Сюзън Уигс
Господарят на нощта (11)

11

— Не мога да разбера вашето правораздаване, Ваша Светлост. — Сандро стоеше пред дожа в голямата зала с вързани ръце. Главата му беше вдигната, но гордостта му бе жестоко наранена. — Нима през всичките тези години не ви служих вярно и предано?

— Служи ми извънредно добре. — Андрея Грити изглеждаше уморен, но и нервен. Той хвърли поглед към присъстващите в залата: членове на Правния съвет и на Съвета на десетте, писари и магистрати, освен това — заобиколени от влиятелните си семейства — мъжете, които бяха отвлекли Лаура Бандело.

— Тогава защо, господарю? — попита тихо Сандро. — С пожизнено заточение се наказват убийците и предателите.

— Онзи, който злоупотребява с млади благородници и ги оковава като роби на галерата, също заслужава най-тежкото наказание — извика гневно дук Урбино. — Вие действахте необмислено и това ви погуби, господине.

Сандро не обърна внимание на подигравателната забележка; синът на Урбино и останалите бяха заслужили строгото наказание.

Грити изглеждаше измъчен, погледът му се плъзгаше по лицата на околните, пръстите му си играеха с ресните на възглавницата. Залата беше пълна с благородници и всички без изключение бяха срещу Сандро. Господарят на нощта разбра, че сам си беше изкопал гроба. Отдавна работеше в полицията и беше разобличил много корумпирани благороднически семейства. Изправи немалко дребни риби пред съда, а през това време едрите се смееха на усилията му. Онази вечер обаче направи грешката да накаже всички вкупом. Те се обединиха от общата си омраза и сега жадуваха да го унищожат.

— Моля, господине, застанете на подиума — проговори глухо Грити.

Сандро изкачи петте стъпала към огромния стол.

— Да, Ваша Светлост?

— Трябва да разберете в каква ситуация се намирам — прошепна съвсем тихо дожът, за да не го чуе никой, освен Сандро. — Ако зависеше само от мен, изобщо нямаше да ви накажа. Не се съмнявам, че всичко е станало точно така, както ми го описахте. Но разбирате ли, няма кой да потвърди версията ви.

Сандро отново кипна, като си спомни, че Лаура беше отказала да повдигне обвинение срещу похитителите си.

— Прав сте — отговори примирено той. — Нищо не говори в моя полза, само дългогодишната ми вярна служба.

Дожът стисна до болка златните облегалки на стола си.

— Трентуно е нещо отвратително и вие знаете, че аз не го одобрявам. Тези неща подхождаха много повече на моя блажен баща, за когото не тъгува никой в този град.

— Тогава ми позволете да остана — помоли с тих глас Сандро. — Моля ви не заради себе си, а заради вас самия. Убиецът все още е на свобода. Вие сте в опасност, господарю.

— Глупости. Заобиколили сте ме от всички страни със стражи, като че съм самият папа. Имам вече трима слуги, които опитват храната ми за отрова. Един лакей всяка вечер разравя леглото ми, за да търси отровни змии и скорпиони.

— Тези предпазни мерки не ме успокояват — отговори твърдо Сандро. — Помислихте ли за документите, които намерихме при словослагателя?

Грити подръпна острата си брадичка.

— Мислих, докато главата ми почна да пуши. Нямам никакво обяснение за допълнително включените имена.

Помощниците на Сандро бяха проверили всички новопоканени участници в тържеството. Повечето бяха възрастни кондотиери, които живееха от плодовете на минали битки. Сандро си помисли дали да не спомене документа, който Адолфо Урбино беше отпечатал при Алдус, но знаеше, че не може да разчита на подкрепата на дожа и реши да замълчи.

— Вижте — каза той, — ако ми позволите да остана, докато намерим убиеца, ще се съглася със заточението без повече възражения.

— Не — отговори твърдо Грити. — Не мога да ви помогна. Аз не съм като князете, чиято дума е закон, аз съм само върховният чиновник на тази държава, избран от съвета. Тези мъже могат да пренебрегнат решенията ми с едно-единствено гласуване. Но ако оттеглите обвиненията си срещу младите господа…

— В никакъв случай — заяви решително Сандро. — Аз не се отмятам от думата си. Тези млади негодници не се съобразяват със закона. Щяха да разкъсат Лаура на парченца.

— Лаура значи? — Грити вдигна високо рунтавите си вежди. — Вие познавате тази млада жена отблизо, нали?

„Тя означава всичко за мен“ — отговори наум Сандро и лицето му потъмня.

— Лаура е една млада художничка с учудващ талант. Но дори да беше последната жалка уличница от Понте ди Тетти, аз щях да осъдя най-строго позорното деяние на младите ни благородници.

— Значи няма да оттеглите обвиненията си?

— Не. Това е последната ми дума.

Грити поклати глава.

— Вие сте благороден човек, но животът е кратък. — Когато му махна да се оттегли, ръката му потрепери. — Отстъпете назад, господине. Колкото и да ми е мъчно, трябва да прочета условията на заточението ви.

Стиснал вързаните ръце пред тялото си, Сандро се обърна и слезе по стъпалата на подиума. Ето каква беше съдбата на мъжа, който живееше според строгия кодекс на честта и самодисциплината. През целия си живот беше служил на любимия град, първо като воин, после като кондотиер и накрая като Господар на нощта. Беше отдал всичко на своята Ла Серенисима, ценеше я по-високо дори от любовта. Без Венеция той беше нищо. Смъртната присъда беше по-добро решение. Доживотното заточение беше много по-страшно от смъртта.

Той събра последните остатъци от гордостта си, обърна се към дожа и падна на колене.

Грити вдигна служебния си жезъл. Писарите приготвиха перата си, за да запишат позора на Сандро Кавали.

