха мекото рамо.

— Бедното агънце. Сигурна ли сте, че бяха платени убийци?

Лаура се разсмя нервно.

— Е, не ми показаха писмена поръчка, но…

— И защо искаха да ви убият? — Пръстите му се заиграха с една къдрица на слепоочието й. — Може би имате съперник в изкуството?

— Откъде знаете, че съм художничка?

— Събудихте интереса ми и реших да поразпитам. Е, имате ли съперник?

Досега Лаура не се беше замисляла за тази възможност. Тя смръщи чело и се опита да си представи учениците, които работеха в ателието на Тициан.

— Не вярвам — отговори най-после тя. — Всички са толерантни с мен. Знаят, че като жена аз се справям много по-трудно от тях. — Тя му се усмихна несигурно. — Освен това никой от тях не може да си позволи да наеме двама убийци.

Тази дума отново я уплаши. Цветът се отдръпна от лицето й. Тялото й олекна, главата й се изпразни. Преди да е осъзнала какво става, тя политна към Маркантонио. Той я улови, притисна я към гърдите си и пошепна в косите й:

— Спокойно, спокойно, тук сте на сигурно място.

— Но когато изляза от дома ви, те отново ще ме издебнат и тогава… — Тя се отдръпна назад и потърси в лицето му отговор, който той не можеше да й даде. В коридора отекнаха тежки стъпки. Сандро, помисли си тя и прималя от облекчение.

Лицето на Маркантонио стана кораво и безмилостно. Бързо и без предупреждение той притисна устни в нейните. Едната му ръка притискаше гърба й, другата се вкопчи в косата на тила й. Изненадана и объркана, Лаура мушна ръката си между телата им и го отблъсна. Той я притисна по-силно, устните му се впиха в нейните, без да се съобразяват със задавения й протест.

Лаура го блъсна отново, този път по-силно, и можа да се освободи. Двамата се разделиха. Младежът я стисна за рамото и широкият копринен халат се свлече към гърдите й.

— Както виждам, маниерите ти не са се подобрили, Маркантонио — проговори леден глас откъм вратата. — Но поне се е променил вкусът ти към жените.

Лаура се уви плътно в големия халат и скочи на крака, за да застане пред Господаря на нощта. Без да й обръща внимание, той махна с ръка на сина си.

— Излез оттук. — Заповедта беше изречена с равен, но недвусмислено заплашителен глас.

Лаура местеше поглед от единия мъж към другия. Ако Маркантонио беше грациозна скулптура на Донатело, Сандро приличаше на героичен Микеланджело. Въпреки превъзходната си мъжка красота, в присъствието на баща си Маркантонио изглеждаше безкрайно жалък. Тя очакваше, че синът ще се противопостави на бащината воля. Вместо това той промърмори полугласно някакво проклятие, нахлупи баретата на главата си и излезе с големи стъпки от стаята.

Сандро се обърна към Лаура и леденостуденият му поглед я измери от главата до петите. Не пропусна нито разрошената й коса, нито босите крака, които се подаваха изпод халата.

— И това ли е част от обучението ви? — попита хладно той. — Или вече сте започнала да продавате благоволението си? — Той стисна в ръка кесията с монети, завързана за колана му. — Какво ви дължи синът ми, мадона?

— Господарю! — прошепна ужасено тя, унизена до дън душа. Не можеше да намери думи за отговор. Сандро Кавали имаше единствената по рода си способност да я накара да се срамува. — Трябва да ви кажа нещо много важно.

Мъжът изпъна гръб, сякаш някой му беше нанесъл удар отзад.

— Аз също трябва да ви кажа нещо, малка мръснице. В моя дом не се отдават на плътски удоволствия.

Гневът й даде сили.

— Кажете това на сина си, господарю, защото аз…

— Синът ми го знае. Аз ще го накажа, както е заслужил. А вас ще арестувам.

Срамът й изчезна окончателно, остана само гневът. Лаура отстъпи крачка назад.

— Няма да посмеете.

Сандро отиде при нея и я притисна между дивана и статуята на Сансовино. Сложи пръсти под брадичката й и докосването му беше изненадващо меко, макар да криеше смъртна заплаха. Непоносимо напрежение стисна гърдите й, когато той я погледна в очите.

— Сигурно ще се учудите, като разберете колко по-страшни неща съм посмявал да направя, мадона.

Лаура се дръпна назад.

— Няма ли поне да ме изслушате?

— Малката сцена, на която станах свидетел, говори сама за себе си. — Той раздрънка монетите в кесията си. — Хайде, кажете колко искате? Едно ескудо за вас и едно за сводницата?