Дожът отвори уста, за да произнесе присъдата.

— Чакайте! — Лаура Бандело се втурна забързано в голямата зала. Появата й предизвика истинска буря. Насядалите по столовете мъже наскачаха от местата си, онези, които не я познаваха, зяпнаха смаяно и зашепнаха възбудено.

Лаура пое дълбоко въздух и се постара да върви по-бавно. Качулката се свлече от главата й и разхлади пламтящото лице.

Сандро се надигна, изумен от появата й. Дълбоко в сърцето му пламна възхищение. Макар че се беше държал грубо и я бе наранил и унизил, тя беше дошла тук, за да го защити. Глупаво момиче. Намесата й нямаше да облекчи съдбата му.

Лаура погледна спокойно младите мъже, които бяха на галерата през нощта, и повечето се изчервиха от срам. Никой не посмя да я погледне в очите.

Смелостта й разкъса сърцето на Сандро и едновременно с това му вдъхна силата, която му беше необходима, за да приеме спокойно онова, което го очакваше.

Дожът Грити погледна смаяно непознатата красавица. Съветът на десетте загуби ума и дума. Съдиите и писарите застинаха по местата си. Сандро се сети, че повечето я виждаха за първи път, и се усмихна. Спомни си първата им среща и за кой ли път си каза, че тази жена е изключителна — не само красива, но и жива и силна, като слънчев лъч, проникнал в тъмна стая.

Лаура пое дълбоко въздух и се постара да овладее вълнението и да запази достойнството си. Застана пред подиума и проговори просто:

— Аз съм Лаура Бандело. — След това разви един голям пергамент и го показа на присъстващите в залата. Сандро прочете големите черни букви и стисна здраво зъби. За малко да отметне глава назад и да изреве като ранено животно.

— Погледнете, Ваша Светост — продължи с твърд, съвсем леко потреперващ глас тя, — ето какво бяха предвидили за мен тези млади господа.

Мъжете в залата зашепнаха възбудено. Дожът пребледня и се отдръпна отвратено.

— Това са мръсни лъжи! — извика гневно някой.

Лаура хвърли презрителен поглед към младите благородници.

— Аз доведох човека, който е отговорен за престъплението, което подготвяхте.

В залата влезе Маркантонио, разкошно облечен, с високо вдигната глава. На влизане свали баретата си и се поклони почтително.

— Вярно е, Ваша Светлост — заговори с достойнство той. — Аз поемам пълната отговорност.

Мислите се надпреварваха в главата на Сандро. Лаура беше намерила Маркантонио, беше посмяла да застане пред него въпреки всичко, което беше изстрадала. Велики боже, каза си с мъка той, с майка като Лаура синът ми щеше да стане достоен човек.

— Идеята да отвлечем младата дама беше моя — призна Маркантонио, чието красиво лице бе вкаменено в маска на тържествен срам. — Бях го замислил като обикновена карнавална шега. Моя е вината, че положението излезе извън контрол, защото бях приготвил прекомерно много вино за скъпите си приятели. Моя е вината, че баща ми в справедливия си гняв ги прикова към греблата на галерата. Ако някой трябва да бъде наказан, накажете мен.

Сандро не повярва на ушите си. Маркантонио никога не беше поемал отговорността за делата си.

— Това публично признание хвърля нова светлина върху събитията — заяви Грити и облекчено изду бузи. После махна с ръка на тримата си главни съветници да се качат на подиума.

Сандро улови погледа на сина си.

— Защо? — попита едва чуто той.

— Заради Лаура — отговори също така тихо Маркантонио. — Татко, тя ми прости. Ще можете ли и вие да ми простите?

Сандро не можа да отговори. Сърцето му се напълни с уважение към смелия млад човек и със съчувствие към затрудненото положение, в което беше изпаднал синът му. Лаура стоеше насреща и го гледаше с блеснали от радост очи.

Майордомът излезе напред и й пошепна нещо. Сандро разбра и се усмихна: нито една жена, дори съпругата на дожа, не беше пристъпвала прага на свещената зала, когато заседаваше съветът. Това просто не беше прилично.

Лаура погледна сърдито непознатия мъж, после склони глава, усмихна се окуражително на Сандро и излезе.

 

 

— Защо трае толкова дълго? — попита нетърпеливо Лаура, която се разхождаше нервно в спалнята на манастира. — Мина полунощ, а все още няма вест от палата на дожа.

— Нетърпението превръща минутите в часове — отговори Ясмин, която отдавна си беше легнала. — Хайде, Лаура, ела в леглото. Нервните ти разходки са в състояние да разбудят и мъртвите.

— Но нали всичко е ясно. — Лаура ускори крачка. — Маркантонио каза истината. За първи път в живота си. — Тя притисна ръце към очите си. Липсата на сън я измъчваше. Изведнъж й се дощя да намери Магдалена; по-рано двете бяха прекарвали много нощи будни и бяха разговаряли за надеждите и мечтите си, за дребните си грижи. Ала в последно време се бяха отчуждили; тази вечер Лаура имаше на разположение само Ясмин, а Магдалена беше в параклиса и щеше да прекара нощта на колене в горещи молитви.

Докато премисляше случилото се през деня, Лаура си спомни как едва не пропусна Маркантонио и отново се разтрепери. Оказа се по-лесно от очакваното да го убеди, че трябваше да я придружи до палата на дожа. Защото дълбоко в себе си Маркантонио беше останал почтен човек и без съмнение това зрънце беше посято от Сандро. Когато чу, че баща му ще бъде опозорен завинаги, той прие с искрена благодарност предложението й да признае истината. Това му даваше възможност да облекчи собствената си съвест и да спаси баща си.

Като си представи Сандро в голямата зала, с вързани ръце като обикновен престъпник, със сведена глава, изложен на неоправдания гняв на обвинителите си, Лаура едва не се разплака. Гледката бе отнела дъха й. Макар да си беше поиграл с чувствата й, Сандро беше честен до мозъка на костите си и не заслужаваше да страда заради това, че я беше спасил от най-страшното.

— Не мога да чакам повече, Ясмин. — Лаура грабна наметката си. — Ще помоля Гуидо да ме придружи до палата.

— Не е нужно — проговори студен глас откъм вратата. — Господарят на нощта е тук. — Челестина вдигна високо лампата, която беше понесла, и ръката й затрепери. — Манастирът е убежище за жени, но след пристигането на Лаура се напълни с мъже.

— Много съжалявам, сестро. — Лаура с мъка потискаше радостта си. Тя взе лампата от ръцете на монахинята и попита: — Къде е Сандро Кавали?

— Отвън, пред вратата за бедните.

Лаура излезе в нощта, забравила босите си крака и широката, неудобна рокля, която беше взела назаем. Тя мина покрай параклиса, в който се молеше Магдалена, но той беше празен. Вероятно приятелката й се беше уморила или лежеше по лице на пода.

Видя Сандро, който чакаше на портата, и неволно се възхити на едрата му фигура, ясно очертана под сенките на железните стълбове.

— Сандро! — Тя беше толкова уморена и радостно възбудена, че забрави приличието. — Значи ви освободиха?

— Не точно. — Той се покашля. — Или поне не до края на постите. Заточението ми беше намалено на четиридесет дни.

— Изобщо не трябваше да ви наказват — ядоса се не на шега Лаура. — Къде ще отидете, господарю?

— На сушата. — Той се облегна на каменната стена и се загледа към златните светлини на града. В очите му имаше копнеж и меланхолия. — Имам вила в Брента.

Тя знаеше, че Сандро съжалява за своя град и се измъчва заради полицейското разследване, което трябваше да продължи.

— Какво направиха с мъжете, които ме отвлякоха? — попита тихо тя.

— Маркантонио замина за Швабия. Останалите също ще бъдат заточени — в Далмация, Кипър, Кавказ. Официалната версия е, че заминават по дела на семействата си.

— Слава на Бога — въздъхна Лаура и притисна ръце към гърдите си. — Благодарна съм, че ще се махнат от града.

— Не всички — отговори с лека усмивка Сандро. — Адолфо Урбино е в габията.

По гърба на Лаура пролазиха студени тръпки.

— Нима мислите, че той се крие зад убийствата? — Сандро не каза нищо и тя продължи да размишлява на глас: — Сигурно е така. Той имаше стъклена кама. Познава печатаря. Всички знаят, че общува с бравите.

Сандро вдигна едната си вежда.

— Умът ви е остър, мадона.

— Твърде остър за едно цивилно лице, това ли искате да кажете?

— Доказателствата ни са достатъчни, за да задържим Адолфо в затвора, но не и за да го обвиним в заговор срещу Андрея Грити. — Сандро стисна ръка в юмрук и удари стената. Гласът му трепереше от възбуда. — По дяволите! Сега ще трябва да предоставя разпита му на други хора.

Лаура много искаше да го разведри, да изтрие бръчките от лицето му.

— Сигурно имението ви е много красиво.

— Ще имате възможност да прецените сама — отговори той.

Лаура склони глава и наостри уши.

— Какво имате предвид?

— Вие и Ясмин ще дойдете с мен.

Изненадата й веднага премина в гняв.

— Не.

Сандро прокара пръсти по наболата си брада.

— Лаура, мисля, че и двамата сме твърде уморени, за да се караме. Идете да съберете багажа си и ще наредя да го отнесат в лодката.

— Няма ли най-сетне да престанете да се месите в живота ми? — извика сърдито тя и се залови за железните пръчки на парапета. — Омръзна ми да ми заповядвате.

— В момента това ми е напълно безразлично — отговори студено той. — Вие все още сте в опасност, дори повече от всякога. Похитителите ви могат да се промъкнат тайно във Венеция, за да си отмъстят. Тъй като няма да бъда тук, за да ви закрилям, длъжен съм да ви отведа на сигурно място.

— Не съм ви молила да ме закриляте! — изкрещя разярено тя.

— Така ли? — Гневният му глас я преряза като с нож. — Значи и миналата нощ щяхте да откажете помощта ми?

Лаура пусна железния прът. Едва сега усети, че нощта беше студена. Росата пареше босите й стъпала. Проклет да е, каза си примирено тя. Знаеше, че Сандро има право. Работата беше там, че тя трябваше да продължи да рисува, а това беше невъзможно, ако беше постоянно нащрек и непрекъснато се тревожеше, че някой браво или отмъстителен млад благородник я дебне, за да я убие.

— Е, добре — промърмори мрачно тя. — Но ще си взема платната и боите.

— По дяволите, Лаура, нямаме никакво време. Ако ме хванат в града след падането на мрака, ще ме… — Той замлъкна. — Идете да съберете багажа си.

— Какво ще стане, ако сте още тук след падането на мрака?

— Няма да се стигне дотам.

— Кажете ми, по дяволите!

— Проклинайте ме, колкото си искате, но побързайте.

— Трябва да си взема нещата от студиото на маестро Тициан. — Без да му даде възможност да й възрази, тя се втурна обратно към манастира.

Докато тичаше, тя се опитваше да сподави вълнението си. Предстоеше й дълго пътешествие с Господаря на нощта…

 

 

По продължение на канала към къщата на Тициан бяха запалени факли. Сандро скочи от гондолата, изтича нагоре по стълбите и влезе през отворената врата. Беше посред нощ, но слугите тичаха по коридорите, сякаш беше обяд.