Без да съзнава какво прави, Лаура вдигна ръка, замахна с все сила и го зашлеви по лицето.

Сандро пламна от дива омраза. На бузата му се появи огромно червено петно.

— Не си е струвало да се опитвам да ви спася — промърмори полугласно той, хвърли няколко монети на масичката до статуята и излезе с големи крачки от стаята.

 

 

През следващата седмица Господарят на нощта се измъчваше непрекъснато от спомена за тази сцена. Разследването на случая Моро продължаваше, но без успех. Вместо да води хората си, той мислеше непрестанно за Лаура Бандело и гневът му все повече се усилваше.

Докато крачеше по главната улица на Мурано, той усети как лицето му запламтя. Не заради горещината от огньовете на стъкларите, а заради спомена.

Не можеше да се отърси от ужасната картина: леко облечената Лаура в страстна прегръдка със сина му, разбърканата блестящочерна коса, рубиненочервените устни, подути от целувки.

Тя е само една лицемерна, коварна, неморална жена, втълпяваше си той. Няма нищо общо с ранимата, доверчива, талантлива художничка, която беше видял в ателието на Тициан. Без съмнение, планът й е бил да приласкае Маркантонио, защото е сметнала, че синът е по-лесна плячка от бащата. А може би го е предпочела, защото е млад и красив…

Сандро спря и се загледа в работата на един стъклар, който тъкмо изваждаше от леярната пламтящо кълбо разтопено стъкло. След едно рязване и няколко изкусни завъртания кълбото се превърна във ваза.

Мислите му отново се върнаха към Лаура. Тази жена беше издълбала пропаст между сина и бащата. Отношенията им открай време бяха напрегнати. Маркантонио не беше буржоазно настроеният търговец, какъвто искаше да го направи Сандро, а Господарят на нощта не беше снизходителният баща, за какъвто си мечтаеше Маркантонио. След сцената с Лаура Маркантонио изчезна, без да каже дума на баща си. Без съмнение беше отишъл да пие с приятелите си. Вероятно се беше подслонил в дома на дук Отранто, чийто наследник беше най-добрият му приятел, и щеше да се върне едва когато свършеше парите.

Някой застана пред Сандро и отвори ковчеже, подплатено отвътре с копринено кадифе. Той вдигна изненадано глава и видя Джамал, който му подаваше няколко стъклени ками. Вниманието на Сандро отново се съсредоточи върху главната му задача.

— Значи помощниците ти са разпитали всички производители на стъкло?

Джамал кимна. Устата му беше грозно смръщена. Сандро познаваше този израз.

— И не са получили отговори, така ли? Нямаме даже зрънце информация?

Джамал поклати глава. Сандро се облегна на стената на най-близката къща. Камъкът беше топъл, затоплен от голямата стъкларска пещ вътре. Той изскърца със зъби и си призна, че всъщност не беше очаквал да намери убиеца чрез стъкления стилет. Оръжието се употребяваше често, колекцията на Джамал го доказваше.

Джамал му протегна плочата, която винаги носеше със себе си. Сандро я взе и прочете написаното: „Намерете я и свършете най-после с тази работа“. В челото му се вряза дълбока бръчка.

— Нямам представа какво искаш да ми кажеш.

Джамал го погледна пронизващо и гневът му се усили.

— Това момиче носи само ядове. Радвам се, че се отървах от него. — В този миг си припомни още нещо и изтръпна: Лаура не беше взела монетите.

Джамал отмести поглед от лицето му и се престори, че разглежда фреските над входа на отсрещната сграда.

— Ако я видя отново, тя ще ме предизвика.

Джамал кимна настойчиво. Сандро се усмихна и бутна плочата в ръката на приятеля си.

— Имаш странно чувство за хумор, Джамал.

Арабинът посочи лодката, която беше привързана в края на улицата. После му показа, че трябва да се загърне с наметката.

— Какво още искаш? — попита Сандро. — А, да, черната ми наметка. Помня, че я оставих при Тициан, след като онова отвратително малко кученце я омърси. Маестрото обеща да я даде за пране. — Сандро потърка брадичката си и неволно се засмя. — Да, бих могъл да мина оттам, за да си взема наметката.

Той обърна гръб на Джамал, за да не вижда тържествуващия му поглед, и закрачи към канала.

След около час Сандро влезе в ателието на Тициан. Маестрото беше освободил учениците си за целия ден и приемната беше пуста. След миг иззад заключената врата се чу звънлив женски смях, който прониза като с нож сърцето на Господаря на нощта.

Той понечи да прекоси помещението, за да види какво има зад затворената врата, когато забеляза, че не е сам.