Тициан пристигна запъхтян и го поздрави в салона. Художникът изглеждаше преуморен и възбуден, тънките, бледи крака стърчаха като клечки под дългата нощница.

— Много сте бърз. Минаха само пет минути, откакто ви повиках.

— Никой не ме е повикал — отговори Сандро.

Малкото куче Фортунато нахлу разярено в стаята и лапичките му затупкаха по пода. То се втурна право към Сандро, като ръмжеше гневно, но Лаура успя да го хване, преди да се е вкопчило в ботуша на натрапника.

Тициан поглади брадата си.

— Откъде тогава разбрахте, че трябва да дойдете?

— Никой не знаеше — намеси се Лаура. — Аз съм тук, за да събера нещата си.

Сандро се обърна към нея и тя изтръпна под мрачния му поглед.

— Мисля, че ви заповядах да чакате в гондолата.

— Пак ли едно от вашите предписания за цивилни лица?

— Лаура…

— Не можах да издържа. Джамал и Ясмин изобщо не се поглеждат. Мълчанието им ме подлудява.

Тициан се ухили, доволен от добрата престрелка.

— Какво искате да кажете, Лаура? Какви неща ви трябват?

— Заминавам с господин Сандро на сушата — отговори тя, като дипломатично премълча причината за пътуването. — Нямам време за обяснения. — Тя сведе глава. — Съжалявам, маестро. Знам, че имам още много да се уча, но ще се наложи да нарисувам последните си картини за Академията без вашите напътствия.

Ученикът Вито влезе в салона и махна с ръка на маестрото. Бузите му пламтяха от напрежение.

— В градината не намерихме нищо, маестро. Къде да търсим сега?

— Стига толкова, Вито — отговори уморено Тициан. — Полицаите дойдоха.

Вито грабна ръмжащото куче и излезе навън. Сандро погледна учудено художника.

— Какво търсите?

Очите на Тициан засвяткаха гневно.

— Някой е проникнал в ателието ми. Чух шум, а когато установих какво е откраднал, веднага пратих да ви повикат.

Умората на Сандро изчезна. Ловният му инстинкт се събуди.

— Какво е откраднал?

Тициан се обърна към стълбата.

— Елате с мен, ще ви покажа. — Махна с ръка на Лаура и добави: — И вие елате с нас.

След няколко минути тримата стояха в галерията, където Тициан пазеше картините, на които беше изобразена Лаура. Стените, които преди бяха украсени с митичните красавици, сега бяха абсолютно голи.

Лаура простена задавено и падна на гърдите на Сандро. Той я улови и я притисна към себе си. Усети треперенето й и в гърлото му заседна буца.

И той беше наранен, гневен, разтревожен. Спомни си как беше реагирал на картините. А сега някакъв непознат натрапник ги беше откраднал.

— Липсва ли нещо друго?

— Не. — Тициан зарови пръсти в дългата си коса и закрачи през празната галерия. — Струва ми се, че това прави нещата още по-лоши. Крадецът е знаел точно какво търси.

— Картините бяха големи — проговори със слаб глас Лаура. — Как е взел и петте наведнъж?

— Нали не бяха сложени в рамки — обясни тихо Сандро. — За един силен мъж не представлява трудност да ги метне на рамо. — Страхът прогони и последните остатъци от изтощението му. Тази кражба имаше връзка с убийствата. Или може би не? Може би чувствата към Лаура помрачаваха логическото му мислене. Всеки мъж би искал да я притежава. Красотата й можеше да изкуши дори светец.

Откъм стълбата се чу тропот. Група дзафи, водени от заместника на Сандро, се изкачваха по стъпалата.

— Идете и вземете всичко, което ви трябва — каза тихо Тициан, обърнат към Лаура.

— Днес не можем да вземем платната й — намеси се бързо Сандро. — Ще изпратя да ги вземат, веднага щом се настаним във вилата ми.

Лаура отвори уста да протестира, но той й обърна гръб, преди да е успяла да каже и дума. Слезе долу и започна да дава нареждания. Заместникът му го гледаше неодобрително; полицаите бяха забили глави в земята. Сандро се разкъсваше от мъка. През следващите четиридесет дни той нямаше да бъде Господарят на нощта. Това беше първото разследване, което щеше да се извърши без негово участие.

Тициан помилва Лаура по бузата.

— Наистина ли вярваш, че той ще ви позволи да рисувате? Аз уважавам извънредно много Сандро Кавали, но той не разбира душата на художника.

Лаура въздъхна и облегна чело на рамото му.

— Прав сте, маестро. Но в момента трябва да му се доверя.

 

 

— И това ми било вила — проговори саркастично Лаура, когато лодката спря на брега на река Брента. — Вие имате цял дворец. — Насреща им се издигаше великолепна къща. Крила с аркади, покрити с керемиди и украсени със статуи, се издигаха величествено от двете страни на внушителната сграда.

Лаура слезе от лодката и продължи да се оглежда смаяно. Хълмовете, които се издигаха зад великолепната вила, бяха покрити с плодни горички и лозя. Градините бяха оградени с живи стени от грижливо подрязани тополи и редици вечнозелени храсти.

Беше вечер и работниците слизаха по тесния път, заобиколен с лаврови дървета, към редицата къщи в далечината. Сцената беше толкова красива и мирна, че веднага й се дощя да я нарисува. Тя се обърна към Сандро и го изгледа обвинително.

— Трябваше да ме подготвите за тази гледка.

Той я погледна уморено и объркано, и тя си каза, че в този миг прилича на изтощен ангел, който е паднал на земята. По време на пътуването през лагуната и нагоре по реката гостите спяха тихо и мирно, но Сандро остана буден, защото се разкъсваше от болка от принудата да напусне любимия си град.

— За какво да ви подготвя? — попита раздразнено той.

— Господи, вие изобщо не ме разбирате, нали? — Лаура отстъпи настрана, когато притичалите слуги започнаха да разтоварват багажа от лодката. — Не ви ли е ясно, че това е истинско богатство? — Тя направи широк жест с ръка към имението. — Винаги съм си мислила, че такива места съществуват само в картините на Белини.

— Стига, Лаура. Всеки богат венецианец има дом на сушата. Според някои хора моята къща е по-скоро скромна. — Той се прозя и се обърна настрана. — Не знаехте ли това?

— Никога не съм напускала Венеция.

Изненадата прогони умората му, но само за момент. На лицето му изгря усмивка.

— Прощавайте за необмислените думи.

Когато влязоха в къщата, Лаура загуби и последните си съмнения, дали трябваше да дойде тук. Високите постройки на Венеция, които бяха наблъскани една до друга по протежение на каналите, бяха построени вертикално. Тук, където имаше безкрайно много място, къщата представляваше лабиринт от зали, зимни градини, дневни, бални салони и помещения, които сякаш не служеха за нищо друго, освен да поемат златната слънчева светлина, която влизаше необезпокоявано през безбройните прозорци.

Лаура и Ясмин бяха отведени в две съседни стаи за гости. Лаура отвори широко двойната врата, която разделяше стаите им, и затанцува с весело тананикане.

— Можеш ли да повярваш, че наистина ще живеем тук, Ясмин? Моля те, кажи ми, че не е сън.

— Не е сън. Затвориха ни тук като сърни в парк.

— Не си права, ние сме свободни — засмя се Лаура. — Ще нарисувам всички картини за Академията.

— Наистина ли смяташ, че той ще ти позволи? — Очите на Ясмин святкаха с опасен блясък. — Той е по-почтен от повечето мъже, но все пак е само мъж. Ще си намери хиляди причини, че не е наредил да донесат нещата ти от Венеция. Толкова ли не можеш да разбереш, че не те приема сериозно?

Лаура се опита да възрази, но не можа. Ясмин познаваше мъжете. Според Сандро тя си поставяше непостижими цели. Може би той щеше да използва престоя им във вилата, за да я убеди, че не е нужно да става художничка.

— Е, тук ще бъдем само четиридесет дни. После ще сме истински свободни.

— Да, тогава ще можеш да правиш, каквото си искаш. — Ясмин влезе в стаята на Лаура и застана до високия прозорец, от който се разкриваше чудна гледка към зелените хълмове. — А аз… аз все още ще бъда собственост на онзи измамник Джамал.

— О, Ясмин! — Лаура се втурна към нея и хвана ръцете й. — Толкова ли е страшно това? Поне няма да приемаш чужди мъже, както беше в публичния дом.

— Там поне имах време за себе си. Сега трябва да живея само за него. Да играя по свирката му ден и нощ.

Раздразненият тон на Ясмин сепна Лаура. Тя погледна по-внимателно приятелката си и изведнъж разбра.

— Какво, той накара ли те вече да танцуваш? — попита шеговито тя.

— Не. — Ясмин се плъзна като котка по стаята. — Това обаче не значи, че няма да се възползва от престоя ни тук, за да го стори. — За да смени темата, тя тръгна към вратата. — Господин Сандро ни е приготвил цял скрин с дрехи. Ще ида да ги разгледам, за да видя кои могат да се носят.

Падна мрак и хоризонтът се оцвети в пурпур. Лаура седеше до прозореца и се опитваше да подреди мислите си. Утре трябваше да проведе важен разговор със Сандро. Първо, трябваше да предприемат нещо относно Ясмин и Джамал. Африканецът трябваше да разбере, че не е редно да притежава Ясмин като робиня.

Другият проблем беше много по-труден. Ами ако Ясмин беше казала истината? Ако Сандро наистина не желаеше тя да рисува? Тя беше пожертвала свободата си, за да дойде с него; сега зависеше изцяло от добрата му воля.

Решена на всичко, тя стана и отиде до писалището, където я чакаха листове снежнобяла хартия и пълна мастилница. Лаура отвори мастилницата, потопи перото и започна да пише писмо до Сандро. Стана й смешно, когато повика един лакей и го помоли да предаде сгънатия лист хартия на господин Сандро Кавали, но си каза, че именно така трябва да се отнася към господаря на дома. После се пъхна в леглото и се постара да прогони грижите си. Огромното легло, в което беше прекарала последната си нощ в публичния дом, беше само декор за любовната нощ и дори пухкавата бяла завивка не успяваше да скрие неравностите на дюшека. За разлика от него това легло имаше една-единствена цел: удобството. Тя се отпусна на дюшека и се наслади на мекотата му. Когато се раздвижи, в стаята се понесе лек дъх на сушена лавандула. Спалното бельо не беше от груб лен, а от чиста коприна, толкова скъпа, че Лаура изпита едва ли не угризения на съвестта, дето я мачка. Тя положи глава на меката възглавница, пълна с лебедови пера, и потъна в блажен сън.

 

 

В осем часа на другата сутрин Сандро държеше в ръце писмото на Лаура. Разбра, че е от нея още преди да види красиво изписаното „Л“ в края на страницата. Всяка буква свидетелстваше за художническите й умения: фино изрисувани и равномерни и въпреки това единствени по рода си, с весели завъртулки и орнаменти, които свидетелстваха за неукротим дух.

Колко жалко, че нямаше намерение да се отзове на молбата й.

Всъщност това беше заповед. Даже дожът формулираше нарежданията си по-учтиво.

Сандро прочете още веднъж последните думи: „Елате в девет часа в кабинета си. Л.“. Без сърдечен поздрав, без смирени заключителни думи. Чисто и просто заповед.

Това момиче нямаше представа от обществените правила. Господарят на нощта, даже в изгнание, не се подчиняваше на заповедите на осемнадесетгодишни художнички.

Сандро беше готов да смачка писмото, но се овладя. Макар че думите бяха обидни, самото писмо беше едно малко произведение на изкуството. Освен това то беше първото писмо, което Лаура му бе написала. Той се засрами от сантименталността си и скри писмото в джоба на жакета си. После се запъти към кабинета, като леко поклащаше глава.

Богато резбованата двойна врата беше широко отворена. Сандро пристъпи безшумно по дебелия турски килим, скъпа плячка, отнета преди години от пиратите. Лаура беше вече там и той я погледна със смесица от гняв и неволна радост.

Също както при първата им среща, тя не забеляза влизането му, а продължи да се взира замечтано през прозореца. Този път — слава на Бога и на всички светии и апостоли! — беше облечена напълно и дори строго. Беше избрала една от дневните рокли на Адриана.

При тази мисъл по кожата му полазиха тръпки. Адриана носеше тази рокля, когато беше шестнадесетгодишна.

Както винаги, Лаура беше постоянно в движение, краката й се местеха в странни танцови стъпки в ритъма на музика, която чуваше само тя.

Какво толкова беше видяла навън, защо се полюляваше така въодушевено? На преден план бяха грижливо поддържаните градини и лозя на южните хълмове, а на изток се виждаха безкрайни редици плодни дръвчета, прилични на зелени облачета, обсипани с бели и розови цветчета. Работници, нарамили мотики и брадви, бързаха към полята, жени с престилки и кърпи на главите работеха в градините с подправки, заобиколени от стари маслинови дървета.

Според Сандро гледката беше приятна и главно добре подредена. Всекидневна работа в едно добре работещо стопанство. Тя го настройваше към доволство, но не го въодушевяваше.

Той попита с внезапно раздразнение:

— Какво правите тук?

Лаура се обърна и усмивката на лицето й беше топла като слънцето. Изглеждаше чиста, току-що измита, дрехите й бяха в пълен ред, само гарвановочерната коса беше свободно разпусната. Невероятно, дразнещо млада.

По право и по своя воля негова собственост.

— Рано идвате, господарю — отговори меко тя, без да обърне внимание на въпроса му.

— За какво е рано?

— За срещата ни.

— Не си спомням да съм одобрил предложеното от вас време.

— Знам. Аз съм само едно цивилно лице. Затова се постарах да дойда преди вас. — Тя извади от джоба на престилката си меко бяло хлебче и му го подаде. — Закусихте ли вече?

Разбира се, че беше закусил. Все едно какво щеше да прави през деня, в шест часа сутринта той хапваше парче твърдо сирене и го прокарваше с чаша разредено вино. По чистия килим паднаха трохи.

— Веднага ги махнете — нареди сърдито той. Лаура вдигна рамене и продължи да яде. Сандро я погледна сърдито и заяви: — Имам работа.

— Няма да се отървете толкова лесно от мен, господарю — отговори със смях тя.

Сандро отстъпи изненадващо бързо.

— Е, добре? За какво искате да говорим?

— Искате ли да излезем? — попита подканващо тя. — Денят е прекрасен, а аз съм нова тук и искам да видя всичко.

Сандро се съгласи и се опита да си внуши, че го е направил само за да й попречи да ръси трохи по скъпия му килим. След малко двамата бяха вече в градината и се разхождаха покрай ниската ограда, която я разделяше от моравите. Лаура вървеше съвсем бавно и непрекъснато изоставаше. Накрая Сандро се принуди да забави ход, за да не я изгуби.

Той се стараеше да не забелязва босите й крака, които стъпваха съвсем леко по влажната детелина. Стараеше се да не забелязва вятъра, който рошеше косата й и милваше безредно разпръснатите тъмни кичури.

Но не можеше да се удържи и непрекъснато я поглеждаше скришом. Това проклето момиче го омайваше с всяка своя стъпка.

По някое време той спря и се опря на оградата. Малко стадо крави и стар, посивял бик пасяха в сянката на едно голямо дърво.

— Хайде да говорим по същество.

— Разбира се. — Лаура се покатери на оградата и се настани съвсем естествено на напречната греда. Мушна тънките си глезени между пръчките и се опря на ръцете си. После отметна глава назад и остави мекия бриз да милва съвършената извивка на шията й.

Сандро гледаше мрачно кравите. Три от тях се бяха отелили наскоро и чакаха търпеливо теленцата им да се напият с мляко.

— Е? — попита почти гневно той.

— Първо трябва да поговорим за Джамал и Ясмин. — Лаура имаше изнервящия навик да се бави, докато търпението му се изчерпи, а после да заговори направо.

— Къде е проблемът? — попита той.

— Ако питате Ясмин, положението е безнадеждно.

— Как е възможно? Нали я освободихме от публичния дом?

— Но вие само заменихте едно робство с друго.

— Джамал е почтен мъж. Никога не би си позволил да се отнася лошо с нея.

— Нима е добро отношение да притежаваш робиня? — В гласа на Лаура имаше искрено отвращение. — Искам да заповядате на Джамал да я освободи.

— Той няма да го направи.

— Защо, за бога?

— Защото я обича.

Очите й внезапно се напълниха със сълзи и Сандро потрепери.

— Обича я и въпреки това я държи в затвор — обясни глухо тя. — Това е безсмислено.

Сандро се запита какво ли щеше да си помисли добрият му — и единствен — приятел, ако знаеше, че той обсъжда личните му дела с една нахална млада художничка — прекалено млада, прекалено зряла и твърде мъдра за възрастта си.

— Джамал е на мнение, че може да задържи Ясмин само като я притежава.

— Божичко! — Лаура разпери ръце и за малко не падна от оградата. Сандро понечи да я хване и забеляза, че е сключил ръце около тънкото й кръстче. Пусна я веднага, сякаш се беше опарил.

Лаура го погледна през рамо.

— Има ли същества по-глупави от мъжете?

— Да — отговори кратко Сандро и отстъпи назад. — Жените.

Лаура изпухтя презрително.

— Не съм чула нито дума.

— Както желаете.

— Джамал наистина ли мисли, че може да бъде щастлив, ако държи любимата жена в положение на робиня? Влюбеният мъж трябва да изпълнява всяко желание на жената, която обича. Той не знае ли това?

— Джамал смята, че е загубил всяка възможност да бъде щастлив в деня, когато турците са му отрязали езика.

— Той се лъже! Трябва да знае, че Ясмин иска любовта му, иска го целия. Но никога няма да го приеме, докато я държи като робиня.

— Значи се намират в задънена улица. И това не ви засяга.

— Ами! Вие нямате ли въображение, господарю? Нямате ли доверие в силата на любовта?

О, да, призна Сандро. Колкото и позорно да беше това, той вярваше в силата на любовта. Точно в този момент си представяше как Лаура лежи гола в тревата, положила глава върху килима от детелина, с устни, подути от целувките му, със замъглени от екстаз очи.

— Аз нямам фантазия — заяви твърдо той и вдигна единия си крак на оградата, за да скрие неочаквано силната реакция на тялото си на кратката, но твърде жива картина, която беше нарисувало въображението му.

Общо убеждение беше, че желанието на мъжа намалява с възрастта. Сандро отдавна очакваше този момент. Кой, по дяволите, беше измислил тези панталони? Даже торбичката не предоставяше на мъжа поне частица интимна сфера.

— Решението е много просто — обяви Лаура, без да обръща внимание на неловкостта му. — Ясмин ще приеме Джамал само когато са равнопоставени.

— Джамал смята, че заради недъга си ще бъде винаги в неизгодно положение.

— Тя обича недъга му. Прекарала е целия си разумен живот в бордей. Можете ли да си представите колко й е омръзнало празното бъбрене на мъжете?

— Разбирам, но как да убедя Джамал?

— Можете спокойно да го формулирате като заповед, както правите обикновено — отговори предизвикателно тя. — Ето че се справихме.

— Това наистина е най-лесното решение. — Той беше готов да признае това, но нищо повече.

Лаура стана замислена, сериозна.

— Защо и за нас да не се намери лесно решение, господарю?

— Не разбирам за какво намеквате.

— О, знам, че разбирате. — Тя се усмихна безгрижно. — Само че не искате да го признаете. — Вниманието й се отклони. — Този бик защо се държи настрана от кравите?

— Защото е стар и вече няколко години не ги покрива. Даже не мисли да се доближи до тях. Крайно време е да повикам колача.

— Не смейте да го докосвате! Той е прекрасен.

Сандро погледна мрачно старото животно.

— Той е безполезен.

Погледът й се плъзна възхитено по осеяния с белези гръб на бика, по счупения рог.

— Това живото има характер, господарю. Някаква странна привлекателна сила. Нима не виждате красотата му? В нищичко ли не я виждате?

Виждам само твоята красота — изкрещя сърцето му, стомахът му се сви на топка.

— Не мога да видя красота в един стар бик, който отдавна е за кланицата. Не е ли по-добре да го избавя от мъките?

— Ах, вие! — Тя го блъсна с лакът по рамото. Доста силно. Изражението му очевидно го беше издало, защото очите й изведнъж се разведриха — беше разбрала. — Вие не говорите за бика, нали?

Разумът го съветваше да направи отстъпление, да й обърне гръб. Красивите й очи, пълни със съчувствие, го изкушиха да произнесе думи, които иначе никога не би казал. Гласът му прозвуча дрезгаво:

— Аз винаги бях в центъра на съществуването си. Винаги знаех точно кой съм и какъв съм. Аз бях Господарят на нощта, Венеция беше моят дом.

Изведнъж Лаура застана пред него; той не беше забелязал кога е скочила на земята, но тя беше до него, обгърна го с ръце, притисна се до него, протегна се да целуне устните му.

Безсрамното нападение го шокира и той отстъпи назад.

— Аз не се нуждая от това, Лаура.

Тя го погледна с безкрайна болка.

— А от какво се нуждаете, господарю?

— От работата си. Тя е единственото, което ми носи удовлетворение.

— И с мен е така — отговори спокойно тя. — Но вие не ми разрешавате да работя.

— Какво искате да кажете?

Тя опря ръце на хълбоците си.

— Обещахте да ми доставите всичко необходимо от Венеция, а аз не намерих нищо в дома ви, нищичко.

Сандро едва не се изсмя. Смяташе, че любопитството вече я е отвело в обсерваторията, която малката армия слуги след упорита работа през цялата нощ беше превърнала в просторно и удобно ателие.

Не, Лаура го беше обидила и той нямаше да се засмее.

— Елате с мен — нареди строго той и се обърна към къщата.

Лаура се ядоса на мълчанието му, но реши, че е длъжна да го уважава. Очевидно беше улучила болезненото му място и не биваше да сипва още сол в раната. Докато вървяха през градината с подправките, тя се питаше какво ли беше намислил. Макар да твърдеше, че цени най-високо реда и точния план, Сандро не преставаше да я изненадва.

Той я поведе нагоре по широката стълба и двамата се озоваха в крило, което Лаура още не познаваше. Мраморните подове и изкусно украсените врати предизвикаха искреното й възхищение. Минаха по един дълъг коридор и застанаха пред дебела двойна врата.

Сандро вдигна резето и отвори и двете крила на вратата. Лаура влезе и зяпна смаяно. Не беше в състояние да произнесе нито дума, защото имаше невероятното чувство, че е попаднала в прекрасен сън.

Даже най-големите майстори на епохата не разполагаха с такова разкошно студио. Помещението беше осмоъгълно, в пет от стените бяха избити високи прозорци. Покривът представляваше стъклен купол, през който падаха потоци разноцветна светлина.

На три статива бяха поставени недовършените й картини. На ниски масички до стената имаше гърненца с бои, масла и четки. Най-прекрасна беше гледката на изток: безкрайните лозя по хълмовете, градините, моравите, пасището със стария бик.

Лаура притисна ръце към гърдите си, макар че много й се искаше да се втурне към Сандро и да го прегърне.

— О, господарю — прошепна страхопочтително тя. — Бог да ви благослови. Това е най-съвършеното, най-прекрасното… — Тя замлъкна и втренчи поглед в лицето му. Той стоеше неподвижен и я наблюдаваше и тя беше готова да се закълне, че никога не го е виждала толкова красив. Очите му блестяха, устата беше извита в усмивка и Лаура осъзна, че той се наслаждаваше на радостта й.

Чувствата, които беше потискала със седмици, изведнъж избиха навън и тя не можа да се удържи. Хвърли се към него и падна в прегръдката му.

— Сандро, аз ви обичам! — Тя покри лицето му с целувки и продължи, без да му даде възможност да отговори: — Знам, че не го искате, но това е истината. Знам също, че ще се опитате да ми устоите, но аз искам да остана в сърцето ви, в живота ви.

— Велики боже! Млъкнете! — Сандро издаде отчаян стон и я бутна настрана. — Не ставайте глупава, Лаура.

— Но…

— Оценявам благодарността ви — отговори сковано той и оттеглянето му беше повече от очевидно. — Аз винаги се старая да задоволявам потребностите на гостите си. Радвам се, че харесвате ателието си.

— О, разбира се, че го харесвам. — Сега не беше време да се кара с него. Признанието й го бе уплашило до смърт и той се стараеше да прогони истината. Тя се запъти към голямата маса, на която я чакаха купища бяла хартия, въглени и моливи за скициране. — Сигурна съм, че ще нарисувам прекрасни картини.

Когато се обърна, тя видя, че помещението е празно. Изскочи навън, но чу само бързите му стъпки надолу по стълбището.

Лаура въздъхна и се облегна на рамката на вратата. Сандро Кавали беше най-странният, най-изнервящият, най-прекрасният мъж, когото беше срещала.

Примирена, тя затвори вратата на студиото. Свали желязното резе, за да не я безпокоят. Дръпна една престилка от куката, нахлузи я през главата си и я завърза на кръста.

След това застана пред един статив и огледа с присвити очи платното. То беше празно, с цвят на охра, грижливо грундирано, както я беше научил Тициан. Трябваше да нарисува пейзаж с много растения; Академията изискваше поне един.

— Проклет да е — промърмори Лаура, намери палитрата си и започна да смесва боите, като използваше мраморно чукче, за да ги раздроби на прах. Работеше бързо и съсредоточено, с повече енергия отпреди.

Изведнъж забеляза, че смесва бои, които мразеше: тъмнокафяво, умбра, огненочервено, силен цинобър. Събра необходимите й четки, мушна ги в джоба на престилката и отново застана пред статива. Погледна го като неприятел. Като Господаря на нощта.

Учителите й изискваха от нея да подготви подробна скица на картината, нарисувана с въглен. Логиката обаче й казваше, че само ще загуби ценно време и скъп материал за една картина, която Академията никога нямаше да приеме.

Сандро Кавали й пречеше да разсъждава разумно. В сегашното си настроение Лаура беше готова да пренебрегне всички предписания, всички правила и традиции. Тя се подаде на безумния си порив и захвърли през борда всеобщо признатата практика. Най-доброто беше да излее чувствата си направо на платното.

Без да се колебае, тя извади четката и я потопи в боята. Престана да мисли, останаха само чувствата. Използваше четките като ножове, избягваше нежните мазки, за които толкова я хвалеха, нанасяше само плътните тъмни бои, които й бяха толкова омразни. Пълната анархия, дръзкото нарушаване на правилата я изпълваха с горещо и опасно чувство за власт. Цветовете се разпростряха до края на платното, после се размазаха и заживяха самостоятелен живот. Лаура размаха четката, както скулпторът размахва длетото: картината щеше да стане не плоска, а релефна, за да се отдели напълно от платното.

Така минаха часове. Напрежението й не отслабваше. По едно време Лаура чу как някой потропа на вратата и прогони натрапника с гневен вик, който маестро Тициан бурно би одобрил. Не забеляза как мина времето, колко уморително беше да стои права и да движи ръката си с бясна скорост и сила. Едва когато слънчевата светлина очерта златночервени, бавно угасващи ивици по стъкления купол, тя спря да рисува.

Ала причината не беше само в падащия мрак. Даже да беше съвсем тъмно, тя можеше да продължи да рисува, да се води само от напиращите чувства и умението да им даде израз с четката и боите.

Тя престана да рисува, защото беше готова.

Изведнъж се почувства слаба и изцедена като лимон, остави четките и отстъпи назад, за да огледа хаоса, който беше натворила.

Картината беше силна, изработена със силата на въображението, жива… и дълбоко обезпокояваща.

— Божичко — прошепна задавено тя и се взря невярващо в творението, излязло от съкровените дълбини на душата й. — Какво съм направила?